Даниел Стийл
Радост и болка (17)

Глава 17

На годишнината от сватбата, втората им годишнина, Анди и Даяна си останаха вкъщи, защото тя не смееше да повери бебето никому и предпочете да не излиза.

— Сигурна ли си? — Анди се чувстваше малко виновен, че няма да я изведе, но трябваше да си признае, че и той не беше против да прекара вечерта у дома със съпругата и дъщеричката си.

Даяна се наслаждаваше на своя отпуск, посвещаваше цялото си време на Хилъри и се опитваше да реши какво да прави след това. Обичаше да си седи у дома, но започваше да си мисли, че няма да е зле след време да се върне в списанието, може би на непълен работен ден. Дори й минаваше през ума да си потърси друга работа с не толкова стриктно работно време. Но имаше на разположение още три месеца, за да реши.

Анди сега бе зает в службата повече отвсякога — подготвяха се нови сериали, ангажираха се нови актьори, подписваха се нови договори.

А Бил Бенингтън взе дълъг отпуск. Бебето на Дениз се бе родило преждевременно, в края на май, и с усложнения, но вече си беше вкъщи и младите родители бяха на седмото небе.

Даяна посети Дениз и се опита да й помогне. Сега, след два месеца, се чувстваше вече вряла и кипяла в тези неща. Тя самата получаваше много съвети от Гейл и Сам, а също и сериозна помощ от отличния си педиатър, а през останалото време следваше своята интуиция. Повечето грижи за детето като че се свеждаха до здравия разум. Нейният баща й го бе казал, когато за пръв път дойде при бебето. Като го видя, той се разплака. За него беше изключително важно да знае, че дъщеря му най-сетне е спокойна. Дълго държа Даяна в прегръдките си и по бузите му се стичаха сълзи. После се усмихна на бебето.

— Добра работа си свършила — рече той и Даяна изведнъж се разтревожи. Питаше се дали пък не е забравил, че тя не го е родила. Това щеше да е първият сигнал, че разумът му отслабва. Досега не бе забелязвала подобни признаци.

— Татко, не аз съм я родила — внимателно му напомни тя и той се разсмя.

— Зная, глупачето ми. Но си я намерила и си я довела вкъщи. Тя е като благословия за всички нас, не само за теб и Анди.

Той стоя и гледа дълго внучката си, после се наведе и я целуна. Малко след това си тръгна, като увери родителите й, че тя е най-хубавото бебе, което е виждал. И думите му прозвучаха съвсем искрено.

Кръстиха детето в началото на юни и отпразнуваха събитието у родителите на Даяна в Пасадена. Напоследък като че всичко се въртеше около Хилъри. До такава степен, че на Анди Даяна започна да му се струва доста изтощена. Донякъде това се дължеше на недоспиването, тя ставаше всяка нощ по три-четири пъти. Освен това през първия месец Хилъри бе имала много колики. Но сега вече беше добре. Което не можеше да се твърди за Даяна.

Вечерта на годишнината им Анди забеляза, че когато решиха да си останат вкъщи, тя не си направи труда дори да се гримира. Като я гледаше толкова уморена, почти започна да съжалява, че бяха освободили къщата на крайбрежието, която Даяна бе наела по време на раздялата им. Много я харесваха, ала сега, с Хилъри, не можеха да си я позволят.

— Добре ли се чувстваш? — Даяна му създаваше тревоги, но поне изглеждаше щастлива.

— Много добре, просто съм уморена. Миналата нощ малката се буди на всеки два часа.

— Май ще трябва да наемем жена да ти помага, някоя симпатична бавачка.

— И дума да не става! — отправи му престорено гневен поглед тя. Нямаше да позволи на никой друг да се грижи за тяхното бебе. Твърде дълго бе чакала този момент и го бе заплатила прескъпо, с душата си, за да допусне дори да го докосне друга жена. Единственият, на когото позволяваше да й помогне, бе съпругът й.

— Тази нощ аз ще дежуря с шишетата. Ти ще поспиш. Имаш нужда от това.

Докато тя приготвяше бебето за сън, той се зае с вечерята. После дълго разговаряха за това, как се е променил животът им и какъв дълъг път са изминали през тези две години. Трудно им бе дори да си спомнят времето, когато Хилъри не беше с тях.

Легнаха си рано и Анди искаше да се любят, но когато излезе от банята, Даяна вече спеше. Постоя малко до нея и я погледа усмихнат, а после внимателно премести кошчето откъм своята страна на леглото, та да чуе, когато бебето се събуди за поредното хранене.

Но на следващата сутрин, макар да се бе наспала хубаво, Даяна изглеждаше още по-зле. Докато й сипваше кафе, тя му се видя направо зелена.

— Струва ми се, че ме е хванал грипът — оплака се тя, разтревожена да не зарази бебето. — Май ще трябва да си сложа маска.

Анди се разсмя.

— Слушай, тя не е чак толкова крехка. А ако си болна от грип, така или иначе, вече е била изложена на заразата.

Беше събота и той си предложи услугите да се грижи през деня за бебето. Даяна спа целия следобед и въпреки това, докато приготвяше вечерята, изглеждаше съвсем изтощена. Анди отбеляза, че не хапва нищо, а тя отвърна, че просто не била гладна.

И в понеделник нещата останаха непроменени. Даяна нямаше температура, но видът й беше ужасен. Като тръгваше за работа, Анди й заръча да повика лекар.

— Не разчитай на това — отвърна тя. Отново му се струваше уморена и през двата почивни дни не я бе виждал да се храни. — До края на живота си не искам да виждам повече никакви лекари.

— Не съм очаквал да викаш гинеколог, казах да повикаш лекар.

Но тя категорично отказа.

В някои дни видът й беше добър, в други — не чак дотам. Случваше се състоянието й да зависи от това, колко е спала, но често не можеше да се обясни само с липсата на достатъчно сън. Загрижеността на Анди неизменно удряше на камък, тя изобщо отказваше да го слуша.

— Виж, глупаче — поде най-сетне той в деня преди семейния пикник в Пасадена за Четвърти юли, — Хилъри и аз имаме нужда от теб. Вече цял месец не си добре, крайно време е да направиш нещо. Възможно е от това будуване по цели нощи да си развила анемия, на всичкото отгоре не се и храниш.

— Как се справят нормалните майки? На тях явно им няма нищо. Сам не си влачи задника едва-едва като мен. — Неприятно й бе, че е така отпаднала, но беше принудена да признае, че много често се чувства направо скапана.

 

 

По време на семейния пикник на следващия ден Анди поговори с шурея си Джак и го помоли да накара Даяна да се прегледа. След обяда, докато тя хранеше бебето, Джак успя да остане за няколко минути насаме с нея.

— Анди е разтревожен за теб — каза й без заобикалки той.

— Няма за какво да се тревожи. Аз съм си наред. — Опита се да го отпрати, но той не бе от хората, от които е лесно да се отървеш, пък и Анди го бе предупредил, че трябва да бъде настоятелен.

— Не изглеждаш чак толкова добре, освен дето си млада, красива и имаш великолепно бебе — пошегува се той.

Радваше се за тях, изпита огромно облекчение, когато Гейл му каза, че са си осиновили дете. Беше станал свидетел на дълбоката й скръб и бе съжалявал и двамата.

— Защо не отидеш да си направиш едно изследване на кръвта? — отново подхвана той, защото бе обещал на Анди. Но му беше ясно, че Даяна се е заинатила.

— И какво ще разбера от това, Джак? Че съм уморена? И така си го знам. Вече ми направиха толкова изследвания, че ще ми стигнат за цял живот.

— Не е същото, Даяна, знаеш много добре. Говоря ти за един преглед. Нищо и никаква работа.

— За теб може да е нищо и никаква, но за мен не е.

— Защо тогава не дойдеш аз да те прегледам? Мога да ти направя едно обикновено изследване на кръвта, за да се уверим, че нямаш някаква малка инфекция, която изцежда силите ти. Ще проверя дали нямаш анемия, ще ти предпиша витамини. Не е толкова страшно.

— Може и да дойда — колебливо отвърна тя, но следобеда, преди да си тръгнат, той отново я хвана натясно.

— Утре те искам в кабинета си.

Това й се струваше голяма тъпотия. Ала на следващата сутрин, след като Анди тръгна за работа, толкова й прилоша, че цял час повръща и лежа в полусъзнание на пода в банята, докато в спалнята бебето се дереше от плач.

— Добре — прошепна тя, както се бе проснала с чувството, че умира. — Ще ида… ще ида…

Час след това тя и Хилъри бяха в кабинета на Джак.

Даяна с неохота му разказа какво й се бе случило сутринта и че не й е за пръв път. Имала смътни подозрения, че след тежките преживявания миналата година може накрая да е хванала язва.

Докато му обясняваше всичко това, той я поглеждаше и накрая й зададе няколко въпроса — какъв е бил цветът на повърнатото, дали е приличало на утайка от кафе и дали някога е повръщала кръв. Тя отговори отрицателно на всичко и той кимна.

— Защо те интересува това? — разтревожено попита тя. Хилъри спеше спокойно в кошчето си.

— Исках просто да проверя твоята теория за язвата и да се уверя, че не повръщаш нито застояла, нито свежа кръв. — Той беше гинеколог, но тези въпроси не му бяха съвсем непознати. — Ако предположим, че имаш язва, ще трябва да ти се направят снимки на стомаха и дванайсетопръстника. Но нека засега не се тревожим за това. — Взе й кръв, отбеляза си нещо, преслуша гръдния й кош, а след това палпира стомаха и корема й. И я погледна над очилата. — Какво е това? — попита той. Бе напипал малка подутина в долната част на корема й. — Имаше ли го преди?

— Не зная — изплашено отвърна тя и посегна да го докосне. Бе го забелязала преди известно време, но не можеше да си спомни точно кога — преди седмици, месеци, дни? Беше толкова уморена, че просто не бе в състояние да напрегне мозъка си и да каже кога за пръв път го е открила.

— Не много отдавна, май се появи, след като взехме детето. — Той отново се намръщи, още веднъж го опипа и седна на един стол срещу нея със странно изражение на лицето.

— Кога беше последният ти мензис? — попита той и тя се опита да мисли. Бе минало доста време оттогава, имаше ли някакво значение?

— Не зная. Преди да вземем Хилъри, може би има няколко месеца. Защо, наистина ли ми има нещо? — Дали пък сега в допълнение на всичките останали дефекти в половите й органи нямаше да се окаже, че има и тумор? — Мислиш ли, че е някакво образувание?

О, господи, само това й липсваше. Сигурно имаше рак. Какво щеше да каже на Анди? „Скъпи… много съжалявам… но аз ще умра и ще те оставя сам с това бебе.“ Като си го представи, очите й се напълниха със сълзи и зет й я потупа по ръката.

— Допускам и това, но мисля, че може да е и нещо друго. Смяташ ли, че има някаква възможност да си бременна?

— О, я стига! — изсмя се тя и седна. — Не започвай с мен тази игра, Джак. Глупости! Как го каза лекарят? Че възможността да забременея е едно към десет хиляди. Или беше едно към десет милиона? Не мога да си спомня.

— Мисля, че това е едно от възможните обяснения. И ако не ми беше балдъза, щях да те прегледам. Какво ще кажеш да извикам някой от партньорите си да те види, а после можем да направим набързо и тест на урината, така поне ще изключим тази вероятност. Нямам желание да те разстройвам, като изказвам подобно предположение, но това би обяснило всичките ти симптоми.

— Да — сопна му се тя, — както и ракът.

— Каква приятна мисъл — потупа я по крака той и излезе от кабинета, оставяйки я да фучи. Даяна бе разярена, че той си беше позволил дори да го спомене. Бе изживяла предостатъчно подобни изтезания и не желаеше никога повече дори да си го помисли. Бременна… глупости! Беснееше вътрешно. После Джак се върна с една привлекателна млада жена. Представи я на Даяна, която едва успяваше да се държи учтиво.

— Просто искаме да изключим бременността — заобяснява на лекарката той. — Тя има сериозни увреждания, водещи до безплодие, които не са лекувани, и се предполага, че няма вероятност да е бременна, или ако има такава, тя е минимална. Но откривам някои симптоми, които ми се струват смущаващи.

— Правил ли си тест за бременност? — попита го тя, но той поклати глава и помоли Даяна отново да легне. Показа на лекарката какво е палпирал и когато го стисна, Даяна почувства някакъв странен спазъм.

— Боли ли? — попита той.

— Да — отвърна тя с приковани в стената очи. Нямаха право да й причиняват това. Все едно, че се опитваха да събудят мъртвец. Не беше честно. Не искаше и да чуе повече думата бременност.

— Ако обичаш, прегледай я, Луиз.

— Разбира се.

Той й благодари и излезе от стаята, а Луиз помогна на Даяна да се качи на гинекологическия стол. Самият факт, че е там, я накара да се разтрепери. Луиз се престори, че не забелязва нищо, сложи си ръкавиците и започна прегледа.

— При кого сте ходил във връзка с безплодието? — попита, сякаш да се намира на приказки тя, докато опипваше вътрешностите на Даяна, както й се стори, чак до сливиците.

— Алекзандър Джонстън.

— Той е най-добрият. И какво ви каза?

— В общи линии, че съм стерилна.

— Каза ли защо?

— Заради спиралата, която си бях сложила, когато учех в колежа, поне предположенията му бяха такива. Никога не съм имала никакви оплаквания, обаче тръбите ми са запушени и двата ми яйчника имат сериозни сраствания.

Прегледът продължаваше и Даяна се питаше още колко ли ще трае.

— Предполагам, че поради това е било невъзможно да се направи оплождане ин витро — разговорчиво отбеляза Луиз и Даяна кимна. — Предложи ли ви яйцеклетка от донор? — попита тя, но Даяна простена и завъртя глава, както в отговор на въпроса, така и заради онова, което тя й правеше. Нито едното, нито другото бе свързано с приятни спомени.

— Да, предложи ми. И аз не проявих интерес. През април си осиновихме момиченце. — При тези думи Луиз погледна към Хилъри и се усмихна.

— Да, виждам. Тя е истинска красавица.

С това прегледът приключи. Луиз се усмихна на Даяна и преди да успее да каже нещо, Джак се върна в кабинета с въпросително изражение на лицето.

— Е?

Луиз погледна съчувствено Даяна и после се обърна към партньора си.

— Не обичам да влизам в противоречие с колегите — предпазливо поде тя и Даяна се приготви да чуе най-лошото, — но бих казала, че доктор Джонстън е допуснал грешка. Това, което напипвам тук, ми прилича на матка в десетата седмица. Ако не ми беше казал, че жената има проблеми, не бих се усъмнила и за секунда. Може дори да е още по-напреднала. Кога е бил последният мензис? — Даяна знаеше вече цялата терминология и й бе неприятно да я чува отново. Затвори очи, главата й се въртеше.

— В края на март — началото на април. — Не можа да си спомни.

— Ще рече, че е бременна някъде в третия месец.

— Какво? — Даяна ги зяпна слисано. — Шегувате ли се? Джак, не постъпвай така с мен.

— Не се шегувам, Даяна, кълна ти се. Говоря най-сериозно.

Луиз се извини и си отиде, а Джак помоли Даяна да отиде в банята и да донесе в една чашка урина. Направи теста за бременност и той потвърди диагнозата. Нямаше никакво съмнение, Даяна беше бременна.

— Не съм… аз не мога… — повтаряше и повтаряше тя, но фактът бе налице и тя бе направо зашеметена. Преди да си тръгне, накара Джак да обещае, че няма да казва на никого преди нея.

После подкара колата право към телевизионната компания, за да съобщи на мъжа си.

Анди беше на заседание, тя беше по дънки и носеше Хилъри, дълбоко заспала в подвижната седалка. Заяви на секретарката му:

— Трябва да го видя — веднага! — И нещо в израза на лицето й подсказа на жената, че говори напълно сериозно. Тя забързано изчезна зад затворената врата и след две минути Анди изтича навън.

— Какво се е случило? Бебето добре ли е? — Явно се бе изплашил, че я вижда тук. Тя му се видя смъртнобледа и много сериозна.

— Добре е. Трябва да говоря с теб. Насаме.

— Ела в офиса ми. — Взе детето и тя го последва в стая от стъкло и дърво с главозамайваща гледка. Той се обърна към нея и я погледна тревожно.

— Какво има, Ди? — Очевидно се бе случило нещо ужасно. Не смееше дори да си помисли какво.

Но тя му го каза без заобикалки, в очите й се четеше пълно объркване.

— Бременна съм.

— Сериозно ли говориш? — смаяно я погледна той, а после се ухили. — Шегуваш ли се с мен? — Не можеше да спре да се усмихва, а тя поклати глава, все още като в шок.

— В третия месец, можеш ли да повярваш?

— Не, но толкова се радвам за тебе, мила… и за себе си… и за Хили… Господи, три месеца, трябва да е станало точно когато я взехме от Сан Франциско. Поразително — бе чувал вече за такива неща — за жени, забременели още с осиновяването, след като години наред безрезултатно са се опитвали.

Даяна седна с щастливо, но смутено изражение.

— Бях толкова уморена, дори не си спомням, че тогава сме се любили.

— Е, надявам се, че е от мен — подкачи я той. — Знае ли човек? Може пък да е непорочно зачатие.

— Едва ли.

— Боже мой, не мога да повярвам. Трябва да се обадим на Джонстън и да му го съобщим.

— По дяволите Джонстън! — мрачно рече тя и стана да целуне съпруга си. Във възторга си той я отлепи от земята и я завъртя из стаята.

— Ура за нас… ура за теб! Бременни сме! — А после изведнъж стана сериозен. — Как се чувстваш? Господи, нищо чудно, че ти беше толкова зле.

— Да, а смешното е, че според Джак най-лошото вече е минало. Той казва, че след една-две седмици вече ще се чувствам по-добре.

— Чудесно. Хайде довечера да идем някъде да го отпразнуваме. В „Л’Оранжри“. Ако трябва, ще оставим бебето на гардероба. — Целуна я пак и се върна на своето заседание, а Даяна дълго стоя, загледана в панорамата отвън. С изумление премисляше случилото се.

 

 

Това лято Пилар гледаше да не се преуморява. В началото на юни си направи изследване на околоплодната течност. Бе изплашена до смърт, но всичко мина гладко. Наложи се да изтеглят течност и от двата околоплодни мехура с две отделни огромни игли. Резултатите вече бяха готови и се знаеше, че бебетата са момче и момиче, и двете здрави.

След като научи това, Пилар нямаше никакво извинение да отлага разговора с майка си. Обади й се в събота следобед с тайната надежда да е заминала някъде през почивните дни. Но се оказа, че е дежурна на повикване и вдигна слушалката още на първия сигнал. Тези дни следеше състоянието на две много болни деца.

— О, ти ли си? — рече тя и гласът й прозвуча изненадано. — Помислих, че ме търсят от болницата. Как си? — Изведнъж Пилар си припомни как се бе чувствала като дете — винаги като натрапница между много по-важните дела в живота на майка й. Но сега и тя имаше да й казва нещо важно и се питаше как ли ще го приеме тя.

— Аз съм добре, мамо, а ти?

— Много съм добре, все така заета. А Брад?

— И той е добре — нервно отвърна Пилар. — Мамо, трябва да ти кажа нещо.

— Да не си болна? — Въпросът прозвуча загрижено и Пилар бе трогната да го чуе.

— Не, добре съм… аз… бременна съм, мамо — тихо промълви тя, усмихната щастливо, изведнъж повярвала, че майка й също като нея ще приеме събитието като нещо прекрасно.

В другия край на линията настъпи дълго мълчание, а после Елизабет Греъм промълви с най-хладния възможен тон:

— Колко глупаво от твоя страна. Предупредих те, когато се омъжи за Брад. И двамата сте прекалено стари дори да мислите за деца.

— Нашите лекари не са на това мнение. Преди да забременея, обсъдихме въпроса с тях.

— Било е планирано? — Докторката изглеждаше потресена.

— Да, беше.

— Каква невероятна глупост. — Тя бе на шейсет и девет години и някои от схващанията й не бяха особено съвременни.

Реакцията на майка й подейства на Пилар като плесница. И все пак разговорът не се отличаваше по нищо от всички останали. Винаги все същата стара игра, все същите смешни надежди тя да се покаже такава, каквато не е, каквато никога не е била и няма да бъде.

— Има и още нещо — вече започваше да й става забавно да я скандализира. — Ще имам близнаци.

— О, господи. Вземала ли си хормони?

— Да, вземала съм — отвърна Пилар със злорада усмивка. Брад влезе в стаята, заслуша се в разговора за момент и й се закани с пръст. Сега тя измъчваше майка си и изричаше всяка дума с огромна наслада като лошо дете, за което пакостите са висше удоволствие.

— За бога, Пилар, кой глупак те е посъветвал да правиш това?

— Такова беше нашето желание, мамо. Но ходихме при специалистка в Лос Анджелис. Смятат я за една от най-добрите в тази област и много ни я препоръчаха.

— Как й е името? Не че съм много запозната със специалистите в тази област, но мога да поразпитам.

— Хелън Уорд. И няма нужда да питаш никого. Стореното е сторено и сме чували само добри неща за нея.

— Не ще да е толкова умна, щом поощрява една четирийсет и четири годишна жена да забременее. Аз правя всичко, което е по силите ми, да ги разубеждавам. Виждам последствията от тези грешки и, вярвай ми, те са катастрофални.

— Не всичките ти пациенти имат майки над четирийсетте, нали? Някои от тях сигурно са родени от млади жени.

— Така е. Но човек не може да насилва природата, Пилар. Ако го направи, плаща жестока цена.

— Е, засега всичко е наред. Резултатите от изследванията на околоплодната течност са нормални, и двете бебета са съвсем добре, поне що се отнася до генетичните заболявания.

— Предупредиха ли те, че при тези изследвания съществува риск от инфекция и че можеш чисто и просто да ги загубиш? — Гласът на съдбата чак от Ню Йорк. Нито дума за благопожелания. Но Пилар вече не очакваше нищо от нея. Беше й съобщила новината, а как щеше да я приеме тя, си беше нейна работа.

— Предупредиха ни за всичко, но опасността вече отмина. Всичко протече много гладко.

— Радвам се да го чуя. — Последва дълго мълчание, сетне Елизабет Греъм въздъхна и го наруши: — Наистина не зная какво да кажа, Пилар. Съжалявам, че си го направила. Предполагам, че вече е много късно, но са те подвели. Начинанието ти е рисковано и недалновидно. Представи си как ще се чувстваш, ако загубиш тези бебета. Защо се впускаш във всичко това?

Пилар затвори очи, отново си припомни помятането. Новата бременност бе напълнила сърцето й, но с частица от него щеше винаги да помни загубата, знаеше това.

— Моля те, не говори така — тихо рече тя. — Всичко ще мине добре.

— Надявам се да излезеш права. — И нанесе последния си удар: — Брад май започва да става сенилен.

Но този път думите й накараха Пилар само да се изсмее. След като затвори телефона, предаде на Брад диагнозата на майка си. И той като нея се развесели.

— Пък аз се надявах да не забележиш.

— Майка ми ви е взела под лупата си, сър. Не можете да заблудите добрата доктор Греъм!

— Слушай, ама и ти добре я нареди. Сигурно си я разтърсила из основи, а явно го правеше с огромно удоволствие. Горката жена си е въобразявала, че е свободна и не я грози никаква опасност, а ти изневиделица я стряскаш не с едно, а с цели две внучета. Това е страшен удар за човек като нея.

— О, за бога, не се мъчи да я оправдаеш. У тази жена няма нищо човешко.

— Не си права — защити я той. — Сигурен съм, че е много добра лекарка. Просто не отговаря на твоите представи, и на моите също, за любяща майка. Това не е нейната стихия. Но има други страни на живота й, които може би я правят достойно човешко същество.

— Говориш като моя психотерапевт — възмути се Пилар, а после го целуна. Поне бе съобщила новината на майка си. Сега можеше да съсредоточи цялото си внимание върху Брад и своите бебета.

 

 

През юли отпразнуваха първия рожден ден на Адам. Пилар беше бременна в петия месец, а изглеждаше в осмия. Засега всичко вървеше добре, но бе осъдена да прекарва повечето време на легло. При наличието на близнаци, лекарите не искаха да поемат никакви рискове за преждевременно раждане.

— Как се чувстваш? — попита Марина, когато един ден дойде да я види. Пилар със смях се мъчеше да се надигне и да седне в леглото. Все едно се бореше с хипопотам.

— Като стадиона „Янки“ по време на мач. Повечето време имам чувството, че там вътре се води Третата световна война. Съмнявам се, че тези хлапаци ще се разбират много. Непрекъснато се ритат по пищялите и ми изкарват въздуха.

Дори прекосяването на стаята вече бе свързано с известен риск. Чувстваше се огромна, бе изумена от размерите на корема си.

— Ама и ти, като се захванеш с нещо, не спираш насред път — изкоментира усмихнато Брад един ден, като я наблюдаваше как влиза във ваната. Наистина бе станала нечовешки грамадна. И докато я гледаше, човек можеше да различи по корема й коленца и ръчички, лакти и крачета, които ритаха и се движеха. До някое време Пилар намираше това за прекрасно, но към средата на лятото започна да й става доста трудно.

През септември вече се чувстваше съвсем зле. Непрекъснато имаше киселини и коремът й сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Кожата й бе опъната и нацепена, гърбът я болеше, глезените й бяха станали два пъти по-дебели и ако си позволеше да отиде по-далеч от терасата, получаваше контракции. Не можеше да ходи никъде, не смееше да излезе от къщата. Бяха й казали да не излиза дори от спалнята, опасяваха се матката й да не се „раздразни“ и да започне преждевременна родилна дейност. Нейните партньори й изпращаха работа вкъщи, но както бе вързана за леглото, тя не се чувстваше много полезна. Към края на месеца вече се чудеше колко още ще издържи.

До датата на раждането оставаха шест седмици, които й се струваха най-дългите в нейния живот, но дори когато се оплакваше, чувстваше с всяка частица от тялото си, че си заслужава.

— Ще има да вземаш друг път да гледам мръсни филми с тебе! — замърмори тя една нощ, когато не можеше да си намери място.

Брад се разсмя и започна да масажира отеклите й глезени.

— Така ти се пада, като играеш с големите момчета.

— Стига си се перчил.

— Не се перча — усмихна се той и се наведе над нея да поразтърка леко корема й. Ръката му моментално бе пресрещната от як ритник, след което настана суматоха. — Олеле, ама те изобщо не спират, нали?

— Стараят се, колкото могат. Спят само когато аз се движа, а бог ми е свидетел, че не го правя много често.

Брад пак се загледа в корема й и се разсмя, вълнуваше се не по-малко от нея. Но понякога му дожаляваше. Явно не й беше никак леко, а той не можеше да направи почти нищо, за да й помогне.

Беше загрижен и за раждането, макар пред Пилар да не споменаваше често за това. Бе провел няколко сериозни разговора с доктор Паркър. За момента той не виждаше необходимост от цезарово сечение, но без всякакво колебание щеше да прибегне до него, ако някой от близнаците промени положението си или е в опасност по време на раждането.

Пилар се бе записала при една инструкторка по природосъобразно раждане, която щеше да я посещава през октомври, а като я гледаше, Брад не можеше да не се пита дали ще успее да завърши курса. Беше вече в средата на деветия месец и доктор Паркър се надяваше да се закрепи поне още две седмици, преди да започне раждането.