Даниел Стийл
Радост и болка (2)

Глава 2

През седмицата след Деня на благодарността Даяна бе затънала до гуша в работа по организирането на снимките за априлския брой. Подготвяха обширни материали за две къщи в Нюпорт Бийч и друга в Ла Джола. Отиде лично в Сан Диего да види как върви работата там и към края на следобеда беше изтощена. Собствениците се оказаха трудни хора, стопанката на дома не одобряваше нищо от онова, което правеха, и журналистката, на която бе възложила материала, през цялото време й се оплакваше.

— Не се впрягай толкова — успокояваше я Даяна, чувствайки, че тя самата вече не издържа, целия следобед я мъчеше страхотно главоболие. — Ако усети, че се притесняваш, ще стане още по-лошо. Просто се дръж с нея като с малко момиченце. Тя иска да се появи в списанието, а твоята работа е да й помогнеш да го направи.

Но малко след това фотографът изпадна в криза и заплаши, че ще напусне. Към края на деня всички бяха пред нервен срив, особено Даяна.

Тя се върна в хотел „Валенсия“, влезе в стаята си и легна на кревата, без да пали лампата. Беше прекалено уморена, за да се движи, да говори или да вечеря. Нямаше сили дори да се обади на Анди. Знаеше, че по-късно ще го направи, но реши първо да вземе една гореща вана и да си поръча по телефона някаква супа от ресторанта на хотела. Преди да напълни ваната, позвъни за супата, а после отиде в банята. И тогава я видя. Издайническата следа от кръв, която всеки месец се молеше да не открие и все пак винаги откриваше въпреки молитвите, въпреки старанието им да се любят в най-подходящите за забременяване моменти.

Въпреки всичко отново не се бе получило. Не беше бременна. А се опитваха вече от шест месеца. Започваше да става обезсърчително — за Даяна, ако не за Анди.

Видя я и затвори очи, а когато след няколко минути влезе във ваната, по лицето й се стичаха сълзи. Защо всичко беше толкова трудно? Защо с нея се получава така? С двете й сестри бе станало така лесно!

След като се изкъпа, се обади вкъщи на Анди. Той тъкмо се бе прибрал от късно заседание в компанията.

— Здрасти, бебчо, как мина днес? — Изглежда, той също бе уморен и в началото Даяна реши да не му казва, преди да се върне, но той долови тъгата в гласа й и се запита какво ли е станало. — Нещо да не е наред?

— Не… просто един тежък ден. — Опита се да говори както обикновено, но сърцето я болеше. Чувстваше се така, сякаш всеки месец някой умираше и тя потъваше в траур.

— Струва ми се, че не е само това. Да нямаш неприятности с екипа или със собствениците на къщата?

— Не, не, всичко мина добре. Жената е цяла напаст и фотографът два пъти заплаши, че ще напусне, но това си е в реда на нещата — тъжно се усмихна тя.

— Какво има тогава? Какво премълчаваш?

— Нищо… аз… Няма нищо. Просто мензисът ми дойде, това е. Малко е потискащо. — Докато му го казваше, в очите й напираха сълзи, но той, изглежда, не беше обезкуражен.

— Голяма работа, малката. Това означава само, че трябва да опитаме пак. Глупости, минали са само шест месеца! На някои хора им отнема година-две. Отпусни се. Не се тревожи толкова и се радвай на пътуването. Обичам те, глупаво момиче! — Беше трогнат, че тя го понася толкова тежко всеки месец, но смяташе, че няма причини за безпокойство. Освен това и двамата работеха под постоянен стрес, а нервното напрежение пречи. Всеки го знае. — Защо през следващия месец не заминем за няколко дни в най-подходящия период? Помисли си по въпроса и ми кажи.

— Обичам те, Андрю Дъглас! — Тя се усмихна през сълзи със слушалката в ръка. Той беше страшно мил и се отнасяше много разумно към нейните опити да забременее. — Бих искала да се чувствам толкова спокойна по този въпрос, колкото и ти. Все си мисля, че би трябвало да ида при специалист или поне да поговоря с Джак и да видя какво мисли той.

— Не ставай смешна. — В гласа на Анди за пръв път се прокрадна досада, не искаше тя да обсъжда сексуалния им живот със съпруга на сестра си. — И на двамата ни няма нищо, за бога.

— Откъде знаеш?

— Просто зная. Довери ми се.

— Добре, добре. Извинявай… Само че толкова много се разстройвам… всеки месец. Хващам се за всяко неразположение, всеки признак… Всеки път, когато съм уморена, или кихна, или стомахът ми не е наред, започвам да мисля, че съм бременна, а после, хоп… изведнъж всичко свършва.

Трудно беше да му обясни разочарованието, което изпитваше всеки път, мъката, страха, болката, празнотата, ужасния копнеж. Бяха заедно вече почти от три години, женени от шест месеца и сега искаше дете от него. Изведнъж започна да възприема като упрек дори празния трети етаж в къщата им. Бяха я купили, за да отглеждат в нея деца, а не се получаваше.

— Просто забрави за това известно време, мила. Ще стане, имай търпение. Кога се връщаш?

— Утре вечер, надявам се. Ако дотогава тези хора не ме побъркат — въздъхна тя. Изведнъж перспективата да се разправя с тях целия следващ ден я накара да се почувства още по-потисната. Отчаянието, което изпитваше всеки път, щом отново се окажеше с мензис, обезсмисляше всичко, което вършеше. Всеки месец го преживяваше като ужасна загуба, като една празнота, която не можеше да опише никому, дори и на Анди. Изглеждаше абсурдно, но неизменно я обземаше невероятна покруса, а после се опитваше да я превъзмогне и на нова сметка започваше да се надява… за да бъдат надеждите й отново пометени след месец.

— Когато си дойдеш, ще те чакам вкъщи. Наспи се добре тази нощ и утре сутринта ще се чувстваш по-добре.

За него всичко беше много просто — обичайните отговори, окуражителните думи. Странно, но на Даяна някак си и се искаше и той да е загрижен. Искаше й се да споделя нейните страхове, мъката й… Но може би така беше по-добре.

— Обичам те, Ди.

— И аз те обичам, скъпи. Наистина ми липсваш.

— Ти също ми липсваш. До утре вечер.

Сложи слушалката и супата й пристигна. Изобщо не си направи труда да я докосне. След малко изгаси лампите и остана да лежи в тъмното, мислейки за детето, което толкова много искаше, и за яркочервеното петно, което отново бе сложило край на всичките й мечти. Но когато заспиваше тази нощ, вече бе изпълнена с надежда, че следващия месец няма да е така.

 

 

Пилар Греъм, както продължаваше да се нарича в професията, седеше в кантората, съсредоточено преглеждаше преписката пред себе си и отбелязваше нещо, когато секретарката позвъни по интеркома и тя бързо вдигна слушалката.

— Съпрузите Робинсън дойдоха.

— Благодаря. Нека влязат. — Пилар стана и секретарката въведе сериозна на вид двойка, която тя явно очакваше. Жената беше някъде към четирийсетте, с добре подредена средно дълга тъмна коса. Мъжът бе висок и слаб, не особено скъпо облечен и малко по-възрастен. Към нея ги бе насочил друг адвокат и тя бе изучавала делото им цялата сутрин, преди да се срещне с тях.

— Здравейте, аз съм Пилар Греъм. — Ръкува се с тях и ги покани да седнат. Никой от двамата не пожела чай или кафе. Изглеждаха неспокойни и като че искаха час по-скоро да минат на въпроса.

— Цяла сутрин четох вашата преписка — тихо подхвана Пилар. Имаше вид на сериозна, зряла и интелигентна жена, на която могат да имат доверие. Знаеха за репутацията й и тъкмо затова бяха дошли при нея. Тя бе известна като адвокатка, която в съда помита всичко пред себе си.

— Мислите ли, че можете да постигнете нещо? — Емили Робинсън я гледаше отчаяно. Пилар забеляза стаената в очите й мъка и се запита дали ще може да направи нещо за нея.

— Надявам се да ви помогна, но, честно казано, още не съм сигурна. Не съм се запознала достатъчно добре с всичко. Искам да поговоря с някои колеги за този случай, поверително, разбира се. Опасявам се, че за първи път ми попада дело за родителските права при изкуствено оплождане. В някои области законите са малко неясни и в отделните щати има невероятни разлики. Както знаете, ситуацията определено не е лека и аз още не мога да се произнеса.

Лойд Робинсън се бе споразумял с едно седемнайсетгодишно момиче, Мишел, което живееше в планината близо до Ривърсайд, да му роди дете. Тя вече бе дала живот на две извънбрачни деца и се бе съгласила с най-голяма готовност. Научил за нея в училището, в което работел и което впоследствие се принудил да напусне. Всичко станало с помощта на изкуствено осеменяване, извършено от местен лекар. Лойд й платил пет хиляди долара, достатъчно, за да се премести през следващата година в Ривърсайд, да живее прилично и да учи в колеж, каквото според нейните твърдения било желанието й. Без парите, които й дал, Мишел не можела и да се надява да го осъществи и щяла завинаги да си остане в планината.

Бяха постъпили глупаво, сега вече го знаеха. Тя беше млада, неуравновесена и когато накрая родителите й разбрали, вдигнали страхотна врява пред местните власти. Срещу Лойд били повдигнати обвинения в криминални деяния, които до едно отпаднали. Ала становището на съда относно неговия избор на майката било скептично. Известно време съществувала опасност да бъде подведен под отговорност за изнасилване, но той успял да докаже, че всъщност никога не е имал сексуален контакт с нея. Така или иначе, в последна сметка тя отказала да им даде детето. По времето, когато то се родило, Мишел вече била омъжена за местно момче, което също било непреклонно. А сега, когато Пилар разговаряше с двамата Робинсън, тя отново бе бременна, този път от мъжа си. Детето на Лойд Робинсън беше станало вече на годинка и съдът не бе разрешил на бащата дори да го види. Бяха му обяснили, че като „донор“ няма никакви права. Съдебните заседатели останали с убеждението, че той е упражнил морална принуда върху непълнолетна, и вместо да бъдат предприети по-нататъшни действия, било издадено съдебно решение, с което му се забраняват всякакви контакти. Робинсънови бяха обезумели. Държаха се тъй, сякаш са им откраднали дете, към което са били силно привързани. Беше момиченце и те постоянно го наричаха Джийн Мари. Кръстили го бяха на двете си майки, въпреки че Мишел му бе дала съвсем друго име. Като ги гледаше, Пилар имаше чувството, че двамата живеят в някакъв измислен свят.

— Нямаше ли да е по-лесно да си осиновите дете? Дори едно тайно осиновяване не е свързано с толкова трудности.

— Сигурно — тъжно отвърна Емили, — но ние искахме детето да е от него. Аз съм неспособна да имам деца, госпожице Греъм. — Каза го, сякаш носеше вината за някакво ужасно престъпление и Пилар изпита съжаление към нея.

Не можеше да не признае, че намира случая интересен и необичаен, но непрекъснато долавяше непреодолимата им натрапчива мисъл да имат дете.

— Вече сме много възрастни за осиновяване по законен ред — обясни Емили. — Аз съм на четирийсет и една, а Лойд е почти на петдесет. Опитвахме години наред, но доходите ни не бяха достатъчно големи: Лойд удари гърба си и дълго време не беше на работа. Сега обаче сме добре. Продадохме колата и в продължение на година двамата работехме на по две места, за да платим на Мишел да роди детето. Остатъкът от спечеленото отиде за такси по съдилищата. Вече не ни е останало много — честно призна тя на Пилар, но нея това не я вълнуваше особено.

Тя бе заинтригувана от случая. В съда бе представен доклад на социален работник за тях: макар определено да били странни, по мнението на съседи и познати те нямали никакви явни пороци, и двамата били напълно порядъчни хора. Просто не можели да имат дете, а отчаяно се стремели към това. Отчаянието кара хората да вършат странни неща, какъвто според Пилар беше и техният случай.

— Бихте ли се задоволили с право на посещения? — спокойно попита тя.

Емили въздъхна и кимна.

— Вероятно, ако е единственото, което бихме могли да постигнем. Но това ми се струва несправедливо. Мишел се отказала от две деца, когато самата тя едва е надхвърляла детската възраст, а сега ще си има още едно от момче, за което се е омъжила. След като ще си роди друго, защо трябва да задържи и детето на Лойд? — тъжно попита Емили, но нещата бяха много по-сложни и те го знаеха.

— То също е нейно дете — меко отвърна Пилар.

— Мислите ли, че единственото, което можем да постигнем, е правото да го виждаме? — попита накрая Лойд и Пилар се поколеба, преди да отговори.

— Възможно е. Като се има предвид позицията на съда, сега, и това може да се смята за крачка напред. А след време, ако Мишел не се държи както трябва с детето или възникнат проблеми със съпруга й, може би ще успеете да получите право на попечителство, но не мога да ви го обещая. И вероятно ще отнеме много време, години може би. — Пилар винаги беше откровена с клиентите си.

— Последният адвокат, с когото говорихме, каза, че се надява да ни върне Джийн Мари в течение на шест месеца — рече с обвинителен тон Емили.

Пилар не искаше да й напомня, че не става въпрос за „връщане“, тъй като преди всичко бебето никога не бе живяло при тях.

— Не мисля, че е бил честен към вас, госпожо Робинсън.

Съпрузите очевидно също не мислеха така, защото в противен случай щяха да останат при него. Двамата се спогледаха и си кимнаха безнадеждно. От тях лъхаше покъртителен копнеж и самота, видът им направо късаше сърцето.

Между приятелите на Пилар и Брад имаше семейни двойки, които много искаха да си осиновят дете. Някои от тях бяха пътували чак до Хондурас, Корея и Румъния. Но никой не бе правил подобна глупост и не бе изглеждал толкова нещастен като тези хора. Двамата Робинсън бяха поели риск и бяха изгубили. И знаеха това.

Пилар им говори известно време, каза им, че ако желаят, ще се радва да работи за тях, че може да проучи прецедентите в целия щат и да им съобщи резултатите. Те отвърнаха, че ще й се обадят допълнително. Искали най-напред да си помислят. Ала когато излязоха от кантората, Пилар знаеше, че няма да ги види повече. Те търсеха адвокат, който да им сваля звезди, а тя никога не би го направила.

След като си отидоха, остана известно време неподвижна, потънала в мисли за тях. Семейство Робинсън й се бяха сторили толкова объркани, толкова отчаяни и така жадуващи за своето непознато бебе! Дори не го бяха виждали, но независимо от това за тях то беше Джийн Мари, детето, което смятаха, че познават и обичат. На Пилар това й се струваше много странно. Все пак съжаляваше, че не може да им помогне.

Случаят бе събудил интереса й и тя гледаше замислено през прозореца, когато съдружничката й Алис Джаксън надникна ухилена през вратата на офиса, след което на лицето й се изписа любопитство.

— Охо, госпожо юрист… изглежда, случаят е бил труден. Не съм те виждала такава още от времето, когато беше служебен адвокат и ти възлагаха защитата по някое дело за предумишлено убийство. Този кого е убил?

— Никого. — Пилар се усмихна при спомена за времето, когато двете работеха в адвокатурата при съда.

Другият им партньор, Брус Хемингс, също бе работил там. Той и Алис се бяха оженили още преди години и имаха две деца. Пилар и Алис открай време бяха добри приятелки, макар че Пилар не й се доверяваше така безусловно, както на Марина. Но вече десет години се разбираха с нея прекрасно в кантората.

— Не става дума за убийство — със замислена усмивка продължи Пилар, като й направи знак да влезе и да седне. — Само че е толкова необичайно! — Накратко обясни случая, при което Алис смаяно клатеше глава.

— Не се и опитвай да правиш от това прецедент. Още отсега мога да ти кажа, че най-многото, което можеш да получиш от който и да било съдия, е правото на посещения. Не си ли спомняш? Миналата година Тед Мърфи имаше подобен случай. В последната минута „майката под наем“ отказа да даде детето. Делото стигна чак до Върховния съд в щата и въпреки това на бащата бе дадено само формално съвместно попечителство, тя получи всички права, а на него му бе разрешено да посещава детето.

— Помня го, но тези хора са толкова… — Неприятно й бе да го каже, но те бяха покъртителни.

— Единственият случай, за който съм чела, когато съдията не е бил благосклонен към „майката под наем“, на нея й е била присадена яйцеклетка от потенциалната осиновителка. В това дело — не си спомням къде беше водено, но мога да погледна и да ти кажа — сериозно рече тя, — съдията решил, че няма кръвна връзка между детето и майката, която го е износила, тъй като и спермата, и яйцеклетката са от осиновителите. И тя им дала детето. Но в случая няма подобни обстоятелства, на които да се позовеш, а този тип е бил истински глупак, като се е споразумял с непълнолетно момиче.

— Зная. Но когато отчаяно искат дете, понякога хората вършат ненормални неща.

— На мен ли ще го разправяш! — Алис се облегна назад и изстена. — Две години вземах хормони и мислех, че ще умра от тях. Така ми беше зле, направо имах чувството, че ме лекуват с химиотерапия, а не с хормони. — Тя се усмихна на съдружничката си, вдигна рамене и заприлича на младо момиче. — Обаче в резултат на това сега имам две прекрасни деца, така че май си струваше.

А двамата Робинсън си нямаха нищо. Само бебето, което не бяха виждали и може би никога нямаше да видят, но упорито наричаха Джийн Мари.

— Защо хората стигат до такива крайности, Али? Понякога човек не може да се начуди. Зная, твоите момчета са прекрасни… но толкова страшно ли щеше да е, ако не бе имала деца?

— Да — меко отвърна тя — за мен… а също и за Брус. Искахме истинско семейство. — Тя преметна крак през страничната облегалка на фотьойла и погледна сериозно дългогодишната си приятелка. — Повечето хора не са толкова смели като тебе — тихо добави тя. Винаги се бе възхищавала от Пилар заради нейната увереност и убежденията й.

— Аз не съм смела… Как можа да кажеш такова нещо?

— Да, смела си. Беше наясно, че не искаш деца, изгради живота си по благоприятен за тебе начин и не роди. Повечето жени биха се изплашили, биха преценили, че не е „редно“ да се постъпва така и волю-неволю биха народили деца, които тайно биха мразили. Нямаш представа колко майки съм срещала при скаутите, в школата по карате, в училището, които в действителност не обичат децата си и изобщо не е трябвало да ги раждат.

— Родителите ми бяха такива. Вероятно това е била причината винаги да се чувствам толкова сигурна. Никога не съм искала да имам дете, което да преживее това, през което съм минала аз. Винаги съм се чувствала като чужда, като натрапница, ужасно бреме за двама души, които имат да вършат по-важни неща от това да приказват с едно малко момиче или може би дори да го обичат.

Темата беше тягостна, но вече я бе подхващала пред Алис и признанието на Пилар не беше някакво изненадващо разкритие за нея. Ала все пак тя се натъжи. Натъжи се и защото си даде сметка, че Пилар преднамерено се е лишила от деца. Алис бе убедена, че те са едно от малкото неща в живота, които наистина имат значение.

— Ти никога нямаше да бъдеш такава майка, Пилар. Може би сега, след като се омъжи за Брад, би трябвало да премислиш още веднъж.

— О, моля те… на моята възраст? — изглеждаше развеселена. Защо всички изгаряха от любопитство дали те с Брад ще си имат бебе?

— Светът на хормоните е твой — пошегува се Алис, стана и я погледна над бюрото. Бяха добри приятелки, и двете вярваха, че винаги ще останат такива. — Всъщност с твоя късмет сигурно само да опиташ, и ще забременееш още от първия път. И не ми излизай с тези глупости за възрастта. Ти си едва на четирийсет и две години. Не можеш да ме смаеш, бабо Коулман.

— Много благодаря. Но така или иначе, смятам да си спестя това малко главоболие. Бедният Брад… той би получил удар… Аз също. — Усмихна се на своята партньорка от адвокатската кантора, стана и си погледна часовника. На обяд имаше среща със заварената си дъщеря и ако не побързаше, щеше да закъснее.

— Искаш ли да се поразровя малко за майки-реципиентки? — Винаги, когато се налагаше да се проучи нещо, Алис проявяваше готовност да помогне. — Този следобед имам малко време, утре сутринта — също.

— Благодаря ти, но не бих си губила времето с това. Не вярвам те да се обадят. Дори не съм сигурна, че ще настояват да виждат детето. Струва ми се, че се придържат към максимата „всичко или нищо“. Може и да греша, ала смятам, че ще си потърсят някой по-евтин адвокат, който ще им обещава какво ли не и в последна сметка, ако имат късмет, ще им издейства право на посещения.

— Добре. Кажи ми, в случай че се обадят.

— Ще ти кажа… И благодаря за предложението. — Двете жени си размениха усмивки и Алис се върна в своя офис оттатък коридора. — Тя беше по-малко заета от Пилар, работеше с по-малко напрежение, по-малко беше склонна да поема дела. Обичаше интересните казуси, при които се прилагат рядко използвани параграфи от законите. Ако беше лекарка, сигурно щеше да се занимава с изследователска дейност. Освен това вече беше на намалено работно време. Два дни в седмицата си оставаше вкъщи при децата, което не притесняваше Пилар. Всяка от тях си имаше свой стил, пък и Брус вършеше повече работа, отколкото му се полагаше. Той обичаше гражданските дела, споровете между корпорациите, които се уреждат в съда. Предпочиташе да се занимава с институциите, а Пилар — с хората. Бяха добър екип и често обсъждаха помежду си истински трудните процеси. Когато се налагаше, наемаха и помощници. Пилар винаги бе искала да упражнява професията си тъкмо по този начин. Чувстваше се компетентна, независима и свободна да избира случаите, с които да се заеме, и харесваше хората, с които работеше. Харесваше и колегите на Брад от съда. Двамата имаха интересен кръг от приятели и макар тя понякога да се оплакваше, че се срещат само със съдии и адвокати, истината беше, че това й допадаше.

Пилар не можеше да си представи живота без работата, без професията си. Докато караше към центъра на града, за да се срещне с Нанси, се улови, че за кой ли път се пита как заварената й дъщеря издържа да живее по този начин. Откакто се бе омъжила миналата година, тя не работеше никъде, а Пилар смяташе, че би трябвало да се захване с нещо. Брад настояваше децата му да живеят самостоятелно и тя много се стараеше да не се меси и да не му противоречи. Но невинаги й беше леко: тя също имаше свое мнение, свой собствен списък на нещата, в които вярва, и работата заемаше едно от първите места в него. Но очевидно Нанси мислеше по-различно.

Стигна в „Парадайз“ с десет минути закъснение и заварената й дъщеря вече я чакаше, облечена в черна плетена рокля, черни ботушки и червено палто. Дългата й руса коса бе вчесана назад и вързана с кадифена панделка. Както винаги — много красива.

— Здрасти, скъпа. Изглеждаш страхотно! — Пилар със замах се разположи на стола, погледна менюто, поръча веднага, щом келнерът се появи, и съсредоточи вниманието си върху Нанси. Имаше неопределеното чувство, че тя е разтревожена от нещо, но не искаше да проявява любопитство и реши да почака, за да види какво ще излезе на повърхността, докато обядват. Но в никакъв случай не бе подготвена за такава новина. Нанси й я съобщи едва когато пристъпи към десерта — шоколадов сладкиш с разбита сметана и шоколадов сос. Когато я чу да го поръчва, Пилар се зачуди, а пък като го видя, направо се смая. Заварената й дъщеря определено се радваше на добро здраве и солиден апетит. Но поне не й личеше, беше си тънка както винаги.

— Трябва да ти кажа нещо — усмихна й се Нанси, без да престава да лапа препълнени вилици от лепкавия сладкиш и разбитата сметана, а Пилар не откъсваше очи от нея.

— И аз трябва да ти кажа нещо. Ако продължаваш да си похапваш такива десерти, до Коледа ще станеш сто и петдесет кила. — Беше леко ужасена, но и развеселена, в някои отношения Нанси си бе останала едно голямо дете. Видът й също беше такъв: усмихна й се пакостливо и пое още една огромна хапка сладкиш със сметана, сетне още една.

— И без друго ще стана дебела — рече дяволито тя, докато Пилар отпиваше от кафето си.

— О, така ли? И защо? Да не би да прекаляваш с бонбоните и телевизията? Непрекъснато ти повтарям, макар че баща ти казва да не ти се меся: трябва да започнеш работа. Захвани се с нещо… ако щеш дори с благотворителна дейност, излез от къщи… намери си занимание…

— Ще си имам бебе — тихо я прекъсна Нанси и победоносно й се усмихна. Видът й беше такъв, сякаш беше разгадала някоя голяма мистерия, или пък разполагаше с известна единствено на нея тайна.

Пилар я зяпна слисано.

— Така ли? — Подобно нещо не бе й минавало и през ум, самата Нанси беше още такова дете, че в никакъв случай не й изглеждаше готова да става майка. При все това тя беше вече на двайсет и шест, на същата възраст, на която преди шестнайсет години Пилар бе срещнала Брадфорд. — Бременна ли?

Защо това й се бе видяло толкова невероятно, чудеше се после тя. Но го бе възприела тъкмо по този начин. Бе й се сторило абсурдно. Невъобразимо.

— Бебето ще се роди през юни. Преди да ви кажем, искахме да се уверим, че всичко е наред. Бременна съм в третия месец.

— Ох! — Пилар се облегна назад и се вторачи в нея. — Нямам думи! — Децата до такава степен отсъстваха от живота й, че тя изобщо ги бе изхвърлила от мислите си. Поне до тази сутрин. — Щастлива ли си, скъпа? — Или изплашена? Или бясна? Какво ли изпитваше човек? Как ли се чувстваше? Дори не можеше да си го представи и никога не бе искала да си го представя. Никога не бе разбирала този човешки копнеж. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе най-искрено желание да няма деца.

— Много съм щастлива, а Томи беше направо във възторг.

Съпругът й беше двайсет и осем годишен и работеше в Ай Би Ем. Печелеше добре и сигурно щеше да бъде много добър баща, но Пилар и Брад винаги ги бяха възприемали като деца. В някои отношения дори Тод, по-малкият брат на Нанси, изглеждаше по-зрял от тях.

— Наистина е прекрасно. Само дето в началото ми се повдигаше. Но сега съм много добре — рече простичко тя и обра последните трошици от шоколадовия сладкиш, докато Пилар я наблюдаваше смаяно.

— Ще хапнеш ли още един — на шега предложи тя и Нанси кимна.

— С удоволствие.

— Нанси Коулман, да не си посмяла! Докато дойде време да родиш, ще станеш сто кила!

— Изгарям от нетърпение — ухили се младата жена и Пилар, която тъкмо бе протегнала ръка да вземе сметката, прихна. После се наведе над масата и я целуна.

— Радвам се за тебе, скъпа. Радвам се и за двама ви. Баща ти сигурно много ще се развълнува. Това ще е първото му внуче.

— Зная. Мислим да минем в края на седмицата и да му го съобщим. Дотогава няма да му казваш нищо, нали?

— Разбира се. В никакъв случай няма да развалям изненадата. — Но й се стори странно, че малкото момиче, което на времето така яростно я бе отхвърляло, сега й доверява най-съкровената си тайна. В това имаше някаква симетрия, или поне ирония. Кръгът на отношенията им се бе затворил.

Разделиха се пред ресторанта и Пилар се върна в офиса си, като се подсмиваше на себе си. Хората питаха дали тя и Брад искат деца, а вместо това щяха да си имат внуче. После забрави за новината на Нанси и се задълбочи в работата.

Беше дълъг, изморителен ден и когато Брад дойде да я вземе и предложи да я изведе на вечеря, Пилар изпита облекчение. Остави колата си в гаража, благодарна, че не трябва да се прибира вкъщи и да готви. Вместо това щяха да прекарат една спокойна вечер в ресторант „При Луи“. Докато даваше поръчката, Брад бе в прекрасно настроение.

— Какво ново днес около теб? — попита тя с пресилена усмивка, облегна се назад и се опита да се отпусне. Бе преживяла един необикновен ден, изпълнен с работа, с безкрайните претенции на клиентите, но и с няколко странни момента, заредени с непознати за нея емоции. Все още не можеше да свикне с мисълта за онова, което й бе съобщила Нанси, за бебето, което щеше да се появи.

— Днес приключих най-дългото дело на нашето време и изпитвам такова облекчение, че ми иде да танцувам. — В неговия съд се водеше процес, продължил цели два месеца, който бе много уморителен, а понякога и невероятно досаден.

— Какво стана?

— Съдебните заседатели оправдаха подсъдимия и мисля, че бяха прави.

— Тази вечер той сигурно е много щастлив. — Спомни си своите клиенти от дните, когато работеше като служебен защитник.

— И аз съм много щастлив — усмихна й се Брад с вид на човек, комуто е паднал камък от плещите. — Нямам домашно. А ти? Изглежда, денят ти е бил труден.

— Наистина беше. Труден и необикновен. Тази сутрин в бюрото ми идваха едни хора във връзка с дело за осиновяване на дете, родено от „майка под наем“. Съпругът като глупак платил на една непълнолетна да износи детето му, а накрая тя отказала да му го даде. Заради възрастта й срещу него били повдигнати обвинения в криминални деяния, по-късно се отказали от тях, но не му разрешили дори да посещава детето. Чудата двойка. У тях имаше някакво тъжно и тихо отчаяние, някаква безумна привързаност към едно дете, което никога не са виждали, но са нарекли Джийн Мари. Беше толкова странно и така потискащо! Целия ден мислих за тях, не вярвам някой да може да им помогне кой знае колко. Вероятно след време ще получат право на посещения, но нищо повече, освен ако майката не започне да малтретира детето. Не зная… трудно е човек да си представи какво изпитват. Така отчаяно искат да получат това дете! Години наред са правили всичко, което е било по силите им, за да си имат бебе, после са обиколили агенциите за осиновяване и накрая това… Колко жалко, че се е обърнал към непълнолетна.

— Най-вероятно щеше да си има неприятности при всяко положение. Знаеш как завършват тези неща. Мога да ти посоча още десетина такива случая. Не мисля, че това е някакво решение.

— За някои хора може би е.

— Защо? Защо просто да не си осиновят дете?

Брад обичаше да разговаря с нея, да спори с нея, да разсъждава над някои идеи и да излага мнението си по различни дела. И двамата бяха крайно дискретни. Но когато обсъждаха работата си по този начин, той винаги си спомняше за времето, когато бяха опоненти в съда и за това какъв достоен противник му беше тя. Понякога словесните двубои с нея наистина му липсваха.

— Някои хора не могат да си осиновят. Защото са твърде бедни, твърде стари и не зная какво още. Пък и не е много лесно да намериш дете. Освен това тези двамата, изглежда, наистина държат бебето да е негово. Жената почти ми се извини, че нямали деца по нейна вина. — Тя й се бе видяла толкова странна, толкова покъртителна. Цялото й същество сякаш бе пропито от злочестина и неосъщественост.

— Смяташ ли, че ще ти се обадят?

— Не, не смятам. Казах им какво мисля по техния случай и то едва ли им е харесало. Обясних им, че вероятно ще отнеме много време и че при всяко положение няма изгледи да направя кой знае какво за тях. Не исках да им давам празни надежди, това щеше да е жестоко.

— Браво, моето момиче, цапардосала си ги с истината право по главите — разсмя се той, като довършваше първото си блюдо. Пилар запротестира, но на него му харесваше, че винаги е откровена с клиентите си.

— Длъжна бях да им го кажа открито — взе да обяснява тя, макар да разбираше, че е излишно. Брад я познаваше много добре. — Те толкова много искат това дете! Понякога ми е трудно да го разбера.

Трудно й бе да разбере сума неща, дори явното и пълно задоволство на Нанси, че ще си има бебе. Пилар го бе видяла, но не можеше да си представи, че тя самата е способна да го изпита. Докато я бе наблюдавала, се бе почувствала външен човек, надничащ в нечий ярко осветен прозорец. Това, което виждаше зад него, й харесваше, но нямаше и най-малка представа как да го достигне и дали изобщо мястото й е там. Цялата тази радост от предстоящото майчинство й беше абсолютно чужда.

— За какво си се замислила така? — Той я бе наблюдавал, когато протегна ръка през масата и взе нейната.

Тя му се усмихна.

— Не зная… сигурно вече остарявам и започвам да гледам философски на нещата… Понякога ми се струва, че се променям, и това малко ме плаши.

— Сигурно се дължи на шока от женитбата — пошегува се той. — И аз се промених. Чувствам се поне с петдесетина години по-млад. — Току-що бе навършил шейсет и две и все още беше обект на завист в целия съд. Погледна я и стана сериозен. — Какво те кара да мислиш, че се променяш?

— Не зная. — Не можеше да му каже, че Нанси е бременна, преди тя самата да му го съобщи. — Обядвах с една приятелка. Тя е бременна и беше толкова развълнувана, че самата приличаше на дете.

— Първа бременност? — Тя кимна. — Наистина е вълнуващо — продължи той, — но с децата винаги е така. Дори да имаш вече десет, все ти се струва, че ще се намери място и за още едно. Когато разбереш, че се е случило, може и да не си във възторг, но раждането на нов човек винаги е много вълнуващо. Коя е приятелката ти?

— О, по-рано работеше в кантората ни. Може би причината е в това, че се видях с нея, след като бях разговаряла с онези хора, които бяха изгубили делото за бебето. И те, и тя изглеждаха съвсем сигурни, преливащи от желание за собствено дете… Откъде знаят, че толкова много го искат? Откъде знаят, че ще го харесват, когато то порасне, и че ще се разбират с него? Боже мой, Брад, та човек се посвещава на това за цял живот, няма връщане назад! Как ли го правят хората?

— Следват природата си, предполагам. Без да си задават прекалено много въпроси. На теб, която си го избегнала, може би ти е по-лесно.

През всичките години, откакто я познаваше, тя никога не бе изпитала нужда да има дете и той не беше възразявал — нали си имаше свои собствени. И двамата се чувстваха напълно задоволени от работата, от съвместния си живот и от неговите, вече самостоятелни деца. Имаха свои интереси, свои занимания, приятели и всеки път, когато им останеше време, пътуваха до Лос Анджелис, до Ню Йорк и Европа. Ако им се бе родило дете, тези пътешествия щяха да бъдат, ако не невъзможни, то поне по-сложни за организиране. Но той бе убеден, че Пилар няма такова желание.

— Откъде знаеш, че съм го избегнала? — тихо попита тя и го погледна над масата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо, Пилар? — отвърна той на въпроса с въпрос, изненадан от изражението в очите й. В тях имаше някаква неудовлетвореност, някаква болка, каквито никога преди не бе забелязвал. После те се изгубиха. Бяха се появили само за един съвсем кратък миг. Тя отново заприлича на себе си и Брад реши, че просто е уморена.

— Казвам ти само, че не го разбирам. Не разбирам какво изпитват те и защо… и защо аз никога не съм го изпитвала.

— Може би някой ден ще го изпиташ — меко каза той, но този път тя се изсмя.

— Да. Като стана на петдесет. Струва ми се, че дори сега е малко късничко за това. — Спомни си за предупреждението на майка си на тяхната сватба.

— Всъщност не е, не и ако наистина го искаш. Що се отнася до мен, това вече е съвсем друг въпрос. Ако някога имаш бебе, ще трябва да ми подариш по този случай инвалидна количка и слухов апарат.

— Няма такава опасност, любов моя. — Както нямаше опасност и да забременее. Тя не искаше дете, само се стресна, когато Нанси й каза, че е бременна. За пръв път в живота си почувства съвсем лека тъга, съвсем малка празнота, съвсем кратка несигурност, а после си напомни за всичко онова, което притежаваше, и си каза, че е луда.