Даниел Стийл
Радост и болка (13)

Глава 13

— Хайде — с колеблива усмивка рече Пилар, — отново на старт! — Включи видеото, две жени започнаха да си ближат гениталиите и Брад я погледна смутено ухилен, чувствайки се невероятно глупаво.

— Изборът ти нещо ме смущава.

— О, я млъквай — изкикоти се тя. Полагаше големи усилия и този път да не разваля играта, но доктор Уорд ги бе предупредила, че за да забременее отново може да се наложи да направят десет-дванайсет опита, и че дори това да стане, има вероятност отново да загуби бебето. Този път, в случай че забременее, щяха да опитат с прогестеронови свещички в продължение на три месеца. Но лекарката им бе казала, че няма гаранции. А времето на Пилар изтичаше с всяка минута.

Докато Брад гледаше филма, тя бавно свали дрехите му, смъкна и своите и нежно се зае да го възбужда. За съвсем кратко време вече разполагаха с желаната сперма. Сестрата я взе и Пилар не можа да се сдържи да не се пошегува с него:

— Ще трябва да си купим този филм, да си го гледаме вкъщи. Струва ми се, че ти хареса.

Пътят, който бяха избрали, не беше лек. Изкуственото осеменяване и този път мина гладко, но доктор Уорд повторно ги предупреди, че е почти невероятно да хване още от първия път.

Пилар отново се бе върнала към кломифена, който я правеше крайно нервна и като че още повече задълбочаваше депресията й. Беше трудно време за нея и тя се питаше дали изобщо някога ще се възстанови от помятането. Мислеше за него непрекъснато и дори когато й се струваше, че болката е поутихнала, нещо непредвидено отново я отприщваше — някоя жена с дете в ръцете, някоя бременна, детски дрешки на витрината. Или пък се обаждаха да й честитят приятели, които не бяха чули, че е пометнала. Вече й ставаше безпощадно ясно колко глупаво бе постъпила, като разгласи така прибързано, че е бременна. Сега щяха да минат месеци, преди да успее да каже на всички, че вече не е. И всеки път, когато й се налагаше да обяснява, хората изказваха съчувствието си или пък задаваха невероятно нетактични въпроси, като например видяла ли е дали е момче или момиче и колко е било голямо, когато го е загубила.

Следобед Брад я поведе из магазините, за да се поразведри. Бяха отседнали в „Бевърли Уилшър хотел“. Приятно беше да се пътува с него. Той се опитваше да превърне идването им в Лос Анджелис в едно празнично събитие. Следващия ден беше Свети Валентин и когато пристигнаха в хотела, тя завари в стаята изпратените от него две дузини червени рози.

„На моята любима, завинаги, Брад“ — пишеше на картичката и като я прочете, Пилар се просълзи.

Напоследък бе започнала да се пита дали не е глупаво, че не се задоволява с онова, което има, може би греши и се опитва да получи повече, отколкото й се полага. Дали пък преди не е била права? Толкова важно ли беше да имаш дете? Вече й бе трудно да се откаже от тази мечта, но наистина започваше да мисли, че се е подвела, като се е хвърлила да преследва тази цел. Може би просто не й беше писано и бе по-добре да се откаже. През нощта каза на Брад, че се опитва да прецени собственото си отношение по този въпрос.

— Защо не почакаме известно време да видим какво ще стане? Ако се чувстваш прекалено нещастна, ще спрем. Ти ще решиш.

— Брад, толкова си добър с мен! — рече тя и се притисна към него, все още с болка на сърцето, но благодарна, че го има до себе си.

Взеха под наем един еротичен филм и го пуснаха по видеото, смяха се и изядоха шоколадовите бонбони, осигурени от хотела.

— Знаеш ли, това може да ни стане навик — ухилено подхвърли Брад.

— Бонбоните ли? — с невинно изражение попита тя и той прихна.

— Не, видеото!

След края на филма се любиха, а после се унесоха в сън, все още прегърнати, без да са намерили верния отговор.

 

 

В Деня на свети Валентин Чарли отиде да купи цветя за служителката, която му помагаше да пише отчетите си. Тя беше огромна жена с голямо сърце. Купи й розови и червени карамфили и когато й ги поднесе, тя, трогната, се хвърли на врата му и се разплака. Той беше такова добро момче, но се развеждаше, бедничкият, и понякога изглеждаше много самотен.

На обяд Чарли излезе, купи си сандвич и отиде в Палмс парк, близо до Уестуд Вилидж, да поседи между разхождащите се възрастни хора, целуващите се влюбени и играещите деца. Обичаше понякога да ходи там просто за да погледа децата.

Забеляза едно момиченце с дълги руси плитки, големи сини очи и сладка усмивка и като го гледаше как лудува с майка си, не можеше да не се смее. Играеха на гоненица, на дама, на камъчета и скачаха на въже. Майката беше почти толкова хубава, колкото и малката. Беше дребничка блондинка с дълга права коса, с големи сини очи и тяло на девойче.

По някое време взеха топка и никоя от двете не можеше нито да я хвърли, нито да я хване както трябва. Чарли продължаваше да седи и да ги наблюдава усмихнато, дълго след като бе изял сандвича си. Сепна се, когато хвърлената напосоки топка внезапно го удари. Занесе им я и те му благодариха. Малкото момиченце вдигна очи към него и се засмя. Всичките му предни зъби бяха паднали.

— Господи, кой ти е избил зъбките? — попита я Чарли.

— Феята. А после ми даде за всяко зъбче по един долар. Имам си осем долара — все още ухилена отвърна тя.

— Ама това са много пари — направи се на смаян Чарли и майката на момиченцето му се усмихна. Тя беше досущ като дъщеря си, само дето зъбите й си бяха на мястото. Чарли й го каза и младата жена се разсмя.

— Да, имам късмет, че феята не е избила и моите. Сигурно щяха да излязат малко по-скъпи. — По-точно беше благодарна, че съпругът й не ги бе избил, преди да я напусне. Но не спомена за това пред Чарли.

— Аз ще купя с парите подарък на мама — обяви момиченцето, а после го попита дали не иска да играе с тях. Той се поколеба, но само за миг — не искаше да досажда на майката.

— Дадено. Обаче не хвърлям много добре. Впрочем името ми е Чарли.

— Аз съм Анабел — представи се момиченцето, — но всички ми викат Ани.

— Аз съм Бет — тихо каза майка й и внимателно заразглежда Чарли. Изглеждаше предпазлива, но любезна. Поиграха си добре на топка, а после и на дама, но след това, макар и с нежелание Чарли трябваше да се връща на работа, да продава платове.

— Пак ще се видим някой път — каза той, когато се разделяше с тях, но знаеше, че най-вероятно няма повече да ги срещне. Не ги попита за телефона и фамилията им. И двете му харесваха, но нямаше никакъв смисъл да преследва една непозната и детето й. Не беше се срещал с жена, откакто Барби го бе напуснала, а и не искаше. Освен това предполагаше, че тя без друго е омъжена. Обаче определено беше сладка.

— Чао, Чарли! — помаха му Ани, когато той си тръгна от парка. — Приятно прекарване на Свети Валентин!

— Благодаря — викна й в отговор той и ги остави, преливащ от добро настроение. В тях имаше нещо, от което целият му ден започна да изглежда ведър, дори дълго след като се бе разделил с тях.

 

 

На Анди му отне почти цял месец, докато открие къде живее тя. В началото, когато най-после намери адреса й, не знаеше какво точно да прави с тази информация. Нейният адвокат му бе казал ясно и категорично, че госпожа Дъглас смята брака им за приключен. Той бе продължил година и половина, през което време тя бе проляла реки от сълзи и не искаше дори да види повече Анди. Желаеше му само доброто, но бе дала ясно да се разбере, че всичко е свършено.

Анди я бе търсил по телефона в службата още няколко пъти, но тя все така не бе пожелала да разговаря с него. Не можеше да мисли за нищо друго — освен за онзи злощастен обед с „майката под наем“ и мъжа й, който бе сложил край на всичко. Какъв трогателен начин да завършиш брака си. Онези двамата бяха смешни… „търсачи на сперма“… само се оглеждаха откъде ще им дойдат следващите двайсет и пет хилядарки. На него вече му бе все едно, дори никога да няма деца. Единственото нещо, което искаше в този живот, беше Даяна.

А един ден срещна случайно Шеймъс и Сам и те му казаха къде живее тя. Наела стара вила в Малибу, до самия плаж. Това бе едно от първите места, където бяха търсили жилище, след като се ожениха. Той знаеше колко много обича тя океана.

Получи адреса й от тях, като им каза, че трябва да й закара някои нейни неща. А те го увериха, че ужасно съжаляват за случилото се.

— Натрупаха се много глупости и лош късмет — тъжно им обясни Анди. — Лошият късмет се падна на нея, а аз се държах като малоумен.

— Може би тя ще се съвземе — тихо каза Сам.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да роди. С Шеймъс всъщност бяха тръгнали на преглед при лекаря. За малко Анди изпита ревност към тях, а после си напомни, че това няма да му помогне.

Два дни мъдрува какво да прави сега, когато знае адреса. Ако отидеше просто така, тя нямаше да го пусне да влезе. Можеше и да се мотае по плажа, докато тя излезе малко на въздух, но ако не излезе? И на Свети Валентин реши да си сложи главата в торбата, купи голям букет рози и потегли за Малибу, молейки се тя да си е вкъщи. Ала я нямаше и той внимателно сложи розите на стълбите пред входната врата заедно с една бележка. Не бе написал много, само: „Обичам те, Анди“. После отново седна зад волана и тъкмо щеше да потегли, когато тя пристигна. Но като го видя, остана в колата.

Той слезе от своята, приближи се да поговори с нея и тя неохотно свали страничното стъкло.

— Не биваше да идваш тук — твърдо каза Даяна, опитвайки се да не го гледа. Беше по-слаба и по-хубава, отколкото си я спомняше. Черната рокля я правеше елегантна и секси. Слезе от колата и застана до бронята й, сякаш търсеше в нея защита.

— Защо дойде?

Забеляза цветята на стълбите, но не знаеше дали ги е донесъл той. Ако бяха от него, не ги искаше. Беше престанала да се самоизтезава и искаше той да направи същото. Вече беше време да се освободят един от друг.

— Исках да те видя — тъжно рече Анди и й напомни момчето, за което се беше омъжила, само че бе станал още по-хубав. Красив, рус, млад — трийсет и четири годишен, и все още луд по нея.

— Адвокатът ми не ти ли предаде какво съм казала?

— Да, но аз никога не слушам какво говорят адвокатите — ухили се той и без да ще, тя му се усмихна. — Всъщност не слушам никого. Може би си го забелязала.

— А би трябвало. Много би ти помогнало. Щеше да си спестил сума главоболия.

— Така ли? И по кой начин? — невинно попита той, безкрайно щастлив, че я вижда. Искаше колкото може по-дълго да я задържи с приказки, за да бъде близо до нея. Усещаше парфюма й въпреки океанския бриз. Тя си слагаше „Калеш“ от „Хермес“ и той винаги го бе харесвал.

— Най-малкото, щеше да престанеш да удряш глава в стената — тихо рече тя, като си повтаряше, че той няма никакво въздействие върху нея. Това беше изпитанието — да стои до него и да не се поддаде.

— Обичам да блъскам главата си в стени — меко отвърна той.

— Недей. Вече няма никакъв смисъл, Анди.

— Донесох ти малко цветя — поде той, като не знаеше какво друго да каже. Не искаше да се разделя с нея.

— Не биваше да правиш и това — тъжно отвърна тя. — Вече наистина трябва да престанеш. След пет месеца ще бъдеш свободен и можеш да започнеш съвсем нов живот без мен.

— Не ми е притрябвал.

— Нужен е и на двама ни — отсече тя.

— Недей да ми казваш какво ми трябва — сопна й се той. — Ти ми трябваш, по дяволите. Това ми трябва. Не ми трябва никаква тъпа „майка под наем“, не мога да повярвам, че съм бил такъв идиот… Не ми трябва дори дете. Никога повече не желая да чувам тази дума. Единственото, което ми трябва, си ти… Ди… Моля те, нека опитаме отново… Моля те… Толкова те обичам… — Искаше да й каже, че не може да живее без нея, но му попречиха стегналите гърлото му сълзи.

— Аз също не искам дете.

Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Ако точно в този момент някой бе размахал над нея магическа пръчица и тя бе забременяла, на секундата би се вкопчила в тази възможност. Но повече не биваше да си позволява да мисли за това. — Не желая да съм омъжена. Нямам право да бъда — продължи тя, опитвайки се да бъде убедителна. Вече почти го беше повярвала.

— Защо? Защото не можеш да забременееш ли? И какво от това? Не ставай глупава. Да не мислиш, че вече дават разрешително за брак само на плодовитите? Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.

— Те трябва да се женят за хора като тях, така че никой да не страда.

— Каква прекрасна идея! Как не съм се сетил по-рано? О, за бога, Ди, време ти е да пораснеш. Изтеглихме отвратителна карта, но това не е краят на света. Въпреки всичко можем да успеем.

— Не ние изтеглихме отвратителната карта — поправи го тя, — аз я изтеглих.

— Да, а аз като смахнат тръгнах да разговарям с някаква побъркана по будизма артистка. Добре, и двамата бяхме малко не на себе си. И какво от това? Трудно беше. Жестоко беше. Най-лошото, което някога ще ми се случи, надявам се. Но това вече е минало. Сега ни предстои да изживеем остатъка от живота си. Не можеш да се откажеш от брака ни само защото в един момент сме се държали като луди.

— Не искам повече никаква лудост — каза тя и наистина го мислеше. — Има много неща, които никога повече няма да си причиня, неща, които смятах за „задължителни“. Няма да ходя на тържества за бебета, на кръщенета и в болници, когато някой ражда. Сам вчера е родила и аз се обадих да кажа, че няма да отида. И знаеш ли? Правилно постъпих. Длъжна съм да го правя, ако искам да оцелея, а някой ден може би отново ще съм в състояние да го понеса. Пък ако не мога, колкото и да е неприятно, ще трябва да приема нещата такива, каквито са. Повече никога няма да се поставям в неловко положение и да си причинявам болка, нито пък ще се съглася да съм омъжена за човек, който може да има деца, но няма, защото аз, стерилната, съм негова съпруга. И няма да се поддавам на мании от рода на „майки под наем“ или присаждане на яйцеклетки. По дяволите всички тези глупости, Анди. Никога повече няма да си причиня подобно нещо. Просто ще си живея живота и ще гледам напред. Имам си моята работа. На този свят съществуват и други неща, освен деца и бракове.

Той я гледаше и мислеше за казаното от нея. Част от него звучеше разумно, но далеч не всичко. Работата не можеше изцяло да замести децата и съпруга.

— Несправедливо е да бъдеш сама до края на живота си. Няма защо да се наказваш, Ди. Ти с нищо не си сгрешила. С теб просто се случи така. Това е достатъчно неприятно, не го прави още по-трагично, като се самоизолираш. — При тези думи очите му се напълниха със сълзи.

— Какво те кара да мислиш, че се самоизолирам? — възрази тя, ядосана от неговите изводи.

— Това, че си гризеш ноктите. Никога не го правиш, когато се чувстваш добре.

— О, я върви на майната си! — Без да ще, тя се усмихна. — Имах много неприятности в службата. — После го погледна, говореха вече цял час и още стояха на алеята до колата. Нямаше нищо лошо, ако го пуснеше за малко вътре. Бяха женени година и половина и бяха живели заедно дълго преди това, нямаше причина да не го приеме за няколко минути в своята всекидневна.

Покани го да влезе и той изглеждаше изненадан. Благодари му за цветята, и ги натопи в една ваза.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Знаеш ли какво ми се иска?

Почти не смееше да го попита.

— Какво?

— Да се поразходя с теб по плажа. Става ли?

Тя кимна, смени обувките си и облече по-топъл жакет. Зае му един от неговите стари пуловери, който бе взела със себе си.

— Чудех се къде се е дянало това нещо — усмихна се той и го навлече.

Приятно му беше, че му се предлага нещо добре познато.

— Ти ми го подари още когато ходехме.

— Тогава съм бил много по-умен, отколкото сега.

— Може и двамата да сме били — съгласи се тя.

По стъпалата от балкона пред нейната всекидневна слязоха на плажа, който и двамата обичаха. Той се чудеше защо не проявиха повече упоритост, когато търсеха къща тук. Брегът беше много красив и двамата с Даяна обожаваха това място. Сега то им действаше някак успокояващо, тук се чувстваха съвсем непринудено и близко до природата.

Дълго вървяха мълчаливо, загледани към океана, и вятърът брулеше лицата им. После, без да каже нещо, той хвана ръката й и продължиха така. След известно време тя го погледна, сякаш се опитваше да си спомни кой е. Сега, когато крачеше до него, това никак не бе трудно. Той беше мъжът, когото толкова много бе обичала… който я бе направил така щастлива… преди всичко да загорчи.

— Ужасно беше, нали? — рече той, когато седнаха до една дюна, далеч надолу от къщата, която тя бе наела.

— Да, беше. И ти си прав… чувствам се самотна… но научавам разни неща за себе си, неща, които преди не съм знаела. Винаги съм била така обсебена от мисълта да имам деца, че не ми оставаше време да помисля коя съм и какво всъщност искам.

— И какво искаш, Ди?

— Искам цялостен живот, истински брак с цялостна личност, който да не се крепи единствено на децата. Все още искам да ги имам, но вече не съм толкова сигурна, че няма да мога да живея, ако ги нямам. Може би тъкмо това е поуката, която е трябвало да извлека. Не зная. Още не съм обмислила добре всичко. — Но откакто го бе напуснала, бе претърпяла сериозна еволюция. — Никога не съм успявала да се разгранича достатъчно ясно от сестрите и майка си. Не знаех дали се различавам от тях, или съм същата. Те все повтарят, че съм различна, но аз не съм убедена, че е така. Винаги ме е привличало същото, което привлича и тях — семейство, деца. Но ме интересуват и други неща и по това се различавам от тях. Открай време съм работила по-упорито от която и да било от тях, имала съм потребност да постигна нещо, да бъда „най-добрата“. Може би донякъде и това е допринесло да ме заболи толкова много. Този път се провалих. Не победих. Не постигнах онова, което исках. — Това беше една честна самооценка и Анди се възхити от нейната прямота.

— Ти си изключителна личност, Ди — нежно каза той, без да откъсва очи от нея. — И не си се провалила. Направи всичко, което зависеше от теб, това е важното.

Тя кимна, опитвайки се да повярва, че е прав. А Анди с големи усилия успяваше да държи ръцете си настрани от нея. Но напук на решението си да пази поведение, когато я види, се наведе към нея и я целуна. Тя не се отдръпна, а когато целувката свърши, очите й бяха влажни.

— Знаеш ли, още те обичам — прошепна тя и вятърът отнесе думите й. — Това никога няма да се промени. Просто мислех, че за нас няма да е добре, ако останем заедно. — После си спомни за Уонда и се разсмя. — Уонда беше върхът, нали? Но по това време от чувството ми за хумор не бе останало вече нищо. Едва от няколко дни започнах да си мисля, че беше смешно и ужасно. Дори ми се прииска да ти се обадя.

— Жалко, че не си го направила. — Той страдаше за нея още откакто го беше напуснала и щеше да е очарован, ако му бе позвънила. — Ти, разбира се, ми развали работата. Уонда предпочете другия тип. Съпругът й каза, че я притеснявала твоята карма.

— Страхотно. Надявам се да роди четворка близнаци. Защо хората постъпват така със себе си? — попита тя, загледана в океана. На хоризонта се стелеше сива мъгла и слънцето бавно залязваше.

— Имаш предвид, че търсят „майки под наем“ ли? Защото са отчаяни, точно каквито бяхме и ние. А колкото до Уонда, струва ми се, че тя се мисли за майка Тереза.

— На мен пък ми се струва, че парите играят голяма роля. В това има нещо много порочно, защото купувачите са отчаяни, а продавачите го знаят.

— Такъв е животът. Радвам се, че по време на онзи обяд кармата ти беше така скапана. Щеше да бъде голяма катастрофа.

— Бях полуобезумяла, дори може би повече от това.

Но сега изглеждаше напълно трезва и много спокойна, а Анди я обичаше повече отвсякога.

Бавно тръгнаха обратно към къщата, говориха с часове, накрая и за други неща, освен за безплодие и бебета. Трябваше да открият нещо по-различно в живота си и сега вече може би щяха да успеят. Но преживяната криза беше изпепеляваща. Бе продължила през цялото времетраене на брака им.

Дори не си направиха труда да вечерят. Когато Анди се надигна да си върви, и двамата се изненадаха, че е станало полунощ.

— Искаш ли утре вечер да излезем някъде? — попита той, като трепереше от страх Даяна да не се ядоса и да му откаже, но тя бавно кимна.

— Ще ми е приятно.

— Какво ще кажеш за „Кианти“? — Това беше обикновено италианско ресторантче в Мелроуз с великолепна кухня и двамата го харесваха. — Може да идем и на кино.

— Звучи ми добре.

Той я целуна отново и когато си тръгна, се почувстваха като хлапаци. Тя го изпрати с поглед и му помаха. После излезе на терасата и дълго стоя, загледана в океана.