Даниел Стийл
Радост и болка (9)

Глава 9

Марк освободи Чарли от работа и той замина за Лос Анджелис в понеделника след Деня на благодарността. Не каза нищо на Барб. Същия ден тя имаше прослушване за една реклама на бански костюми и когато той излезе, дори не го забеляза, нито пък обърна внимание, че е облякъл най-хубавия си костюм и изглежда крайно неспокоен. Занимаваше се с прическата и маникюра си и бе пуснала радиото в банята с всичка сила. На тръгване той й подвикна, но тя не му отговори.

Докато караше към Лос Анджелис, мислите му непрекъснато се въртяха около тревожното предчувствие, че я губи. Тя не му бе казала нищо, но умът й сякаш вече беше някъде другаде. Бе заета със себе си дори повече от обикновено. Не го правеше с лоши намерения, Чарли знаеше това, но и не беше леко да се живее с нея. Тя забравяше за срещите им, сееше гримовете си из цялата къща, а спалнята им бе заприличала на бойно поле, навсякъде имаше разхвърляни сутиени и бикини. Имаше навика да свива дрехите си на топка и да ги пуска на пода, където и когато й падне.

Беше страхотно момиче и той бе луд по нея, но както бе отбелязал Марк, а и Чарли си го знаеше, много я бе разглезил. Не очакваше от нея да прави каквото и да било за него, никога не й искаше парите, които печелеше като модел — тя обикновено ги харчеше за дрехи, когато излизаше с Джуди. Беше му ясно, че Барби няма никакво желание да му даде единственото нещо, което искаше от нея. До този момент планът му да я надхитри не бе успял. Сега трябваше да разбере защо и ако има нещо повредено, да го оправи. „А след това — усмихна се на себе си той, докато паркираше на булевард «Уилшър» — внимавай в картинката, Барби!“

Изненада се, че клиниката на доктор Патънгил е толкова весела. Тя беше пълна с пъстроцветни репродукции, цъфтящи растения и ярки мебели. Беше място, на което човек се чувства добре, а не някакъв строг офис, където, без да щеш, говориш шепнешком. На Чарли му поолекна и той даде името си на сестрата. Преди да дойде тук, не му бяха казали нищо и той нямаше никаква представа какво ще правят с него, дали няма да му предпишат прословутите гащи с лед. Усмихна се, като си помисли за това, и се престори, че прелиства някакво списание, но не можеше да съсредоточи вниманието си върху нищо. Най-после извикаха името му и той бе въведен в кабинета на доктор Патънгил.

Лекарят седеше зад бюрото, но когато Чарли влезе, стана и се усмихна широко. Беше доста висок, с широки рамене, с тъмна коса и тъмнокафяви очи, които гледаха доброжелателно и твърде мъдро за човек на неговата възраст. На вид беше на четирийсет и една-две години. Носеше широка вратовръзка и сако от туид. Чарли го хареса още преди той да е казал и дума.

— Името ми е Питър Патънгил, господин Уинуд.

Чарли също се представи, предложи му да се обръща към него на ти. Лекарят го покани да седне и го попита дали не иска чаша кафе. Но той бе твърде неспокоен, за да пие каквото и да било, и отказа. Изглеждаше много изплашен и млад, твърде млад за пациент на доктор Патънгил, уролог, специализирал се по нарушенията във функциите на половата система.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Не зная — колебливо се усмихна Чарли и лекарят го погледна сърдечно. — Не зная с какво точно се занимавате… Чувал съм само за гащите с лед… — Питър Патънгил се засмя и той се изчерви.

— Те вършат полезна работа. Но трябва да призная, че в началото се струват на пациентите ни малко смешни. Понижават температурата на тестикулите, от което плодовитостта се увеличава. — При тези думи той сложи пред себе си един медицински картон, взе писалката и погледна Чарли. — Защо да не започнем с анамнезата ти… Чарли.

Заразпитва го за прекарани остри и хронически заболявания, венерически болести, заушки в детска възраст, а Чарли отговаряше на всичките му въпроси с отрицателно поклащане на главата.

— С жена ти правите ли опити тя да забременее? — попита той, за да си изясни защо е дошъл при него. Младежът беше толкова срамежлив, че не бе му казал дори и това.

— Да… е, аз поне се опитвам.

Лекарят се усмихна широко, облегна се назад и погледна Чарли.

— Май ще трябва сериозно да си поговорим — рече той с леко шеговит тон. — Това е такава дейност, в която задължително са ангажирани двама души. Тук не говорим за солови изпълнения.

Чарли се разсмя и заобяснява положението:

— Тя всъщност не иска да забременее. Аз искам.

— Разбирам. А тя използва ли противозачатъчни средства? — Питър Патънгил бе престанал да си води бележки.

— Когато я напия достатъчно, не използва. — Чарли разбираше, че признанието му е ужасно. Но тук можеше да говори откровено. Знаеше, че трябва да е честен с лекаря.

— Страхотен номер.

— Така е. Зная, че звучи ужасно, но… Сигурен съм, че тя много ще се радва на бебето, само да ни се роди.

— Може би трябва да поговориш с нея. Ако и тя помага, съществува вероятност нещата да протекат много по-гладко.

— Ами те и така протичат гладко… само че до този момент нищо не се получава.

— И ти ли се напиваш? — подозрително го погледна лекарят. Не беше изключено момчето да е малко откачено. Но Чарли поклати глава със сериозен вид. Приличаше на избягал от час ученик.

— Не, не се напивам. Зная, че е отвратително, дето постъпвам така с нея. Но наистина мисля, че когато един ден забременее, тя ще се зарадва. Обаче засега нищо не се получава и аз исках просто да съм сигурен, че при мен всичко е наред… нали разбирате… например да проверите достатъчно ли са сперматозоидите ми. — Чарли дори не знаеше как се прави това.

Лекарят се усмихна на неговата наивност. Имаше още доста неща, които трябваше да се проверят, но той вече бе започнал да добива представа за положението.

— От колко време сте женени?

— От година и пет месеца. Допреди пет месеца не обръщах достатъчно внимание на някои неща, имам предвид мензиса й… Ала дори и сега няма промяна.

— Разбирам. — Лекарят отбеляза нещо в картона, а после отново вдигна очи към Чарли, за да го поуспокои. — Не е чак толкова дълго. Често минава цяла година, дори две, докато жената забременее. Възможно е да се тревожиш излишно. А освен това жена, която не иска, трудно забременява. В действителност за мен е малко странно да ме посещава само единият от двамата. Така ще получа само част от информацията, която ми е необходима. Причината спокойно може да е в жена ти, ако изобщо има такава.

— Ами, рекох си, че ако ме изследвате и всичко излезе наред, може би след някой и друг месец ще успея да я уговоря и тя да дойде да се прегледа. — Нямаше никаква представа как ще стане това, но сега правеше първата крачка и се надяваше по този начин да разсее малко тревогите си. — Тя смята, че е малко необичайно, дето не забременява дори когато пренебрегваме противозачатъчните средства. Един ден ми го каза и оттогава това малко ме безпокои.

— Преди това жена ти забременявала ли е?

— Не, не мисля — твърдо каза той.

— Е, да видим как стоят нещата. — Лекарят стана и Чарли го последва, без да знае какво да очаква. Появи се една сестра, която го отведе в стая за прегледи с репродукции на ярки абстрактни картини по стените и прозорци на тавана. Подаде му малко шишенце и му посочи купчина списания, между които имаше „Хъслър“, „Плейбой“ и разни други, за които Чарли никога не бе чувал.

— Ще ни е необходима малко сперма, господин Уинуд — внимателно каза тя. — Не е необходимо да бързате, когато сте готов, натиснете звънеца, за да я вземем.

Чарли я зяпна слисано, после вратата се затвори и той не знаеше откъде да започне. Бе разбрал какво се иска от него, но не можеше да повярва. Те подхождаха толкова делово към всичко това: „Ето ти шишето, а сега се хващай за работа“. Но нали бе дошъл тук да получи отговор на своите въпроси.

Седна с въздишка, разкопча панталона си и посегна към едно от списанията, чувствайки се твърде глупаво. Мина доста време, преди да позвъни за сестрата. Изчака много повече, отколкото бе необходимо, трябваше му време да се поохлади. Опита се да си придаде безгрижен вид, когато тя се върна и прибра дискретно шишенцето, без да каже нещо.

Малко след това влезе доктор Патънгил, за да го прегледа за варикоцеле — разширени вени в тестикулите, които често причиняват стерилитет. А сетне дойде лаборантка и му взе кръв. Щяха да проверят нивото на хормоните в кръвта му, да анализират спермата и да направят посявка от нея и след няколко дни щяха да му съобщят резултатите. Но междувременно лекарят много го успокои. Увери го, че не е открил нищо тревожно и предполага, че притесненията му са неоснователни. Подозираше, че той просто е прекалено нетърпелив.

Здравословното състояние на Чарли се бе сторило на доктор Патънгил доста добро, надяваше се пациентът му да няма никакви проблеми. Поръча на Чарли да си запази час и за следващата седмица и да донесе със себе си шишенце с прясна сперма, с което прегледът приключи.

Когато излезе на въздух, Чарли почувства огромно облекчение, че се е измъкнал от клиниката. Доктор Патънгил му бе харесал, но самите разговори с него, притеснението от всичко това бяха опънали силно нервите му. Неприятно му беше да дава проба от спермата си и беше благодарен, че следващия път ще може да се погрижи за това вкъщи. За тази цел му бяха дали стерилно стъкълце. Но се безпокоеше от самия факт, че трябва да идва отново тук, от неизвестността пред онова, което предстоеше да му правят.

Когато се прибра вкъщи, звънна на Марк и още веднъж му благодари за помощта.

— И как беше? Наред ли си?

— Дотук съм наред и той наистина е приятен човек.

— Каза ли ти, че си напълно здрав? — загрижено попита Марк.

Чарли му се струваше добре, но за тези неща човек никога не може да бъде сигурен. И зет му бе изглеждал добре.

— Още не. Трябва да изчакам резултатите от изследванията идната седмица.

— Още ли не ти е напъхал лед в гащите? — подкачи го Марк и Чарли се засмя добродушно, легна на дивана и изрита обувките си. Беше напълно изтощен.

— Може да го е приготвил за следващата седмица.

— Надявам се да ти се размине. Всичко ще бъде наред, момче. Мен слушай. Аз знам. До утре! — весело се сбогува той, надявайки се да излезе прав.

— Благодаря, Марк… за всичко.

— Няма проблеми.

Марк се върна към работата си. Много му се искаше всичко да мине добре за Чарли. Той беше прекрасно момче и Марк смяташе, че заслужава да получи всичко, което желае.

 

 

— Е, какво показва? — нетърпеливо попита Брад, когато Пилар направи теста. Той беше също като онзи, с който всеки месец бе проверявала притока на хормони в урината си по време на овулация.

— Още не зная. Не е минало достатъчно време. — Тя гледаше часовника си, а Брад стоеше на вратата на банята. — Махни се. Действаш ми на нервите.

— Нямам такива намерения — усмихна й се той. — Искам да зная дали помпичката за пръскане на пуйки е подействала.

— Ти си отвратителен. — Но и тя умираше от нетърпение да разбере. Едва издържаше напрежението. Още шейсет секунди… петдесет и пет, четирийсет… времето вече изтичаше, а нищо не се бе променило. И тогава го видя… яркосиньото, което означаваше, че надеждите й са се сбъднали… че чудото е станало с нея… Вдигна замъглените си от сълзи очи към него. Брад също бе видял. Тя беше бременна! — О, боже мой! — тихо рече Пилар, без да откъсва поглед от мъжа си, и изведнъж се разтревожи: — Ами ако показанията са погрешни? Струва ми се, че има такива случаи.

— Не са погрешни. — Усмивката не слизаше от устата му. Той пристъпи към нея и я взе в прегръдките си. Никога не бе допускал, че животът им ще се промени до такава степен, както не бе допускал, че някога ще обича толкова силно една жена… и едно дете. — Обичам те, Пилар… безкрайно много. — Той затвори очи, без да я изпуска от обятията си, а когато тя вдигна глава към него, по бузите й се стичаха сълзи.

— Просто не мога да го повярвам. Изобщо не очаквах, че ще стане. Всичките тези хапчета, ултразвуковите прегледи… и онази смешна стая с видеофилмите и мръсните списания… Пфу!

— Не мисля, че трябва да разказваш за това на детето, когато порасне. Май ще е по-добре да прескочим този епизод и да му кажем, че е станало в лунна нощ, когато сме били много влюбени. Според мен спокойно можеш да пропуснеш помпичката за пуйки.

— Да, може да си прав — ухили се тя и двамата тръгнаха обратно към спалнята.

Той изведнъж почувства, че го залива вълна от непреодолимо желание, сякаш за да направи това бебе в още по-голяма степен свое. Внимателно я дръпна до себе си на леглото и я целуна дълго и страстно, усещайки гърдите й, които бяха понаедрели. Забелязал го бе преди няколко дни и си бе помислил, че може да е бременна.

Дълго останаха в леглото. Пилар също изгаряше от желание. А след това я налегнаха угризения.

— Сигурен ли си, че това не е вредно за бебето? — попита тя, чувствайки се виновна, но напълно задоволена.

— Да, сигурен съм. — Гласът му беше дълбок и чувствен, тя прокара ръка по гърдите му, а след това надолу, към онази част от неговото тяло, която й доставяше такова безкрайно удоволствие. — Бременността е напълно нормално състояние.

— Ха! — засмя се тя. — Като е толкова нормално, защо тогава се постига така трудно?

— Понякога хубавите неща стават трудно. Не беше лесно и да те хване човек.

Отново я целуна, двамата станаха и отидоха да приготвят закуската. После се разположиха на терасата по шорти и фланелки. Беше хубав декемврийски ден, а бебето трябваше да се роди през август.

— Почакай само Нанси да разбере — ухили се Пилар и сложи в чинията си още бъркани яйца. Изведнъж й се бе отворил страхотен апетит. — Смяташ ли, че ще бъде шокирана? — При мисълта за това Пилар се разсмя радостно, а съпругът й се усмихна. Никога през живота си не се бяха чувствали толкова щастливи.

— Никак не бих се учудил. Нали лично ти години наред разправяше на хората, че е изключено някога да пожелаеш да имаш деца. Ще ти се наложи да даваш доста обяснения, скъпа моя.

Да не говорим пък какво щеше да каже майка й. Но Пилар вече бе свикнала с това. Тази, на която наистина искаше да го съобщи, беше Марина. Знаеше колко ще се зарадва и как ще я подкрепя.

— Хайде да кажем на децата на Коледа — с лъчезарна усмивка предложи Пилар.

Той също й се усмихна, питаше се дали не е по-добре да почакат, за да са сигурни, че всичко е наред, но не искаше да я плаши. Когато на следващия ден Пилар отиде при лекарката, тя я увери, че бременността е естествено състояние на организма. Обясни й, че може да работи, да играе тенис, да се люби, но да не прекалява с нищо, много да почива и да се храни здравословно. Ала тя и без това живееше здравословно. Заяви, че иска да работи до последния момент. После щяла да си вземе няколко месеца отпуск, а след това отново да се върне в кантората. Не можеше да си представи, че ще се откаже от работата си или че ще си стои вкъщи по-дълго от необходимото време в началото.

Беше си намислила всичко: преди да се върне на работа, ще се грижи сама за бебето, а после ще намери някое добро момиче, което да го обича. Към края на март или началото на април щеше да отиде да й изследват околоплодната течност, за да се види дали плодът е генетично здрав. С помощта на това изследване се откриваха някои наследствени заболявания, като спина бифида (пукнатина в гръбначния стълб с херниални издатини на ципата на гръбначния мозък) и болестта на Даун (вродена олигофрения). От него можеше да се разбере и какъв ще е полът на детето, в случай че държи предварително да научи това, а тя държеше. И докато ходеше по магазините да избира подаръци за Коледа, все купуваше и различни мънички нещица за бебето. Дори поръча една английска количка, която си бе харесала в „Сакс“ — с морскосин сенник и бяло лакирано кошче.

— Ти, струва ми се, вече си се заела най-сериозно с подготовката, а? — шегуваше се Брад.

Тя беше така въодушевена, че не можеше да си представи как ще чака чак до август. Съобщи новината на секретарката и партньорите си по време на предколедния обед. Те едва не паднаха от столовете си, а тя се превиваше от радостен смях, като гледаше физиономиите им.

— Изненадах ви, нали?

— Шегуваш се с нас, признай си. — Партньорите й не можеха да повярват. Тя винаги се бе показвала твърда подборничка за каузата на феминизма, една от първите поддръжнички на легализирането на абортите в Калифорния. Какво й бе станало? Дали не беше от възрастта? Кризата в средата на живота?

— Не, мисля, че е следствие от женитбата ми — призна тя. — Не зная… изведнъж започнах да си мисля колко тъжно ще е, ако не си родим дете.

— Имаш късмет, че не си се сетила прекалено късно — тихо рече секретарката й. Нейният съпруг бе починал, когато тя бе на четирийсет и една. След две години бе сключила брак с „мъжа на живота си“. „Младата“ двойка отчаяно искаше наследник — никой от двамата не бе имал деца преди това. Бяха опитали всичко възможно, за да забременее, но нищо не им бе помогнало. А мъжът й беше твърдо против осиновяването.

Алис и Брус се радваха извънредно много за нея, а когато чу новината, Марина направо изпадна във възторг.

— Чувствам се така ощастливена от съдбата — тихо рече Пилар. — Наистина не очаквах, че ще стане, дори когато вече се бяхме решили. Такава магия е! Докато човек е млад, му се струва, че не е кой знае каква философия: чукаш се и готово. И ако си на петнайсет години и се сваляш в каросерията на някой пикап, с положителност ще ти се случи. А после нищо не е вече толкова сигурно. Подлагаш се на всевъзможни изследвания, правиш го по най-подходящото време, но в най-добрия случай имаш осем до десет процента шанс да забременееш. Цяло чудо е, че някои хора изобщо успяват. — Пилар се ухили. Те с Брад бяха успели! Беше очарована. Разказваше наляво и надясно за плановете си да работи до последния момент и всички се радваха, когато научаваха новината. Пилар Коулман имаше всичко, което й трябваше.

 

 

За разлика от Чарли Уинуд, който седеше в кабинета на доктор Патънгил и го бе зяпнал недоверчиво. Лекарят току-що му бе съобщил, че броят на сперматозоидите му е малко под четири милиона. За около пет секунди това се стори на Чарли прекрасна новина, но после научи горчивата истина.

— Четирийсет милиона е минимумът, под който количеството не се смята вече за нормално, Чарли. — Доктор Патънгил го гледаше сериозно, изпълнен от желание да му помогне. — Четири милиона е доста под нормата. А концентрацията на сперматозоидите ти е по-малко от един милион на милилитър, пет процента от необходимото. Подвижните са по-малко от два процента, отново тревожно нисък показател, при положение че нормата е петдесет процента.

— Може ли да се направи нещо, за да се повиши, така да се каже? — усмихна се той и лекарят също се усмихна.

— Евентуално с хормони. Но е възможно да се окаже, че стойностите ти са прекалено далеч от нормалните граници. Не съм сигурен, че ще успеем да вдигнем достатъчно нивото на спермата ти, но бих искал отново да те проверим, преди да предприемем нещо. — Чарли бе донесъл шишенцето. — Сега ще направим второ изследване и през следващата седмица още едно. А докато чакаме тези резултати, искам да минеш през още няколко теста. Един от тях е захарният тест, с който ще проверим за фруктоза. При малко количество сперма като твоето е възможно да се отнася за запушен канал, а фруктозата е важен показател за това.

— И ако е запушен? — попита Чарли с пребледняло под луничките лице. Не бе очаквал това… но Барб се бе оказала права. Имаше си причина тя да не забременява. Броят на сперматозоидите му беше малък.

— В случай че има запушване, съществуват няколко възможности: можем да предприемем тестикуларна биопсия или вазография. Но дотогава има още много време и се съмнявам, че това ще бъде необходимо. Искам да направя снимка с оцветител на органите ти, за да видя защо спермата не преминава свободно. И хамстеровия тест. — Той се усмихна. — Сигурно си чувал за него. Имам впечатление, че го знаят всички, които имат страдали от безплодие приятели.

— Не, опасявам се, че не съм. — Какво ли щяха да правят с него сега?

— Използваме яйцеклетка от хамстер, която оплождаме с твоята сперма. Това фактически е проба за дълбочината на проникване на сперматозоидите. Ако яйцеклетката от хамстер се оплоди, дееспособността на сперматозоидите ти може да се смята за добра, противното говори за сериозно заболяване.

— Не съм страдал от нищо такова и като дете — разтревожено каза Чарли и лекарят му се усмихна любезно.

— Следващата седмица ще знаем много повече.

Но седмицата преди Коледа беше най-лошата в живота на Чарли. Той отново отиде при доктор Патънгил и научи онова, което според него бе смъртна присъда за брака му. Второто преброяване бе по-лошо от първото, а третото — дори още по-отчайващо. При него броят на сперматозоидите бе едва ли не равен на нула, подвижността им беше много слаба и нямаше никакво запушване, с което да се обясни малкото количество сперма. Дори хамстеровият тест бе катастрофален. Яйцеклетката на хамстера не се бе оплодила и доктор Патънгил не намираше резултата за изненадващ при неговите данни. Не можеше да се направи абсолютно нищо. Ако нивото на хормоните му бе по-високо, може би щеше да си струва да се опита с кломифен, но той бе прекалено далеч под нормалните граници, за да има някаква полза от това. А след като липсваше запушване, което да причинява всичко това, нямаше да помогне и хирургическата намеса.

— Ще трябва да помислиш за някоя друга алтернатива — меко каза лекарят. — С това количество сперматозоиди е почти невъзможно жена ти да забременее от теб. Наистина съжалявам.

— Абсолютно никакъв шанс ли няма? — Гласът на Чарли прозвуча като писукане, стори му се, че въздухът в стаята изведнъж се е свършил и за пръв път от години усети отново астмата си.

— На практика никакъв.

За него това беше като смъртна присъда и той съжали, че изобщо е дошъл. Но може би бе по-добре да го знае, отколкото да се надява напразно.

— Нищо ли не мога да направя, докторе? Никакво лекарство, никакво лечение?

— Бих искал да имаше такива, Чарли. Ти си съвсем близо до това, което ние наричаме нулев брой на сперматозоидите. Просто не можеш да направиш бебе. Но можеш да си осиновиш. Ако жена ти е съгласна, помисли и за сперма от донор, с която тя да бъде изкуствено осеменена. После можете да минете заедно през процеса на раждането. При някои двойки това дава много добри резултати. Струва си да обмислиш дори алтернативата брак без деца, някои семейства живеят много щастливо „свободни от деца“, както го наричат. Това ще ви позволи да разполагате с повече време, да станете още по-близки, в известен смисъл ще сте по-малко изложени на стрес от останалите. Дори децата, с които си свързан биологично, могат да се превърнат в огромен товар за един брак. Двамата със съпругата ти трябва да поговорите за всичките тези възможности. Ние сме готови да ви помогнем със съвети, за да намерите най-доброто и за двама ви решение — внимателно завърши той.

Страхотно. Чарли седеше и гледаше тъпо през прозореца. „Здрасти, Барб, днес открих, че съм стерилен, вече няма защо да се тревожиш, че ще забременееш… Какво има за вечеря?“ Знаеше, че тя никога няма да се съгласи да си осиновят дете, да не говорим пък за изкуственото осеменяване. Само при мисълта как ще й го предложи, без малко щеше да се изсмее… ако не му се плачеше толкова.

— Не зная какво да кажа — промълви той и погледна лекаря.

— Не е необходимо да казваш нищо. Прекалено много е, за да го възприемеш изведнъж. Зная колко е мъчително за теб. Ужасно е да го научиш. Звучи като смъртна присъда, но не е.

— Откъде знаете? — сопнато рече Чарли с плувнали в сълзи очи. — От тази страна на бюрото нещата изглеждат доста по-различно.

— Така е и обикновено не го казвам на пациентите си, Чарли. Но аз имам същото нещо като тебе. Всъщност моето е много по-сериозно, не че това променя нещо. Класическа азоспермия, в моя случай. Нулев брой сперматозоиди. Жена ми и аз имаме четири деца, всичките осиновени. Зная какво чувстваш. Но има и други решения. Нито този, нито някой от следващите месеци съпругата ти ще забременее от теб, но това не означава, че не можеш да имаш голямо семейство, ако наистина държиш на това. Впрочем, както вече казах, може пък за теб да е най-подходящо да нямаш деца. Потърси правилното решение. Сам трябва да си отговориш на тези въпроси.

Чарли кимна, после стана, ръкува се с лекаря и си тръгна. Питър Патънгил не се бе оказал чак такъв чудотворец, какъвто го бе описал зетят на Марк. За Чарли нямаше чудеса. Нямаше нищо. Никога не бе имало. Нито родители, нито семейство като малък, нито собствени деца сега, понякога дори се питаше дали има и Барби. Тя бе толкова отделена от него, толкова далечна и независима. Напоследък почти не я виждаше, вечно беше на прослушвания или някъде навън с приятели, а той все работеше. И какво щеше да й каже сега? Че е стерилен? Страхотно… „Какво ще кажеш за едно изкуствено осеменяване със сперма от донор, скъпа?“ Щеше да е очарована. Просто не беше за вярване.

Седя в колата половин час, преди да потегли. Възприемаше празничната украса, която виждаше по пътя си, като лична обида. Тя му напомняше за времето като момче, когато беше в сиропиталището и надничаше през прозореца към чуждите домове отсреща с коледни дървета и осветени северни елени на моравите пред тях, с майки, бащи, деца.

Винаги му се бе искало да е като тях, а сега не можеше да има дори и това. Беше като някаква жестока шега. Целият му живот, единственото нещо, което някога бе искал.

Когато си стигна вкъщи, Барб беше излязла, но този път му бе оставила бележка, че отива на курс по актьорско майсторство и че няма да се прибере преди полунощ. Така беше дори по-добре, и без друго не можеше да я погледне в очите, без да й го каже. Наля си чаша чисто уиски и си легна, а когато тя се прибра, бе мъртво пиян.