Даниел Стийл
Радост и болка (5)

Глава 5

След като лекарят свърши с прегледа, Даяна се надигна и седна на акушерския стол. Бе отишла при своя гинеколог за редовния годишен преглед.

— Всичко ми се вижда нормално — каза той с приятна усмивка. Беше младолик човек, препоръчан й преди две години от нейния зет, защото щеше да е много неудобно да ходи при него самия. Но Джак смяташе Артър Джоунс за отличен лекар.

— Някакви оплаквания? Съсиреци, необичайни болки, отклонения в менструацията? — попита той, ала Даяна поклати глава с нещастно изражение. Предишната седмица мензисът й отново беше дошъл и тя бе разбрала, че и този път не е забременяла.

— Единственото ми оплакване е, че от единайсет месеца се опитваме да забременея, а засега нищо не се получава.

— Може би много се престаравате — рече той, повтаряйки думите на сестрите й. Всеки, който знаеше за проблема й, говореше глупости от рода на „не мисли за това“, „много се престараваш“, „просто го забрави“, „престани да се тревожиш“, но те не знаеха каква болка, каква мъка и разочарование изпитва тя всеки месец, когато открие, че отново не са успели. Беше на двайсет и осем години, омъжена вече почти от година, имаше съпруг, когото обичаше, работа, която й доставяше удоволствие, а сега искаше бебе.

— Една година не е чак толкова дълго време — успокои я лекарят.

— На мен ми се вижда дълго — рече тя и се усмихна тъжно.

— А съпругът ви? И той ли се тревожи? — Не беше изключено той да знае по въпроса нещо, което да не е известно на Даяна. Мъжете невинаги са склонни да признават пред съпругите си, че в миналото са имали проблеми или остри венерически заболявания, а те не минават без последствия.

— Непрекъснато ми говори да не се притеснявам, че рано или късно ще се получи.

— Може би е прав — усмихна се доктор Джонс. — Той с какво се занимава? — Питаше се дали не работи с химикали, с токсични вещества, които да са го увредили непоправимо.

— Работи като адвокат на една телевизионна компания — каза му точно в коя и името, изглежда, направи силно впечатление на лекаря.

— А вие работите в списание, нали? — Тя кимна. — Работата и на двама ви е свързана с голямо напрежение, което също влияе отрицателно. Но искам да разберете, че единайсет месеца не е ненормално дълъг период. При повечето двойки жените забременяват в течение на една година, но на някои хора им е необходимо малко повече време. Не сте ли мислили да си вземете малка ваканция? Може би имате нужда тъкмо от това.

Даяна се усмихна.

— След една седмица заминаваме за Европа. Планирали сме го точно по най-подходящото време. Дано пък това свърши работа — обнадеждено рече тя.

Той забеляза изписаното на лицето й притеснение и реши да не го пренебрегва.

— Ще ви кажа как ще постъпим. Ако след като се върнете, не установите, че сте бременна, ще започнем да търсим причината. Мога сам да ви направя някои изследвания или да ви изпратя при специалист, както предпочитате. Има един човек, когото винаги препоръчвам с чиста съвест. Той е разумен и консервативен, но същевременно много умен и изключително прецизен. Името му е Алекзандър Джонстън, сигурен съм, че зет ви го знае. Той е малко по-възрастен от нас, но е наистина голям специалист и никога няма да назначи куп ненужни процедури.

— Много бих искала — отвърна Даяна, отново преизпълнена с надежда. Възможно беше в Европа да забременее, но ако това не станеше, можеха да разчитат на помощ, имаха лекар, към когото да се обърнат.

Тя благодари на доктор Джоунс, че я бе окуражил, и се върна на работа, а вечерта се опита да каже на Анди. Спомена името на специалиста, добави, че е питала Джак какво мисли за него, и се изненада, когато Анди я сряза. Бил потънал до гуша в работа, бил изкарал много тежък ден в службата и вече му додявала с това настояване да се любят на определени дати, в определени часове и с истериите си, когато мензисът й дойде и разбере, че не е бременна. И двамата били здрави и млади, идвали от семейства с много деца и той бил убеден, че след време ще се получи и те няма да останат по-назад. Но това, че всеки път му опявала и плачела, едва ли щяло да помогне.

— За бога, Ди, дай ми малко почивка. Нямаме нужда от проклетия ти специалист, трябва ни само малка ваканция да поотпочинем. Престани да насилваш нещата!

— Извинявай… — Очите й се напълниха със сълзи и тя отклони поглед. Той не разбираше колко разтревожена, колко изплашена е да не би наистина да им има нещо. — Просто си помислих… помислих си, че специалистът може да ни помогне… — Излезе разплакана от стаята и след няколко минути Анди дойде да я потърси.

— Хайде, бебчо… извинявай. Просто съм много уморен и напрегнат. През последните седмици имам ужасни неприятности в работата. Ще си имаме дете, не се притеснявай. — Но нейната настоятелност понякога не се издържаше. Тя беше решила на всяка цена да забременее. От време на време Анди имаше чувството, че това е била единствената истинска цел в живота й. Или пък се страхуваше да не остане по-назад от сестрите си.

— Лекарят смята, че може би като излезем в отпуск… — Погледна го виновно, не искаше да му досажда. Той въздъхна и я прегърна.

— Лекарят е прав. Ваканцията е тъкмо онова, от което имаме нужда. Сега ми обещай, че известно време няма да се тревожиш. Хващам се на бас, че според него засега всичко е в рамките на нормалното.

Тя му се усмихна смутено и кимна.

— Да, така каза.

— Тогава всичко е наред — твърдо отсече той и я целуна.

Когато вечерта си легнаха, Даяна сякаш се бе поуспокоила. Може пък всички те да бяха прави. Може би беше глупаво да се тревожи.

Наведе се над Анди да го целуне за лека нощ, но той вече бе заспал дълбоко и леко похъркваше. Гледа го дълго, после отново се отпусна на възглавницата. Беше странно, че силното желание да има бебе понякога я караше да се чувства толкова самотна. Като че никой не можеше да разбере, дори Анди, колко остър е нейният копнеж, каква болезнена потребност изпитва.

Пътешествието в Европа беше прекрасно. Посетиха Париж и Южна Франция, а после отлетяха за Лондон да се видят с брата на Анди. И ако Даяна бе забременяла, това, доколкото можеше да прецени, без друго бе станало в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло. Небето там беше синьо, хотелът — божествен и Анди бе казал, че не може да си представи по-хубаво място за правене на бебета.

Прекараха много приятно и в Лондон при Ник, останалата част от пътешествието също беше забавна и спокойна, точно това, от което се нуждаеха младите съпрузи. Преди да заминат от Лос Анджелис, никой от двамата не си бе давал сметка до каква степен са напрегнати и преуморени и сега отново откриваха колко е прекрасно да бъдат заедно и да си почиват. Посещаваха ресторанти, музеи и черкви, излежаваха се по плажовете, дори една събота и неделя ходиха с Ник и приятелката му на риболов в Шотландия. Когато през юни се завърнаха у дома, и двамата се чувстваха като нови.

Анди потегли за първия си работен ден с усмивка, а Даяна изхитрува и си взе още един свободен ден, за да разопакова багажа, да отдъхне от пътуването и да си направи косата. И без друго беше петък, щом списанието бе минало толкова време без нея, щяха да я почакат и до понеделник сутринта. Не изгаряше от нетърпение отново да се потопи в редакционната истерия. Опита се да уговори и Анди да си остане вкъщи, но той чувстваше, че трябва да се върне на работа, макар и да не бе особено ентусиазиран. Двамата с нетърпение очакваха почивните дни.

В събота сутринта Анди отиде да играе тенис с Бил Бенингтън. Беше истинско удоволствие отново да се отпусне и да разказва за пътуването. Двамата бяха учили заедно в юридическия факултет на университета в Лос Анджелис и Анди му бе намерил работа в същата телевизионна компания. Бяха добри приятели и понякога разговорите с него му действаха успокояващо. Бил беше присъствал и на сватбата им.

— Как е Ник? — попита той, когато след играта отидоха да пийнат нещо студено.

— Отлично. Ходи с много сладко момиче. Прекарахме с тях една събота и неделя на риболов в Шотландия. — Бил също имаше по-малък брат, връстник на близнаците. Двамата с Анди си приличаха по доста неща. — Тя наистина много ни хареса.

Приятелката на Ник беше англичанка, красива и изключително забавна и Даяна смяташе, че намеренията на брат му към нея са по-сериозни, отколкото бе дал да се разбере.

— И аз ходя със сладко момиче — неочаквано си призна Бил със смутена физиономия и остави питието.

— Да не би да се опитваш да ми съобщиш нещо, Бенингтън? — погледна го развеселен и заинтригуван Анди. — Или това е просто редовната сводка? — Бил винаги излизаше с хубави момичета. Имаше слабост към моделите и начинаещите актриси, той самият също беше хубав мъж.

Но в повечето случаи като че ставаше дума повече за правене на бройки, отколкото за някаква сериозна привързаност.

— Още не съм сигурен. Обаче тя е страхотна. Искам да те запозная с нея.

— С какво се занимава, или въпросът ми е излишен? — захили се Анди, развеселен от момчешкото вълнение, появило се на лицето на неговия приятел.

— Няма да ми повярваш, адвокатка е в една конкурентна телевизионна компания. Току-що е завършила право. Наистина е необикновено момиче.

— Олеле! — Анди не можеше да се сдържи да не се пошегува със своя приятел, но се радваше за него. Бил Бенингтън беше между хората, които чувстваше най-близки и най-много обичаше. — Звучи ми като нещо много сериозно.

— Човек никога не знае — усмихна се загадъчно Бенингтън и двамата мъже тръгнаха през паркинга на тенис клуба.

Срещаха се тук всяка събота, стига да нямаха някакви други планове, и една-две вечери през седмицата, ако не им се налагаше да работят до късно. Преди пътешествието Анди се бе сторил на Бил доста напрегнат и той се радваше, че сега го вижда добре отпочинал.

— Как е моята любима редакторка? Все така ли работи, докато не й излезе душата?

— Включително и последния ден преди да потеглим. Впрочем вчера не отиде на работа, което е добър признак. Мисля, че сега е много по-спокойна и с много по-добри перспективи за доста неща. Преди заминаването беше накрая на силите си.

— Ти също. Дори беше започнал да ме изнервяш. Не зная дали имаше неприятности в работата, или беше разтревожен за нещо друго, но във всеки случай, когато замина, нямаше вид на щастлив отпускар.

— Така ли? — Не можеше да реши дали да му каже за тревогите на Даяна във връзка със забременяването. — Предполагам, че просто съм бил уморен. Преди да тръгнем, Даяна беше доста нервна и сигурно се е предало и на мен.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Не… всъщност не е… Тя изгаря от нетърпение да забременее, но мисля, че е още рано да се тревожи.

— Вие двамата сте женени едва от една година, нали? Толкова ли беше? — Изглеждаше изненадан, че те вече мислят за бебе.

— Днес се навършва една година от сватбата ни — усмихна се Анди. — Просто невероятно, нали?

— Господи, не мога да повярвам. Е, не бързайте толкова с децата. После няма да искаш да играеш с мен тенис. Ще трябва да тичаш вкъщи и да помагаш на Ди да сменя пелените.

— Ама че картинка ми нарисува… май ще й кажа да си го избие от главата за някоя и друга година.

— Няма да е зле. А след време ще бутаме заедно количките.

— Чудесно, няма що! — Анди погледна ухилено приятеля си. Стояха до сребристото порше на Бил. — Трудно е човек да си го представи, нали? Още си спомням как баща ми разнасяше насам-натам близнаците, на всяко рамо по един. Някак не се чувствам подготвен за такова нещо. За разлика от Даяна. Тя просто изгаря от нетърпение. — Не искаше да му признае, че вече от година се трудят с всички сили, но досега нищо не са постигнали.

— Е, не бързай чак толкова, момко, децата са завинаги.

— Ще предам на Даяна какво си казал.

Помаха, когато Бил потегли, и докато караше към къщи, се питаше колко ли ще изтрае новата му приятелка. Когато се прибра, Даяна беше във великолепно настроение, завари я да се мотае из градината. Тръгна към нея, а тя вдигна глава и го погледна усмихнато. Той беше красив и строен в белия си екип за тенис. Изправи се пред нея и я целуна.

— Честита годишнина, госпожо Дъглас! — В джоба на белите му шорти беше скрита кутийка от „Тифани“, той я извади и й я връчи.

— Ти ме разглезваш! — Тя клекна и бързо махна опаковката на синята кутийка. Вътре имаше красив златен пръстен с инкрустиран малък сапфир. Пръстенът беше хубав и Анди знаеше, че тя ще го носи постоянно. Даяна вдигна към него възхитения си поглед и той я целуна.

— Прекрасен е!

— Много се радвам — доволно рече той. — Според мен за първата годишнина се полагаше нещо от рода на пластмасата, хартията или глината, нещо наистина разкошно от този род… И си помислих, че сигурно няма да имаш нищо против, ако мина направо няколко години напред.

— Този път ти прощавам… но догодина искам нещо истинско, например алуминий или мед. — Усмихна му се, загоряла и ведра, обляна от слънцето в градината.

— Имаш го, бебчо! — Хвана я за ръцете и я изправи. Двамата влязоха в къщата и тя му даде своя подарък. Беше му купила красив комплект кожени куфари. Той цяла година го бе гледал с възхищение на витрината и когато махна опаковката, направо се смая. Двамата бяха щедри един към друг както за празниците, така и във всекидневието. Анди обичаше да й купува без повод разни дребни нещица и да се прибира вкъщи с големи букети цветя. И тя постъпваше по същия начин. Бяха добре платени и можеха да си позволят да си доставят взаимно малки радости.

За вечерта Анди бе направил резервация в „Л’Оранжри“, което беше чиста екстравагантност, но той знаеше, че заведението ще им напомни за Европа. По време на пътешествието се бяха хранили в прекрасни ресторанти, бяха посещавали приказни места и той смяташе, че ще е забавно, ако по случай годишнината се поизхвърлят малко.

Когато излязоха, Даяна бе облечена в нова рокля от бяла коприна с много дълбоко деколте — беше си я купила в Лондон и я пазеше специално за този ден.

— Някак си чувствах, че отново трябва да се облека в бяло — пошегува се тя, когато се показа на Анди в новия си тоалет.

— Надявам се това да не означава, че още се мислиш за девственица.

— Едва ли — засмя се тя.

Тръгнаха рано, за да се отбият в галерията „Адамсън-Дюван“, където се откриваше последната изложба на Шеймъс. Даяна бе обещала на сестра си да наминат на път за ресторанта. Потеглиха с колата на Анди, и двамата красиви и потъмнели от слънцето. Той се наклони към нея и я целуна.

— Изглеждаш великолепно! — възхитено рече той и тя се усмихна.

— Ти също.

От нея още струеше светлината, появила се по време на пътешествието им. Анди си помисли, че може наистина да е забременяла, но не й каза нищо.

Тя си бе сложила новия пръстен, а Анди се пошегува, че трябвало още веднъж да заминат за Европа, та да се изфука с новите куфари. Денят им бе минал спокойно, бяха прекарали следобеда в леглото и преди да се облекат за вечерята, се бяха любили. До този момент годишнината им протичаше идеално. Докато пътуваха към „Адамсън-Дюван“, Анди й разказа за новата приятелка на Бил.

— Адвокатка ли? — Даяна го погледна смаяно, после се замисли за техния приятел и се усмихна. — Е, едва ли ще продължи повече от десет минути.

— Не съм много сигурен — поклати глава Анди, като си спомни какво му бе казал Бил. — Стори ми се доста хлътнал.

— Той все е хлътнал, докато не се появи следващата. Задържа вниманието си върху един обект не по-дълго от двегодишния ми племенник.

— Е, хайде, Ди, бъди справедлива. Бил е прекрасен човек. — Но не можеше да отрече, че в казаното от нея се съдържа доста голяма доза истина. И тя със смях го принуди да го признае.

— Никога не съм твърдяла обратното. Казах само, че не може да задържи вниманието си на нещо или на някого повече от пет минути.

— Струва ми се, че този път е по-различно — рече Анди и спря колата на паркинга край булевард „Сан Висенте“, точно зад галерията. Помогна на Даяна да слезе и я последва. Току до входа Шеймъс разговаряше оживено с един облечен в черно азиатец.

— Господи… да вярвам ли на очите си?… Ти си като току-що завърнала се от Европа филмова звезда! — възторжено посрещна той балдъзата си и ги представи на своя събеседник — прочут японски художник. — Тъкмо говорехме за потенциалното въздействие на изобразителното изкуство върху западналата и вече загиваща култура. Стигнахме до не много весели изводи. — Шеймъс се замисли, но на лицето му играеше дяволита усмивка. От него, както винаги, можеха да се очакват какви ли не лудории. Той обичаше да си играе — с хората, с думите, с боите, с идеите, с всичко, до което умът и ръцете му успееха да се докопат. — Видя ли се със Сам? — попита той Даяна, посочи й къде да потърси сестра си и помъкна Анди към бара.

Сам стоеше в центъра на група жени пред една огромна картина на стената в дъното на залата. Двете й деца се пердашеха, без да се отделят от краката й, а тя сякаш не ги забелязваше и продължаваше да си бъбри.

— Здрасти — тихо каза Даяна, като отиде при нея.

— Ооо, я виж ти! — възхити й се Сам. Винаги беше смятала, че Даяна е най-красивата от трите. Най-хубавата и най-способната… вероятно и най-умната. Господ не бе я лишил от нищо, така беше поне според Сам. Но ако го бе казала на Даяна, тя едва ли щеше да се съгласи с нея. Или ако приемеше, че наистина притежава тези предимства, без колебание би ги заменила за двете деца на сестра си. — Изглеждаш приказно. Как беше в Европа?

— Истинско удоволствие. Прекарахме страхотно.

Сам представи Даяна на приятелките си и след малко всички те се пръснаха да търсят мъжете или жените, с които бяха дошли. Тогава Сам погледна изпитателно Даяна, снижи глас и я попита:

— Е? Забременя ли по време на пътешествието? — Видът й бе много сериозен и загрижен, но докато я гледаше, Даяна за момент почувства, че я мрази, задето й задава този въпрос.

— Ти само за това ли мислиш? Защо не насочиш вниманието си към нещо друго? Винаги, когато се видя с Гейл, и тя ме пита за същото. Господи, вие двете нямате ли други грижи?

Най-лошото беше, че и тя самата не можеше да мисли за нищо друго. Сякаш в нейното семейство една жена получаваше признание само ако е бременна или вече има деца. Е, тя беше направила всичко, което зависеше от нея, по дяволите, но до този момент нямаше никакъв резултат.

— Извинявай. Просто се питах. Не съм те виждала известно време и си помислих…

— Да, зная… — Гласът на Даяна прозвуча потиснато. Те имаха най-добри намерения, но всеки път я притискаха до стената. Въпросите им бяха като непрестанни обвинения. Не се ли старае достатъчно? Какво не им е наред? Дали тя или той нямат някакъв дефект? Даяна също се питаше за тези неща и не знаеше какво да отговори на себе си, на сестрите си, на родителите си.

— Предполагам, това означава „не“ — меко рече Сам, опитвайки отново, но очите на Даяна я пронизаха като остриета.

— Това означава да ме оставиш малко на спокойствие, Сам, а също така означава, че още не зная. Сега доволна ли си? Искаш ли да ти се обадя по телефона, когато ми дойде мензисът, или предпочиташ да ти го съобщя по факса? Или и един хубав афиш на булевард „Сънсет“ ще свърши работа, та поне мама да не се чувства задължена да звъни на приятелките си и да им обяснява, че засега с нещастната Даяна не се получава нищо? — Докато изстрелваше тези думи, тя бе на ръба на сълзите и Сам изпита съжаление към нея. За всички тях забременяването не бе представлявало никакъв проблем, но по всичко личеше, че с Анди и Даяна не е така.

— Не бъди толкова чувствителна, Ди. Ние просто искаме да знаем какво става с теб, това е всичко. Обичаме те.

— Благодаря. Нищо не става. Достатъчно ясно ли ти го казах? — Най-малкото още не знаеше. Но бе доведена почти до нервен срив от спречкването със сестра си, когато към тях се присъединиха Анди и Шеймъс. Шеймъс вдигна малкото си синче и го сложи на конче на раменете си. — Новите картини са страхотни — въодушевено рече Анди. Веднага забеляза напрежението върху лицето на Даяна и скоро след това те си тръгнаха.

Докато пътуваха към ресторанта, Даяна седеше тихо. Той също не каза нищо. Въпросите на сестра й, както винаги, я бяха разстроили дълбоко.

— Какво има? — попита накрая Анди. Тя бе станала много по-раздразнителна отпреди, но в Европа се чувстваше значително по-добре. — Да не би сестра ти да е казала нещо, което да те е ядосало?

— Все същото — сопнато отвърна Даяна. — Попита ме дали съм забременяла.

Той я погледна и рече меко:

— Кажи й да си гледа работата. — Наклони се към нея и я целуна. Без да иска, Даяна му се усмихна. Той се държеше толкова мило с нея и тя се почувства като глупачка, че бе допуснала сестра й да я разстрои.

— Мразя, когато започнат да ме разпитват. Защо просто не почакат да видят какво ще стане?

— Сигурно защото те обичат и ти желаят доброто. Освен това може и наистина да си бременна. Не зная, последния път в Монте Карло ми се стори наистина невероятно, ти как мислиш?

Тя се усмихна, когато й го припомни, наведе се и го целуна по врата, а той стисна по-здраво волана.

— Мисля, че вие сте невероятен, господин Дъглас. — Не беше за вярване, че са женени вече цяла година. На нея много й харесваше да е негова съпруга и двамата изцяло се бяха посветили един на друг. Единственото й разочарование беше, че не забременява. В техния живот имаше и други важни неща — работата, приятелите, семействата — пресилено беше да се каже, че ги интересува само това. Ала също така не можеше да се отрече, че то бе важно за тях, особено за Даяна.

— Мислиш ли, че е глупаво от моя страна толкова много да искам… да си имаме бебе? — тихо попита тя, докато пътуваха към „Л’Оранжри“.

— Не. Просто не бива това да ти става идея фикс. Не мисля, че би ти било от полза.

— Обаче никак не е трудно да ми стане. Понякога ми се струва, че целият ми живот се върти около месечния цикъл.

— Не го допускай. Опитвай се, доколкото можеш, да не мислиш за това. — Пристигнаха и Анди остави колата на момчето от паркинга. — Непрекъснато ти го повтарям — усмихна се той, — но ти не ме слушаш. — Отново я целуна и дълго я задържа в прегръдките си. — Просто не забравяй кои са най-важните хора… ти… и аз… Когато му дойде времето, всичко останало ще си отиде на мястото.

— Защо не мога и аз да приемам така леко нещата? — рече със завист тя. Той беше толкова благоразумен и спокоен.

— Хващам се на бас, че ако успееш да се отпуснеш и да не се притесняваш толкова, ще забременееш ето така: — Той щракна с пръсти, а тя се разсмя, хвана го под ръка и го погледна.

— Ще се опитам.

Влязоха в ресторанта и доста глави се обърнаха към красивата млада двойка. Бяха отведени до тиха ъглова маса и докато избираха виното и преглеждаха менюто, си бъбреха непринудено. Тя отново се чувстваше по-добре, забравила за свадата със Сам. Когато Анди поръча вечерята, и двамата бяха вече в отлично настроение.

Като първо блюдо си взеха хайвер с бъркани яйца, сервирани в яйчени черупки заедно със ситни главички лук, после — омари и шампанско. Чак след десерта Даяна се извини и отиде в тоалетната да поосвежи грима си. В английската си рокля изглеждаше красива и докато се решеше, косата й блестеше. Сложи си червило пред огледалото, а после, преди да се върне на масата, влезе в кабинката. И там откри издайническата следа, яркочервеното петно кръв, което недвусмислено показваше, че бурните им нощи в Монте Карло са били безплодни. Както седеше вътре, за момент дъхът й секна и малката клетка се завъртя пред очите й. Наложи си да се успокои, да приеме фактите, ала когато отиде да измие ръцете си на умивалника, се почувства покрусена и празна.

Бе решена да не се издава пред Анди, но когато се върна при него, той забеляза нещо в очите й и разбра, без дори да я пита. Вече знаеше кога й е време и му беше ясно, че в края на тази седмица ще научат дали мисията им в Европа е била успешна. Сега му бе достатъчно само да я погледне, за да се досети: не е била.

— Лоша изненада ли? — попита той, когато тя седна. Вече я познаваше толкова добре! Даяна бе трогната от това, но беше твърде разстроена, за да си дава сметка за чувствата му — на него също му беше неприятно. Тя лека-полека му бе внушила усещането за провал.

— Да, лоша изненада — отвърна тя и погледна встрани.

Според нея цялото им пътуване се бе оказало безсмислено. В момента оценяваше така и целия си живот.

— Това още нищо не значи, скъпа. Пак ще се опитаме.

И пак… и пак… и пак… и все безрезултатно. Защо? Защо изобщо да се опитват? Кой разправяше, че било глупаво да се тревожи?

— Искам да отида при специалиста — мрачно рече тя, след като келнерът им сервира кафето. Вечерта им беше съсипана, поне за нея. Бебето се бе превърнало в единствена цел на живота й. Всичко вече й се виждаше маловажно в сравнение с това — и работата, и приятелите, понякога дори съпругът й. Въпреки твърденията си, че желанието да бъде майка не е изместило от съзнанието й всичко останало, всъщност беше точно така, и двамата го знаеха.

— Защо не поговорим за това някой друг път? — рече спокойно Анди. — Няма защо да бързаме. Ножът не е опрял до кокала. Женени сме едва от година. Някои хора смятат, че не бива да се ходи при специалист, преди да са минали две години. — Опитваше се да я успокои, но тя едва сдържаше сълзите си и беше извънредно нервна.

— Не искам да чакам толкова дълго — напрегнато възрази тя, присвивайки се от ненавистните болки. Цялото това явление й бе ненавистно.

— Добре. Тогава ще отидем след два-три месеца. Не бива да се хвърляме презглава, преди това трябва да съберем сведения за лекаря, към когото ще се обърнем.

— Вече съм го направила. Джак казва, че той е между най-добрите в страната.

— Чудесно. Значи отново занимаваш Джак с нашите проблеми. Какво му каза? Че не ме бива в леглото, че като малък съм боледувал от заушки или че просто не се получава? — Беше й ядосан, че вдига толкова шум около това, че го поставя в неудобно положение и го кара да се чувства тъй, сякаш е виновен за всичко. Да не говорим пък, че беше провалила годишнината и вечерта им.

— Казах му само, че съм загрижена и че гинекологът ми е дал това име. Той не ми е задавал никакви въпроси. Няма защо да си толкова докачлив — опита да го успокои Даяна, но той беше сърдит и разочарован. И имаше чувството, че не е оправдал очакванията й.

— Как да не бъда докачлив, за бога? Всеки месец, когато ти дойде мензисът, се държиш така, сякаш си на умиране, и ме гледаш с тези печални очи, като че аз съм виновен за всичко и ти се питаш защо, по дяволите, поне веднъж не улуча десетката. Ами, честно казано, не зная защо. Може да е по моя вина, може и да не е, а може и изобщо да няма нищо тревожно, с изключение на това, че побъркваш и двама ни на тази тема. Но щом ще ти помогне, върви при твоя специалист, прави каквото искаш, по дяволите, и ако се налага, аз също ще дойда с тебе.

— Какво искаш да кажеш с това „ако се налага“? — Беше засегната от неговите думи. Сега и за двамата бе ясно, че вечерта им е провалена. — Това не е само мой проблем. Засяга и двама ни.

— Да, благодарение на тебе. Но знаеш ли, има известна вероятност всичко просто да се окаже ненужно. Може ти изкуствено да създаваш цялата тази стресова ситуация само защото от нетърпение да забременееш ставаш истерична и свръхчувствителна. И знаеш ли какво? Пет пари не давам, дори сестрите ти да са забременели още пред олтара. При нас случаят не е такъв. И какво от това? Защо сега не оставиш за известно време нещата такива, каквито са? Да видим дали няма да открием как да живеем като две нормални човешки същества.

Когато си тръгнаха от ресторанта, тя плачеше и по целия път до вкъщи не си казаха дума. Даяна се заключи в банята, дълго седя там и рида за бебето, което не бе заченала, и за провалената годишнина от сватбата им. Питаше се дали казаното от него е вярно. Наистина ли беше откачила на тази тема? Лъжеше ли се? Наистина ли всичко се свеждаше само до това, че не иска да остане по-назад от Гейл и Сам? Или мъката й беше искрена? И защо, колкото и да се стараеше, все изоставаше от тях?

Анди я чакаше горе в леглото и тя най-сетне се появи, облечена в новата нощница от розова коприна, която й бе купил в Париж.

— Извинявай — нежно рече той, когато тя се приближи. — Мисля, че и аз бях разочарован. Не трябваше да ти говоря всичките тези неща. — Притисна я към себе си и видя, че е плакала. — Това не е важно, бебчо. Не е важно дори ако никога нямаме деца. Аз обичам теб. За мен си важна само ти.

На Даяна й се искаше да му каже, че и нейните чувства са същите, ала в действителност не беше съвсем така. Обичаше го, но също така искаше да си имат дете и знаеше, че докато тази нейна потребност не бъде удовлетворена, в брака им винаги ще липсва нещо.

— Обичам те, Ди — прошепна й той, положи я на леглото до себе си и продължи безмълвно да я държи в обятията си.

— И аз те обичам… Не мога да се отърва от чувството, че съм те разочаровала.

— Това са глупости — отвърна той и тя се усмихна. — Никого не си разочаровала. И вероятно в края на краищата ще родиш близнаци, а сестрите ти ще полудеят от завист.

— Обичам те. — Тя отново се усмихваше, беше й поолекнало на сърцето. Съжаляваше, че бе съсипала вечерта им.

— Честита годишнина, скъпа!

— Честита годишнина — прошепна тя. Той изгаси лампата и дълго я държа в прегръдките си, замислен за бъдещето, за това, какво щеше да стане с нея, ако останат без деца.

 

 

Брадфорд и Пилар прекараха вечерта на годишнината си вкъщи. Бяха намислили да отидат в „Ел Енканто“, но тъкмо преди да излязат, по телефона им се обади Томи и им съобщи, че Нанси е получила контракции. Поговориха няколко минути и с нея и Пилар й каза, че ще си бъдат у дома и ще чакат новини. Но когато затвориха, Брад имаше разочарован вид.

— Защо трябваше да й го казваш? Това може да отнеме часове. Бебето може да не се роди чак до утре сутринта.

— Хайде, скъпи! Ще излезем утре вечер. Това е първото ни внуче и трябва да сме си тук, в случай че имат нужда от нас.

— Ако има нещо, от което една жена да не се нуждае при първото си раждане, то това е баща й.

— Просто си помислих, че трябва да сме на разположение. Ами ако се получат някакви усложнения?

— Добре, добре… ще си стоим вкъщи. — Той разхлаби вратовръзката си и я погледна натъжено, но се чувстваше благодарен, че тя е така внимателна към децата му, както изобщо през всичките тези години. Голямо щастие бе за тях, че я имат, и той самият беше щастлив, че най-сетне го бяха разбрали.

Пилар влезе в кухнята да приготви вечерята, а после седнаха на осветената от луната тераса, хапнаха макарони и пийнаха вино.

— Всъщност — усмихнато рече той — тук като че ли е по-хубаво, отколкото в „Ел Енканто“. С положителност е по-романтично. Казвал ли съм ти напоследък колко много те обичам? — На лунната светлина изглеждаше хубав и млад, тя също беше красива в нежносинята си копринена рокля с цвета на очите й.

— През последните два часа не си. Вече бях започнала да се тревожа.

Останаха на терасата и след като тя раздигна масата. Брад започна да й разказва колко е бил нервен, когато се е раждала Нанси. Бил на трийсет и пет, което в онези години се смятало доста напреднала възраст за раждането на първо дете, и докато крачел из чакалнята в очакване на бебето, направо изпитвал ужас. Чувствал се безпомощен като дете. Когато се родил Тод, бил вече стрелян заек и раздавал пури наляво и надясно из целия град, толкова бил горд. После си призна, че още преди няколко дни е купил пури и пак щял да черпи, когато Нанси роди.

Пилар си представяше всичко това, тревогата и радостта на Брад, разбираше колко се е вълнувал. Надяваше се и сега всичко да мине добре. Когато малко след десет и половина телефонът иззвъня, и двамата се изненадаха. Все още седяха на терасата и Пилар изтича да вдигне слушалката. Беше Томи, а после чу щастливия и развълнуван глас на Нанси. Имали си момченце, тежало почти четири килограма и половина.

— От началото до края продължи само три часа и половина — обяви гордо Томи, сякаш Нанси бе извършила невиждан подвиг.

— На кого прилича? Надявам се да е на мен — пошегува се Пилар и те се разсмяха.

— Одрал е кожата на татко — с безкрайна гордост отвърна Нанси.

— Слава богу — прозвуча по линията гласът на Брад. Той току-що бе вдигнал слушалката в спалнята. — Трябва да е голям красавец.

— Такъв е — надуто потвърди Том.

Брад попита дали всичко е наред и те му казаха, че е минало идеално. На Нанси изобщо не й сложили упойка, родила природосъобразно и Томи й помагал.

След няколко минути приключиха разговора и Брад отново изведе Пилар на терасата. Гордата усмивка не слизаше от лицето му — имаше си внук.

— Нещата определено се променят — промърмори той, когато седнаха. — Ако някой бе поискал от мен да присъствам при раждането на децата си, сигурно щях да припадна.

— Аз също — усмихна се Пилар. — Този етап никога не ми се е виждал много привлекателен. Но те и двамата ми се сториха толкова щастливи, нали? Като деца, преливащи от вълнение, горди, доволни. — Каза го и почувства, че очите й се изпълват със сълзи. Никога не бе познала това чувство и вероятно никога нямаше да го познае. После вдигна поглед към Брад и му се усмихна. — Смешна работа. Изобщо не приличаш на дядо — пошегува се тя.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли една пура?

— Май ще ти откажа. — Тя много добре знаеше какво иска и бе зареяла поглед в стелещия се над океана мрак.

— За какво мислиш? — Брад бе забелязал израза в очите й и бе дълбоко трогнат от него. В тях прозираше някаква самота, някаква болка, каквито никога преди не бе виждал. Но ето че сега се бяха появили, бе се отприщила лавина от чувства, толкова дълбоки, че тя не смееше да ги допусне до повърхността дори пред него.

— За нищо — излъга тя.

— Не е вярно. Мислеше за нещо много важно. Това не беше обичайното ти изражение, Пилар. Кажи ми за какво се беше замислила… — Така бе изглеждала вечерта, когато се съгласи да се омъжи за него, и само един-два пъти в годините преди това. Той взе ръцете й в своите и седна по-близо до нея. — Пилар… какво има?

Тя се обърна към него и той се сепна, като видя, че плаче. По бузите й се стичаха на дълги поточета безмълвни сълзи, а в очите й се четеше една стара като света мъка, която будеше в него желанието да протегне ръце и да я прегърне, да я защити от тази всепоглъщаща печал.

— Мислех си… Смешно е от моя страна… Те са млади и заслужават всичко това… Мислех си каква глупачка съм била. — Думите й едва се чуваха в меката тъмнина. — Мислех си колко щастлива бих се чувствала, ако имах дете от теб… — Гласът й заглъхна и той дълго не каза нищо, само стискаше ръцете й и я гледаше.

— Говориш сериозно, нали? — попита той тихо. От все сърце съжаляваше и заради двамата, че тя не беше изпитала тази потребност по-рано, но не можеше да пренебрегне откровения копнеж в очите й и начина, по който го бе изрекла.

— Да, говоря сериозно — отвърна тя и това му напомни как бе приела неговото предложение да се оженят, след като години наред упорито твърдеше, че не желае да се обвързва. А сега, след цялото това време на абсолютна убеденост, че не иска деца, сега, малко преди да удари дванайсетият час… копнееше за дете от него.

Прегърна я и я притисна до гърдите си. Съзнанието, че някъде дълбоко в душата си тя чувства празнота, никак не му харесваше.

— Не ми е приятно да се лишаваш от нещо, което искаш… особено когато то е важно… — тъжно рече той. — Но от друга страна, аз съм ужасно стар, за да имам тепърва деца. Може дори да не съм жив да ги видя как израстват — продължи сериозно той и Пилар се усмихна. Разбираше го. Не се опитваше да му се налага.

— Аз самата имам нужда от присъствието ти, докато порасна, а това може да отнеме много повече време — каза тя и изтри сълзите си.

Той тихо се изсмя.

— Може и да си права — облегна се назад, погледна я и нежно помилва с две ръце мокрите й от сълзи бузи. — Е, какво ще правим сега с това бебе? — развеселено попита той.

— Кое бебе, на Нанси ли?

— Не. Твоето. Моето… нашето… онова, за което ти, струва ми се, душа даваш.

— Ще правим ли нещо по този въпрос? — смаяно го погледна тя. Дори не бе искала да споделя с него какво изпитва, за да не го възприеме като един вид натиск, но Брад бе настоял и затова му бе казала.

— Наистина ли го желаеш много, много силно? — сериозно попита той и тя кимна, вперила в него преливащи от любов очи. — Тогава ще се опитаме. На моята възраст нищо не мога да ти гарантирам. Доколкото ми е известно, цялата машинария вече не функционира, поне що се отнася до правенето на бебета. Но така или иначе, можем да опитаме… обещава поне да е доста приятно… — Той се ухили порочно и тя се хвърли на врата му. Брад напълно я бе смаял с реакцията си, но не чак толкова, колкото тя самата бе смаяла както себе си, така и него. Ако някой й бе казал, че един ден ще иска дете, щеше да се смее до сълзи. А ето че сега беше потънала в сълзи, защото толкова много го искаше.

— Сигурен ли си? — нежно погледна съпруга си тя. — Не си длъжен да се съгласяваш.

— Напротив, длъжен съм… Знаеш ли, преди доста време исках ние двамата да имаме деца. На теб просто ти доставя удоволствие да ме караш да чакам за всичко, нали?

— Благодаря ти за чакането — нежно прошепна тя, надявайки се за никого от двамата да не е вече прекалено късно. Това не беше изключено, ала нямаше как да го разберат. Щеше да им се наложи просто да опитат и да видят какво ще се получи.

 

 

По случай годишнината Чарли бе купил шампанско и красиво пръстенче за Барби. Не беше сигурен защо, но определено имаше чувството, че тя е забравила какъв е днешният ден. Не бе й казал нищо, защото искаше да я изненада. Беше си намислил да приготви вечеря, да я изпръска с шампанското и да й поднесе пръстена, който беше във формата на сърце с малко рубинче в средата. Бе го купил от „Зейлс“ и вярваше, че тя ще го хареса. Барби обичаше бижута, дрехи, красиви вещи и на него му доставяше удоволствие да й прави малки изненади. С радост й купуваше всичко, което можеше да си позволи. Тя беше толкова красива, Чарли много я обичаше и смяташе, че напълно заслужава това.

Барби му беше казала, че сутринта ще се явява на прослушване за участие в реклама за някакъв перилен препарат, а след това ще пазарува с Джуди и нейната съквартирантка. Мислели да обиколят магазините на Бродуей Плаза, но щяла да се прибере навреме за вечерята. Чарли не възрази, защото не искаше да разваля изненадата, която й бе приготвил. Но към шест и половина почувства, че го обзема безпокойство. Тя обикновено държеше на думата си, ала когато излизаше с Джуди и другите момичета, се случваше да пийнат по няколко чашки и тя губеше представа за времето. Надяваше се скоро да се прибере. Прослушването сигурно доста й бе опънало нервите, то беше в Националната телевизия, а тя толкова много държеше да бъде актриса.

През изтеклата година Барби бе получила само пет-шест участия в клипове и никое от тях не беше кой знае какво, с изключение на онова в рекламата за калифорнийските стафиди, в която танцуваше и пееше. До този момент все още не бе направила своя голям пробив, голямата холивудска кариера си бе останала само мечта. Винаги когато й се удадеше възможност, работеше почасово като манекен, най-често демонстрираше бански костюми и Чарли много се гордееше с нея. Той нямаше никакви възражения против работата й като актриса или като модел, но не искаше тя повече да бъде сервитьорка, нито пък продавачка като Джуди. Джуди от шест месеца работеше на щанда за козметика в „Нийлман-Маркъс“ и непрекъснато се опитваше, да подмами там и Барби, но Чарли не желаеше жена му да се занимава с това. Повечето време заплатата и комисионите им стигаха да преживяват. От време на време положението се позатягаше и тогава той започваше да готви макарони със сирене, стояха си вкъщи и гледаха телевизия. А после в джоба му влизаше поредната комисиона и той се прибираше с голям букет цветя за Барби. Винаги беше добър към нея и понякога милото му отношение я караше да изпитва чувство на вина.

Опитвала се бе да обясни това на Джуди. Някак не беше редно да си седи вкъщи, да си прави маникюра, да говори по телефона с агента си, да слиза в центъра, за да обядва с нея, като знаеше, че Чарли се труди толкова много, за да я издържа. Но Джуди смяташе, че това си е в реда на нещата, непрекъснато й повтаряше, че е имала голям късмет и Барби си признаваше, че този начин на живот й харесва. След като години наред бе работила като статистка във вариететата, като келнерка и веднъж, между два ангажимента във Вегас, дори като продавачка на бензин, сега се чувстваше едва ли не истинска безделничеща аристократка. Тя също бе добра към Чарли или поне се опитваше да бъде, но бракът все още й се виждаше като нещо много нереално. Струваше й се странно, че трябва да дава отчет на някого къде е ходила и какво е правила, да бъде вързана за един мъж, да си стои непрекъснато вкъщи, вместо да скита по партита. Понякога предишният живот все още й липсваше, особено когато излизаше с Джуди и момичетата и ги слушаше какво се готвят да правят. Но после се връщаше вкъщи при Чарли и той се държеше така мило и почтено с нея, че беше невъзможно да не го обича. Искаше й се само да бе малко по-вълнуващ, но Чарли си беше Чарли. Затова пък беше стабилен и на него можеше да се разчита. Барби знаеше, че независимо от всичко той винаги ще държи на нея. Понякога това дори я плашеше, опасяваше се, че никога няма да успее да избяга от него. А после се питаше защо ще й трябва да бяга.

Към седем вечерята беше готова, масата — сервирана и Чарли отиде да вземе душ и да се приготви за Барби. Облече си синия костюм и извади подаръка от чекмеджето, където го беше скрил. Шампанското беше в хладилника, добре изстудено. Към седем и половина нямаше вече какво да прави и включи телевизора. Към осем печеното му започна да прегаря по краищата. В девет Чарли беше вече извън себе си. Явно нещо й се беше случило. Някоя злополука. Чарли знаеше колко лошо шофира Джуди, тя непрекъснато катастрофираше. Потърси я по телефона, но никой не отговори. В девет и трийсет се обади повторно. Телефонният секретар все още беше включен, така че единственото, което можеше да направи, бе да остави още едно съобщение. Но когато се обади в десет, Джуди вдигна слушалката и сякаш малко се стресна, като разбра, че е той.

— Къде е Барб? — попита той още в мига, в който чу гласа й. — Тя добре ли е?

— Нищо й няма, Чарли, тръгна си преди малко. Би трябвало всеки момент да се прибере. Защо е това вълнение? — Джуди говореше ядосано, а Чарли беше луд от тревога.

— Как ще се прибере?

Защо Джуди не бе я докарала?

— Взе такси. Може и да се позабави, но след известно време ще си дойде, Чарли. Можеш да разчиташ на това. Напоследък я държиш доста изкъсо, не е ли така?

— Днес е годишнината от сватбата ни — тъжно рече той.

— О! — В другия край на линията настъпи продължителна тишина. — Съжалявам. — Бяха излезли и обърнали по няколко чашки точно както бе предположил и той, Барби се бе сетила да погледне часовника едва доста след девет.

— Благодаря. — Той остави слушалката и отиде да изключи фурната. Защо беше излязла пак с Джуди и момичетата? Защо точно тази вечер, на тяхната годишнина? И защо не й беше казал? Бе искал само да я изненада с малко шампанско и домашна вечеря. Щеше да си спести това, ако бе споделил с нея плановете си. Знаеше я колко е разсеяна, колко обича да се шляе безцелно и да ходи на гости у приятелки. Идеята да я изненада беше наистина глупава.

В единайсет без петнайсет чу ключът да се превърта в бравата, тъкмо гледаше новините. Скочи, когато тя влезе. Беше в плътно прилягаща черна рокля и обувки на висок ток и изглеждаше невероятно секси.

— Къде беше? — разтревожено попита той.

— Нали ти казах, ходих да пазарувам с Джуди.

— Това беше преди единайсет часа. Защо не ми се обади по телефона? Щях да дойда да те взема.

— Не исках да те безпокоя, скъпи. — Целуна го леко по бузата и тогава забеляза масата. Стъписа се, а после изведнъж я завладя дълбоко чувство на вина. — Какво е това? Какво си направил?

— Днес е годишнината от сватбата ни — тихо каза той. — Бях приготвил вечеря. Беше тъпо от моя страна, че се опитах да те изненадам.

— О, Чарли… — Когато го погледна, очите й плуваха в сълзи. Почувства се истинска гадина особено когато той наля шампанското и донесе онова, което бе останало от печеното и йоркширския пудинг.

— Малко е попрепечено — ухили се смутено, а тя се разсмя и го целуна.

— Ти си най-добрият — рече Барби и наистина мислеше така. — Извинявай, бебчо. Просто бях забравила. Наистина глупаво от моя страна.

— Няма нищо. Ще знам за догодина. Ще ти определя среща и ще идем на ресторант. В някое наистина шик заведение като „Шазан’с“.

— И това тук ми се вижда доста шик. — По-голямата част от вечерята им беше изгоряла, но шампанското й се стори великолепно. Тя вече бе изпила няколко питиета, но никога не отказваше да пийне още. Малко по-късно вече се любеха на дивана, нейната черна рокля и неговият син костюм лежаха в безпорядък на пода и Чарли бе напълно забравил за овъгленото печено.

— Олеле! — възкликна щастливо той, когато накрая успяха да си поемат дъх. Олеле… олеле! Олеле! — Тя прихна и двамата отново се вкопчиха в любовна прегръдка. Когато най-сетне тръгнаха към спалнята, беше вече три сутринта. На следващия ден не се събудиха чак до пладне, а когато се надигнаха, Барби имаше ужасно главоболие. Едва виждаше, макар Чарли да бе вдигнал щорите. Тогава той си спомни за подаръка, който възнамеряваше да й направи предишната вечер, малката кутийка от „Зейлс“. Отиде да го вземе и й го даде, докато тя още се излежаваше и се оплакваше от главоболието.

— Не зная защо толкова обичам шампанското, на следващата сутрин от него в главата ми сякаш блъска пневматичен чук.

— Това е от мехурчетата. Така поне са ми казвали. — Той никога не пиеше толкова, че да има някакви неприятни усещания, но тя от време на време го правеше. Изобщо не можеше да устои, когато й попаднеше някоя бутилка пенливо.

— Какво е това? — Барби бавно разкъсваше опаковката на малката кутийка и му хвърляше коси погледи, както се бе излегнала в цялото си голо великолепие. Тя беше момиче със завидна външност и Чарли нямаше сили да откъсне очи и ръце от тялото й.

— Подарък за годишнината, но ако се бавиш още с отварянето, може да ми се наложи да те прекъсна. — Беше му едва ли не мъчително да я гледа, само като я видеше такава, и я пожелаваше. През изтеклата година се бе пристрастил към нея като към наркотик. Тя най-после отвори кутийката и откри пръстена вътре, изпищя от радост и каза, че много го харесва. Той правеше толкова много, за да се чувства добре! През целия й живот никой не бе треперил така над нея, но при все това имаше моменти, когато заради своето минало се чувстваше неспособна да разтвори душата си и да му се довери. И винаги, когато Чарли бе мил като сега, изпитваше угризения.

— Съжалявам за снощи — рече с дрезгав глас тя, а после бавно се претърколи към него и той забрави за всичко на света, освен за бедрата, за извивката на ханша и за невероятните й гърди, които неизменно го хвърляха във възторг.

Останаха в леглото чак до два часа, а след това отидоха заедно да вземат душ и пак се любиха. Чарли беше в страхотна форма и в много по-добро настроение.

— Всъщност въпреки забавянето в началото бих казал, че годишнината ни мина великолепно — ухили се той, когато най-после започнаха да се обличат за вечерята. Имаха среща с приятели, а след това може би щяха да отидат на кино.

— И аз мисля така — рече тя, усмихна се на пръстена си и го целуна. Но като го погледна, забеляза, че той се колебае за нещо. По вида му се досети, че изгаря от желание да й зададе някакъв въпрос, ала се бои да не я разстрои. — Какво има?… Не ми обръщай внимание… Зная… не го казах както трябва.

Той се разсмя, беше изненадан колко добре го познава тя.

— Какво те тревожи? Виждам, че искаш да ме попиташ нещо. — Тя се напъха в тясна и къса пола от черна кожа, обу обувки с висок ток и бръкна за пуловер в гардероба. Беше вдигнала косата си и изглеждаше като Оливия Нютън-Джон, само че по-закръглена и по-чувствена. Чарли седеше и с възхищение я наблюдаваше как се облича. Той беше миловиден младеж, но когато беше с Барби, изглеждаше далеч под нейната класа.

— Какво те кара да мислиш, че искам да те питам нещо? — колебливо рече той. Понякога му беше много неловко да изразява чувствата си към нея.

— Е, кажи. — У нея нямаше и следа от притеснение, както бе застанала пред него в опънатия от бюста черен пуловер. Според плана му трябваше да я попита предишната вечер, след шампанското и пръстена и преди да се любят, или дори след това. Но нещата малко се бяха пообъркали. Бяха се любили през цялата нощ и дори не си бяха направили труда да вечерят.

— Хайде, казвай, за какво става дума? — нетърпеливо попита тя и той започна да нервничи. Не искаше да подхваща разговора в неподходящ момент, защото не беше изключено да я разсърди. Барби не обичаше тази тема, но за него тя имаше огромно значение. Знаеше, че трябва да се реши.

— Не съм сигурен, че моментът е подходящ — нерешително рече той, опасявайки се да не провали всичко.

— Майка ми винаги повтаряше: Не казвай „а“, ако не искаш да кажеш „б“, така че изплюй камъчето, Чарли.

Той седна на леглото, търсейки нужните думи. Това бе изключително важно за него и не искаше да я ядоса. Ясно му беше, че тя си има определено мнение по въпроса, но искаше поне да се опита да поговори с нея.

— Не зная как да ти го кажа… и как да ти обясня колко важно е това за мен, Барб… но… аз наистина искам да си имаме бебе.

— Какво? — Тя се обърна и го погледна. В черния си ангорски пуловер приличаше на разярена котка. Гледаше го с явно недоволство. — Знаеш, че не искам деца, Чарли. Не и сега. Господи, тази седмица без малко щях да получа една реклама! Ако забременея, цялата ми кариера ще се провали и няма да ми остане нищо друго, освен да продавам червила в „Нийлман-Маркъс“ като Джуди.

Той не й припомни, че „цялата й кариера“ се свеждаше до няколкото участия като статистка, многобройните прослушвания за реклами, за които не я вземаха, изложбата на коли и последния ред на балета в „Оклахома“, без да се споменава твърде неприятната година във Вегас. Единственият й истински успех беше ангажиментът в модното ревю, където демонстрираше бикини.

— Зная — рече с разбиране той, — но кариерата ти може малко да почака. Освен това не казвам, че трябва да го направим веднага. Но искам да знаеш колко важно е това за мен. Искам семейство, Барб. Искам деца. Искам да дам на някого това, което никога не съм имал — майка, баща, дом, добър живот. Ние бихме могли да създадем за децата си едно съвсем различно съществуване. Аз наистина искам да го направя. Женени сме вече от една година и си помислих, че е време да ти го кажа.

— Ами запиши се в Корпуса на мира, щом толкова искаш да си играеш с деца. Аз не съм подготвена за такова нещо. Вече съм почти на трийсет и две години и ако сега не се устремя към моето Елдорадо, когато стигна там, от златото няма да е останало нищо.

— А аз съм на трийсет, Барби. На трийсет. И искам семейство. — Очите му я гледаха умолително и тя изведнъж сякаш се изплаши.

— Семейство ли? — повдигна тя едната си вежда и се облегна на стената, безкрайно сексапилна в тясната си кожена пола. — Колко деца означава това? Десет? Вече съм била в едно такова семейство. Повярвай, много добре зная какво е. — По този въпрос наистина знаеше повече от него, много повече, отколкото той някога щеше да научи, много повече от това, което би му казала.

— Това не е задължително. Възможно е твоето семейство да е било такова. Но нашето няма да бъде, бебчо. — Докато й говореше, в очите му се появиха сълзи. — Аз имам нужда от деца… животът ми няма да е такъв, какъвто искам да бъде, докато те ми липсват. Не можем ли поне да опитаме? — Бяха говорили за това и друг път, но преди да се оженят никога не се бяха спречквали на тази тема. Чарли винаги заявяваше открито, че иска деца, а Барби ту честно му признаваше, че изобщо не иска, ту, за да не разваля настроението му, казваше „по-късно, може би“. Но това „по-късно“, изглежда, се приближаваше към тях по-бързо, отколкото тя желаеше.

Барби се загледа през прозореца с нещастен вид, а после отново се обърна към Чарли. Имаше спомени, които никога не би споделила с него. Не искаше повече да бъде член на голямо семейство и животът й да бъде изпълнен с деца. Беше убедена, че никога няма да поиска. Бе се опитала да му го каже още когато се запознаха, но Чарли просто не желаеше да я слуша и тя знаеше, че продължава да не й вярва, когато му го повтаря.

— Какво те смущава? Минала е само една година. Така сме си много добре, защо да разваляме всичко?

— Нищо няма да се развали, само ще стане още по-хубаво. Моля те, Барб… просто си помисли.

Тя долови молбата в гласа му, но единственият ефект беше, че я изпълни с омраза към него. Той я притискаше до стената, а това не беше честно по отношение на нея. Особено пък по този въпрос.

— И без друго може изобщо да не се получи — опита се да го обезкуражи тя. — Понякога се питам дали на нас двамата ни няма нещо. Половината време не използваме противозачатъчни средства. Никога през живота си не съм била толкова небрежна, колкото с тебе, Чарли, и въпреки това досега нищо не се е случило — погледна го многозначително и се усмихна. — Може би не ни е писано да имаме деца. — Целуна го и се опита да го възбуди, което никога не бе представлявало някаква трудност. — Аз ще бъда твоето бебе, Чарли — рече тя с глас, от който главата му се замая.

— Не е същото — усмихна се той, успешно отклонен от намеренията си. — И все пак е приятно… много приятно… междувременно…

Колкото до Барби, и дума не можеше да става за „междувременно“. А докато я целуваше, Чарли се чудеше как да я надхитри, та тя да стане още по-непредпазлива. Може би трябваше да избере най-подходящия период. Като че ли беше по-разумно да постъпи така, отколкото да се опитва да я убеждава. Беше сигурен, че дойде ли бебето, тя ще го обикне. Реши да обърне по-сериозно внимание на месечния й цикъл. Щом разбере кога е най-подходящият момент, ще се прибере с бутилка шампанско и готово… тя щеше да забременее. Тази мисъл безкрайно го развесели.

Свършиха с обличането и излязоха. Барби не подозираше за неговото твърдо намерение да осъществи плана си и беше в отлично настроение. Смяташе, че се е вразумил и е решил за известно време да забрави идеята си за голямо семейство. В действителност тя никога не бе му казвала, че няма да има деца, но не беше обещавала и обратното. Със сигурност знаеше само едно: колкото и много да искаше Чарли, тя нямаше да го зарадва с бебе.