Даниел Стийл
Радост и болка (12)

Глава 12

До края на януари Чарли имаше чувството, че се движи под вода. Ходеше на работа, опакова нещата на Барби, закара й ги, премести се в един тавански апартамент в Палмс, будуваше и мислеше по цели нощи. Искаше да разбере защо всичко се бе развалило, но така и не си го изясни. Прекалено много ли беше искал? Или заради желанието му да има деца? Това ли я накара да направи решителната крачка? Невъзможно му беше да приеме, че просто не е харесвала живота на омъжена жена. Към края на месеца тя вече бе подала молба за развод и след няколко дни се обади да му съобщи, че заминава за Вегас. Каза, че ще му даде новия си адрес, за да уредят всички формалности по делото. Вече говореше делово и спокойно, за разлика от Чарли. След като затвори телефона, той плака цял час и дори най-близкият му приятел не беше в състояние да го утеши. Марк непрекъснато му повтаряше, че на този свят има и други жени, че тя не е единствената и че ще се чувства по-добре с момиче, което малко повече прилича на него. Не искаше да му напомня, че от самото начало не бе имал особено доверие в Барби. Какъв смисъл имаше да му го казва сега?

Говореше му, че и той е преживял същото, когато жена му го напуснала заради друг мъж и се преселила в Калифорния.

— При това аз имах деца! — рече той, за да подчертае, че неговото положение е било по-тежко, но това само подсети Чарли колко безперспективен е животът и колко празно бъдещето му. Отказваше да излиза с когото и да било и всичките усилия на Марк да го измъкне от къщи и да го среща с приятели оставаха безплодни. Чарли не искаше да ходи дори на боулинг. Всичко беше прекалено отчетливо в съзнанието му и искаше още веднъж да премисли живота си.

Вече започваше дори да вярва, че ще е по-добре без деца, че има голям късмет, задето е стерилен. Та какво знаеше той за децата? Не бе имал нормално детство, как тогава да се очаква, че ще бъде добър баща? Каза това на Марк, който му отвърна, че не е с всичкия си. Сърцето на приятеля му се късаше, като го гледаше така съсипан, дори го посъветва да отиде при един психиатър, когото познавал, но Чарли не желаеше да направи и това.

— Виж, момче — опита се да му обясни Марк една вечер, когато си тръгваха от работа, — нещо в логиката ти куца. Ти вероятно би станал най-добрият баща на света, ти знаеш от какво се нуждае едно дете, защото никога не си го имал. Избрал си си неподходяща жена, това е всичко, от просто по-просто. Тя е мило момиче, но се стреми към блясъка и веселбите. Ти искаш да си седиш вкъщи, да готвиш и да се грижиш за семейство. Значи… в края на краищата ще намериш някоя, която ти подхожда, ще се ожениш и ще живеете щастливо чак до края на дните си. Престани да мислиш, че вече всичко е свършено за теб, Чарли, защото това не е вярно. Просто имай малко търпение. Раните ти още са пресни, още кървят.

Да, кървяха и Марк беше прав, но Чарли не искаше и да чуе за това.

— Нямам никакво желание да си намирам друга, нито пък да се женя. Та аз още не съм разведен, по дяволите!

— О… значи затова вече не идваш на боулинга… затова не можем да отидем да изпием по една бира и да изядем по една пица. Ти какво си мислиш, че те каня на среща ли? Слушай, много си сладък, но просто не си моя тип, пък и малката Джина може страшно да се ядоса, знаеш… — Чарли прихна и Марк приятелски го потупа по рамото. — Само не бъди прекалено суров към себе си, нали?

— Да, да, ще се опитам… — отвърна той и за пръв път от цяла вечност се усмихна.

Няколко дни след това Чарли излезе да вечеря с Марк, а следващата събота дори отиде на боулинг. Беше дълъг и бавен процес, но раните му най-после започваха да заздравяват. Все още ужасно го болеше, когато си спомняше за нея, все още не му се вярваше, че тя бе разбила брака им по този начин, но вече малко по малко излизаше от черупката си. И през почивните дни започна да играе бейзбол с група дванайсетгодишни сираци.

 

 

Пилар прекара месеца след спонтанния аборт в смазваща депресия. Взе си отпуска, отказваше да разговаря с когото и да било и си стоеше вкъщи по нощница, потънала в тежки мисли. Брад се стараеше да я накара да се среща с приятели, но дори Марина трябваше да направи няколко опита, преди да успее да я види.

Тя пристигна с куп книги за скръбта, за нежеланото прекъсване на бременността, за тежкото бреме на загубата. Винаги бе смятала, че информацията е най-доброто средство, но Пилар не искаше и да чуе.

— Не ме интересува колко съм нещастна или колко нещастна трябва да се чувствам — рече тя и отправи на приятелката си унищожителен поглед, пращайки по дяволите и нея, и книгите, които бе донесла.

— Но може би ще искаш да научиш как да облекчиш малко мъката си и кога животът ти ще стане отново нормален — внимателно каза Марина.

— Ще бъде ли изобщо някога нормален? Аз съм една жена на средна възраст, вземала цял куп погрешни решения, която в резултат на това никога няма да има деца.

— Ау, ау, колко се самосъжаляваме! — сгълча я с усмивка Марина.

— Имам право на самосъжаление.

— Да, имаш, но не и да го превръщаш в начин на живот. Помисли за Брад, помисли колко е тежко всичко това и за него. — Брад беше този, който бе помолил Марина да дойде и да се види с нея. Пилар дори не вдигаше слушалката, а когато се обаждаше Брад, отказваше да разговаря с нея.

— Той си има деца. Той не знае какво ми е.

— Да, но има хора, които знаят. Има групи за такива неща. И други са сполетявани от същото нещастие. Ти не си единствената, Пилар, макар да си мислиш, че си. Сега може да ти се струва така, но това не е вярно. И други жени са помятали, раждали са мъртви бебета, губили са деца, за които са се грижили и са обичали в продължение на няколко години. Това сигурно е най-тежкият възможен удар — тъжно рече тя, изпълнена от състрадание към своята приятелка, и Пилар отново заплака.

— Права си — призна тя със стичащи се по лицето сълзи. — И се чувствам такава глупачка. Зная, че това ще прозвучи смешно на всекиго, но ми се струва, че съм загубила дете, което съм познавала… една мъничка личност, която вече бях започнала да обичам… А сега то е мъртво и никога няма да го видя.

— Да, но може би ще си родиш друго. То няма да промени случилото се, ала вероятно ще ти помогне.

— Струва ми се, че това е единственото, което би ми помогнало — откровено си призна Пилар. — Искам само отново да бъда бременна. — Тя издуха носа си в топка хартиени кърпички и Марина й се усмихна съчувствено.

— Много е възможно да стане. — Тя никак не обичаше да дава празни надежди, а нямаше как да знае дали Пилар ще забременее отново.

— Да, но е възможно и да не стане. И тогава какво?

— Тогава ще продължиш, както досега. Длъжна си. Преди си живеехте добре и пак ще бъде така. Бебетата не са всичко на този свят, мила. — Като изрече тези думи, си спомни за едно произшествие преди години и разказа за него на Пилар: — Знаеш ли, почти бях забравила за това. Майка ми загуби деветото си бебе, когато беше, струва ми се, в началото на третия месец. Може да е било и малко повече. Човек ще си рече, че при осем деца не е голяма работа, но тя, все едно че бе загубила най-голямото. Напълно рухна и потъна в дълбока скръб. Баща ми не знаеше какво да прави с нея. Тя не ставаше от леглото и все плачеше, а останалите седем съвсем се разбесняха, само аз ги строявах, когато си бях вкъщи. Бедната ми майка беше заприличала на нищо. Месеци наред беше в депресия, а после забременя, разбира се. Роди още две деца след онова, което пометна, но знаеш ли, говореше за нещастието до самата си смърт — колко било ужасно, колко било тъжно, колко много й липсвало това бебе. Тя имаше приятели, на които наистина бе умряло дете, но ми се струва, че го преживя не по-малко тежко от тях, и винаги говореше за него, сякаш го бе държала в ръцете си.

— И аз се чувствам така — рече Пилар, най-после имаше усещането, че някой я разбира. Изведнъж се почувства свързана с майката на Марина, с преживяното от нея при неочаквано прекъснатата бременност.

— Помятането сигурно е една от онези житейски драми, които никой не проумява докрай, ако не го е преживял.

— Може би — промълви Пилар и отново доби мрачен вид. — Никога не ми се е случвало по-лошо нещо. — И бе убедена, че не се лъже. Всеки път, когато мислеше за това, й се струваше, че сърцето й ще се пръсне. А нямаше миг, в който да не мисли.

— Е, не забравяй за майка ми. Както ти казах, след това тя роди още две. Когато й се случи, беше някъде на около четирийсет и седем години.

— Ти ми вдъхваш надежда. — Марина бе първият човек, който успя да постигне това, изпратена от бога, както винаги. За разлика от майката на Пилар, на която тя изобщо не се обаждаше. Дори не й бе казала, че е бременна. Тя положително би й напомнила как я е предупреждавала, че е прекалено стара. Сега наистина се чувстваше така.

За най-голямо отчаяние на Брад Пилар остана в дълбок траур още няколко седмици. Алис и Брус бяха поели нейните случаи, налагаше се да се променят дати на насрочени дела, а на клиентите й казваха, че е болна. Всички бяха сериозно загрижени.

Нанси дойде и се опита да я развесели, но доведе и бебето, а това само влоши нещата още повече. Когато Брад се прибра, тя почти бе изпаднала в истерия и му каза, че през живота си не иска да види бебе и не желае Адам да идва в къщата й, докато не порасне.

— Пилар, трябва да престанеш — каза той, чувствайки се измъчен и безпомощен. — Не бива да постъпваш така със себе си.

— И защо? — Тя не се хранеше, не спеше. Беше отслабнала пет килограма и изглеждаше с пет години по-стара.

— Вредно е за здравето. А следващия месец ще опитаме пак. Хайде, скъпа, положи усилие да се вземеш в ръце!

Но тя просто не можеше. От събуждането си сутрин, та чак докато си легнеше вечер, имаше чувството, че носи в сърцето си смазващ товар. На моменти дори не й се искаше да живее.

— Моля те, скъпа… моля те!

Накрая я заведе за една събота и неделя до Сан Франциско с надеждата да я поразсее, но по волята на съдбата тъкмо тази седмица бе дошъл мензисът й. Единственото, което Брад можеше да направи, за да повдигне малко духа й, бе да заговори как след две седмици ще отидат отново при доктор Уорд, при помпичката за пуйки и мръсните филми.

— О, боже! — направи гримаса тя и се разсмя против волята си. — Не ми напомняй!

— Тогава по-добре да започваме още отсега. — До края на пътуването той продължи да се шегува, че щял да я заведе на Бродуей, да купят „помощни средства за съпрузи“, които да добавят към колекцията на доктор Уорд.

— Ти си перверзен тип, Брадфорд Коулман. Добре че хората не подозират какви мръсотии се въртят в ума ти, докато седиш в съда, защото веднага щяха да те лишат от права — усмихна се тя и за пръв път от седмици отново заприлича на себе си.

— Чудесно. Тъкмо ще си стоя вкъщи и ще се любим по цял ден.

Но в последно време дори и това не й бе особено приятно. Тя се бе опитала да го обясни на психотерапевта си и на Брад. Имала чувството, че спонтанният аборт е най-големият й неуспех като жена.

— Аз загубих бебето си… все едно съм го зарязала в някой автобус или съм го забравила в парка… или съм го изяла… Загубих бебето си! — бе казала тя със стичащи се по лицето сълзи, една безвъзвратно провалила се майка.

Беше трудно да се спори с нея. Онова, което изпитваше, не идваше от ума. Идваше от сърцето. С ума си съзнаваше, че може би ще има и друг шанс, Брад все й повтаряше, че ще продължат да се опитват. Но сърцето й знаеше само какво е загубило. Бебето, което толкова много бе желала. И всеки път, когато си позволеше да мисли за него, усещаше мъката като болка в гърдите.

 

 

След завръщането си от ваканцията с Анди Даяна стана много предпазлива. Не искаше да злоупотребява с благосклонността на съдбата. На Хаваите нещата се бяха развили прекрасно за тях и те се бяха прибрали вкъщи обновени — не такива, каквито бяха преди, но в известен смисъл може би дори по-добри. Ала като знаеше през какви изпитания бяха минали, тя внимаваше да не насилва събитията. Реши известно време да не се среща с близките си и да не отговаря на техните въпроси. Бяха изтекли почти два месеца, откакто не бе виждала Сам, нито бе разговаряла с нея — просто не можеше да понесе застрашителната реалност на нейната бременност.

В последно време номерът им беше да избягват болката. Даяна бе готова на всичко, само и само да успее в това. В службата два пъти я каниха на почерпки за новородено, но тя отказа. А с Анди се бяха споразумели, че поне за известно време няма да обсъждат алтернативни решения на проблема си. И двамата посещаваха поотделно психотерапевт и това като че им помагаше.

Работата й вървеше добре и отново й доставяше удоволствие. Обичаше от време на време да побъбри с Елоиз, но приятелството им сякаш се бе поохладило. Елоиз мислеше да се мести, а цялото внимание на Даяна бе ангажирано в оцеляването — нейното и на брака й. През първата седмица след пътуването най-приятно от всичко й бе да се прибира вечер вкъщи. Нямаше търпение да се види с Анди и да бъде с него. А той започна да й се обажда по три-четири пъти на ден от офиса си, просто колкото да каже едно здрасти и да провери как е. Тя се чувстваше по-близка с него, отколкото с когото и да било, продължаваха да живеят все така тихо. Даяна още не беше готова да се среща с приятели и Анди не настояваше. Нито пък приятелите им. Бил и Дениз не се бяха обаждали от месеци. Анди се бе видял принуден да обясни на Бил, че на Даяна й е много тежко да се вижда с тях, защото Дениз е бременна. Бил като че прояви разбиране и двамата мъже продължаваха да играят заедно тенис, ако намереха време, което не се случваше често.

Когато се прибираше вкъщи, Даяна рядко си правеше труда да прослушва телефонния секретар. Вече никой не им се обаждаше с изключение от време на време на майка й или братята на Анди.

Но една вечер към средата на януари тя си дойде рано от работа, натисна бутона и докато приготвяше вечерята, се заслуша в записа. Както можеше да се очаква, бе звъняла майка й, което я накара да се усмихне. После някаква жена, която продаваше списания. Имаше и три обаждания за Анди: едно от Бил за турнира по тенис в клуба, едно от брат му Ник, а третото беше от някаква жена. Тембърът бе чувствен и единствените й думи бяха, че търси Анди и той щял да разбере защо. А накрая добавяше с дълбок, дрезгав глас: нека просто ми се обади. Бе оставила телефонния номер и името си, Уонда Уилямс. Даяна вдигна едната си вежда и се разсмя. Дори през най-тежките им моменти миналата година не бе го подозирала в изневяра. Знаеше, че при наличието на подобни обтегнати отношения някои мъже го правят, но не мислеше, че той е способен на подобно нещо. Освен това не го смяташе за толкова тъп, че да позволява на приятелките си да му се обаждат вкъщи. Не се разтревожи, по-скоро беше развеселена и започна да го подкача на тази тема по време на вечерята. Предполагаше, че е актриса участваща в някоя от телевизионните програми, с които се занимаваше той.

— Та коя е жената със сексапилния глас, която те е търсила днес?

— Какво? — намръщи се той и с разсеян вид посегна да си вземе още една филийка.

— Добре ме чу. Коя е тя? — Даяна се усмихваше. Обичаше да се шегува с него и той обикновено не се сърдеше, но този път явно му бе неприятно.

— Какво искаш да кажеш? Тя е една от приятелките на брат ми, струва ми се, че ще остане тук известно време и иска да й помогна да си купи кола или нещо такова.

— Кола ли? — Даяна открито му се изсмя. — Това е най-жалката лъжа, която някога съм чувала. Хайде, Андрю, коя е тя. Коя е Уонда Уилямс? — Тя изимитира гласа й, но на Анди това не се стори забавно.

— Е добре, не зная коя е. Просто едно име. Никога не съм я виждал.

— Прозвуча ми като проститутка, от онези, с които мъжете се свързват по телефона — рече Даяна и отново изимитира дрезгавия и глас. — Обади ми се…

— Добре, добре, разбирам.

През това време той вече бе изял три филии хляб и наистина изглеждаше нервен, което стресна Даяна.

— Е, ще й се обадиш ли?… По въпроса за колата, имам предвид — дразнеше го тя и той, изглежда, наистина се ядоса.

— Може би. Ще си помисля.

— Никакви такива! — Даяна се разстрои, в тази история имаше нещо мътно и това не й харесваше. — Анди, за какво става дума?

— Виж, с тази работа ще се оправя сам, нали? Нямам ли право да запазя нещо за себе си?

— Да — колебливо го погледна Даяна, — сигурно. Но не и когато става дума за жени.

— Не свалям никого. Кълна се.

— Какво правиш тогава? — меко попита тя. Не можеше да разбере защо е така потаен по отношение на това момиче. Какво криеше той, за бога?

— Тя е приятелка на мой приятел. Позната е на един от адвокатите, с които работя, и той държи да поговоря с нея във връзка с един проект. — Не искаше да й казва, че тя е една от бившите приятелки на Бил Бенингтън и че Бил го е посъветвал да се свърже с нея.

— Защо тогава ме излъга, че е приятелка на брат ти?

— Виж, Даяна, остави това. Не ме разпитвай.

— Защо, за бога? — Тя скочи от мястото си до масата, изпълнена с подозрения към него. Дали пък не беше тръгнал по жени, без тя да подозира нещо? — С какво си се захванал?

— Чуй ме, по дяволите… — Беше направил всичко, което можеше, за да не й казва, но сега разбираше, че ще му се наложи. — Не исках да обсъждаме това сега. Исках първо да поговоря с нея, да се срещнем и да видя какво впечатление ще ми направи…

— Страхотно… И как да го разбирам? По срещи ли си тръгнал?

— Миналата година е родила дете на някакво семейство. Тя е „майка под наем“. Готова е да го направи и за други хора. Смятах да видя как стоят нещата, да говоря с нея, а след това щях да те попитам какво мислиш за това — каза го много тихо, събирайки сили да посрещне избухването на жена си.

— Какво? Отиваш при госпожица „Тумбак под наем“ да я огледаш, без дори да ми кажеш за това? И какво ще правиш, ще преспиш с нея, за да видиш дали ще хване? За бога, Анди, как можа!

— Щях само да поговоря с нея. Ако се спрем на този вариант всичко ще стане чрез изкуствено осеменяване ти много добре го знаеш.

— Защо? Защо правиш това? Ако не се лъжа бяхме решили изобщо да не говорим на тази тема през следващите няколко месеца.

— Зная. Но чух за това миналата седмица, а жени като нея не се намират лесно. Когато ти бъдеш готова да обсъждаме този въпрос, тя може вече да носи бебето на някое друго семейство.

— Коя е тя?

— Някаква актриса. Противничка е на абортите, а казва, че много лесно забременявала, и е убедена, че прави нещо добро за хората като им предлага този вид услуга.

— Много мило от нейна страна. И колко взема?

— Двайсет и пет хиляди.

— Ами ако реши да си задържи бебето?

— Не може. Договорът ще бъде железен. Освен това миналата година не е създавала никакви неприятности на онези хора. Аз говорих лично със съпруга. Те са на седмото небе. Имат момиченце и са луди по него. Мила, моля те… позволи ми поне да говоря с нея.

— Не. Ами ако е наркоманка, ако е болна от нещо? Ако не ни даде детето? Ако… Господи… не искай това от мен… — Тя захлупи лице на масата и се разплака. Имаше желание да му се развика. — Защо я караше да преживява всичко отново. Току-що с големи усилия бяха направили първата крачка към възстановяването на брака си и тя не бе подготвена за такова нещо.

— Скъпа, нали ти казваше, че искаш „мое“ бебе, че не е справедливо и аз да нямам „свое“ дете? Помислих си, че това ще е по-хубаво от осиновяването, детето ще е поне наполовина наше. Ти не искаше и да чуеш за присаждане на яйцеклетка от донор, когато лекарят ти го предложи, а това ми се стори като едно осъществимо алтернативно решение.

— За какво говориш? За някакъв научен експеримент ли? — враждебно го погледна тя. — Мразя те, Андрю Дъглас! Как се осмеляваш да постъпваш така с мен?

— Аз също имам право на дете. И двамата имаме. И зная колко много го искаш ти.

— Не и по този начин. Имаш ли представа в какъв стрес бихме живели, докато всичко приключи? И не желая спермата ти да се вкарва в никаква друга жена. Ами ако тя се влюби в теб и в бебето?

— Ди, тя е омъжена.

— О, небеса, всички сте ненормални, и ти, и тя, и съпругът й.

— А ти си единствената трезвомислеща между нас, нали? — ядосано рече той.

— Възможно е.

— Е, малката, определено не създаваш такова впечатление. — Тя изглеждаше разстроена и измъчена, на границата на нервен срив. — Слушай сега, по някое време тази седмица ще говоря с нея. Това е всичко. Искам просто да разбера какви са условията, каква е тя, какво би могло да се очаква. Нека съм наясно с възможностите ни, ако решим да го направим — сега или когато и да било. И те моля да дойдеш с мен, Даяна.

— Не желая да имам нищо общо с това. Не мога. То направо ще ме довърши. — Тя едва бе успяла да се изправи отново на краката си. Не искаше да рискува.

— Струва ми се, че си по-силна, отколкото твърдиш — тихо промълви той. Изгаряше от желание да го направи. През последните месеци бе мислил много за това. Искаше дете. Държеше на Даяна, но също така държеше да има истинско семейство и ако съществуваше възможност детето да е негово, толкова по-добре.

— Ти си един негодник — изсъска тя, а после се заключи в банята. Когато излезе оттам, той вече се бе обадил на Уонда и двамата се бяха уговорили да се срещнат в „Айви“. Изборът на заведението изглеждаше малко странен, но Уонда бе поискала така.

— Идваш ли с мен? — попита я Анди на сутринта и тя поклати глава. Преди да тръгне за работа, той още веднъж я покани, но тя замълча. В службата Бил го попита как е минало и Анди отговори сърдито, че Даяна е побесняла. Нямал представа дали тя ще дойде на срещата. Бил му пожела успех и забързано тръгна за някакво заседание.

На обяд същия ден Даяна седеше в редакцията и мислеше за тях, питаше се как ли изглежда момичето. Накрая не издържа. Обади се за такси и слезе долу. Пристигна в ресторанта с половин час закъснение, но ги завари удобно разположени на една маса в дъното. Там беше и съпругът на жената. Анди се стресна, когато я видя да влиза. Представи я на семейство Уилямс — Джон и Уонда. Те изглеждаха прилични и разумни хора, добре облечени, нито дрогирани, нито глупави. Уонда беше хубаво момиче, което приказваше непрекъснато колко важно било за нея да направи през живота си за някого нещо „смислено“, а на Джон, изглежда, му бе абсолютно все едно. „Парите са си пари“ — това беше неговото отношение по въпроса. От Анди и Даяна се очакваше да поемат разноските за медицинското обслужване и за малко дрехи и да компенсират заплатата й за два месеца, тъй като тогава наистина нямаше да е състояние да работи. А „хонорарът“ й, както го нарече Джон, бил двайсет и пет хиляди долара. Тя щяла да подпише договор, съгласно който да не употребява алкохол и наркотици и да не поема излишни рискове. Щяла да им прехвърли бебето още в болницата, след като то се роди, без да създава никакви проблеми.

— Ами ако решите да си го задържите? — без заобикалки попита Даяна. Беше си поръчала само чаша кафе.

— Няма да реша — категорично отвърна тя и започна да бърбори нещо за кармата, която не бивало да се пренебрегва.

Джон им обясни, че Уонда била много увлечена по източните религии.

— Тя не си пада много по децата — добави той. — Не прояви никакво желание да задържи последното.

— А вие — попита го Даяна. — Как се отнасяте към това жена ви да бъде оплодена със спермата на съпруга ми?

— Ами, струва ми се, че той нямаше да прибягва до Уонда, ако не беше принуден. — Джон й хвърли двусмислен поглед и стрелата моментално се заби в сърцето на Даяна, но тя дори не трепна. — Не зная, според мен това си е нейна работа. Щом иска, да го прави.

Даяна имаше някакво вътрешно чувство, че и двамата са побъркани, но липсваха каквито и да било видими признаци. Само че цялото това начинание й се струваше направо ужасно.

Свършиха с обяда, без да стигнат до определено решение, и Анди обеща да им се обади през следващите няколко дни, след като с Даяна обсъдят всичко още веднъж.

— Имам да оглеждам още един кандидат — рече Уонда. — Утре ще се срещна и с него.

— Тя го прави само за хора, които наистина й харесват — подхвърли съпругът й, гледайки с укор Даяна. Ами да, тя не се бе държала достатъчно „мило“, нищо чудно да стане причина сделката да се развали. Даяна бе извън себе си при мисълта, че тези тиквеници са я „оглеждали“.

Те си тръгнаха преди двойката Дъглас. Даяна седеше и гледаше вбесено съпруга си.

— Как можа да ни причиниш това?

— Защо се държа така грубо с него, от къде на къде ще го питаш как се отнасял към моята сперма? За бога, Даяна, те може да ни откажат!

— О! — Тя се облегна назад и завъртя ядосано очи. — Не мога да повярвам на всичко това. Седи си тук госпожата и ти разправя за своята карма, а ти искаш тя да роди твоето бебе. Има нещо мръсно в цялата тази работа. — Същото мислеше и за съпруга си.

— Ще се обадя на доктор Джонстън и ще попитам как ще стане.

— Не желая да участвам по никакъв начин в това, с което си се захванал. Държа да го знаеш — отчетливо изрече тя.

— Твоя работа. Не съм те молил да даваш и стотинка.

На Даяна й беше ясно, че ще му се наложи да заеме парите от родителите си, и се питаше как ще им го обясни.

— Ти май не си добре. Струва ми се покъртително, че хора като нас са готови да стигнат до такива крайности, за да се сдобият с дете.

Но имаше едно много по-просто решение и както седеше в ресторанта, Даяна разбра, че е трябвало да го направи много по-рано. Тя се изправи, погледна го, поклати глава и си тръгна. Отпред чакаше такси, тя се качи и даде на шофьора домашния си адрес. Анди плати сметката и когато излезе на улицата, тя беше изчезнала. Изчезнали бяха и всичките й неща, когато вечерта се върна от работа. Тя си бе отишла. Завинаги. Беше му оставила бележка на кухненската маса:

„Скъпи Анди, трябваше да го направя още преди месеци. Съжалявам. Сега всичко е толкова глупаво. На теб не ти трябва «майка под наем». Трябва ти съпруга… истинска съпруга… която може да ражда. Желая ти щастие. Обичам те. Ще поръчам на адвоката ми да ти се обади.“

С най-добри чувства: Даяна

Той стоеше вторачен в късчето синя хартия в ръката си, ужасен и парализиран. Не можеше да повярва, че го е направила.

Още същата вечер се обади на родителите й, уж без някакъв особен повод, за да провери дали не си е отишла вкъщи. Поразпита ги за това-онова и разбра, че не е там. Майка и веднага заподозря, че нещо не е наред, но не искаше да задава въпроси. Те не бяха виждали Даяна от нейното избухване в Деня на благодарността, макар и да поддържаха редовна връзка по телефона. В неделя баща й бе провел дълъг разговор с нея.

В последна сметка се оказа, че Даяна е отишла на хотел. Още в края на същата седмица тя си нае жилище. Нямаше никакъв смисъл повече да се заблуждава. Това беше лудост. Обядът в „Айви“ й бе показал всичко, което трябваше да знае: колко отчаяни, колко неразумни и глупави са били. Абсурдно беше, че Анди е готов да предостави на това момиче да износи детето му. С какво, по дяволите, се бе захванал той?

Анди всеки ден търсеше по телефона Даяна в редакцията, но тя отказваше да говори с него. И когато той дойде лично, не пожела да го види. Сънят бе свършил, а заедно с него и кошмарът. За Даяна и Анди всичко беше приключило.