Даниел Стийл
Радост и болка (8)

Глава 8

За Даяна и Анди Денят на благодарността тази година беше кошмарен. От три месеца животът им се бе превърнал в ад и Анди понякога имаше чувството, че няма да издържи. Вече не можеше да разговаря с нея, не понасяше горчивината, самосъжалението, омразата й. Тя ненавиждаше всичко и всички и беше непрекъснато сърдита. Бе сърдита на живота, на орисниците, отредили й такава жестока съдба. Анди не можеше да промени нищо. Същата орис щеше да преследва и него, щом като бе решил да остане с нея. Но имаше дни, в които се питаше още колко дълго ще имат сили да продължават така.

Нещата се бяха влошили още повече, когато през октомври Бил и Дениз обявиха, че ще си имат бебе. Тя бе забременяла буквално в брачната им нощ. Даяна възприе това като ужасна подигравка и категорично отказа да се вижда повече с тях, от което животът на Анди стана още по-самотен.

Тя обикновено избягваше да разговаря и с Елоиз за каквото и да било друго, освен за работата. Изобщо бе престанала да споменава пред нея името на доктор Джонстън. Елоиз също не й говореше за него или за баща си, отдавана беше разбрала, че сигурно й се е случило нещо катастрофално.

Даяна не желаеше да се среща с никого от приятелите им. И постепенно повечето от тях престанаха да се обаждат. До Деня на благодарността успя напълно да ги изолира от света и Анди си мислеше, че животът му никога не е бил по-мрачен, отколкото в момента.

Като капак на всичко Даяна се съгласи да прекарат Деня на благодарността със семейство Гуд в Пасадена. Анди се опита да я разубеди, но за негово най-голямо огорчение тя не пожела да откаже поканата. Близките й бяха единствените хора, с които се виждаха през последните месеци, а те не бяха най-подходящата компания за нея.

— За бога — възропта Анди, — защо го правиш?

— Те са моето семейство! Какво очакваш от мен, като съм стерилна, да им кажа, че не искам повече да ги виждам ли?

— Няма никаква връзка с това. Просто там е прекалено мъчително за тебе. Сестрите ти непрекъснато те разпитват кога ще забременееш, а Сам е бременна в шестия месец, за бога. Непременно ли държиш да си причиниш това? — По-точно и на двама им, но той не го каза.

— Въпреки всичко тя ми е сестра.

Вече не я разбираше и не беше сигурен, че някога отново ще започне да я разбира. Тя сякаш изпитваше необходимост непрестанно да се самоизтезава заради случилото се с нея. И най-ужасното беше, че нямаше никаква вина. Преди години бе избрала неподходящо противозачатъчно средство и сега плащаше адска цена за това. Никой не можеше с нищо да й помогне. Бе имала отвратителен късмет. Но това не означаваше, че непременно трябва да се превърне в отвратителен човек.

— Мисля, че не бива да ходим.

Той спори с нея до самото им тръгване, опитваше се да я накара да се откаже, но Даяна упорито държеше на своето. И разбра грешката си още в минутата, когато пристигнаха. Гейл беше в ужасно настроение, имаше тежка простуда, а децата през целия ден бяха играли по нервите й. Беше се скарала с майка си, която й бе подхвърлила, че трябва малко да ги постегне. По всичко личеше, че е ядосана и на Джак, задето не я бе защитил. Така че още с пристигането им си го изкара на Даяна и Анди започна още повече да съжалява, че са дошли. Вечерта щеше да е отвратителна.

— Много ти благодаря, че дойде по-рано да ни помогнеш — изсъска Гейл срещу Даяна още докато тя събличаше палтото си. — Маникюра ли си прави следобед или само подремна?

— О, за бога, от какво толкова си се преуморила? — върна й го веднага Даяна, а когато в стаята влезе и Сам, Анди направо изстена. Не беше я виждал от Четвърти юли, сега тя беше направо като шарж на бременна жена. От замръзналото изражение на Даяна разбра, че е истински потресена от вида на Сам.

— Гейл просто се е вкиснала, защото мама й каза, че децата са много немирни. Права е. И моите са такива. А ти как си? — попита тя, положила ръце на огромния си корем.

— Добре съм — с леден тон отвърна Даяна. — И сама виждам как си ти.

— Да. Дебела. Шеймъс казва, че приличам на Буда.

Даяна опита да се усмихне, а после тръгна към кухнята да види майка си.

Госпожа Гуд изглеждаше по-добре отвсякога и много се зарадва на дъщеря си. Тя организираше всичко и всички и това й доставяше голямо удоволствие. През последните месеци бе имала толкова ангажименти, че не беше забелязала как Даяна се отдалечава от нея. Предполагала бе, че просто е много заета в списанието, но сега виждаше в очите й нещо, което никак не й харесваше, а освен това изведнъж й се стори много отслабнала.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — рече тя, доволна, че всичките й деца и внуци са около нея. Винаги беше щастлива, когато те й гостуваха, макар да бе казала на Гейл да поукроти челядта си. — Ти добре ли си? — попита тя Даяна.

— Всичко е наред — набързо отмина въпроса тя. Обичаше майка си, но нямаше смелост да й каже за лапароскопията и за кошмара, който бе изживяла. Питаше се дали някой ден ще го сподели с нея. Още не бе готова да го направи. Не беше в състояние да признае пред когото и да било, че е стерилна. Чувстваше се пълна неудачница.

— Прекалено много работиш — сгълча я майка й с надеждата, че това, което вижда на лицето й, е само стрес от работата. Отвори фурната да погледне пуйката. Тя беше огромна, бе станала златистокафява и миришеше вкусно.

— За разлика от сестрите й — допълни баща й, който току-що бе влязъл в кухнята.

— Те си имат предостатъчно работа с децата — защити ги госпожа Гуд. Обичаше и трите си момичета и знаеше, че баща им също ги обича. Забележките от този род просто бяха задължителна част от репертоара му, пък и открай време бе особено привързан към Даяна. Той също забеляза колко уморена и нещастна изглежда тя и се разтревожи.

— Как върви твоето списание? — попита той, сякаш то бе нейна собственост, и тя се усмихна на въпроса му.

— Отлично. Тиражът ни непрекъснато се увеличава.

— Хубаво издание е. Миналия месец разгледах един брой. — Той винаги бе вярвал в нейните способности, което я караше да се пита защо въпреки това понякога се чувства толкова зле. Но сега имаше сериозно основание. Бе се провалила в онова, което имаше най-голямо значение за всички тях. В раждането на деца.

— Благодаря, татко.

В този момент влязоха зетьовете и попитаха кога ще е готова вечерята.

— Търпение, момчета — усмихна се госпожа Гуд и избута в съседната стая всички, с изключение на Даяна. — Наистина ли си добре, скъпа? — сериозно я погледна тя. Виждаше й се толкова уморена и бледа, а в очите й се четеше такава мъка, едва ли не отчаяние, че майка й започваше да се пита дали пък няма някакви неприятности с Анди.

Бавно се приближи към средната си дъщеря, спомняйки си какво жизнерадостно и съвестно дете беше.

— Да нямаш някакви проблеми?

— Не, мамо — излъга тя и се обърна, за да скрие напиращите сълзи. — Всичко е наред. — В този момент като по поръчка децата нахълтаха в кухнята и тя ги изведе навън при майките им. Анди я наблюдаваше. Не му харесваше този поглед, който бе забелязал в очите й към края на следобеда. Тя умираше вътрешно и си търсеше някого, върху когото да стовари вината за това. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да се пръсне от мъка, но той вече знаеше прекалено добре, че няма начин да й се помогне.

Седнаха на масата и баща й прочете молитвата. Даяна беше настанена между Джак и Шеймъс, а Анди седеше срещу нея, между двете й сестри. Гейл, както винаги, поддържаше с него нескончаем разговор, без да се спира по-специално на нищо: разказваше му за родителско-учителското дружество, оплакваше се колко малко печелели напоследък лекарите и със завоалирани въпроси се опитваше да разбере защо нямат деца. Анди се съгласяваше учтиво с нея и от време на време полагаше усилия да разговаря със Сам, за която не съществуваха други теми, освен децата и бебето, което беше на път. Последва пълен отчет за съседите — кой щял да се жени, кой умрял и кой забременял. Към средата на вечерята Даяна ги погледна, изнервена до крайност.

— Никога ли не говорите за нещо друго, освен за бременни и за бебета? Повдига ми се да слушам само за ражданията и кръвоизливите на хората, колко продължили контракциите им, колко деца имали вече и колко тежало новороденото. Господи, цяло чудо е, че още не сте ни накарали да слушаме с какво си мажат зърната на гърдите.

Баща й я погледна през масата, а после обърна очи към жена си със свъсено от тревога чело. С Даяна ставаше нещо много нередно.

— Какво те прихваща? — попита Сам и се облегна назад, хванала с една ръка гърба, а с другата корема си. — Олеле… ако това бебе не престане да ме рита…

— За бога! — кресна й Даяна и бутна стола си назад. — Пет пари не давам, дори скапаното ти бебе да избие с ритници зъбите ти. Не можеш ли поне десет минути да не говориш за него?

Сам я зяпна слисано, после се разплака и стана от масата, но в това време Даяна вече си бе облякла палтото и през рамо се извиняваше на родителите си:

— Съжалявам, мамо… татко… просто не мога да понасям това. Май не трябваше да идвам.

Ала по-голямата й сестра вече крачеше през трапезарията и застана пред нея в антрето. Имаше такова яростно изражение, каквото Даяна не бе виждала, откакто бе подпалила електрическите й ролки за коса, когато двете бяха ученички в гимназията.

— Как си позволяваш да се държиш така в дома на родителите си и да говориш по този начин с когото и да било от нас? За кого, по дяволите, се мислиш?

— Гейл, моля те… недей. Извинявай. Даяна е разстроена. Не трябваше да идваме.

Анди се опитваше да успокои двете жени, но беше безполезно. Шеймъс бе отишъл да се погрижи за наранените чувства на Сам, която плачеше в банята. Родителите им се стъписаха, като видяха децата си да се карат (като гамени, както се изразяваше госпожа Гуд), а малките пощуряха и едно след друго скачаха от масата.

Гейл нямаше намерение да се остави толкова лесно да бъде отпратена. Вече бе съвсем побесняла, трупаната с години ревност най-сетне се отприщи.

— Какво ли ще е пък това, за което се е разстроила чак толкова, по дяволите? Нейната работа? Нейната кариера? Мис „Височайша и недостижима“, която е твърде умна и твърде важна, за да си роди деца и да живее като нас, простосмъртните. Не, тя е момичето с голямата кариера, възпитаничката на Станфорд. И знаете ли какво? През онази работа ми е. Е, какво ще кажеш, мис „Делова жена“?

— Довиждане, тръгвам си — извика към родителите си Даяна, върза колана на палтото си и трескаво погледна Анди. Бе чула всичко, което каза сестра й, и нямаше достатъчно доверие в себе си, че ще успее да й отговори както трябва. Знаеше, че ако се опита, ще претърпи пълно поражение, и не искаше да го прави. — Мамо, извинявай — извика тя и видя, че баща й не откъсва очи от нея. Сърцето я заболя от израза на лицето му, но не можеше нищо да промени. Той я гледаше така, сякаш го бе предала.

— Има за какво да се извиняваш — каза Гейл, когато Сам най-после излезе от банята и застана в коридора. — Погледни как съсипа празника на всички ни — добави Гейл с обвинителен тон и беше права, но без да съзнават, те самите бяха предизвикали всичко това.

— Не трябваше да идвам — тихо рече Даяна с ръка на дръжката. Анди стоеше непосредствено зад нея.

— Защо да не идваш, по дяволите? Просто трябваше да си затваряш устата — продължи в същия дух Гейл и в този момент Даяна изведнъж превъртя, с един скок прелетя през коридора, хвана сестра си за гушата и я стисна.

— Ако не млъкнеш веднага, ще те убия, чуваш ли? Ти не знаеш нищо за мен, за моя живот, за това дали искам, или не искам и дали изобщо някога ще имам деца. Разбираш ли това, невероятно глупава, безчувствена кучко… Не раждам деца, защото съм стерилна, идиотко… Достатъчно ясно ли ти го казах? Загряваш ли? Не мога да имам деца. Вътрешностите ми са се скапали от една спирала още преди години, а аз изобщо не съм разбрала. Сега ясно ли ти е, Гейл? Искаш ли да си поговорим за моята работа, за която вече изобщо не ми пука? Или за къщата ми, така гадно голяма за двама души, които никога няма да имат деца, или може би предпочиташ да поприказваме още малко за бебето на семейство Мърфи и за близнаците на семейство Макуилямс, или пък просто да си поседим и да погледаме как Сам търка корема си? Лека нощ на всички. — Тя хвърли поглед към потресените лица около себе си, защото междувременно всички ги бяха наобиколили. С ъгълчето на окото си видя, че по-малката й сестра и майка й плачат. А Гейл стоеше като вцепенена и гледаше със зяпнала уста как Даяна отваря външната врата и хуква към колата, Анди се извини с поглед и забърза след нея. Сцената, която оставиха след себе си, беше страхотна, но Даяна заяви, че вече нищо не я интересува. А Анди тайно си мислеше, че това избухване може да й подейства добре. Тя имаше нужда да се отприщи, да крещи, да плаче, да се нахвърли върху някого, а ако не върху най-близките си, върху кого тогава? Макар, честно казано, това да бе превърнало Деня на благодарността в същински ад.

По пътя за вкъщи я погледна с усмивка. Тя дори не плачеше.

— Искаш ли да идем някъде и да изядем по един сандвич с пуйка? — каза го полу на шега и тя се разсмя. Напук на всичко все още не бе загубила напълно чувството си за хумор.

— Смяташ ли, че започвам да полудявам? — Беше преживяла кошмарно време и може би то най-сетне свършваше.

— Не, но смятам, че трябва да се отърсиш от тези мисли. Какво ще кажеш, ако и двамата потърсим някой психотерапевт? Може пък да ни помогне. — Напоследък му бе минавало през ума да отиде сам, ако не за друго, то поне за да поговори с някого. Вече не можеше да разговаря с нея, а му беше противно да разказва на приятелите си какво става с тях. Опита да се довери на Бил, но сега, когато Дениз бе бременна, усещаше известно неудобство да обсъжда с него стерилността на Даяна. А братята му бяха твърде млади, за да са му от помощ. И той се чувстваше изолиран, потиснат и победен, също като Даяна. — Иска ми се и да си вземем малко ваканция.

— Не ми трябва ваканция — веднага реагира тя и той се разсмя.

— Да. Добре. А какво ще кажеш още сега да те закарам обратно в Пасадена и да обсъдим всичко? Или предпочиташ да почакаш до Коледа и да си опиташ силите в един втори рунд? Сигурен съм, че сестрите ти ще са щастливи да ти доставят това удоволствие. Не зная за тебе, но тази година аз няма да прекарам Коледата в Пасадена. — Даяна също си призна, че няма никакво желание да отиде там.

— Не съм много сигурна, че от службата ще ми дадат някакъв отпуск, за да заминавам където и да било. — Толкова дълго не бе успявала да се съсредоточи върху задълженията си, че наистина чувстваше неудобство пред своите работодатели.

— Попитай поне. Дори една седмица ще ни дойде добре. Мислех си, че можем да отскочим до Мауна Кеа на Хаваите. Половината служба ще е там, но повечето ще отидат в Мауна Лани. Сериозно говоря, Ди. — Погледна я и тя разбра, че и той се чувства не по-малко зле от нея. — Мисля, че няма да стигнем далеч, ако не предприемем някоя решителна крачка да презаредим акумулаторите си, моторите си или каквото е там. Не зная вече как да се справям с това положение, с тебе и с онова, което изпитваш. Зная само, че сме в беда.

Тя също го знаеше, но беше толкова разстроена, че дори не се бе опитала да стигне до него. Беше погълната от собствената си трагедия и не бе в състояние да направи нищо, за да му помогне. Не бе сигурна дори, че й се иска да замине на почивка с него, но смяташе, че предложението му двамата да отидат при психотерапевт, е разумно.

— Добре, ще опитам да си взема малко отпуск — склони тя без ентусиазъм. Все пак Анди беше прав, съзнаваше го. Когато спряха пред къщи, на лицето й се четеше тъга. Тя се обърна към него и каза: — Анди, ако поискаш да ме напуснеш… ще те разбера. Ти имаш право на много повече от онова, което мога някога да ти дам.

— Не — отвърна той и очите му се изпълниха със сълзи. — Имам право на онова, в което ми се закле… в добри и лоши времена, в болест и здраве… докато смъртта ни раздели. Там не е казано, че ако не можеш да имаш деца, споразумението отпада. Съгласен съм, ужасно е. Признавам, че и мен много ме боли. Но аз се ожених за теб… и обичам теб. И щом като не можем да имаме деца, значи така ни е било писано. Може един ден да си осиновим, може да измислим нещо друго, може да открият някой фантастичен нов лазер, който да промени нещата за теб, а може и нищо да не открият, но не ме е грижа за всичко това, Ди… — По бузите му се търкаляха сълзи и той хвана ръцете й. — Искам само жена ми да се върне при мен.

— Обичам те — нежно промълви тя. И двамата бяха преживели ужасно време, най-лошото в живота им, и Даяна не се заблуждаваше, че то е свършило. Още дълго щеше да скърби и може би никога повече нямаше да бъде същата. Сега не беше сигурна в нищо. — Вече не зная коя съм… какво означава това за мен… в какво ме превръща… — Чувството за провал не беше я напуснало.

— Превръща те в жена, която не може да има деца, жена със съпруг, който много я обича, жена, на която, без дори да подозира, се е случило нещо ужасно… Ето, това си ти сега. Същата личност, която си била винаги. Нищо друго не се е променило, с изключение на една малка частица от нашето бъдеще.

— Как можеш да го наричаш „малка частица“? — сърдито го погледна тя, но той стисна по-силно ръцете й, за да я върне към реалността.

— Престани, Ди. Малка е. Ами ако бяхме имали дете и то бе умряло? Щеше да е ужасно, но животът ни нямаше да свърши с това. Щяхме да продължим нататък, щяхме да сме принудени.

— А ако не можем? — тъжно попита тя.

— Какъв избор имаме? Да съсипем два живота, да разрушим един хубав брак? Какъв е смисълът? Ди, аз не искам да те изгубя. И без това вече изгубихме много… Моля те… моля те… помогни ми да спасим нашия брак…

— Добре… Ще се опитам… — тъжно рече тя, но вече не знаеше дори откъде да започне, как да стане отново такава, каквато беше преди, и Анди добре разбираше това. Сега тя не вършеше добре дори работата си в списанието, и го съзнаваше.

— Трябва само да се опитваш, Ди. Ден след ден, стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър… и може би не след дълго ще стигнем там, закъдето сме тръгнали. — Наклони се към нея и я целуна нежно по устните, без дори да се надява на нещо повече. Не бяха се любили още от преди Празника на труда, той не смееше вече да се доближи до нея. Тя му бе казала, че сега в това нямало никакъв смисъл. Нищо вече нямало значение. Животът й бил свършен. Но тази вечер той забеляза искрица надежда, бледа сянка на онова, което бе представлявала, преди доктор Джонстън да й каже, че не може да има деца.

Целуна я отново, а после й помогна да слезе от колата и си влязоха вкъщи, хванати подръка. Това бе най-голямата им близост от месеци и той почувства такова облекчение, че му се доплака. Може би за тях все пак имаше някаква надежда… може би щяха да успеят. Той почти бе престанал да се надява, а ето че Денят на благодарността в края на краищата не бе минал чак толкова зле. Докато Даяна събличаше палтото си, той се усмихваше, а тя се разсмя, като си спомни физиономията на Гейл, и си призна пред Анди, че се е държала отвратително, но това й доставило известно удоволствие.

— Сигурно е било полезно за нея — ухили се той и я заведе в кухнята. — Хайде, защо сега не се обадиш на майка си да й кажеш, че си добре, а аз ще ти направя сандвич с пушена наденица. Нещо истински празнично.

— Обичам те — тихо рече тя и Анди отново я целуна. После бавно започна да набира номера на родителите си. На телефона беше баща й, чуваше се и страхотната врява, която вдигаха децата.

— Татко, аз съм… Съжалявам…

— Много съм разтревожен за тебе — откровено поде той. — Чувствам се ужасно, задето не съм подозирал каква мъка изживяваш. — Познаваше я достатъчно добре, за да е наясно, че нейното избухване е предизвикано от страдание, стигнало връхната си точка. Когато видя състоянието й, сърцето го заболя за нея и почувства, че не е бил на мястото си като баща.

— Струва ми се, че вече съм добре. Тази сцена като че ми подейства благотворно. Но много съжалявам, ако наистина съм ви провалила празника.

— Няма такова нещо. — Той се усмихна на жена си, която прекосяваше хола, за да разбере кой се обажда. Показа й с устни, че е Даяна. — Това ни даде нова тема за разговори. Всъщност ни подейства много освежително — пошегува се той, а майка й го гледаше тъжно. Добре поне, че дъщеря им беше позвънила. Госпожа Гуд бе разбрала, че нещо не е наред, но нямаше представа какво. Даяна не бе споделила проблемите си с тях. — Искам отсега нататък да се обаждаш винаги, когато имаш нужда от мен… или от майка си. Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Даяна, почувствала се отново като дете, и погледна към съпруга си в кухнята. Той беше свалил сакото, запретнал ръкави и се бе задълбочил в работата си. За пръв път от дълго време насам изглеждаше щастлив.

— Ние сме на твое разположение, Даяна, когато и да ти потрябваме. — Даяна се просълзи, както и майка й, която слушаше разговора.

— Зная това, татко. Благодаря ти. И кажи на мама, а също и на момичетата, че много съжалявам, ще бъдеш ли така добър?

— Разбира се, че ще им кажа. А ти се пази. — Очите му се навлажниха. Толкова много я обичаше и мисълта, че тя страда, му беше непоносима.

— Да, татко. Ти също… Обичам те…

Когато остави слушалката, изведнъж си спомни за деня на сватбата си. С баща й винаги се бяха чувствали много близки и това не бе се променило, макар да не му беше казала за сполетелия я удар. Но стига да бе поискала, можеше да му го каже. Нямаше никакво основание да се съмнява в думите му. Винаги можеше да разчита на тях, знаеше това.

— Готова ли си за салам, пастърма и пушена наденица с ръжен хляб? — попита церемониално Анди, като й подаде огромна чиния със сандвичи, преметнал през ръка кухненския пешкир. Изведнъж възникна странното впечатление, че имат някакъв повод за празнуване. Но в известен смисъл наистина беше така. Отново бяха открили пътя един към друг, а това не беше малко. Едва не бе станало прекалено късно, бяха успели да се задържат на ръба на пропастта в последния момент. — Честит Ден на благодарността!

 

 

Чарли приготви за Барби чудесна пуйка. Този път тя си беше вкъщи с него. Не бе отишла никъде, не се бе прибрала късно. Все още се чувстваше виновна за деня на годишнината им. Но когато седнаха да вечерят заедно, Чарли имаше чувството, че нещо липсва помежду им. Това чувство го измъчваше вече от доста време, може би откакто тя бе прекарала почивните дни по Празника на труда в Лас Вегас, дори и отпреди това. Тя се бе върнала оттам трептяща от възбуда, беше му разказвала за представленията, които са гледали, за приятелите, с които са се видели, и бе поискала Чарли да я води на танци. Но той обикновено бе твърде уморен, за да го прави. Пък и не беше особено добър танцьор. Направи му впечатление, че тя започна безспир да се оплаква от колко неща я лишавал, колко бил старомоден, колко зле се обличал, което не беше никак справедливо, като се има предвид, че Чарли не си купуваше никакви дрехи, само и само да издокарва нея. „Марк май излезе прав, не биваше да я пускам в Лас Вегас“ — мислеше си понякога Чарли.

Откакто се върна, тя постоянно излизаше с приятелките си, ходеше с тях на кино и на ресторант, от време на време дори му се обаждаше и казваше, че била твърде уморена, за да се прибира вкъщи, и щяла да нощува у Джуди. Той никога не се оплакваше, но това не му харесваше. Беше го споменал пред Марк, който отново му напомни, че ще е добре да я държи по-изкъсо, ако не иска после горчиво да съжалява.

А Чарли все си повтаряше, че ако им се роди дете, всичко ще се промени. Тя ще стане друга, ще се укроти. Шумът и блясъкът няма повече да я блазнят, може дори да се откаже от намерението си да стане актриса. От юни не бе повдигал повече въпроса за семейството, но беше продължил тайно да следи цикъла й, а нищо не се бе получило. Все така се прибираше с бутилка шампанско по няколко пъти в месеца и не пропускаше да я люби в един от тези дни, точно по най-подходящото време. Когато беше достатъчно пияна, тя никога не му напомняше да внимава. Ала въпреки всичките му усилия, понякога за по-сигурно и по два пъти в една нощ, тя все не забременяваше. Веднъж дори я попита дали взема хапчета, тъй като Марк го бе накарал да се усъмни в това. Тя се изненада и се поинтересува дали държи да го прави, но той й обясни, че прочел в някаква статия колко вредни били хапчетата за жени, които пушат, и се разтревожил за нея. Тя го увери, че не използва. При все това не забременяваше.

Марк му даде името на специалиста, при когото бе ходил зет му, и Чарли си запази час за понеделника след Деня на благодарността. Беше сериозно загрижен. Нейната забележка, че въпреки цялата си небрежност не забременява от него, много му тежеше и бе решил вече да се прегледа.

— Пуйката е страхотна — оцени усилията му Барби и той се зарадва. Бе напълнил птицата, бе приготвил и сос с червени боровинки, грах със ситни лукчета и сладки картофи с подправки, а за десерт беше купил ябълков пай, както и пирожки със стафиди и портокалови кори. Сервира ги затоплени, с ванилов сладолед.

— Трябва да си откриеш ресторант — похвали го тя и Чарли цял засия. Наля кафето и Барби запали цигара, но докато я пушеше, умът й като че беше на хиляди километри от него.

— За какво се беше замислила? — тъжно попита той. На моменти тя беше много красива, но напоследък изглеждаше безкрайно далечна и разсеяна. Сякаш се пренасяше в някакъв друг свят. Той го чувстваше, но не знаеше как да я спре.

— За нищо особено… за хубавата вечеря… — усмихна му се през тютюневия дим тя. — Винаги си толкова добър с мен, Чарли.

Но това май не й бе достатъчно, той го усещаше.

— Опитвам се. Ти си всичко за мен, Барб.

Не й беше приятно, когато й говореше по този начин. Чувстваше се обременена. Не желаеше да е всичко за него или за когото и да било. Това беше прекалено голям товар и тя не беше готова да го поеме, сега го знаеше по-добре от всякога.

— Искам само да бъдеш щастлива.

А Барби се питаше дали изобщо ще оправдае очакванията му.

— Щастлива съм — тихо рече тя.

— Така ли? Има моменти, когато не съм много сигурен. Аз съм доста скучен човек.

— Не, не си. — Лицето й пламна. — Понякога искам прекалено много — добави с тъжна усмивка тя, — влудявам дори самата себе си. Не ми обръщай внимание.

— Какво искаш, Барби? — Знаеше, че тя много иска да постигне успех като актриса и не желае деца. Но нищо повече от това — никога не му бе говорила за мечтите или очакванията си по отношение на тях двамата. Изглежда, й бе достатъчно да живее ден за ден и да задоволява своите непосредствени нужди. Като че никога не мислеше за бъдещето.

— Понякога не зная какво искам. Може би в това е бедата ми — призна си тя. — Искам да направя кариера като актриса… Искам да имам приятели… Искам да съм свободна… Искам да живея вълнуващо…

— А мен? — тъжно попита той. Тя не го бе споменала и се изчерви, когато той й напомни това.

— Разбира се, че те искам. Ние сме семейство, нали?

— Семейство ли? — натъртено попита той и тя кимна.

— Разбира се, че сме семейство. Не ставай глупав.

— Какво означава бракът за тебе, Барб? Не е ли всъщност несъвместим с всяко едно от нещата, които току-що изброи?

— Защо да е несъвместим? — Ала и тя съзнаваше това. Само че още не беше готова да се изправи очи в очи с този факт и й се струваше, че Чарли също не е готов.

— Не зная. Просто не мисля за свободата и вълнуващия живот като за синоними на брака, макар да допускам, че биха могли и да станат, ако човек положи достатъчно усилия. Струва ми се, че можеш да правиш всичко, което желаеш, стига да държиш на семейството си.

Той не сваляше очи от нея, докато тя изгаси цигарата си и запали друга. Искаше му се да я попита дали е щастлива с него, но не се осмели. Боеше се от нейния отговор. Докато я гледаше, непрекъснато си мислеше, че ако имаха дете, всичко щеше да бъде по-различно. Детето щеше да е тъкмо онази спойка, която им беше нужна, за да останат завинаги заедно.