Даниел Стийл
Радост и болка (19)

Глава 19

Бебетата на Пилар и Брад трябваше да се родят в началото на ноември, а през последния месец тя изобщо не можеше да става от леглото, освен колкото да отиде до тоалетната. Шийката на матката й бе започнала да се скъсява още преди седмици и вече имаше разкритие. Всеки път, когато ставаше дори за минута, получаваше контракции. Досадно й беше само да лежи и се страхуваше нещо да не се случи — някое от близначетата да се задуши от пъпната връв или пък някак си да се наранят взаимно.

Правеше дихателните упражнения заедно с Брад, а по Вси светии бебетата почти престанаха да се движат — вече им бе останало твърде малко място. Тя бе заприличала на карикатура на жена, глътнала цяла къща. Понякога заставаше пред огледалото и се разглеждаше. Невероятната деформация я караше да се смее. Сякаш носеше бебе връз бебе връз бебе.

— Страхотно постижение — пошегува се една вечер с нея Брад, докато й помагаше да излезе от ваната.

Тя вече не можеше да върши нищо сама. Не можеше да се изкъпе, ако той не й помогне, не можеше да обуе обувките и дори чехлите си, а през първата седмица на ноември не можеше без чужда помощ да стане и от тоалетната. Марина наминаваше често, Нанси също идваше да й прави компания, докато Брад беше на работа. И винаги й се възхищаваше, че така стоически понася всичко. Казваше, че за нищо на света не искала да бъде на нейно място. А вкъщи се вайкаше пред съпруга си, как другите хора си живеели живота, излизали да вечерят навън и се забавлявали, а горката Пилар била надута като въздушен балон и заплашвала всеки момент да се пръсне от бебета.

Майката на Пилар се обаждаше често, изглежда, бе свикнала с мисълта, че е бременна. На няколко пъти предложи да дойде, но Пилар не я искаше.

Тя се оплакваше, че от шест месеца не е ходила дори на фризьор, но когато депресията я налягаше особено силно, Брад й напомняше, че си струва. Тя и така си го знаеше. Само че беше ужасно уморително само да лежиш и да чакаш раждането да започне.

Близначетата като че бяха в добра форма, при едно от посещенията си лекарят й бе казал, че едното е малко по-голямо от другото, според него — вероятно момчето. Така било обикновено, но невинаги. Каза й също, че щели да свикат за раждането цял лекарски екип. Заради възрастта й и защото раждането ще е двойно, искал с него да работи още един акушер, а също и двама педиатри за бебетата.

— Цяло парти — подхвърли Брад, за да разведри атмосферата. Забеляза, че Пилар се умърлуши, когато доктор Паркър заговори за „екип“ и какво щяло да стане, ако се наложело да й правят цезарово сечение. Още не виждали причина за това, но искали да бъдат подготвени за всичко. През последните две седмици на Брад му правеше впечатление, че с наближаването на раждането Пилар става все по-неспокойна.

Доктор Паркър й бе казал също, че няма да я остави да чака след датата. Рискът бил прекалено голям, особено с две бебета. Но рано една сутрин, седмица преди срока, Пилар получи контракции. Лекарят я посъветва да стане и да се разхожда известно време из къщата, за да се активира родилната дейност, и тя със смайване установи, че след продължителното лежане се чувства извънредно слаба и краката не я държат. За нейно разочарование се оказа, че почти не може да ходи. Просто нямаше сили и коремът й тежеше прекалено много.

Късно следобед болките идваха вече на редовни интервали и Брад й направи чаша чай. А след това всичко отново спря. Сега, когато събитието бе толкова наближило, чакането беше особено мъчително.

— Господи, искам само веднъж да свърша с това! — простена тя. Но този следобед не се случи нищо повече. Малко след вечерята водата й изтече, а продължаваше да няма контракции. Въпреки всичко лекарят нареди да дойде в болницата. Искаше да я настани там и да я наблюдава.

— Какво има да ми се наблюдава? — мърмореше тя, докато Брад я караше към „Котидж хоспитал“. — Нищо не става. Защо отиваме в болницата? Това е глупаво.

Но изглеждаше толкова огромна, че Брад не можеше да не й се изсмее. Изпитваше облекчение, че я води при лекарите. Нямаше желание да получи първия си урок като акушерка с израждането на близнаци в домашни условия. Ако питаха него, предостатъчно беше и това, че се бе съгласил да присъства. Леко му се повдигаше при мисълта за това, но знаеше, че Пилар има нужда от него, и когато тя го помоли, прие.

Щом пристигнаха, доктор Паркър я прегледа и тя веднага получи няколко леки контракции. Той със задоволство констатира, че от сутринта насам разкритието й се е увеличило. За него беше ясно, че няма да мине много време и Пилар ще роди своите бебета.

— Скоро ще става нещо — предрече той, а после си отиде вкъщи, като обеща да се върне, когато го повикат.

Пилар и Брад известно време гледаха телевизия и тя задряма, но след малко изведнъж се събуди от странно усещане — много силен напън.

Извика Брад с леко паникьосано изражение, а той позвъни на сестрата, та Пилар да обясни на нея.

— Струва ми се, че родилната ви дейност е започнала, госпожо Коулман — усмихна се тя и отиде да доведе лекар.

След малко дойде да я прегледа един от дежурните в болницата. Пилар започна да роптае и тъкмо когато излагаше възраженията си, получи мощна контракция. Целият й огромен корем сякаш бе хванат в менгеме и стиснат така, че всичкият й въздух излезе, беше почти непоносимо. Стисна ръката на Брад и се опита да не забравя дишането, а някой, когото не виждаше, вдигна нагоре едната половина на леглото й.

— О, господи… беше ужасно — тихо промълви тя, когато всичко отмина. Косата й беше мокра, а устата й — пресъхнала, и това само от една контракция! Но тялото й знаеше, че има да се върши още много работа, и преди лекарят да поднови настояванията си да я прегледа, тя получи още една. Сестрата забързано излезе да се обади на доктор Паркър и да му каже, че Пилар Коулман има активна родилна дейност.

Вторият акушер-гинеколог влезе да я види. Щом започна прегледа, контракциите станаха още по-силни и болезнени и тя се опита да го отблъсне. Изведнъж почувства, че губи контрол над нещата. В малката предродилна стая влязоха още двама лекари, две сестри се заеха да слагат система на ръката й. Друга сестра препаса на корема й монитор, за да провери тоновете на бебетата и силата на контракциите. От стегнатия каиш болките сякаш се усилиха още повече.

Беше ужасно, чувстваше се като животно — овързана и дърпана от всички страни. С нея вършеха какво ли не и май никой вече не се интересуваше от мнението й.

— Брад… не мога… не мога… — Опитваше се да избяга от всички тях, но огромните й размери и свирепите болки не й позволяваха изобщо да се помръдне. — Брад, накарай ги да спрат! — Искаше всички да я оставят на мира, да махнат от нея колана и системата, да престанат да й причиняват болка. Но това беше невъзможно, животът на бебетата беше на карта и той само я гледаше безпомощно.

Опита се да поговори с главната сестра, а после, когато доктор Паркър се върна, и с него.

— Не може ли да се направи нещо, за да се облекчат малко мъките й? — попита с надежда той. — Мониторът е толкова неудобен и ми се струва, че от прегледите болките й стават още по-силни.

— Знам това, Брад — съчувствено отвърна лекарят, — но в корема й има сума бебета и ако не искаме да прибягваме към цезарово сечение, трябва да знаем какво става вътре. Ако пък се наложи да я отворим, това ще е още по-наложително. Няма за кога да си играем. — И съсредоточи вниманието си върху родилката.

— Как се чувстваме? — радостно усмихнат попита той.

— Отвратително — отвърна Пилар и внезапно й се повдигна. Гадеше й се при всяка болка. Другите мъчения също продължаваха, с всяка контракция натискът се увеличаваше и нуждата да се напъва ставаше все по-силна. Помисли си с надежда, че сигурно вече навлиза във фазата на напъването, че сигурно усеща тъкмо това, че е стигнала до най-трудното и скоро всичко ще свърши. Но попита сестрата и чу, че дотогава имало още много време, това било едва началото.

— Упойка — изграчи тя, когато лекарят отново се приближи до нея. Вече едва говореше, така нетърпими бяха мъките. — Искам упойка.

— Ще говорим за това малко по-късно — отмина без внимание вопъла й той и тя отново заплака и го сграбчи за ръкава.

— Искам я веднага — помъчи се да се надигне, но бе прикована от монитора и поредната болка, която я накара да се вкопчи в ръката на Брад. — О, господи… чуй ме… защо никой не ме чува…

— Аз те чувам, скъпа — обади се Брад, но тя едва го виждаше. В стаята имаше толкова много хора и се вършеха толкова много неща. Защо вече нищо не зависеше от волята й, защо не й обръщаха внимание? Оставаше й само да лежи и да плаче между контракциите, между писъците.

— Накарай ги да направят нещо… моля те… спри това нещо…

— Зная, миличко… зная… — Но не знаеше. И вече бе започнал да съжалява за всичко. За хормоните и за лекарствата, за пътуванията до доктор Уорд — ето до какво я бе довело то. Гърчеше се от мъка, като я гледаше да страда така, но не можеше да направи нищо, за да й помогне. Никога не се бе чувствал така безпомощен.

— Искам я в родилната зала — рече вторият акушер-гинеколог на доктор Паркър. — Да сме готови, в случай че се наложи да й правим цезарово сечение.

— Звучи разумно — съгласи се лекарят на Пилар и изведнъж в стаята закипя още по-бурна дейност, появиха се още хора, още апарати, а за нея последваха нови прегледи и нови контракции.

Подкараха я с подвижното легло по коридора, макар тя да ги молеше между болките да спрат и да я оставят да върви сама. Нямаше време за бавене. Лекарят бе казал на Брад, че нещата вече напредвали много бързо и трябвало да са готови. Налагало се да мислят за оцеляването на бебетата, а не за удобството на майката. Междувременно бе станало вече един часът сутринта, а на Брад му се струваше, че са тук от цяла вечност.

В родилната зала я преместиха от леглото на акушерската маса, вдигнаха краката й в халките, покриха ги със стерилни чаршафи, вързаха ръцете й и включиха системата. Между контракциите тя горчиво протестираше против тази поза, оплакваше се, че гърбът и вратът й ще се счупят, но никой не й обръщаше внимание. Бяха прекалено заети с други неща. В помещението имаше трима педиатри, няколко от постоянно живеещите в болницата лекари, цял отбор сестри, плюс двамата й акушер-гинеколози.

— Господи — дрезгаво каза тя на Брад, — какво е това? Отвън да не продават билети? — Мониторът продължаваше да е включен и сякаш на всеки неин дъх някой проверяваше разкритието й. Сестрата обяви, че била „на десет“, което означаваше, че диаметърът на отвора е десет сантиметра и тя вече може да започне да се напъва.

— Чудесно! — зарадваха се всички, но на Пилар й бе все едно, вече й беше ясно, че няма да й дадат нищо обезболяващо.

— Защо не ми дадете нещо? — изстена тя.

— Защото не е хубаво за бебетата — безапелационно отсече една от сестрите.

Минута по-късно Пилар не можеше да моли вече за нищо, защото болката бе станала нетърпима — напъните започнаха.

Брад наблюдаваше отстрани и всичко му се виждаше кошмарно: наоколо викаха, тя се напъваше, после пищеше. Престанеше ли, болката веднага започваше отново и лекарите пак се развикваха, а Пилар запищяваше. Не можеше да разбере защо не й дават нищо, за да притъпят болката, доктор Паркър все повтаряше, че това щяло да намали активността на бебетата.

На Брад му се струваше, че откакто бе започнала да се напъва, са минали часове, а нищо не ставаше. Погледна към часовника, не му се вярваше, че е станало почти четири. Питаше се колко ли още ще издържи тя, преди съвсем да се изтощи от онова, което правеха с нея. Внезапно настъпи ново оживление. Появиха се два кувьоза и кръгът от лица с маски стана по-тесен. Писъкът на Пилар сякаш никога нямаше да спре, дълъг стон без начало и край, а после всички изведнъж се развикаха, заподканяха я, заокуражаваха я, видя как главичката на първото бебе си пробива път навън и дългият му, слаб вопъл се сля с този на майка му.

— Момченце е! — рече лекарят, а Брад се разтревожи от синкавия му цвят. Но сестрата му каза да е спокоен. И наистина само след минута видът на новороденото стана по-добър. Показаха го за малко на Пилар, но тя бе прекалено изтощена, за да му обърне много внимание. Болките й продължаваха, както досега, и се наложи лекарят да използва форцепс, за да премести следващото бебе в по-добра позиция. Брад не можеше да гледа какво й правят, само стискаше с всичка сила ръцете й и се молеше тя да преживее всичко това.

— Дръж се, скъпа… скоро всичко ще свърши… — Надяваше се, че не я лъже, но всъщност нямаше представа, а тя само плачеше.

— О, Брад… толкова е ужасно…

— Зная… зная… още малко, и ще свърши…

Но това бебе бе по-опърничаво и от първото. Към пет часа Брад видя, че двамата лекари си говорят нещо.

— Ако момиченцето не излезе бързо, ще трябва да направим цезарово сечение — обясниха му след няколко минутите.

— Така по-леко ли ще е за нея? — тихо попита той, надявайки се тя да не чуе. Но болките й бяха толкова свирепи и тя така силно се напъваше, че не чуваше нищо от онова, което се говореше около нея.

— Възможно е. Ще й се сложи пълна упойка, разбира се. Сега не можем да я инжектираме в областта на опашната кост. Но това ще бъде за нея двойно натоварване — нормално раждане със срязване на вагиналния отвор и операция. Възстановяването няма да е леко. Всичко зависи от поведението на бебето през следващите няколко минути. — Първото бе вече прегледано, поставено в кувьоза и се дереше от плач.

— Не ме интересува какво ще правите — каза Брад, обезумял от тревога. — Само да е най-доброто и най-лекото за нея.

— Искам първо да се опитаме да извадим бебето вагинално — отвърна лекарят и пак се зае с форцепса. Мъчи се, бута, тегли и тъкмо беше на път да се откаже, когато то се раздвижи и бавно се заплъзга между краката на майката. Вече бе станало шест сутринта, Пилар всеки момент щеше да загуби съзнание и ето че то изведнъж се появи — гладко малко личице, съвсем дребно момиченце, на половината от дължината на братчето си. То се заоглежда тревожно, сякаш търсеше майка си. Пилар като че почувства, надигна глава и го видя.

— О, колко е хубава — рече тя и отново се отпусна назад, усмихвайки се през сълзи на Брад. Беше преживяла големи мъки, но си струваше. Имаше си две хубави бебета, лежеше и го гледаше.

Веднага след като бе прерязана пъпната връв, две сестри отнесоха бебето и го сложиха във втория кувьоз, за да се заеме с него педиатърът. Но този път не последва плач и изведнъж стаята притихна.

— Добре ли е тя? — Пилар питаше всеки, който я доближеше, но изведнъж всички се оказаха много заети. Брад виждаше как синът му рита с крачета и жално скимти в своя кувьоз в ъгъла на родилната зала под зоркия поглед на две сестри. Но момиченцето бе скрито от погледа му и той се отдалечи на крачка от Пилар, за да разбере какво става. Видя, че са му сложили апарат и се опитват да предизвикат дишане. Един от лекарите напомпваше в дробчетата му въздух, а после натискаше мъничките му гърдички, но сега бебето лежеше неподвижно. Беше умряло и каквото и да правеха, не успяваха да го съживят. Брад гледаше лекаря в лицето, потресен и ужасен, а Пилар лежеше на подвижното легло зад него и го разпитваше. Той почувства, че сърцето му замира. Какво, за бога, можеше да й каже?

— Добре ли са те, Брад?… Не чувам бебетата…

— Добре са — каза сковано той, докато някой слагаше на Пилар инжекция. Като че малко бяха позакъснели, но тя веднага доби полусънен и замаян вид и Брад вдигна очи към доктор Паркър, който бе застанал пред него.

— Какво стана? — все така вцепенено попита той. Ударът беше жесток и дори раждането на сина му беше слаба утеха.

— Трудно е да се каже. Беше много малка. Нашето мнение е, че се е обезкървила за сметка на брат си. Нарича се трансфузия от близнак на близнак. Това я е отслабило и не е имала сили да диша самостоятелно. Недоразвит бял дроб, предполагам. И е твърде малка, за да преживее толкова голям стрес. Може би трябваше да направя цезарово сечение — каза измъчено той. Брад се обърна да погледне жена си, спокойно заспала в родилната зала, най-после упоена, несъзнаваща какво се бе случило. Нямаше и най-малка представа какво ще й каже. Само за миг огромната радост се бе превърнала в трагедия.

Всички педиатри бяха единодушни с доктор Паркър, че очевидно нещо не е било наред с белия дроб на детето, което никой не е могъл да знае или да предположи. По време на раждането сърдечните му тонове били силни и равномерни, но след като част от кръвта се оттекла към другия близнак, вън от утробата, без майка си, момиченцето просто не било жизнеспособно. Бяха направили всичко, което бе по силите им, за да го съживят.

Брад знаеше фактите. Въпреки това не можеше да разбере защо се бе случило това. И когато преместиха Пилар в стаята за възстановяване, той остана, взрян в малкото си момиченце, и по бузите му се застичаха сълзи. То бе толкова сладко и така съвършено. Беше хубаво, както веднага след раждането, само че сега приличаше на заспало.

Момченцето плачеше сърцераздирателно, сякаш усещаше, че се е случило нещо лошо. Така бе свикнало да бъде близо до сестричката си, да я рита, да я чувства до себе си, а сега изведнъж нея я нямаше, нямаше я и майка им.

Брад неволно пъхна ръка в кувьоза и попипа дъщеричката си. Тя беше още топла и той не можеше да откъсне очи от нея, искаше му се да я вземе в ръцете си. Какво щеше да каже на Пилар? Какво можеше да й каже? Как щеше да му се обърне езикът да й съобщи, че едното от децата е умряло? Тя ще се събуди с очакването да види двете си рожби, а вместо това ще разбере, че в един-единствен миг е била поразена от трагедия. Съдбата им бе изиграла жестока шега. Брад дълго стоя и гледа сякаш заспалото дете.

— Господин Коулман — внимателно го заговори една сестра. Искаха вече да изнесат мъртвото бебе. И го чакаха да му кажат, че трябва да се направят приготовления. Те трябваше да уредят погребението на малката си дъщеричка. — Съпругата ви е будна, ако желаете да я видите.

— Благодаря ви — отвърна той. Лицето му бе станало пепеляво. Отново докосна малката ръчичка, а после остави детето си с мъчителното чувство, че не бива, че то още се нуждае от него. Но, разбира се, то вече не се нуждаеше от нищо. — Как е жена ми? — попита той сестрата, когато с помръкнало лице най-сетне тръгна след нея към реанимационната.

— Чувства се по-добре, отколкото преди малко — усмихна се сестрата.

„Но не за дълго“ — помисли си Брад и се опита да подреди чувствата си.

— Къде са те? — изнемощяло попита Пилар, когато го видя. Бе изгубила много кръв, бе изтърпяла невъобразими мъки, а сега щеше да й се наложи да бъде по-силна отвсякога. Сърцето му се късаше от болка. Когато я погледна, очите му бяха влажни.

— Толкова много те обичам, ти се държа така смело — изрече той, опитвайки се безуспешно да се пребори със сълзите, изпълнен от страдание, че всичко се бе обърнало така. Не искаше да я плаши.

— Къде са бебетата? — повтори въпроса си тя.

— Още са в родилната зала. — Лъжеше я за пръв път през съвместния им живот, но знаеше, че това е необходимо. Тя все още не биваше да знае, прекалено жестоко бе да видиш това малко ангелско личице, а после да научиш, че толкова бързо си е отишло. Братчето изглеждаше много по-яко, много по-подготвено за живота от сестричката си. — Скоро ще ги изнесат оттам — отново излъга Брад и тя потъна в сън.

Но на следващата сутрин не можеха повече да крият истината от нея. Лекарят дойде да й го каже заедно с Брад и той имаше чувството, че ударът ще я убие. Тя стана смъртнобледа, затвори очи и както бе седнала, за момент изгуби съзнание. Той протегна ръце и я подхвана.

— Не… кажи ми, че не е вярно! — изкрещя Пилар. — Лъжете! — нахвърли се тя върху съпруга си и лекаря. Всъщност доктор Паркър й бе съобщил ужасната вест, бе й го обяснил с най-прости думи: момиченцето починало малко след раждането от загуба на кръв за сметка на братчето си, така наречената трансфузия от близнак на близнак, положението било утежнено от недоразвития му бял дроб. Просто не било възможно да оживее.

— Не е вярно! — истерично изпищя тя. — Вие сте я убили! Аз я видях! Аз я видях! Тя беше жива… гледаше ме…

— Да, гледаше ви, госпожо Коулман — тъжно рече той. — Но не можеше да диша самостоятелно. Нито веднъж не си пое въздух. Нито веднъж не изплака. Ние направихме всичко, което зависеше от нас, за да я спасим.

— Искам да я видя — каза през плач Пилар и се опита да стане от леглото, но разбра, че е прекалено слаба и не може да се изправи. — Искам да я видя веднага. Къде е тя?

Двамата мъже си размениха погледи. Лекарят нямаше нищо против да й покаже бебето. Бяха го правили много пъти. Понякога за семействата беше по-добре да видят детето си и да се сбогуват с него. Момиченцето беше долу в моргата и чакаше да бъде погребано, но нямаше причина майката да не го види.

— Искам да ме заведете при нея.

— След малко ще я изнесем в една стая долу — съвсем тихо рече той.

Пилар се облегна на съпруга си, хлипаше и се опитваше да асимилира това, което току-що бе научила. Колкото и отвратително да бе раждането, предишната нощ се бе почувствала безкрайно щастлива, макар и само за момент. А сега нея я нямаше. Не бе успяла дори да я вземе в ръцете си.

— Желаете ли да видите сина си?

Пилар понечи да поклати глава, но после погледна Брад и кимна. Той изглеждаше така съсипан, така покрусен от случилото се, че тя разбра: нямаше право да прави нещата още по-лоши. Но искаше само едно — да умре, да отиде при бебето си.

— Ще го донесем тук — рече лекарят и след малко се върна с якото момченце. То тежеше четири килограма и сто грама, огромно тегло за близнак. А малката му сестричка бе тежала по-малко от два. Той бе получил всичко, което му бе нужно, за да оживее. За сметка на нея, за нея не бе останало достатъчно. Класически пример за оцеляване на по-силния.

— Хубав е, нали? — тъжно промълви тя, все едно, че детето не беше тук. Не протегна ръце да го вземе. Само седеше и го гледаше втренчено, питайки се защо той бе оживял, а неговата близначка не беше. Брад го държеше, докато двамата го разглеждаха, а после нежно го сложи в ръцете на майка му. Пилар се разплака още по-силно и целуна момченцето.

Когато най-после сестрата го взе, тя отново поиска да види дъщеря си. Закараха я в един стол на колела до стая в подземието, празна стая, в която беше много студено и всичко вътре беше безцветно и стерилно. След миг докараха и детето, все още в своя кувьоз, стегнато завито в одеялцето си. Мъничкото му личице бе така сладко, така чисто, че на Брад продължаваше да му се струва като заспало.

— Искам да я подържа — каза Пилар и той внимателно бръкна в кувьоза и сложи момиченцето в ръцете на майка му, в които то така и не бе успяло да попадне. Пилар седеше тихо и го държеше. Докосна с устни очите, устата, бузите, малките ръчички, целуна поотделно всяко пръстче, сякаш се надяваше да му вдъхне живот. Сякаш можеше да промени случилото се предишната нощ, защото не можеше да го приеме.

— Обичам те — шепнеше му нежно тя, — винаги ще те обичам. Обичах те още преди да се родиш, обичам те и сега, мое сладко бебче.

Вдигна очи към Брад и видя, че той плаче неудържимо. Стоеше и цял трепереше от скръб, като я гледаше как прегръща мъртвото дете.

— Толкова ми е мъчно… — изстена той. — Толкова ми е мъчно…

— Искам да я наречем Грейс — тихо рече Пилар и нежно докосна ръката му. — Грейс Елизабет Коулман. — Елизабет, на майка й. Сега това й се виждаше някак редно.

Брад успя само да кимне. Не можеше да понесе мисълта, че насред голямата радост, сега им се налага да погребват това малко създание.

Пилар дълго седя с момиченцето на ръце, гледаше личицето му, сякаш за да е сигурна, че ще го запомни завинаги… Докато някой ден не се срещнат на небето… Накрая сестрата дойде да го прибере. Трябваше да се разделят с детето си, за да бъде откарано от погребалната компания, на която Брад се бе обадил рано сутринта.

— Сбогом, скъпо ангелче — промълви Пилар и отново го целуна. Когато излязоха от стаята, сърцето й се гърчеше от такава болка, каквато, сигурна бе, никога повече нямаше да изпита. От него бе изтръгнат къс, който щеше да бъде погребан заедно с малкото й момиченце.

Когато се качиха отново горе, момченцето бе дълбоко заспало в креватчето си в нейната стая. Чакаше ги друга сестра. Лицето й беше сериозно, знаеше откъде идват. Тя внимателно помогна на Пилар да се настани отново в леглото и й подаде спящото дете.

— Сега не го искам — поклати глава Пилар и се опита да го върне, но сестрата не се остави да я отпратят, сложи бебето в ръцете на майка му и я погледна твърдо в очите.

— Той има нужда от вас, госпожо Коулман… И вие имате нужда от него… — После излезе от стаята и остави момченцето при родителите му.

Те дълго и упорито се бяха борили за него и ето че то бе дошло и бе донесло със себе си неизмерима скръб и безкрайна радост. Не беше негова вината, че сестричката му бе умряла. Докато го прегръщаше, Пилар усети как сърцето й се размеква. Той беше толкова сладък, толкова пухкав, толкова различен от малката Грейс. От пръв поглед си личеше, че е момче… а тя приличаше на миниатюрно ангелче, едно обещание за дете… обещание, което Бог си бе взел назад завинаги.

За тях денят бе ден на радост и болка, на гняв и възторг, примесен със скръб и разочарование, палитра от непостижими за ума чувства. Но поне бяха заедно.

Нанси дойде и се разрида в прегръдките на Пилар, неспособна дори да каже колко й е мъчно, но сълзите й говореха достатъчно. Томи също се разплака и ги увери, че много съжалява. Тод, който не беше научил за Грейс, се обади и докато му разказваше, Брад хлипаше с глас.

В един момент, когато бе останала сама, Пилар позвъни на майка си и й съобщи. За пръв път през целия й живот нейната майка я изненада истински. Не беше „добрата доктор Греъм“, а баба на дете, което бе починало, майка на дълбоко опечалена жена. Почти цял час говориха и плакаха заедно. Дъхът на Пилар секна, когато тя й каза, че са имали син, който е починал като бебе, още преди тя да е била родена.

— Беше на пет месеца. Мисля, че в известен смисъл след това никога вече не съм била същата. Винаги съм се обвинявала, задето след раждането му бях все заета и не прекарвах достатъчно време с него. После забременях с тебе и не смеех да те почувствам близка. Ужасно ме беше страх, че и ти ще умреш. Никога повече не си позволих да обичам толкова друго човешко същество, Пилар… скъпа… толкова съжалявам… — Майка й хълцаше, а Пилар ридаеше неудържимо. — Надявам се, че знаеш колко много съм те обичала винаги… — Тя едва говореше, задавена от сълзите, а докато я слушаше, Пилар усещаше, че се задушава от трупаните в продължение на повече от четирийсет години чувства.

— О, мамо… обичам те… Защо не си ми казала?

— Баща ти и аз никога не говорехме за това. По онова време всичко беше по-различно. Смятахме, че не бива да говорим с теб за тъжни неща. Изпитвахме неудобство. Толкова сме били глупави! Това бе най-лошото нещо, което ми се бе случвало някога, а нямаше с кого да споделя. Накрая се научих да живея с болката. Когато ти се роди, се почувствах малко по-добре. Радвах се, че си момиче, че поне си различна… Името му беше Андрю — с нежност произнесе тя. — Наричахме го Анди… — Гласът й прозвуча така тъжно и толкова младежки, че сърцето на Пилар политна към нея. Тя бе живяла със скръбта си близо петдесет години, а Пилар дори не бе подозирала. Това обясняваше много неща. Детството й бе безвъзвратно загубено, но за нея бе изключително важно все пак да научи какво се е случило.

— Няма да ти мине лесно — меко каза майка й. — Ще ти трябва много време… повече, отколкото ти се струва, че си способна да понесеш. И никога няма да го забравиш напълно. Ще живееш с това всеки ден, Пилар, или може би ще го забравяш за ден-два, а после нещо ще се случи и ще ти го напомни. Но трябва да вървиш напред, ден след ден, минута след минута… заради Брад, заради себе си… заради момченцето… Трябва да продължиш и накрая болката ще избледнее. Но белегът в сърцето ти ще остане завинаги.

Двете пак поплакаха, а после Пилар с неохота затвори телефона. За пръв път през живота си чувстваше, че познава майка си. Тя бе предложила да дойде за погребението, но Пилар я помоли да не идва. Вече разбираше колко мъчително ще е за нея и не искаше да я подлага на това изпитание. А Елизабет Греъм за пръв път не възрази.

— Ако обаче имаш нужда от мен, ще съм там за шест часа. Не забравяй това. Аз съм само на едно телефонно обаждане от теб. Обичам те — повтори тя, преди да сложи слушалката, и Пилар се почувства така, сякаш бе получила подарък от нея. Колко жалко, че черупката, в която се бе затворила майка й, трябваше да се пропука под напора на такава трагедия.

А докато траеше всичко това, техният син се будеше, заспиваше и плачеше за майка си. Когато тя или Брад го вземаха на ръце, той беше доволен и млъкваше. Сякаш вече ги познаваше.

— Как ще го наречем? — попита я същата вечер Брад. Бяха дали име на Грейс, но още не бяха помислили за брат й. — На мен ми харесва името Кристиан Андрю. Какво ще кажеш? — тъжно предложи тя. Второто име беше на брата, за когото до този ден не бе подозирала. След разговора с майка си, бе разказала за него на Брад.

— И аз го харесвам — усмихна се през сълзи той. Чувстваха се така, сякаш цял ден бяха плакали, и си беше така. Денят, който чакаха толкова отдавна, се бе превърнал в ден на траур.

— Животът е радост и болка, нали? — тихо промълви тя, когато вечерта Брад седна до нея.

Той не искаше да я оставя сама, а Пилар смяташе, че трябва да си иде вкъщи. Изглеждаше повече от изтощен. Но Брад настояваше да остане с нея и сестрата вкара в стаята още едно подвижно легло, за в случай, че реши да спи тук. Беше на мнение, че им е нужно да бъдат заедно. — Толкова е странно, очакваш едно, а получаваш съвсем друго. За всичко в живота май трябва да се плаща… Хубавото, лошото, мечтите, кошмарите… всичко се изсипва накуп. Понякога е трудно да ги различиш и това е най-жестокото.

При все че се бяха появили заедно на този свят, на Кристиан бе съдено да бъде тяхната радост, а на Грейс — тяхната болка. Пилар отчаяно бе искала деца, ала още не беше успяла да им се зарадва и ето че вече бе загубила едното. Това сякаш хвърляше сянка върху всичко, но погледнеше ли кротко спящия до нея Кристиан, животът отново й се виждаше безкрайно ценен.

Брад я наблюдаваше и се чудеше как бе преживяла всичко това. Не беше виждал друг човек да понася такива жестоки мъки, а накрая загуби детето си.

— Съдбата поднася какви ли не изненади — философски каза той. — Когато Натали почина, на мен ми се струваше, че никога повече няма да се съвзема. — Говореше за майката на Нанси и Тод. — А после изведнъж се появи ти, пет години след това… и аз бях толкова щастлив с тебе. Такъв е животът, първо те наказва, а после изсипва върху ти безкрайно щастие. Мисля, че и с Кристиан ще е така. Нанесен ни бе жесток удар… но той може би ще бъде най-голямата радост, която ще споделяме до края на дните си.

— Надявам се да е така — нежно промълви Пилар и отправи поглед към сина си, опитвайки се да забрави малкото личице, което нямаше да види никога повече… бебето, което щеше да помни вечно.