Даниел Стийл
Радост и болка (20)

Глава 20

В деня, когато напуснаха болницата и се прибраха вкъщи, Кристиан плачеше с всички сили. Преди да тръгнат, Пилар го облече в синьото плетено костюмче, което сама бе купила. Грижливо го уви в синьото одеялце и го притискаше до гърдите си, докато сестрата ги свали долу в стол на колела. След тях една санитарка буташе цяла носилка с цветя. Повечето хора знаеха само, че бебетата са се родили. Не бяха разбрали, че едното е умряло. Бяха се изсипали купища двойни подаръци — в розово и синьо, с куклички и мечета…

Брад ги закара вкъщи, занесоха Кристиан в неговата стая и внимателно го сложиха в неговото кошче. Той вече бе махнал другото, скрил го бе в гаража. Не искаше Пилар да го вижда. Но тя знаеше, че е било там, а когато отвори скрина, за да извади нощничка за бебето, и видя приготвените розови дрешки, сякаш някаква огромна ръка стисна сърцето й и тя побърза да го затвори. Беше непоносимо. Толкова много тъга и толкова много радост наведнъж. Невъзможно бе да забрави, че е родила две деца, а й е останало само едното. Нима можеше някога да изличи от сърцето си своето момиченце?

Кристиан беше кротко бебе и се хранеше добре. Млякото й бе тръгнало изобилно, сякаш дори тялото й още не бе разбрало, че децата вече не са две. Докато го кърмеше, тя седеше на люлеещия се стол в детската стая, а Брад я наблюдаваше.

— Ще се оправиш ли? — тихо попита той. Беше разтревожен за нея. Откакто бе родила и Грейс беше починала, тя вече не беше същата. Брад почти започваше да съжалява, че изобщо ги бяха заченали. Болката бе прекалено голяма.

— Не зная — честно отговори тя.

Бебето спеше в ръцете й. Погледна го. То бе така съвършено толкова мъничко и въпреки това пълничко и здраво. Бе съвсем различно от Грейс с нейните дребни черти и миниатюрно личице. Тя също бе изглеждала съвършена, но много по-малка.

— Все се опитвам да разбера защо стана така. Моя ли беше вината? Аз ли й направих нещо? Дали съм се хранила не както трябва, дали съм лежала непрекъснато на една страна… Защо?

Погледна съпруга си и очите й отново плувнаха в сълзи. Той застана до нея и двамата се взряха в Кристиан.

— Трябва да внимаваме да не започнем да виним него — рече Брад. — И като поотрасне да не създадем у него чувството, че не ни е бил достатъчен и сме искали нещо повече. Всъщност наистина беше така — добави той, наведе се и целуна Пилар, а после и Кристиан. Той беше хубаво дете и имаше право да живее в радост, не с бремето, че неговото появяване на този свят е донесло на родителите му не само щастие.

— Не го виня — тъжно отвърна тя и престана да крие сълзите си. — Просто ми се иска и Грейс да бе с нас.

И в известен смисъл сякаш не беше съвсем изключено, може би щяха да усещат сладкото й присъствие да витае около тях като обичлив дух. Толкова малко бе онова, с което можеха да се утешат.

Пилар спа на пресекулки и на сутринта се събуди с чувството, че някой е сложил на гърдите й петтонна тежест. Помнеше какво ги очаква този ден.

Веднага стана и взе душ, а после накърми детето. Усещаше гърдите си грамадни, имаше толкова много мляко, че когато бебето се опита да суче, то пръсна по лицето му. Малкият започна да прави смешни физиономии, въпреки мъката си тя се разсмя и Брад я чу.

— Какво става тук? — попита той, като влезе в детската стая, облечен в тъмен костюм. Пилар се смееше за пръв път от дни и като я чу, той изпита облекчение.

Тя му показа и той също прихна.

— Прилича на някое дребно старче от водевилите, на което содата от бутилката е пръснала в лицето, нали?… Също като Харпо Маркс^[1].

— Според мен по-скоро като Зепо — усмихнато рече Брад. Изненада се от онова, което чувстваше към сина си: колко много го обичаше вече и как съжаляваше, че бе дошъл на този свят без своята близначка. Той изглеждаше така невинен и толкова зависим от тях. Брад вече не си спомняше другите му деца да са били чак толкова малки, нито пък така беззащитни. Може би и Кристиан усещаше, че се е случило нещо ужасно. Къде беше сестричката му? Той бе живял с нея цели девет месеца, а сега я нямаше. Сигурно и за него това бе голяма травма. Дори той не бе пощаден от голямата скръб.

— Няма ли да се обличаш? — внимателно попита Брад.

Пилар кимна и остави заспалото след храненето дете.

Щеше да е такова щастие, ако им се бе родило само то, такъв неописуем възторг. А колко различно беше сега — полурадост и полутъга, полуболка и полукрасота, всичко беше така горчиво-сладко и създаваше усещане за крехкост. Не можеше да понесе всичките тези чувства. Дълго стоя и гледа сина си, като си мислеше колко много го обича вече. Но бе обичала и Грейс… това бе удивителното. Беше видяла нейното малко личице в момента на появяването й и то се бе отпечатало навеки в сърцето на Пилар, наред с нейното име.

Облече си семплата черна вълнена рокля, която висеше свободно от раменете й — бе ходила с нея на работа в началото на бременността си. Черни чорапи, черни обувки, намери и черно палто, което й ставаше, а после застана, цялата в траур, и погледна съпруга си.

— Изглежда някак нередно, нали? Би трябвало да празнуваме, а вместо това жалеем.

Имаше толкова много хора, на които трябваше да се съобщи. Всичките им познати знаеха, че очакват близнаци, и сега трябваше да им се каже, че имат само едно дете.

Брад сложи бебето в колата. Когато го настаниха в седалката му, то изобщо не се събуди. До храма „Вси светии“ при Океанската епископална църква в Монтесито пътуваха в пълно мълчание. Пилар нямаше какво да каже на съпруга си, нищо не можеше да го освободи от болката или да промени нещата. Когато паркира колата, той я потупа окуражаващо по ръката. Нанси и Томи вече ги чакаха на тротоара заедно с Марина. Томи носеше тъмен костюм, също като Брад, а Нанси държеше детето си и имаше напълно съсипан вид. Не бе успяла да намери детегледачка, така че накрая бе взела Адам със себе си. Той изпищя от радост, като видя Пилар и Брад. За миг това разведри атмосферата.

Проповедникът също ги чакаше и ги въведе вътре. Пилар изобщо не бе подготвена за онова, което видя там — очакващия ги на олтара миниатюрен бял ковчег, ограден с момини сълзи. Това бе пародия, лъжа, жестока шега, която природата й бе изиграла: обещала й бе толкова много, а после си бе взела половината обратно. В мига, в който съзря ковчега, ридания стегнаха гърлото й.

— Не мога да го понеса — прошепна тя на Брад и зарови лице в дланите си. Нанси тихо заплака и Томи взе детето от нея, а Кристиан спеше кротко в своята седалка.

Свещеникът им напомни, че пътищата Господни са неведоми, че Той дава и взема, кара ни да се смеем и да плачем, примесва радостта ни с печал. Когато благослови малкото момиченце, тяхно само за един кратък миг, мъката им бе толкова голяма, че едва не рухнаха под тежестта й.

След това като насън, като в кошмар Пилар последва Брад навън и тръгнаха след катафалката към гробищата. Застанаха до гроба, безмълвни и отчаяни в дъжда, и тя изведнъж изпадна в истерия.

— Не мога да я оставя тук… — задави се в думите и се вкопчи в Брад.

До тях стоеше Томи, Марина също бе наблизо, но на дискретно разстояние. Нанси бе останала в колата с двете деца, бе казала на съпруга си, че не издържа повече. Всичко беше прекалено ужасно, прекалено тъжно — онзи малък сандък и опустошените им лица. За всички тях моментът беше кошмарен, особено за Пилар и Брад. Той изглеждаше на хиляда години, а докато свещеникът даваше последна благословия на малката Грейс, Пилар като че щеше да падне в несвяст.

Тя сложи върху ковчега букетче бледи рози, дълго стоя и плака тихо, без да откъсва поглед от него. Брад я откъсна от гроба и я заведе до колата, а тя сякаш не съзнаваше накъде върви. После, докато пътуваха към къщи, седеше и гледаше втренчено право пред себе си, без да пророни дума. Брад и Марина държаха ръцете й, но тя нямаше какво да каже, нито на тях, нито на когото и да било.

Брад не знаеше какво да й говори, как да я утеши и какво да направи. Макар че той също бе понесъл тежко загубата на Грейс, за него тя бе едно непознато същество. Но Пилар я бе носила в продължение на девет месеца и я познаваше така отблизо, както никой друг.

— Искам да си легнеш — каза й той, когато се прибраха вкъщи, след като закараха останалите по домовете им. Сложи бебето в кошчето и то се размърда.

Тя кимна, влезе в спалнята и легна, както си беше в черната рокля, и безмълвно се втренчи в тавана. Защо не можеше тя да умре, а детето й да остане живо? Защо човек нямаше никакъв избор? Кого би избрала тя? Какво би направила? В миг разбра, че с радост би се пожертвала, за да спаси рожбите си. Опита се да обясни това на Брад и той се ужаси. Колкото и да скърбеше за мъртвото дете, никога не би предпочел да загуби жена си и побесня при тази мисъл.

— Ти не разбираш ли колко много си ни нужна?

— Не, не съм ви нужна — мрачно отвърна тя.

— Ами той? — посочи към съседната стая Брад. — Не мислиш ли, че той има право на майка?

Тя вдигна рамене, неспособна да каже нещо.

— Недей така… — рече той.

През целия ден Пилар беше в депресия, не искаше да яде, не искаше да пие, а после това се отрази на млякото й и бебето стана капризно. Сякаш всички бяха настроени да плачат и да се съпротивляват срещу онова, което им се бе случило. Но никой не знаеше как, най-малко пък тя. Изпитваше желание да пищи, докато дъх не й остане, но вместо това седеше тихо и гледаше Кристиан.

— Той се нуждае от теб, аз също — отново й напомни Брад. — Трябва да се вземеш в ръце.

— Защо? — Тя седеше и гледаше навън през прозореца.

Накрая Брад я накара да пийне малко чай, а после и чаша бульон. Така поне щеше да има достатъчно мляко.

През нощта, докато той спеше, тя става няколко пъти заради бебето. Изминалият ден бе много изтощителен и за Брад, освен това той страшно се тревожеше за нея. Когато слънцето изгря, Пилар седна с Кристиан на люлеещия се стол и се замисли за двете си деца. Те бяха отделни личности, отделни хора, всяко със своя отделна съдба. Мисията на Грейс бе завършила рано. Може би нещата се свеждаха просто до това, може би тя е била орисана да бъде с тях само за един миг. И Пилар изведнъж разбра, че Грейс ще трябва да освободи мислите й, че от време на време неминуемо ще се явява в нейните спомени, но не може да я вземе със себе си. Брад беше прав, Кристиан имаше нужда от нея. Той щеше дълго да остане с тях и тя желаеше винаги да е на негово разположение. Докато седеше с детето на ръце, за пръв път от пет дни се почувства спокойна. Те бяха получили своя дял щастие. Не такъв, какъвто бяха очаквали и какъвто си го бяха представяли, а какъвто им бе предопределен, какъвто им се бе паднал, и тя трябваше да го приеме.

— Станала ли си вече? — Брад стоеше сънен на вратата. Беше я потърсил в леглото до себе си и не я бе намерил. — Наред ли е всичко?

Тя кимна и му се усмихна — много мъдра и много тъжна, а също и много хубава.

— Обичам те — тихо промълви Пилар и той почувства, че нещо в нея се е променило, че дълбоко в душата й нещо се е прекършило, за малко не я е погубило, но вече започва полека да заздравява.

— И аз те обичам. — Искаше да й каже колко го боли, но вече не знаеше как. Нямаше такива думи, само дълбоки чувства.

Кристиан изведнъж се размърда. Прозя се, отвори очички и ги погледна много съсредоточено.

— Бива си го момчето — гордо рече Брад.

— Теб също — каза Пилар и те се целунаха в утринните лъчи на слънцето.