Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (5)

4

Ужасна смрад се заби в ноздрите на Остин, когато влезе през огромната врата на един хангар във военното пристанище на Сан Диего. Тя се носеше от трите левиатана^[1], чиито трупове лежаха върху специални платформи под ярката светлина на прожекторите. Застаналият от вътрешната страна на вратата млад моряк забеляза приближаването на широкоплещия мъж със странен цвят на косата и по властното му излъчване го определи като облечен в цивилни дрехи офицер. Когато Остин отиде да се представи, морячето застана „мирно“ и доложи:

— Матрос Къмингс, сър. Може би ще ви трябва това. — Подаде му хирургическа маска, подобна на маската, която сам бе нахлузил. — Миризмата се засили особено много, откакто започнаха да вадят вътрешните органи.

Остин благодари на морячето, като се питаше кому ли се бе набило в очите, за да си заслужи такава смрадлива служба и постави маската на носа си. Тя бе напоена с ароматизиран дезинфектант, който не бе в състояние да отстрани миризмата, но потискаше естествения позив към повръщане.

— Какво си имаме тук? — попита Остин.

— Мама, татко и бебе — отвърна морячето. — Господи, какъв зор беше, докато ги довлечем тук.

Морякът не преувеличаваше. Окончателният брой на мъртвите китове се оказа четиринадесет. Да се отърве човек от тях си беше тежка задача, даже и да нямаше допълнителни боричкания около случая. Като първа държавна институция, натъкнала се на проблема, Бреговата охрана, загрижена за навигационните опасности, реши да ги извлече в открито море и там да ги потопи с оръдейна стрелба. Силно драматизираните ТВ репортажи обиколиха света и настървиха защитниците на живата природа, които се ядосаха от тази масова смърт повече, отколкото ако цял Лос Анжелис бе отишъл под водата, заедно с всичките си жители. Те настояваха за отговори и то бързо. Агенцията за закрила на околната среда (АЗОС), беше любопитна също да научи, какво бе причинило смъртта на поставени под нейна закрила млекопитаещи.

Градът Сан Диего се поболя от перспективата, огромни, вонящи трупове да доплават до неговите плажни ивици, марини^[2], пръснати по брега къщи и хотели. Кметът се обади по телефона на местния конгресмен, който се случи член на комисията по бюджета на военноморските сили и компромисът беше постигнат с удивителна бързина. Три кита щяха да бъдат изкарани на брега за некротомия^[3]. Останалите ставаха мишени в открито море. Грийнпийс^[4] протестира, но докато изпрати морските си единици, труповете станаха на парченца китова мас, под грохота на морските оръдия.

В същото време специален влекач домъкна трите останали кита до базата. Военни кранове извадиха от водата масивните туловища и ги положиха върху импровизирани платформите които ги транспортираха до празен хангар. На секундата започнаха работа специалисти, пристигнали от няколко калифорнийски университета. Организира се походна лаборатория. Облечени като за проливен дъжд, с ръкавици и ботуши, специалисти и технически персонал гъмжаха около труповете и върху тях, като големи, жълти насекоми.

Главата на всяко животно бе отделена от тялото, мозъчната тъкан — извадена и откарана при масите за изследване. Ролята на плата от неръждаема стомана при аутопсиите на хора, тук се изпълняваше от ръчни колички.

— Не е точно като при мозъчна хирургия, а? — отбеляза Остин, заслушан в звука на електрическите триони, отекващ от металните стени на хангара.

— Не, сър — отвърна морячето. — Много ще се радвам, когато всичко това свърши.

— Да се надяваме, че ще е скоро, матрос.

Остин се зачуди, какво го бе накарало да излезе от удобната си хотелска стая и да се домъкне в тая гадна касапница. Ако състезанието не се бе провалило, спечелил или не, сега щеше да си пие шампанско в компанията на останалите състезатели и цяла сюрия красиви жени, които кръжаха около участниците в него, като живописни пеперудки. Извадиха внушителен брой бутилки, но празненството бе помрачено за Али, Кърт и техните партньори.

Али се появи с италиански модел от едната страна и френска госпожица от другата. Въпреки това, не изглеждаше особено щастлив. Остин му изтръгна една усмивка със заявлението, че иска отново да се състезават и то скоро. Завала утвърди репутацията си на женкар, като закова една кестенявокоса красавица от състава на почитателките. Отиваха на вечеря, където Завала бе обещал да нагости новата си приятелка с подробности за чудотворното си спасение.

Остин остана достатъчно дълго, за да не се покаже невъзпитан, след което излезе, за да се обади на собственика на „Червено мастило“. Баща му очакваше обаждането. Той бе наблюдавал финала по телевизията и знаеше, че Остин е жив и здрав, а лодката почива на океанското дъно.

Старият Остин беше преуспяващ собственик на фирма за морско спасяване, с база в Сиатъл.

— Хич да не ти пука! — каза му той. — Ще построим друга и даже по-хубава. Може би тоя път с перископ^[5]. — Хилейки се злорадо, той припомни с излишни подробности случая, когато непълнолетният Кърт бе върнал мустанга кабрио на баща си със смачкан калник.

Повечето гранпри за мощни лодки се провеждаха в Европа. Бащата на Остин имаше желанието американска лодка да победи в американски води. Поръча проектирането и построяването на бърза лодка, която нарече „Червено мастило“ с намека, че е излязъл на червено, след като е платил огромната й стойност. Избра й първокласен състезателен и поддържащ екипаж. Изрази се с типичната прямота:

— Дойде време да сритаме нечий гъз! Ще направим лодка, която да покаже на тия момченца, че можем да спечелим с американска лодка, направена от американски материали, с американско умение и с американски водач. Ти!

Организира цял конгломерат спонсори, които употребиха икономическото си влияние, за да докарат едно голямо състезание в Америка. Специалисти от бранша също искаха да натопят залък в огромния потенциал на американските възможности и не след дълго, първото гранпри стана действителност.

Директорът на НАМПД, Джеймс Сендекър изръмжа, когато чу желанието на Остин да му се състави работен график, който да позволи участие в квалификациите. Адмиралът изрази загриженост по повод възможността Остин да пострада в тях. Кърт възпитано възрази в смисъл, че независимо от опасностите при състезания, те са като гребане с кану, сравнени с ония, които му се изпречват по време на изпълнението на задачите, поставени му от Сендекър, в качеството му ма ръководител на група за специални задачи при НАМПД. Като коз, Кърт се възползва от неудържимия патриотизъм на адмирала. Сендекър даде благословията си, като заяви, че е крайно време Съединените щати да покажат на света, че са в състояние да преборят най-добрите му представители.

Остин се върна на празненството, след като бе разтоварил с баща си. Много бързо му дотегна изкуственото веселие и с радост прие поканата, да се качи на борда на „Непенте“, за да се види с Глория Екхарт, която искала да му благодари лично. Зрялата красота и топлота на актрисата го очароваха. Когато се здрависваха, тя не отдръпна ръка веднага. Поговориха си малко и разменяха с погледи информация от взаимен интерес. Остин за миг се поблазни от мисълта за възможен флирт с идола си от малкия и големия екран, но не било съдено. С изобилие от извинения, Екхарт се оттегли, призвана от задълженията си към децата.

Отчитайки, че просто днес не му е ден, той се прибра в хотела и започна да звъни на приятели и колеги от НАМПД обаждали се междувременно. Поръча си вечеря в стаята и се наслаждаваше на филето миньон, докато гледаше записа от финала по телевизията. Всички канали повтаряха забавени кадри от събитието. Остин бе разтревожен повече за съдбата на загиналите китове. От един репортаж разбра, че три от тях са подложени на изследване във военноморската база. От една страна беше отегчен, а от друга — любопитен от чутото и видяното, бе стигнал до заключението, че причината за смъртта на животните е неясна. Неяснотата на цялата ситуация надхвърляше загубата на бащината му лодка, дразнеше усета му за ред.

Изследването сякаш отиваше към своя край. Остин помоли моряка, да занесе служебната му карта на някой от шефовете си. След малко пристигна русокос, около четиридесетгодишен мъж, който смъкна омазаните си с кръв горни дрехи и ръкавици, но не посегна към маската.

— Мистър Остин — протегна ръка той, — аз съм Джейсън Уидъръл от АЗОС. Приятно ми е, да се запозная с вас. Радва ме фактът, че НАМПД проявява интерес. Може би, ще имаме нужда от вашия потенциал.

— Винаги сме готови да помогнем на АЗОС — отговори Остин. — Сегашният ми интерес е по-скоро личен, отколкото служебен. Аз участвах днес в състезанието, когато се появиха китовете.

— Видях новините — засмя се Уидъръл. — Чудна маневра демонстрирахте! Съжалявам за лодката!

— Благодаря. Питам се, дали сте установили причината за смъртта?

— Естествено, всичките са измрели от ННП.

— Моля?

— ННП — ухили се Уидъръл. — Нямам Никаква Представа.

Остин се усмихна търпеливо. Беше му известно, че понякога патолозите развиват подобно безумно чувство за хумор, с цел да си запазят ума.

— А някакви предположения?

— До тук сме се убедили, че нямат травми, не е отравяне. Взели сме тъкани за вирусно изследване, но засега — нищо. Един от тях се е оплитал в рибарска мрежа, но това не му е попречило да се храни, нито го е наранило по друг някакъв начин.

— Значи, поне засега, не знаете от какво са умрели?

— О, знаем. От задушаване. Имали са тежки белодробни увреждания, предизвикали пневмония. Дробовете им изглежда са били изложени на висока температура.

— Температура? Май не успявам да следвам мисълта ви.

— Ами вижте, били са отчасти сварени отвътре, а и по кожата имаше мехури.

— Какво би могло да доведе до такива наранявания?

— ННП — отговори Уидъръл и сви рамене.

Остин се замисли над този отговор.

— Ако не знаете как, знаете ли кога?

— Много е трудно да се каже. Може първоначалната агресия срещу организма да не е била фатална. Може бозайниците да са се разболели няколко дни преди да стигнат нашия бряг, но да са продължавали придвижването си. Най-зле са пострадали малките и може възрастните да са ги изчаквали. Трябва да отчетете и времето, необходимо за развитие на процеса на разлагане до степен, гнилостните газове да извадят труповете на повърхността.

— Значи, не е възможно да се проследи пътя им, за да се разбере къде са загинали. Трябва да се знае маршрута, местата за хранене, скоростта им и тази на теченията, разбира се. Жалко, че самите те не са в състояние да ни съобщят, къде са ходили.

Уидъръл се усмихна:

— Кой казва, че не могат? Елате, ще ви покажа нещо.

Представителят на АЗОС тръгна напред, покрай огромните платформи, заобикаляйки локвите кървава вода, гонена с маркучи към каналите. Близо до труповете, смрадта удряше като с боен чук, но Уидъръл сякаш не й обръщаше внимание.

— Ето го мъжкарят — каза той и спря пред първия труп. — Разбирате, защо ги наричат сиви китове. Кожата им има този естествен цвят, но е цяла на петна от ракообразни и всякакви други паразити. Сега е малко нещо поокълцан, но когато го измерихме първоначално, беше дълъг дванадесет метра и тридесет. — Приближиха следващата платформа, върху която лежеше умалено издание на първия кит. — Това малко също е мъжко. Родено е само преди няколко месеца. Имаше и други, така че не знаем чие е бебето. — Спрели бяха пред последната платформа. — Тя е по-голяма от мъжкаря. Както и при останалите, и тук липсват външни белези от някакво насилие. Но това може би ще ви заинтересува. — Той поиска нож, качи се на платформата и се засуети около плавника на животното. След малко скочи долу и показа на Остин правоъгълна, бяла кутия, направена от метал и пластмаса.

— Предавател? — попита Остин.

— Всяко движение на момичето се е проследявало от спътник — отвърна Уидъръл. — Открийте, кой я е държал под око и ще научите точно къде се е намирала всеки миг.

— Вие сте гений, мистър Уидъръл.

— Просто скромен правителствен служител, който си върши работата. Като вас. — Вдигна уреда. — Това ще трябва да го прибера, но на гърба му има телефонен номер.

Остин надраска набързо номера в малко тефтерче и поблагодари на патолога за съдействието.

Докато го придружаваше към изхода, Остин попита:

— Как, впрочем, се спряхте точно на тия три кита?

— До голяма степен случайно. Помолих военните да отделят три парчета от групата. Предполагам, че ги е подбрал някой на борда, който е чул молбата ми.

— Мислите ли, че ако имахте възможност да изследвате и другите трупове, щяхте да научите нещо повече?

— Съмнявам се — кратко отвърна Уидъръл. — Каквото е убило тези, същото е довършило и останалите. Във всеки случай, сега е малко късно да се обсъжда този въпрос. Както разбирам, след като военните са се заели със задачата, от другите не е останало даже и порция суши^[6].

Ето ти още изискан хумор. Хвърлил маската в един варел за отпадъци, Остин за последен път погледна осакатените корпуси на някога величествените морски същества. Благодари на Уидъръл и матрос Къмингс и излезе на чистия, вечерен въздух. Пое си дъх няколко пъти, сякаш искаше да освободи от вонята не само дробовете, но и съзнанието си. Отвъд пристанището един самолетоносач светеше като град. Върна се в хотела и прекоси фоайето, но явно недостатъчно бързо, за да попречи на неколцина от гостите и персонала да сбърчат в погнуса носове, доловили уханието на смъртта.

В стаята си Остин хвърли панталоните и официалната риза, с които бе облечен в плик за пране. Къпа се дълго и горещо. Сапуниса се два пъти. Облече широки панталони и риза за голф. След всичко това, седна в удобно кресло и набра номера от тефтерчето. Както очакваше, обади се телефонен секретар. Правителството не би платило някому, да седи ден и нощ в очакване на последните новини от скиталеца кит. Можеха да минат дни, докато го потърсят. Не остави никакво съобщение, но се обади на една денонощна служба на НАМПД, разположена в покрайнините на Вашингтон и направи заявка. Телефонът иззвъня след около половин час.

— Мистър Остин? Аз съм Ванда Перели. Някой ме е търсил от НАМПД, казал, че ме издирвате и че е важно.

— Да, благодаря ви за обаждането. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя у дома. Чухте ли за китовете в Калифорния?

— Да. Питах се как сте попаднал на моя номер.

— Беше записан на предавателя върху един от женските китове.

— Мили боже! Това е Дейзи. Значи нейното стадо. Следя я от три години. Почти роднина ми е.

— Съжалявам да го науча. Били са общо четиринадесет кита. Тя е подбрана случайно.

— Ужасна новина! — високо каза Перели. — Такива усилия полагаме за спасяване на сивите китове. И броят им наистина бе започнал да се увеличава. Ще чакаме доклада на патолозите.

— Оттам идвам. Няма следа от вирус или замърсител. Умрели са от белодробни изменения, причинени от висока температура. Чувала ли сте някога за подобна смърт?

— Не, никога. Известен ли е източникът на тази температура?

— Не засега. Мисля, че върху случая може да се хвърли малко светлина, ако се знае, къде са били животните напоследък.

— Аз доста добре познавам стадото на Дейзи. Миграцията му е наистина забележителен феномен. Правят почти двадесет хиляди километрова обиколка. Цяло лято се хранят в арктическите райони, после се спускат на юг по тихоокеанското крайбрежие, до размножителните лагуни край Баха Калифорния, Мексико. Тръгват през ноември — декември и стигат района в началото на следващата година. Водят бременните, следват ги възрастните мъжкари, а накрая са малките. Единично или по двойки. Движат се доста близо до бреговата линия. Обратно на север поемат през март. Когато имат малки, изчакват и април. И пак покрай брега, на север. Плуват бавно — средно с около двадесет километра в час.

— Имахме предстартов брифинг. Предупредиха ни да внимаваме за китове, но стартът беше насрочен за дата, когато и последното стадо е заминало. Доколкото се знаеше, в околността нямаше китове.

— Единствената причина, за която се сещам, е да са изостанали. Може би някое от малките се е разболяло и са го чакали да се оправи.

— Патологът излезе със същата теория. Документирала ли сте миграцията им?

— Да. Имате ли лаптоп?

— Не мърдам без него.

— Добре. Дайте ми адреса на електронната си поща. Веднага ще получите информацията.

— Благодаря, не можех и да мечтая за по-голяма услуга.

— Може да имате случай да я върнете, ако се обърнем към НАМПД за помощ.

— Търсете мен лично и ще видим какво може да се направи.

— Благодаря. О, господи, още не мога да повярвам за Дейзи!

Остин прекъсна, включи своя лаптоп към телефонната линия и след петнадесет минути отвори имейла. Появи се карта на западната част на САЩ, Канада и Аляска. Пунктирана линия тръгваше от Чукотско море, през Берингово и после покрай северноамериканското крайбрежие, до върха на източения като пръст полуостров Баха. Картата беше озаглавена: „Обичаен миграционен маршрут“.

Към нея бе прикрепен документ с данни за отделни стада. Остин намери името Дейзи. Оттам компютърът го насочи към документ с точни данни за движението на нейното стадо. То се бе придвижвало равномерно и после спряло при Баха, южно от Тихуана. След престой, тръгваха отново на север, но по-бавно. В един момент правеха кръг, сякаш се бяха загубили. Проследи целия им криволичещ маршрут до края му при Сан Диего.

Остин излезе от файла на китовете и порови на други места из мрежата. След малко седеше в креслото, допрял върховете на пръстите си. Китовете се придвижваха нормално до един определен район. Оттам нещата се променяха. Обмисляше какво да направи, когато се почука на вратата. Завала.

— Толкова рано от среща?

— Да, казах й, че трябва да се върна да нагледам болното си другарче по стая.

Остин изглеждаше разтревожен.

— Да не си си ударил главата днес?

— Трябва да призная, че минаването под друга лодка си беше уникално преживяване. Никога вече правилата за корабоводене няма да бъдат същите в моите очи.

— Е, за твое сведение, аз съм добре, така че можеш да се връщаш и да продължиш от там, където си прекъснал.

Завала се пльосна на дивана.

— Знаеш ли какво, Кърт, понякога човек трябва да проявява по малко сдържаност.

Остин се запита, дали някакъв лишен от сексуалност клонинг не се е намъкнал в стаята.

— Съгласен съм от цялата си душа — предпазливо одобри той. — А сега ми кажи истината.

— Тя наруши правилата на Завала. Аз не ходя с омъжени жени.

— Как разбра, че е омъжена?

— Каза ми го мъжът й.

— Едър ли беше?

— Малко по-дребен от бетоновоз.

— Е, в такъв случай, сдържаността е изключително правилен подход.

Джо кимна със съмнение.

— А беше толкова хубава! — въздъхна той. — Ти какво прави?

— Ходих на китова некротомия.

— Пък аз си въобразявах, че моето прекарване е скапано. Сигурно в Сан Диего има и по-интересни неща за правене.

— Положително има, но исках да разбера от какво са измрели тия китове.

— Е, разбра ли?

— Дробовете им са били повредени от висока температура и са загинали от пневмония.

— Странно — отбеляза Завала.

— И аз това си помислих. Виж тая снимка на компютъра. Изтеглих я от страницата на един метеорологически спътник. Показва температурата на океанската вода. Виждаш ли тая червена точка край Баха? Внезапна промяна.

— Искаш да кажеш, че нашите китове са се разболели, малко след като са преминали през район с висока температура?

— Може би. Но повече ме интересува въпросът, поради каква причина се е повишила температурата?

— Предполагам, че се готвиш да ми предложиш една разходка южно от границата?

— Няма да ми е излишен преводач. Пол и Гемей ще отсъстват още няколко дни от Арлингтън.

— No problemo^[7]. За мен е от голямо значение да не прекъсвам връзката с мексиканските си предци.

Завала стана и се отправи към вратата.

— Къде тръгна? — поинтересува се Остин.

Завала погледна часовника си.

— Нощта е още в началото си. Двама дяволски красиви и интересни ергена седят в стаята си и си приказват за умрели китове и гореща вода. Това не е здравословно, amigo. Видях една красива жена във фоайето, като идвах насам. Изглеждаше така, сякаш малко компания не би й навредила.

— Мислех, че ще проявяваш занапред сдържаност по отношение на жените.

— Моментна заблуда, резултат от нараняванията ми. А освен това, тя май беше с приятелка. И на всичко отгоре, там свири много добър джаз бенд.

Слабостта на Остин към хубав джаз се нареждаше веднага след тази към хубави жени и бързи лодки. Една текила с лимонов сок би била прекрасен завършек на деня преди лягане. Да не говорим за женска компания. Усмихна се и затвори лаптопа.