Даниел Стийл
Радост и болка (3)

Глава 3

Коледата у госпожа Гуд беше голяма работа. Гейл и Джак всяка година идваха с трите си дъщери, защото значително по-възрастните родители на Джак вече бяха починали. Сам и Шеймъс пристигаха също почти винаги с двете си деца, понеже семейството на Шеймъс беше чак в Ирландия и просто не беше възможно да пътуват всяка година толкова надалеч, за да ги видят. Той с най-голямо удоволствие прекарваше Бъдни вечер и Коледа в Пасадена при родителите на жена си. Трите сестри също се чувстваха много добре заедно. Естествено тази година Даяна бе дошла с Анди.

Докато подреждаха масата за Бъдни вечер, Гейл бутна с лакът Даяна и й отправи един от онези погледи, които тя никак не обичаше. По същия начин я бе гледала всеки път, когато бе получила лоша бележка или бе изгорила сладките, предназначени за сбирката на момичетата скаути. В очите на Гейл просто се четеше: „Провали се… всичко съсипа, нали?“. Сам не забелязваше нищо. Даяна се престори, че не разбира, и продължи грижливо да сгъва салфетките.

— Е? — поде Гейл, която подреждаше чинии на масата. — Хайде, казвай… — Не можеше да повярва, че по-малката й сестра е толкова глупава. Как така не се досеща за какво става дума? Като я чу, Сам ги погледна разтревожено: не искаше да се карат на Коледа. — Бременна ли си вече? — безцеремонно попита Гейл. Даяна пак беше получила слаба оценка. Този път наистина се бе провалила и когато постави на коледната маса последната, обшита с дантела салфетка, ръката й трепереше. Чиниите бяха от специалния коледен сервиз, който майка им използваше всяка година, в средата бе поставен огромен букет червени лалета и трапезата имаше наистина празничен вид.

— Не, още не съм, просто не ни остана време. — Разбира се, че нямаха време, само дето в продължение на цели шест месеца се бяха любили в най-благоприятните за забременяване периоди. Но по-скоро щеше да умре, отколкото да признае това пред сестра си. — И двамата бяхме много заети.

— С какво? С твоята кариера ли? — каза го, сякаш работата на Даяна беше нещо, от което тя трябваше да се срамува. Гейл беше на мнение, че истинските жени си стоят вкъщи и се грижат за децата си. — Така няма да напълниш тази ваша голяма къща. Няма за кога да отлагаш, малката. Това е загубено време.

„Така ли? — мислеше си Даяна. — Чие време?“ За какво бе проклетото бързане и защо трябваше да я питат? Тъкмо от това се боеше тази година. Дори бе предложила на Анди да идат за празника у семейство Дъглас, но той не успя да се освободи от службата, а след като останаха в Лос Анджелис, нямаше как да не дойдат. Родителите й щяха много да се обидят и не биха ги разбрали.

— Голяма работа — намеси се, както винаги, Сам, умиротворителната, която все успокояваше духовете. — Имате много време. И двамата сте млади. Догодина сигурно ще забременееш.

— Коя е бременна? Нима отново! — възкликна Шеймъс, който минаваше през трапезарията на път за кухнята. — Само да ви погледне някой мъж, и вие, момичетата, забременявате. — Завъртя очи и потръпна. Всички се разсмяха. Той излезе и веднага надникна отново през вратата на кухнята. — Да не би младоженката да е бременна? — попита той, току-що му бе хрумнало. Даяна побърза да поклати глава, разкайвайки се, че е дошла. Въпросите им се забиваха в сърцето й като ножове и за пръв път в живота си мразеше всички, особено сестрите си.

— Е, опитай пак, скъпа… и пак… и пак… и пак… Чудно ще си поживеете! Блазе му на Анди! — Той отново се скри, Сам и Гейл се разсмяха, но не и Даяна. Без да каже дума, тя също влезе в кухнята и отиде да помогне на майка си.

След вечеря темата бе подета отново, но този път въпросите задаваше Даяна. Двамата с Джак седяха в кабинета и като останалите играеха във всекидневната на думи, тя предпочела да остане сама с баща си пред камината, но накрая той се бе качил да си легне. Когато Джак влезе, тя шумно се полюшваше в любимия му стол.

— При теб всичко наред ли е? — попита тихо той, докато пушеше лулата си. По време на вечерята я бе наблюдавал и не му се беше сторила особено щастлива.

— Добре съм. — А после го погледна тревожно и реши да попита: — Не казвай на Гейл, но се чудех… чудех се дали да не дойда да поговоря с тебе… Според теб колко време е нормално да мине, преди една жена да забременее?

Той не успя да се сдържи и се усмихна на въпроса й.

— Две седмици… пет секунди… две години… за всекиго различно, Даяна. Вие сте женени едва от шест месеца, и двамата водите напрегнат, изпълнен със стрес живот. Една година изобщо не бива да се тревожиш за това. Някои хора казват, че ако жената не забременее след две години без противозачатъчни средства, тогава съществува някакъв проблем, други смятат, че съпрузите трябва да отидат на преглед след първата година. На повечето семейства, които живеят при идеални условия, отнема около година. Ако беше по-стара, щеше да е оправдано да се разтревожиш след шестия месец. Но на твоята възраст според мен трябва да е минала поне година, дори може би повече, за да има някакъв повод за безпокойство.

Даяна явно изпита огромно облекчение и му благодари. После влезе Анди и се присъедини към тях. Седяха и разговаряха дълго за световната икономика, за проблемите в Близкия изток, за работата си, за настъпващата година. От месеци насам Даяна за пръв път се чувстваше спокойна и щастлива. „Може би в крайна сметка все пак има надежда“ — мислеше си тя, когато си тръгваха. Благодари на майка си и най-вече на Джак. Прегърна го, а той разбра какво иска да му каже и й се усмихна.

— Дръж се! — тихо рече той и те си тръгнаха. Останалите щяха да спят там, та децата да посрещнат утрото на Коледа заедно с баба си и дядо си. Но тази година Даяна не бе пожелала да прекара нощта в дома на родителите си. Копнееше да се прибере вкъщи с Анди.

— Добре ли се чувстваш, скъпа? — попита той, докато пътуваха към къщи по пустата магистрала.

— Отлично — усмихна се тя. И за пръв път от месеци беше напълно искрена. Сгуши се до него и двамата продължиха пътя си в спокойно мълчание. Денят им се бе оказал дълъг, но добър. Когато се прибраха, веднага си легнаха и заговориха в мрака за общите си мечти. Даяна се бе отпуснала и за пръв път от месеци не се тревожеше дали ще забременее. И без това не бяха в благоприятен за зачеване период, но какво облекчение бе да се любят просто защото им се иска, без да мислят за датата и за часа, за плановете и намеренията си.

— О, господи, колко те обичам… — дрезгаво прошепна Чарли на Барб, като я дръпна до себе си на дивана. Отново се любиха, а лампичките на коледното дърво весело им намигаха.

— Какво става с тебе — пошегува се тя. — Елхите ли ти действат така стимулиращо, що ли?

Тази вечер правеха любов вече за трети път, той просто не можеше да държи ръцете си настрани от нея. Пък и тя вечно се разхождаше гола и го предизвикваше, и го влудяваше с вълшебната си фигура.

— Направо съм луд по тебе — прошепна в косата й той, докато лежаха отпуснати един до друг на дивана. Вече й бе дал приготвения за нея подарък — златно колие с аметист. Знаеше, че много ще я зарадва, защото това беше камъкът на нейната зодия. А тя му бе подарила пуловер и вратовръзка, бутилка френско шампанско и специална възглавница, която да слага зад гърба си по време на своите дълги пътувания до службата по магистралата. Той хареса подаръците си, макар и не толкова много, колкото тя своите. Беше й купил също черна кожена пола и черен пуловер, в който тя изглеждаше страхотно секси.

— Какво ще кажеш, ако пийнем малко от твоето шампанско? — надигна се на лакът Барби и го погледна доволно и отмаляло.

— Не, не — дръпна я обратно до себе си той. — Ще си го запазя.

— За какво? — Барб беше разочарована. Обичаше шампанско и точно затова го бе купила.

— Ще го запазя за някой важен повод.

— Какъв? Както се представяш тази вечер, бих казала, че Коледата е извънредно важен повод.

Той се разсмя и пак поклати глава.

— Не. Имам предвид нещо наистина важно. Като например да получиш наградата на Академията или поне роля в някой филм на Стивън Спийлбърг… или централна роля в някой сериал… или, да кажем, за десетата ни годишнина… или — последното явно му беше много приятно — когато си имаме бебе.

Тя седна, лицето й изразяваше досада.

— Е, радвам се, че не очаквам тези събития със затаен дъх. Изглежда, никога няма да изпиеш това шампанско.

— Разбира се, че ще го изпия.

— Така ли? И кога? Надявам се, че не го пазиш за бебето. — Вбесяваше се, когато той подхващаше тази тема. Не желаеше нищо да й бъде натрапвано.

— Защо не, Барб? — Той така копнееше за дете, за истинско семейство, а тя просто не го разбираше.

— Защото не искам. Вярвай ми, израсла съм в гъмжило от деца, те създават само неприятности. Ясно ми е, че през живота си не си виждал дете. — Сега говореше с него много по-открито за нежеланието си да ражда, отколкото преди да се оженят.

— Напротив, виждал съм. И аз съм бил дете — опита се да се пошегува той, но това не й се видя никак забавно. Бебетата не й се виждаха забавни.

— Освен това съществува вероятност изобщо да не можем да имаме деца — каза тя, надявайки се да го поизплаши или малко да го разколебае, поне на първо време.

— Защо да не можем? — Той изглеждаше потресен. За пръв път я чуваше да споменава за това. Никога досега не го бе споменавала, поне не и така открито. — Има ли нещо? Защо не си ми казала?

— Не зная дали има нещо, но никога не съм била толкова небрежна с противозачатъчните средства, колкото с тебе. Ти вечно вървиш по петите ми и не ми оставяш време да се погрижа за тези неща… И макар това да продължава вече година и половина, досега не съм забременяла.

Понечи да я попита дали е забременявала от друг, но не желаеше да знае и премълча.

— Това не означава нищо. Сигурно не сме го правили в подходящия момент. Не можеш да го правиш, когато ти скимне, и да очакваш, че ще забременееш.

Но на нея вече й се бе случвало — три пъти, преди да напусне Солт Лейк Сити, и два пъти във Вегас. Винаги бе имала лош късмет. Освен с Чарли. Тя самата често се бе чудила. Сигурно се дължеше или на комбинацията от тях двамата, или на него. Като имаше предвид собствените си истории, тя бе по-склонна да предположи второто, което никак не я тревожеше. Напротив, беше много доволна. Но погледна Чарли и разбра, че не трябваше да му го казва, поне не и на Бъдни вечер. Той изглеждаше дълбоко разстроен.

— Някоя жена забременявала ли е от тебе? — попита го тя, като наля в чашите им вино и му подаде неговата. Все още беше гола и той получаваше ерекция само като я гледаше. Реакциите му определено бяха на здрав мъж.

— Поне никоя не ми е казвала — отвърна замислено той и отпи от виното, без да сваля очи от нея.

— Това не означава нищо — мило рече тя. Вече съжаляваше, че е заговорила за това. Не беше честно да го тревожи точно на Коледа. — Момичетата невинаги казват.

— Така ли? — Той гаврътна още една чаша, после още една, а след третата отново се настрои любовно, но вече се бе понапил. Барбара го заведе да си легне и се мушна в кревата до него.

— Обичам те — промърмори той, прегърна я силно и почувства едрите й гърди да се притискат в него, точно както му харесваше. Тя беше така чувствена, така прекрасна и така отзивчива. Беше идеалното момиче и той знаеше, че я обича.

— И аз те обичам.

Барби гали косата му като на дете, докато той се унесе в сън, и продължи да го държи в обятията си, питайки се защо той толкова много настоява да имат дете. Знаеше за сиропиталището, тя самата също бе минала през много перипетии, но последното нещо, което искаше от този живот, беше голямо семейство или главоболията, които създава едно бебе.

— Лека нощ — прошепна тя и го целуна, но той вече беше дълбоко в прегръдките й и сънуваше коледната сутрин.