Даниел Стийл
Радост и болка (7)

Глава 7

Денят преди лапароскопията се проточи безкрайно, а после изведнъж дойде петъкът. Даяна не бе яла и пила нищо от предишната вечер и рано сутринта Анди я закара в болницата.

Този път й биха инжекция почти веднага след влизането и когато я откарваха с количката, тя сънено погледна Анди и му помаха с ръка. Върнаха я при него към обяд, все още под въздействието на упойката. Но преди това Алекс Джонстън се бе отбил при него и Анди бе научил лошата новина преди нея. Когато тя дойде на себе си, не й каза нищо, а следобед доктор Джонстън дойде при тях и им разкри печалната истина.

— Какво видяхте? — тревожно попита Даяна и седна в леглото още с появата му. Той забави отговора си с частица от секундата. Хвърли бърз поглед на Анди, а после седна и се обърна към нея. Това, което се готвеше да й каже, нямаше да я зарадва и тя разбра само като го погледна. — Положението не е добро, нали?

— Не, не е — тихо отвърна той. — И двете тръби са силно деформирани, едната изглежда напълно запушена, а и другата е доста увредена. И на двата яйчника има сериозни сраствания. Опасявам се, че е невъзможно някоя яйцеклетка да премине през тръбите. Днес новините не са добри, Даяна.

Тя го гледаше недоверчиво, неспособна да повярва онова, което й бе казал. Не беше възможно положението да е толкова лошо.

— Можете ли да ги оправите? — дрезгаво попита тя.

Той поклати глава.

— Не можем да направим абсолютно нищо. Едната тръба сякаш има известна проходимост, обаче имате сериозни сраствания на двата яйчника и червата. Деформациите са толкова големи, че просто не виждам никакви възможности. Не е напълно изключено някоя яйцеклетка да премине, но е крайно невероятно. Случвали са се и по-странни неща, но бих казал, че вероятността някога да забременеете е едно на десет хиляди. И срастванията на яйчниците са толкова големи, че един опит да се извади яйцеклетка би увредил червата. Това прави оплождането ин витро почти напълно изключено. Струва ми се, че ако изобщо е възможно да се направи нещо, ще трябва да се тръгне от трансплантация в матката на яйцеклетка, взета от друга жена и оплодена със спермата на Анди, но няма никаква гаранция, че и това ще стане. Цялата ви репродукционна система изглежда увредена от някаква тежка инфекция, може би вследствие на спиралата. „Тиха“ инфекция, както ги наричаме ние, без симптоми, без нещо да предупреждава за нея. Мисля, че ако забременеете, това ще бъде изключително щастлива случайност, а в този занаят не се сблъскваме често с такива. Наистина не можем да направим кой знае какво, единственият ви избор са присаждането на яйцеклетка или осиновяването.

По лицето на Даяна се стичаха сълзи, Анди също плачеше. Той се пресегна и стисна ръката й с всички сили. Но не беше възможно да премахне болката, която изпитваше тя, нито горчивата истина за установеното от лекарите. Оставаше му само да съжалява, че нещата не стоят по-различно.

— Как можа да ми се случи това? Защо не знаех? Защо не го почувствах?

Цяла част от нея бе загинала, а тя го научаваше едва сега. Струваше й се невъзможно тъкмо с нея да е станало нещо толкова жестоко.

— Такова е естеството на тихите инфекции — обясни доктор Джонстън. — И най-често се причиняват от спиралите. За нещастие те не са рядко явление. Никакви болки, никакво течение, никаква температура, но инфекцията е толкова остра, че унищожава маточните тръби, а във вашия случай дори и яйчниците са със сраствания. Не мога да ви кажа колко много млади жени идват при нас в същото положение. Страшно съжалявам, че се е случило и на вас. Не е справедливо, но имате и други възможности. — Искаше да й вдъхне надежда, ала само задълбочаваше отчаянието й. Мечтата за собствено дете беше погребана.

— Не искам яйцеклетка от друга жена. Предпочитам изобщо да нямам деца.

— Сега казвате така, но по-нататък може да размислите.

— Не, няма, не искам и осиновено дете — проплака тя. — Искам свое собствено бебе! — Защо сестра й бе успяла да забременее толкова лесно? Защо всеки друг можеше, но не и тя? И защо беше използвала проклетата спирала? Искаше й се да се нахвърли върху някого, ала нямаше кого да обвини, върху кого да излее гнева си, нямаше как да спре тази болка или да я облекчи. Анди я прегърна, а тя не спираше да плаче и след малко лекарят ги остави сами. Не можеше да направи нищо повече.

— Съжалявам, скъпа. Съжалявам — повтаряше и повтаряше Анди, продължавайки да я държи в обятията си. Не след дълго си отидоха у дома, тя — с раната до пъпа и с не само празна, а и безплодна утроба.

— Не мога да повярвам — изстена Даяна, когато влязоха вкъщи. А после с ужас се огледа наоколо. Сега мразеше дори тази къща. — Искам да продадем къщата — рече тя и влезе в спалнята. — Тези стаи горе са като някакво обвинение, сякаш ми крещят: „Ти си стерилна! Ти никога няма да имаш дете!“. — При мисълта за заключението на лекаря й се искаше да умре.

— Защо да не размислим върху онова, което каза той, за другите възможности — кротко се обади Анди. Опитваше се да не я разстройва повече, но и той самият беше много разстроен. За тях това бе зловещ ден, сега трябваше да погледнат напред и да решат какво ще правят с целия си останал живот. Нищо не се бе получило така, както го бяха замислили, и перспективата да променят плановете си не бе нито лека, нито приятна. — Онази работа с присаждането на яйцеклетка може да излезе чудесна.

— Не е чудесна! — изкрещя му тя. Държеше се като напълно непознат човек. — Няма нищо чудесно в тази отвратителна процедура. Чудесно е да си имаш собствено дете, а аз не мога. Не го ли чу? — Тя хълцаше истерично и Анди не знаеше какво да направи, за да я успокои. Той също беше потиснат, но за нея беше още по-лошо, защото именно в нейното тяло бяха открили фаталния недостатък.

— Защо не поговорим за това друг път — предложи той и внимателно отметна завивката на леглото, за да може тя да си легне. Знаеше, че раната сигурно я боли.

— Не желая никога повече да говоря за това. А ако искаш да се разведеш с мен, аз нямам нищо против — все още хълцайки, рече Даяна и се пъхна в кревата напълно съсипана.

Анди й се усмихна тъжно. Тя изглеждаше ужасно, но не можеше да я упрекне за това. Обичаше я повече от всякога.

— Не искам да се развеждам с теб, Ди. Обичам те. Защо не поспиш малко? Утре и двамата ще разсъждаваме по-трезво за всичко това.

— И каква ще е разликата? — отчаяно промълви тя и си легна. — Вече няма никакво утре. Няма следваща седмица, няма сини тестове и термометри. Нищо няма.

Бяха й отнели надеждата, но едновременно с това бяха сложили край и на непрекъснатите разочарования. Той си помисли, че в последна сметка това не е чак толкова лошо. Спусна щорите и излезе от стаята, та тя най-сетне да може да заспи.

През двата почивни дни Даяна плака непрекъснато и в понеделник отиде на работа с погребален вид. Единственото умно нещо, което направи, бе отказът й да разговаря по телефона със сестрите си.

Цялата следваща седмица приличаше на зомби и въпреки всичките свои усилия Анди не успя да стори нищо, за да я утеши. В службата Елоиз се опита да я заведе на обяд, но Даяна не пожела. Не искаше да се вижда и да говори с никого, дори с Анди.

Преди Деня на труда той се помъчи да я уговори да заминат на езерото Тахо за сватбата на Бил и Дениз, но тя категорично отказа и след като цяла седмица се препира с нея по този въпрос, не му остана друго, освен да отиде сам. Тя като че нямаше нищо против, а той не прекара особено хубаво, но му дойде добре да се махне за малко от нейния гняв и от непрестанната тъпа болка, останала след печалното разкритие. Това бе една несекваща мъка и той не знаеше как да убеди Даяна, че животът им не е свършил.

— Не сме умрели нито ти, нито аз — каза й той накрая, — нито пък страдаме от някаква смъртоносна болест. Сега знаем, че няма да имаме дете, и това е единственото, което се е променило. За мен то не е достатъчно основание, за да се откажа от брака си. Да, разбира се, искам деца. И някой ден може да си осиновим. Но в този момент съществуваме ние двамата. И ще се унищожим взаимно, ако не се стегнем малко. — Той твърдо бе решил да върне живота им в границите на нормалното, ала Даяна вече не си и спомняше кое е нормално.

Тя постоянно се караше с него, беснееше за всичко, а в някои дни изобщо не му говореше. Изглеждаше с всичкия си само когато отиваше на работа, но щом се върнеше вкъщи, непрекъснато беше на ръба на лудостта и понякога Анди се питаше дали не се опитва да съсипе брака им. А тя не беше сигурна вече в нищо: в него, в себе си, в приятелите им, в работата си, а най-малко от всичко — в бъдещето.

 

 

В Деня на труда Марк, старият приятел на Чарли, го заведе на вечеря. Сегашната му приятелка бе заминала за няколко дни на Изток, на гости у родителите си, а предишния ден в службата беше разбрал, че Чарли също ще е сам през почивните дни.

Следобеда отидоха на боулинг, а после излязоха, пийнаха по няколко бири и гледаха бейзболен мач по телевизията в любимия бар на Марк. И двамата обичаха да прекарват по този начин следобедите си, но рядко имаха време за това. Работеха много, а през почивните дни Чарли обикновено правеше онова, което предпочиташе Барби, тоест двамата обикаляха магазините и посещаваха приятели. Тя мразеше най-много от всичко да ходи с него на боулинг.

— Е, какво ново, малкия? — свойски попита Марк, когато „Метеорите“ отбиха и спечелиха пълна обиколка. Той обичаше да прекарва времето си с Чарли, но беше сериозно загрижен за неговото благополучие. Нямаше си момче, само две момичета и понякога мислеше, че чувствата му към Чарли са същите, каквито би изпитвал към собствен син. — Къде отиде Барби? В Солт Лейк Сити да види родителите си? — Знаеше, че тя е оттам, но не му беше известно, че Барби по-скоро би умряла, отколкото да посети близките си. Чарли никога не издаваше нейните тайни.

— Замина с една приятелка за Вегас — внесе яснота по въпроса Чарли и се усмихна на своя приятел. Той също обичаше Марк, който бе невероятно добър към него в службата. Вече от три години двамата бяха близки приятели и се разбираха отлично.

— Да не се шегуваш? — Марк изглеждаше шокиран. — Каква приятелка?

— Бившата й съквартирантка Джуди. Отидоха да се видят с някакви стари познати. По-рано са живели там.

— И ти я пусна да отиде сама?

— Нали ти казах… отиде с Джуди. — Загрижеността на Марк се виждаше забавна на Чарли.

— Ти си луд! Джуди след пет секунди ще запраши нанякъде с някой тип и какво мислиш ще стане тогава с Барби?

— Тя е голямо момиче. Може да се оправя и сама. Пък ако има някакви проблеми, ще ми се обади.

Той беше напълно уверен, че нищо няма да й се случи, а и тя толкова се бе радвала на това пътуване. Почти от две години не беше ходила там и лошите страни на този град се бяха изличили от съзнанието й. Спомняше си само бляскавите реклами и вълнуващите преживявания.

— Защо не отиде и ти? — попита Марк, когато си поръчаха пица с люти чушлета.

— Ооо… там не е място за мен — вдигна рамене Чарли. — Мразя тези неща, целия този шум и тази лудост. Не обичам хазарта, а мога да си се напия и тук, у дома, ако чак толкова ми се иска. — Всъщност рядко му се искаше. — Защо ми е притрябвало да ходя във Вегас? Така тя и приятелките й ще се забавляват по-добре, отколкото ако се влача с тях, докато се кикотят, пищят и си говорят за гаджета и за гримове.

— Тя още не е престанала да мисли за тези неща, нали? — Марк изглеждаше сериозно разтревожен и Чарли се усмихна, трогнат от загрижеността на приятеля си.

— Какви неща? Гаджета и гримове ли? — пошегува се Чарли. Той имаше пълно доверие в Барби. — Тя е наред. Само обича от време на време да се потапя в атмосфера на блясък и великолепие, това я кара да се чувства все още актриса. Тази година нямаше много работа, а животът ни е доста спокоен. — На него това му харесваше, но знаеше, че на нея понякога й липсва предишното трескаво съществуване, макар винаги да твърдеше, че е щастлива, задето Чарли я е спасил от него.

— Какво му е лошото на спокойствието? — промърмори Марк и младият му приятел прихна.

— Говориш, сякаш си ми баща… поне така си го представям. — На Чарли много му харесваше, че Марк го обича толкова. Никой не го бе обичал така, с изключение на Барби, разбира се.

— Не трябваше да й позволяваш да отива във Вегас. Омъжените жени не вършат такива глупости. От тях се очаква да си стоят вкъщи при мъжете. Но какво знаеш ти? Като малък не си имал майка. Ако моята жена го бе направила, щях да се разведа с нея на минутата.

— Вече си свършил тази работа — пошегува се Чарли и Марк се ухили смутено.

— То беше друго. Разведох се с нея, защото въртеше любов с друг. — С най-добрия му приятел по онова време.

Чарли знаеше. Тя обаче бе взела двете му дъщери и се бе преместила от Ню Джърси в Лос Анджелис, което бе причината и той да се озове в Калифорния. Беше дошъл тук, за да бъде близо до момичетата си.

— Не се безпокой толкова, при нас всичко е наред. Тя имаше нужда от малко развлечения, това е. Аз я разбирам.

— Ти си прекалено добродушен. От мен да го знаеш! — Той му се закани с пръст и в този момент донесоха пицата. — И аз бях такъв, но си взех поука… сега вече съм твърд! — погледна го престорено свирепо той, ала и двамата знаеха, че с жените е мек като памук. Те можеха да измъкнат от него каквото си поискат, стига да не флиртуват с други мъже. Това беше единственото нещо, с което Марк не се примиряваше. Но говореше с Чарли напълно сериозно. Никога не би разрешил на някоя от приятелките си да го зареже през почивните дни и да отиде в Лас Вегас.

— Та какво ново към тебе? — попита го Чарли, докато похапваха от огромните пици. — Как са Марджъри и Хечън?

Това бяха дъщерите на Марк. Едната беше омъжена, а другата — още в колежа. Те бяха гордостта на живота му. Лудо обичаше и двете и всеки, който не ги намираше изключителни, за нула време изчезваше от живота му, особено пък ако беше жена.

— Добре са. Казах ли ти, че Марджъри през март ще си има бебе? Не мога да го повярвам… първото ми внуче! Вече са им казали, че ще е момче. Нещата доста са се променили от моето време насам. — А после се навъси, питайки се кога най-сетне и Чарли ще предприеме нещо в това отношение. Може би Барби имаше нужда тъкмо от това. Да я държи вкъщи, а не да скитосва през почивните дни във Вегас. — Ами ти? Няма ли бебета на път? Вече ти е време, не мислиш ли? Женен си от… колко стана? Година и два-три месеца? Това на бърза ръка ще усмири малката дама.

— И тя от това се бои — тъжно рече Чарли, но го тревожеше не толкова какво иска или не иска тя, а фактът, че все още нямаше резултат. Според книгите на тази тема, които бе прочел, а напоследък чете доста, се любеха точно по най-подходящото за правене на бебета време. Но въпреки че вече четири месеца неотклонно следваше плана си, не се получаваше абсолютно нищо. И вече започваше да се безпокои.

— Не иска деца, така ли?

— Така твърди сега — отвърна Чарли, който не беше обезкуражен от думите й и се опитваше да покаже това на Марк. — Но рано или късно ще промени мнението си. Никой не може да остане безразличен към децата. Тя просто се страхува, че ако забременее, ще съсипе кариерата си, че ако големият й шанс изведнъж се появи, няма да е в състояние да се възползва от него.

— Може и никога да не се появи. Човек не се лишава от деца заради такива неща — твърдо рече Марк. Той не проявяваше никакво разбиране към капризите на Барби. Смяташе я за безнадеждно разглезена и не му харесваше, че Чарли й съчувства. — Трябва да й направиш бебе независимо какво иска тя. — Марк се облегна с доволен вид назад в сепарето, а Чарли въздъхна.

— Нещата невинаги са толкова прости.

— Хапчета ли взема?

— Не. Или поне така ми се струва.

Дори не се бе сетил за това, но не смяташе, че е неискрена. Просто в този момент не искаше дете и използваше диафрагма, стига да не я мързеше да стане от леглото, а това, за негово щастие, не се случваше особено често. Бяха много небрежни с противозачатъчните средства, толкова небрежни, че Чарли все повече се тревожеше от липсата на резултат. И тя самата го бе казала — преди месеци, когато бе признала изненадата си, че при това безгрижно отношение още не е забременяла.

— Не зная смутено — погледна приятеля си той, — засега все не се получава.

В гласа му прозвуча отчаяние, та Марк го погледна съчувствено и загрижено. Той знаеше колко много иска деца приятелят му и бе убеден, че те са най-хубавото нещо, което може да му се пожелае. Да не говорим, че попълнението на семейството би вързало Барби вкъщи, тъкмо каквото й трябваше на нея.

— Може да не го правиш в най-подходящия момент. Не бива да действаш напосоки. По тези въпроси има цяла наука. Добре е да се посъветваш с лекаря си. — Марк не беше много сведущ, първата му дъщеря беше зачената на задната седалка в колата, когато той беше на деветнайсет години и още не бе женен за майка й. А втората се роди десет месеца след първата. Сетне жена му отиде да й вържат маточните тръби, а сегашната му приятелка вземаше хапчета. Но много добре знаеше, че има подходящи и неподходящи за забременяване периоди и не беше сигурен дали Чарли е наясно с това.

— Правим го точно по разписанието, посочено в книгите, които прочетох.

— Тогава трябва просто да се поуспокоиш — заговорнически рече Марк. — Ти си здрав и млад, рано или късно и това ще стане.

— Възможно е. — Но вече се чувстваше потиснат, че до този момент нищо не се бе случило, и започваше да се тревожи.

— Мислиш, че нещо не е наред ли?

— Не зная. — Загрижеността в очите на Чарли трогна Марк, той го потупа по рамото и поръча още по една бира. Атмосферата беше приятна и сърдечна.

— Боледувал ли си като малък от заушки? Да не си пипвал нещо венерическо, докато сваляше безразборно мадамите?

— Не — усмихна се на сериозния въпрос Чарли. — Не съм боледувал от нищо такова.

Марк се намръщи и погледна загрижено младия си приятел.

— Знаеш ли, сестра ми и нейният съпруг си имаха доста неприятности, докато им се родиха децата. Бяха женени седем години и нищо не се получаваше. Живееха в Сан Диего. Обърнаха се към някакъв известен лекар тук. Сестра ми трябваше да взема хормони — хапчета ли, инжекции ли, нещо такова. Не знам какво точно правиха на мъжа й, знам само, че известно време го караха да носи подплатени долни гащи с кубчета лед в тях. Страхотно, нали? Обаче — так, так, так — за нула време им се родиха три деца. Две момчета и момиченце. Следващия път, когато говорим по телефона, ще взема името му от нея. Беше някой от скъпите лекари в Бевърли Хилс, струваше им цяло състояние, но си заслужаваше. Децата са чудесни.

Когато бирите пристигнаха, Чарли все още се усмихваше при мисълта за пълните с лед гащи на зетя на Марк. Двамата прихнаха. В живота понякога имаше приятни мигове, чудесно беше просто да поседиш така с близък човек и да прекараш една вечер в непринудена обстановка. Чарли обичаше да бъде с жена си, но с нея не можеше да разговаря за онова, което беше важно за него. Всичко, от което се интересуваше тя, беше безкрайно различно. Двамата с Марк си приличаха по доста неща и Чарли много ценеше неговото приятелство.

— Не бих казал, че умирам от желание да си напъхам лед в гащите.

— Слушай, ако ще помогне, ще го преживееш, нали?

— Колко жалко, че не съм женен за тебе — пошегува се Чарли. — Харесва ми твоето отношение по въпроса за децата.

— Те са най-великото нещо. Ще взема името на лекаря — настойчиво рече Марк, както винаги готов да помогне.

— Дори не съм сигурен, че нещо не е наред, може пък времето да не е било достатъчно. Едва от юни съм се заел сериозно с това. Казват, че дори при нормална двойка може да мине цяла година, докато жената забременее.

— Защо поне веднъж не ме споходи този късмет? — Марк завъртя очи и двамата се разсмяха. — Във всеки случай, нищо няма да ти стане, ако провериш. Човекът ще ти каже, че си в страхотна форма, ще се почувстваш като жребец, ще се прибереш, ще я метнеш на пода, ще я обладаеш и хоп, тя ще забременее. Единствената заслуга на лекаря е… малката морална подкрепа, която дава на воините за схватките им вкъщи, нали така?

— Луд човек… — Чарли беше толкова трогнат от неговата загриженост, че не знаеше как да му го каже.

— Аз ли съм луд? Да не би аз да съм пуснал жена си да отиде в Лас Вегас? Струва ми се, че лудият тук си ти.

— Да. Може и да си прав — усмихна се Чарли, но се чувстваше по-добре от дълго време насам. Допиха бирите и мачът завърши с победа за „Метеорите“. Когато Марк го откара вкъщи, беше вече десет часът. Чарли слезе от колата и бавно се заизкачва към техния апартамент, питайки се дали наистина да не отиде при този лекар. Струваше му се малко прекалено веднага да се обръща към специалист. Най-вероятно му нямаше нищо. Но от друга страна, той може би щеше да му вдъхне увереност. И все пак идеята му се виждаше доста странна, още повече, че Барби не подозираше за упоритите му усилия да й направи бебе.

Тя нямаше и най-малка представа за това. Впрочем, когато същата вечер тя се раздели със старите си приятели във Вегас и случайно се натъкна на едни типове, които не бе виждала от години, Чарли съвсем бе излетял от ума й.

 

 

В Деня на труда Пилар за пореден път през последните три месеца откри, че не е бременна. Беше разочарована, но го прие философски. С Брад вече се бяха разбрали, че ако и този път не стане, тя ще отиде на лекар. По някое време бе поразпитала дискретно и Марина й каза за една специалистка в Бевърли Хилс. Ако тя действително беше толкова добра, както я бе описала приятелката на Марина, напълно си заслужаваше Пилар да седне в колата и да я посети. Лос Анджелис беше само на два часа път и лекарите, на които се бе обадила, за да се осведоми за нея, в един глас твърдяха, че била фантастична и славата й била съвсем заслужена.

В понеделника след Деня на труда Пилар си запази час за следващата седмица. При нормални обстоятелства щеше да й се наложи да чака с месеци, но приятелката на Марина се бе застъпила за нея, бе помолила лекарката да я приеме по-скоро и тя бе намерила пролука в ангажиментите си. И Брад се бе съгласил да я придружи.

Той не беше особено въодушевен, че специалистът, когото им бе намерила Марина, е жена, но Пилар беше много чувствителна на тази тема и той реши, че за нея е важно да не се смущава от лекаря, при когото ще отидат.

— Какво ли ще ми правят? — неспокойно попита той по пътя. Бе се наложило да премести на друга дата делото, предвидено за този следобед, нещо, което правеше изключително рядко.

— Ами сигурно ще ти го отрежат, ще го изследват и после пак ще ти го зашият. Дребна работа. Няма да се захванат сериозно с теб още от първия път.

— Много ми помагаш, няма що… — измърмори той и тя се разсмя, благодарна, че е с него. Тя също се страхуваше от предстоящото посещение и не знаеше какво да очаква.

Но още щом се запознаха с доктор Хелън Уорд, дребна спретната жена с яркосини очи и прошарена коса, разбраха, че са попаднали точно където трябва. Тя беше умна и спокойна, изцяло съсредоточена върху това, заради което бяха дошли при нея, и ясна в информацията, която им даваше. В началото Брад си помисли, че е прекалено хладна и безстрастна, но след като поговориха известно време, тя сякаш започна да се отнася с по-голяма симпатия към тях и се оказа, че притежава приятно чувство за хумор. Практикуваше медицината по същия начин, по който Пилар практикуваше правото — със съчувствие и интелигентност, но също така с голямо умение и професионална прецизност. И двамата се почувстваха по-уверени, когато разбраха, че е завършила в Харвард, и бяха доволни, че е някъде на около петдесет и пет години. Пилар категорично бе заявила, че не иска млад, ентусиазиран и експериментаторски настроен лекар. Предпочиташе някой сериозен и спокоен специалист, който да се придържа към по-консервативните методи, но при все това да направи всичко, което е по силите му, за да им помогне.

След общия разговор в началото доктор Уорд започна да попълва картоните им. Разпита най-подробно и двамата за здравословното им състояние, за минали и настоящи заболявания. Брад се зарадва, когато видя колко непринудено се чувства с нея Пилар, особено когато й разказа за аборта, който бе правила на деветнайсет години. Тя не обичаше да говори за това, но късно една нощ, след като бяха изпили доста вино, го бе споделила с Брад. Тогава му довери, че все още се чувства виновна. Имала всички основания да не роди бебето, била първа година в колежа и нямала никаква възможност да издържа дете, а бащата, първата й любов, категорично отказал да й помага. Нейните родители щели да се откажат от нея или да измислят нещо още по-лошо, поне тя си мислела така. Била направо ужасена и достатъчно отчаяна, за да направи нелегален аборт в Спаниш Харлем. А сега често се питаше дали този аборт не е една от причините, задето не може да забременее. Но доктор Уорд я успокои, че вероятността е малка.

— Много жени, правили дори по няколко аборта, после раждат здрави деца. Няма никакви доказателства, че абортиралите жени забременяват по-трудно. Ако впоследствие се е получила сериозна инфекция, това вече е друго, но както го описвате, ми се струва, че всичко е минало съвсем нормално. — Пилар почувства неимоверно облекчение от думите на лекарката.

Говориха за децата на Брад, за противозачатъчните средства, които са използвали през изминалите четиринайсет години. След като сне анамнезата им, доктор Уорд прегледа Пилар и не откри никакви забележими дефекти. Както винаги, когато се отнасяше за безплодие, подозренията й бяха насочени главно към инфекциите.

— Има ли някаква определена причина, поради която сте решили да дойдете тук? В анамнезата на никого от двама ви няма нищо, което да говори за каквито и да било усложнения, а три месеца са твърде кратък срок, за да се безпокоите — окуражаващо и топло им се усмихна тя и Пилар още по-твърдо реши, че я харесва.

— Ако бях на шестнайсет, този отговор щеше напълно да ме задоволи, доктор Уорд. Но аз съм на четирийсет и три. Струва ми се, че нямам кой знае колко време да си играя с това.

— Права сте. Бихме могли да проверим някои неща, нивата на ФСХ — фоликулостимулиращия хормон — и на прогестерона, както и на пролактина, които имат пряко отношение към способността за забременяване. За да сме сигурни, че ще забременеете, е желателно прогестеронът да не пада под определено ниво. Вие ще мерите температурата си всяка сутрин и ще записвате данните на специална таблица. И можем леко да активираме организма ви с малко кломифен просто за да видим дали това няма да помогне. Кломифенът невинаги действа на жени над четирийсетте, но ако искате, нищо не пречи да опитаме. Това е хормон, който ще провокира органите ви да произвеждат необичайно голямо количество прогестерон, което евентуално ще ви помогне да забременеете.

— Ще ми пораснат ли косми по брадата от него? — без заобикалки попита тя и лекарката се засмя.

— Досега не съм наблюдавала такива случаи. Но през петте дни, през които ще го вземате, а дори и малко след това, е възможно да се чувствате по-неспокойна и доста напрегната. Някои жени получават известни смущения в зрението. Понякога медикаментът причинява леко главоболие, повдигане, резки промени в настроението, дори кисти в яйчниците, но обикновено няма съществени странични ефекти.

— Готова съм да опитам — отсече Пилар. — А какво ще кажете за нещо по-силно? Инжекции с хормони?

— Засега не виждам причини да го правим. Не бива да прекаляваме с намесата в работите на природата.

Доктор Уорд нямаше намерение да стига до крайности с една жена без видими проблеми. Подозираше, че ако й се предостави възможност, Пилар ще поиска по-драстични мерки. Като например оплождане ин витро, при което яйчниците биват провокирани с помощта на хормони да произведат няколко яйцеклетки, после тези яйцеклетки се изваждат по оперативен път и се оплождат със спермата на съпруга в изкуствена среда, а след това се присаждат в матката на жената с надеждата, че тя ще износи бременността. Когато яйцеклетките и спермата се оказваха здрави, оплождането често минаваше успешно, но това не даваше гаранция, че пациентката няма да пометне. Само че на възрастта на Пилар не можеше да става и дума за оплождане ин витро. Повечето центрове отказваха да го правят с жени над четирийсетте. Процедурата не беше лека. Тя изискваше вкарването на ударни дози хормони, внимателно изваждане на яйцеклетките от изкусни ръце, а само десет до двайсет процента от опитите излизаха успешни. Но за малкото щастливки, които успяваха да родят по този начин, този метод беше като някаква Божия милост.

Доктор Уорд й направи няколко прости изследвания на кръвта, написа рецепта за кломифен, нареди й всяка сутрин преди ставане да мери температурата си, показа й как да записва данните в температурната таблица, а после й даде домашен тест, с помощта на който да констатира притока на ЛХ в урината преди овулацията.

— Чувствам се тъй, като че току-що съм постъпила на служба във флота — каза Пилар на тръгване, стиснала в ръце теста и инструкциите на доктор Уорд кога и колко често да се любят.

— Не преувеличавай. Тя ми хареса. Ти какво ще кажеш? — Нейните умни и консервативни становища бяха направили силно впечатление на Брад. Тя бе отказала да се поддаде на натиска и да прекали с медикаментите само защото Пилар бе прочела това-онова и бе добила известна представа за някои от по-сложните методи.

— И на мен ми хареса. — Беше обаче разочарована, че доктор Уорд не извади от ръкава си вълшебна пръчица. Тя, изглежда, отдаваше предпочитание на консервативния подход, но нали бяха търсили тъкмо такъв лекар. Така или иначе, възможностите им бяха ограничени. Заради възрастта на Пилар. Тя бе твърде стара за оплождане ин витро, дори ако то се окажеше единствената им надежда, а може би дори и за кломифена, при все че беше решила да го взема.

Доктор Уорд им бе предложила вътрематочно оплождане. Смяташе, че то ще даде на Пилар по-добра възможност да забременее, ако не успее да постигне това само с помощта на кломифена.

— Всичко изглежда твърде объркано за нещо, което би трябвало да е просто като две и две — рече Брад, все още изненадан от многобройните сложни изследвания, лекарства и методи, предназначени за безплодните.

— На мойта възраст нищо не е просто — оплака се Пилар, — дори гримирането ми коства много повече усилия, отколкото преди — подсмихна се тя, а Брад се наклони към нея и я целуна.

— Сигурна ли си, че искаш да правиш всичките тези неща? Това лекарство не обещава да е много приятно. Работата ти е достатъчно напрегната и без да вземаш хапчета, които допълнително да ти опъват нервите.

— Да, и аз си помислих същото. Но съм готова да дам на двама ни най-добрата достъпна за нас възможност. Бих искала да опитам с това лекарство. — След като веднъж се бе решила, тя щеше да направи всичко, което зависеше от нея, за да забременее.

— Добре. Ти си шефът — топло рече Брад.

— Не, не съм. Но те обичам.

Те се целунаха и след като вечеряха в „Бистро“, потеглиха обратно за Санта Барбара. Прекараха една приятна вечер, възползвайки се от възможността да се измъкнат от всекидневието. А когато се прибраха, Пилар подреди в банята новите си съкровища — теста за ЛХ, термометъра, таблицата. По пътя към къщи се бяха отбили да изпълнят рецептата. Щеше да взема лекарството едва след три седмици, и то само в случай, че дотогава не зачене. Междувременно трябваше да мери температурата си и да използва теста, а през следващата седмица щеше да се опита да забременее.

— Изглежда като цял арсенал надежда, нали? — усмихна се тя на Брад, докато си миеха зъбите, и махна към джунджуриите на тоалетната масичка.

— Ще го правим, след като се налага. Никой не е казал, че ще е лесно или просто. Важен е само крайният резултат. — Наведе се към нея и я целуна, възвърнал трезвата си преценка. — Пък ако в последна сметка се получи така, че ти и аз останем сами, ако от всичките тези неща не излезе нищо, аз ще го приема, искам да го знаеш. Ще ми се да не забравяш, че съществува и такава възможност, Пилар, и да се опиташ да я посрещнеш спокойно. Ако стане, ще е прекрасно, но ако не стане, все пак аз имам теб, а ти — мен и около нас е пълно с хора, които обичаме и които ни обичат. Това бебе за нас не е въпрос на живот и смърт.

— Не е, но аз го искам — тъжно отвърна тя, без да сваля очи от него, и той я прегърна през рамото.

— Аз също. Но не бих рискувал заради него съвместния ни живот. Не искам и ти да го правиш. — Беше чувал, че желанието за деца може да стане толкова натрапчиво, та да разруши един брак — последното нещо, което би допуснал, след като бе чакал толкова дълго, за да се ожени за Пилар. Това, което имаха те двамата, беше просто безценно.

На следващата сутрин, седнала зад бюрото си и загледана в празното пространство, тя все още мислеше за казаното от него. Със събуждането, още преди да стане и да влезе в банята, дисциплинирано си бе измерила температурата и чистичко бе нанесла данните в таблицата, дадена й заедно с термометъра. Преди да тръгне за работа, си бе направила и теста за ЛХ. Отне й малко повече време, докато се справи в банята с чашата урина и няколкото шишенца с химикали. Но резултатите показваха, че притокът на ЛХ още не е започнал, което означаваше, че до овулацията й има още време. Брад беше прав. Всичко това изглеждаше твърде сложно за един толкова прост процес.

— Защо имаш такъв нещастен вид? — попита я Алис Джаксън, когато се отби в офиса й.

— О… няма нищо… просто се бях замислила… — Тя изправи гръб и се опита да забрави тревогите си, но не й беше лесно. Напоследък като че не бе в състояние да задържи вниманието си върху нищо друго.

— Май мислите ти не са много радостни — поспря се за малко Алис с цял куп папки в ръцете. Правеше проучване по един заплетен случай, с който се бе захванал съпругът й.

— Радостни са, но не са леки — тихо отвърна Пилар. — Как върви твоето дело?

— Почти сме готови вече за съда, слава богу. Не съм сигурна, че бих издържала това още шест месеца. — Но и двете знаеха, че ако се наложи, ще издържи. Тя обичаше да работи с Брус и да прави за него различни проучвания. Понякога това караше Пилар да се пита какво ли щеше да е, ако с Брад работеха заедно. Не можеше да си го представи, колкото и да ценеше съветите му. И тя, и той държаха на своя стил и не бяха склонни да отстъпват от позициите си. Като съпруг и съпруга бяха страхотни, но Пилар подозираше, че като партньори едва ли ще са много добра комбинация. Тя бе по-състрадателна от Брад и обичаше да поема трудни, почти безперспективни дела, а после да ги печели, особено когато се касаеше за хора от онеправданите слоеве на обществото. Все още до голяма степен се чувстваше като служебен защитник. Брад пък си бе останал по душа областен прокурор, или поне тя твърдеше така, когато се впускаха в юридически спорове. Но препирните им най-често бяха съвсем дружелюбни.

Телефонът иззвъня, преди Пилар да продължи разговора си с Алис Джаксън, а после се чу сигналът на интеркома и секретарката съобщи, че се обажда майка й.

— О, боже! — простена тя, колебаейки се дали изобщо да разговаря с нея. Алис я целуна по бузата и си тръгна, награбила в ръце куп досиета за Брус. — Добре, свържи ме — каза в интеркома Пилар, а после натисна светналия бутон. В Ню Йорк беше обяд и тя знаеше, че майка й до този момент е работила вече пет часа в болницата и вероятно се готви да хапне нещо набързо, за да се посвети след това на своите пациенти в продължение на още пет-шест часа. Тя беше неуморима и налагаше бясно темпо дори на своята възраст. Брад често повтаряше, че това е окуражаващо предзнаменование за Пилар, а тя винаги му отговаряше, далеч не така добродушно, че майка й просто е прекалено подплашена, за да намали темпото, и твърде гузна, за да спре, и че това няма нищо общо с предзнаменованията.

— Здрасти, мамо — поздрави безучастно тя, питайки се защо ли я търси. Тя обикновено чакаше Пилар да й позвъни, дори да бе минал цял месец, та и повече. Дали пък нямаше да идва отново на някоя конференция… — Как си?

— Добре. Днес в Ню Йорк има топла вълна. Невъобразимо горещо е. Слава богу, климатичната инсталация в болницата още не е спряла. Как сте двамата с Брад?

— Потънали сме в работа, както обикновено. — „И се опитваме да си направим бебе.“ Представи си как би изглеждало лицето на майка й, ако знаеше, и се усмихна, продължавайки да говори: — И двамата бяхме много заети. Брад ръководеше един много продължителен процес, а през моя офис този месец като че мина половин Калифорния.

— На твоята възраст трябва вече да се насочиш към съдийството, както баща ти и Брад. Няма нужда да поемаш делата на цялата либерална измет в Калифорния.

„Благодаря, мамо.“ Разговорът беше съвсем типичен за тях. Въпроси, упреци, меки обвинения, осезаемо неодобрение.

— Знаеш ли, баща ти стана съдия, когато беше доста по-млад от теб. А на твоята възраст го назначиха в Апелационния съд — това беше голяма чест.

— Да, зная, мамо. Но аз си харесвам работата и ми се струва, че двама съдии ще са много за едно семейство. Освен това повечето ми клиенти не са „либерална измет“. — Но се ядоса на себе си, задето бе опитала да се оправдае, майка й винаги я провокираше да го прави.

— Доколкото разбирам, продължаваш да защитаваш същите хора, каквито бяха клиентите ти и като служебен защитник.

— Не, за щастие сегашните имат повече пари. Е, а ти как си? Много ли си натоварена в болницата?

— Много. В последно време аз самата на два пъти се явявам в съда като свидетел по процеси, включващи и наранявания с последствия за нервната система. Беше много интересно. И, разбира се, спечелихме и двете дела. — Скромността не беше между най-изявените качества на Елизабет Греъм, по-точно винаги й бе липсвала, но тя поне беше предсказуема, което доста облекчаваше общуването с нея.

— Разбира се — неопределено рече Пилар. — Извинявай… наистина трябва да се върна към работата си. Ще ти се обадя скоро… Пази се.

И побърза да затвори телефона със същото чувство за поражение, каквото изпитваше винаги след разговорите с майка си. Никога не печелеше, никога не получаваше нейното одобрение и онова, което й бе нужно. Нещата нямаше да се променят. Най-глупавото от всичко беше, че го знаеше вече от години. Нейният психоаналитик много отдавна я бе накарал да го проумее. Майка й си беше такава и нямаше да стане друга. Пилар бе тази, която трябваше да свикне с мисълта, че е безсмислено да очаква нещо повече от нея. И тя се бе примирила, но все още имаше моменти, например, когато „докторката“ се обаждаше по телефона, в които надеждата отново трепваше. Тя никога нямаше да бъде топлосърдечната, изпълнена с любов и съчувствие майка, каквато Пилар винаги бе искала да има. И баща й беше същият. Но затова пък сега имаше Брад, който й даваше цялата любов, подкрепа и доброта, за които толкова дълго бе копняла и не бе получила от родителите си, а ако й беше необходима илюзията, че някъде наблизо има и майка, разполагаше за тази цел с Марина. Досега никой от двамата не бе я разочаровал.

Същия следобед, по време на едно прекъсване в съда, се обади на Марина, за да й благодари, че я бе изпратила при Хелън Уорд, и тя се зарадва, че е харесала лекарката.

— Какво каза? Окуражи ли ви?

— Доста. Поне не ми каза като майка ми, че съм твърде стара и че децата ми ще бъдат уроди. Предупреди ни, че ще са необходими време и малко усилия.

— Не се съмнявам, че Брад с удоволствие ще ги положи — пошегува се по-възрастната жена. Как ли щеше да я скастри майка й, ако беше на мястото на Марина?

— Той веднага си предложи услугите — разсмя се Пилар. — Лекарката ми даде и едни хапчета, но не е сигурно дали ще ми подействат. В последна сметка има някаква надежда, но вече не съм първа младост.

— Ами. Не забравяй майка ми… последното раждане на петдесет и две години…

— Я престани! Всеки път, когато ми го напомняш, ме хваща страх. Обещай ми да не бъда на повече от петдесет.

— Няма да ти давам никакви подобни обещания — добродушно се разсмя Марина. — Ако добрият Господ е решил да забременееш на деветдесет, значи ще забременееш. Не четеш ли „Инкуайърър“^[1], за бога?

— Много ме успокояваш, няма що. Това не ви е теле с две глави, съдия Голети, това е моят живот… или само ми се струва така? Днес се обади майка ми, това винаги е голямо удоволствие за мен.

— И какви малки шегички сподели с теб този път?

— Нищо особено. Гореща вълна в Ню Йорк и подсещане, че баща ми бил на моята възраст, когато го назначили в Апелационния съд.

— Ау, каква некадърница си само! А пък аз нищо да не подозирам… Колко мило от нейна страна да ти го напомни с клюки.

— И аз така си помислих. Впрочем, тя е на мнение, че трябва да се опитам да дойда на работа при вас.

— Аз също. Но това е друг разговор, а в момента трябва отново да влизам в залата и да бъда съдия. Този следобед имам дело за шофиране в нетрезво състояние с тежки последствия, без което спокойно бих могла да мина. Обвиняемият се измъкнал от напълно разбитата си кола без нито една драскотина, след като блъснал и убил трийсетгодишна бременна жена и трите й деца. За щастие има съдебни заседатели, които ще вземат решението.

— Звучи ми като труден процес — съчувствено рече Пилар. Тя обожаваше споровете, разговорите и приятелството си с нея. Марина никога не я бе разочаровала.

— Труден ще бъде. Пази се. Скоро пак ще поговорим. Може да обядваме заедно, ако не си прекалено заета.

— Ще ти се обадя.

— Благодаря. Довиждане. — Двете затвориха телефона и се върнаха към работа си.

Тази седмица не намериха време да обядват заедно, през следващата — също. Бяха твърде заети. Пилар продължи в същия дух, докато Брад не предложи да заминат за няколко дни в един много романтичен малък хотел в Кармел Вали. Заговори за него през „синята седмица“. Нивото на ЛХ, лутеинизиращите й хормони, показваше тенденции към покачване, след ден-два щеше да настъпи овулацията и Брад си бе помислил, че може би ще е по-приятно да посрещнат това събитие вън от града, вместо да си стоят вкъщи и да се борят със стреса в съда и в кантората.

След няколко изключително натоварени дни, и двамата грохнали, най-сетне пристигнаха в хотела. Беше голямо облекчение да са сами в тази луксозна обстановка, просто да бъдат заедно, да разговарят и да размишляват, без да бъдат прекъсвани от телефони, от лавината дела и преписки.

Напук на трескавите дни, предшествали заминаването им, намираха удоволствие в безцелното шляене из антикварните магазини в Кармел. Брад дори купи на Пилар малка, много красива картина, на която в леко импресионистичен стил бяха нарисувани майка и дете, застанали по залез на морския бряг. Тя се влюби в платното. Беше сигурна, че ако забременее сега, то винаги ще има особено значение за нея.

Върнаха се в Санта Барбара след два дни, щастливи и отпочинали, убедени, че този път са постигнали целта си. Пилар каза на Брад, че е почти сигурна в това. Докато през следващия месец мензисът й не дойде отново и не й се наложи да започне да взема кломифена. Въздействието му беше точно каквото го бе описала лекарката. Накара я да се чувства стегната като пружина на часовник, готова да отскочи при всяка дума на Брад. И най-малко по шест пъти на ден й се искаше да удуши секретарката си. С големи усилия се въздържаше да не излива своя гняв върху клиентите, за малко не изтърва нервите си при един спор със съдията в залата на съда. Сдържането на яростните изблици изведнъж се превърна в нейно целодневно занимание. От лекарството се чувстваше и непрекъснато уморена.

— Голямо удоволствие, нали? — рече тя на Брад. — Сигурно ти е страшно приятно. — От две седмици се държеше отвратително с него, чудеше се как я понася, при положение че тя самата едва се понасяше. Беше много по-лошо, отколкото бе очаквала, но си струваше, ако в резултат на лечението успееше да забременее.

— Ще го понеса, стига да помогне — успокои я той. Но неприятното беше, че отново не се получи нищо. Вече бяха минали пет месеца, откакто правеха опити, а през следващия месец, точно през седмицата преди Деня на благодарността^[2], доктор Уорд им бе определила час за изкуствено осеменяване.

Преди да се решат, го бяха обсъдили с нея на дълго и на широко и тя ги бе уверила, че очаква това да даде резултат. Намеренията й бяха този месец да увеличи двойно дозата кломифен (на което Пилар не се зарадва особено), точно преди овулацията да я прегледа на ехограф, за да види как съзряват фоликулите, да й инжектира един друг хормон, човешки плацентарен гонадотропин, а след това да извърши оплождането, като вкара спермата направо в матката и по този начин направи контакта й с яйцеклетката много по-безпроблемен и вероятно много по-ефективен.

Пилар не беше във възторг, че трябва да взема това лекарство. И от дозата, която пиеше досега, се чувстваше непоносимо напрегната. Но Хелън Уорд я увери, че си заслужава да опитат.

Резервираха за два дни стая в „Бел Еър“ точно по времето, което лекарката сметна за най-подходящо предвид действието на медикамента и данните от температурната таблица. Предупреди ги три дни преди това да не се любят, за да не спадне концентрацията на сперматозоидите.

— Чувствам се като расов жребец преди старта — пошегува се Брад, докато пътуваха към Лос Анджелис. По това време Пилар бе заприличала отново на човек. Преди пет дни бе взела последната доза кломифен и започваше да идва на себе си — един малък подарък, за който беше изключително благодарна. За нея беше цяло събитие да прекара цял ден, без да има чувството, че главата й всеки момент ще се пръсне, и без нито веднъж да се скара с Брад.

Когато пристигнаха в Лос Анджелис, отидоха направо в кабинета на лекарката. Тя направи на Пилар трансвагинален ултразвуков преглед на яйчниците и остана доволна от видяното. Веднага след това й инжектира гонадотропина и им заръча да дойдат на следващия ден към обед, което означаваше, че през целия следобед и през нощта бяха свободни да правят каквото си поискат, освен да се любят. И двамата с изненада установиха, че са много развълнувани и изгарят от нетърпение.

— Може би утре вече ще съм бременна — прошепна Пилар. Брад й купи от „Дейвид Оргел“ на Родео Драйв красива старинна карфица във формата на малко сърчице с диамант, а после продължиха нататък по същата улица и влязоха да пазаруват във „Фред Хейман“. Беше един разточителен следобед, двамата бяха във възторжено настроение, но тръпнеха от страх то да не премине в покруса още преди да са се усетили.

Изпиха по едно питие в „Бевърли Хилс хотел“ и вечеряха в „Спаго“, а после се върнаха в „Бел Еър“. Преди да си легнат, се разходиха смълчани из парка и погледаха лебедите. Дълго лежаха будни и мислиха за утрешния ден.

Когато на следващата сутрин излязоха от хотела, и двамата бяха неспокойни, а като се качиха в асансьора на клиниката, Пилар се разтрепери.

— Не е ли глупаво? — прошепна тя. — Чувствам се като момиченце, на което предстои да загуби девствеността си. — Брад се усмихна. Той също беше напрегнат. Не му харесваше, че трябва да даде спермата в кабинета на лекарката. Тя го бе уверила, че ще има на разположение толкова време, колкото му е необходимо, и че няма нищо против Пилар да му помогне. Но всичко това изглеждаше безкрайно смущаващо и те с ужас си мислеха как ще го направят. Бяха изненадани, когато всичко мина съвсем гладко.

Въведоха ги през врата откъм коридора в отделно помещение, което приличаше повече на добре обзаведена хотелска стая. Вътре имаше легло, телевизор с еротични видеофилми, цял куп списания за възбуждане на гостите и най-различни принадлежности и вибратори, предназначени да облекчат изпълнението на задачата. На масата бе поставен малък стъклен съд за спермата.

Не им бе казано кога да излязат или с колко време разполагат. Преди да ги остави сами, сестрата попита само дали искат кафе, чай или някаква безалкохолна напитка. Пилар погледна Брад и внезапно избухна в смях. Той изглеждаше толкова сериозен и добре облечен, че не можа да се въздържи. Изведнъж цялата работа й се стори безкрайно смешна.

— Все едно сме си взели стая в мотел за прелюбодейци, нали? — изкикоти се тя и той също прихна.

— Откъде знаеш?

— Чела съм за тях в списанията. — Тя пак се разсмя и с унила усмивка Брад я дръпна до себе си на леглото.

— Как изобщо допуснах да ме въвлечеш във всичко това? — рече той, без да откъсва очи от нея.

— И аз не зная. По пътя насам си задавах същия въпрос. И знаеш ли какво? — сериозно го погледна тя. — Ако не искаш да го правиш, аз няма да възразявам. Твоето отношение беше прекрасно и може би аз прекалявам… Нямах намерение да… — Чувстваше се виновна, задето го бе накарала да мине през всичко това. Не беше негова вината, че тя е толкова стара. Спермата му беше наред, изневерило бе собственото й тяло. И ако му бе позволила по-рано да помисли за деца, сега нямаше да им се налага да изпадат в това положение.

— Все още ли искаш да забременееш, Пилар? — попита я нежно той, докато лежаха и бъбреха. Тя кимна тъжно. — Добре. Тогава престани да се притесняваш и дай да си гледаме удоволствието. — Той стана и пусна по видеото един възмутителен филм, който я накара да се почувства неловко, но й се стори и смешен. После му помогна да свали дрехите си. Тя също се съблече и започна да го възбужда, докато той гледаше екрана. Брад много бързо получи ерекция, тя също се настрои за любов и почти изпита съжаление, че няма да може да се възползва. Той цял запулсира от желание да проникне в нея и тя приближи съда възможно най-близо до тялото си, без да престава да милва, да дразни, да възбужда и да целува, докато не постигнаха желания ефект и той не се отпусна изтощено в прегръдките й. И за двамата не беше същото, но не бе и съвсем неприятно.

Набързо взеха душ и се облякоха, а после позвъниха на сестрата и когато тя се появи, й подадоха съда. Тя помоли Пилар да я последва.

— Може ли да дойда и аз? — неуверено попита Брад. До този момент двамата бяха участвали наравно в цялата тази история. Той искаше да бъде до нея и когато се стигне до евентуално неприятната част на процедурата.

Сестрата каза, че може да присъства. Пилар отново свали дрехите си, облече един халат и легна изплашена на масата за осеменяване. След малко влезе доктор Уорд и премести току-що отделената сперма в една спринцовка. После вкараха в матката на Пилар тясна тръбичка и спермата внимателно бе инжектирана в нея. Всичко свърши за броени минути, тръбичката беше махната и доктор Уорд й нареди да лежи там още половин час, преди да си тръгне. После ги остави сами и те започнаха тихо да си бъбрят.

Брад се пошегува, че очаквал да използват някоя от онези помпички, с които пръскат пуйката, докато се пече.

— Аз пък, както съм легнала тук, се чувствам като самата пуйка — рече Пилар. Цялата процедура се бе оказала изненадващо лека, но й се бе сторила изтощителна. Беше емоционално изчерпващо да опитваш отново и отново, упорито да преследваш желаната цел.

— Хващам се на бас, че това ще помогне — обнадеждено каза той, а после си спомни филма, който бяха гледали в другата стая и прихна. — Трябва да си набавим няколко касети — пошегува се той и тя се разсмя. Бе приела всичко това с чувство за хумор, но и той също. За никого от двамата не беше леко. Понякога хубавите неща се постигат трудно.

 

 

— Значи, разбрахме се. — Лекарката се бе отбила да ги види отново, преди да си тръгнат. Напомни на Пилар, че резултатите от всички хормонни тестове са нормални, а след като е започнала да взема кломифена, нивото на прогестерона се е задържало много високо. Но също така ги предупреди, че докато „хване“, може да се наложи да повторят шест до десет пъти тази процедура. — Ще ме виждате много често, по-често от приятелите и роднините си — предупреди ги тя, а семейство Коулман в един глас отвърна, че нямат нищо против това.

На тръгване им пожела весело прекарване на Деня на благодарността и заръча на Пилар да я държи в течение.

Искаше след две седмици тя да й се обади, за да й каже дали мензисът й е дошъл, или не.

— Не се безпокойте — усмихна се Пилар. — Ще ви се обадя и в двата случая. — Особено ако беше забременяла. А ако не беше, щеше да им се наложи да дойдат за ново изкуствено осеменяване… и пак… и пак… докато „хване“ или се откажат. Не можеше да се предвиди кое от двете ще се случи по-напред. Но тя се надяваше да е първото.

Беше се опитала да обсъди с лекарката и един друг метод, за който беше чела. При него оплодената яйцеклетка се вкарва в маточната тръба. Той беше твърде подобен на метода ин витро, но даваше много по-добри резултати при жени над четирийсетте. Ала доктор Уорд не пожела да говори за него.

— Нека най-напред дадем шанс на изкуственото осеменяване, нали? — твърдо рече тя. Било малко прибързано дори да се споменават такива крайни мерки. Тя била оптимистично настроена относно възможностите на изкуственото осеменяване. Под въздействието на кломифена нивото на прогестерона на Пилар било много високо и това с положителност щяло да й помогне да забременее.

Пътуването им към дома беше дълго и спокойно. След последните няколко дни се чувстваха още по-близки. Седмицата до Деня на благодарността също премина тихо. Пилар се опитваше да не прекалява с работата в кантората.

Нанси, Томи и Адам тази година прекараха празника заедно с тях, а Тод беше отишъл с приятелката си на ски в Денвър. Но бе обещал да си дойде за Коледа, така че не се оплакваха, задето на този ден го няма вкъщи.

Малкият Адам бе станал на пет месеца и вече гукаше, имаше две зъбчета точно по средата на долния венец и не беше трудно да се забележи, че Брад е луд по него. Пилар също го вземаше често на ръце и Нанси, както обикновено, констатира, че тя се справя с него отлично, нещо изненадващо, като се има предвид, че никога не бе имала деца.

— Майчин инстинкт, предполагам — шегуваше се Пилар, но нито тя, нито Брад говореха за своите планове и за усилията си да се сдобият с рожба. За тях това беше нещо твърде важно, твърде съкровено, за да го споделят с когото и да било. Пилар се чувстваше като на тръни в очакване да разбере дали е забременяла. Едва успяваше да задържи вниманието си върху празника.

Когато вечерта младото семейство си отиде, Пилар почувства облекчение, че отново са сами, и веднага заговори колко много се надява изкуственото осеменяване да е довело до очаквания резултат.

— Ще видим — рече Брад, но забеляза в очите й странно изражение, което събуди в него далечен спомен. Сънен поглед. Но нямаше никакви симптоми, никакви признаци нещо да се е променило и той реши, че просто и на него, както на Пилар, много му се иска да е забременяла.