Даниел Стийл
Радост и болка (1)

Глава 1

Небето бе искрящосиньо, а денят — жарък и безветрен, когато Даяна Гуд слезе от лимузината с баща си. Под булото с цвят на слонова кост чертите на лицето й изглеждаха по-меки от обикновено. Шофьорът й помогна да излезе от колата и оправи шлейфа на дългата рокля от тежка коприна, която тихо изшумоля. Застанала пред черквата, Даяна вдигна сияещ поглед към баща си, а после затвори очи и се опита да запомни абсолютно всяка подробност от този миг. Никога през живота си не бе се чувствала толкова щастлива. Всичко беше съвършено.

— Много си красива — каза нежно баща й, като я гледаше изправена пред епископалната черква „Вси светии“ в Пасадена. Майка й бе тръгнала преди тях с другата кола заедно с двете й сестри, техните съпрузи и деца. Даяна беше средната дъщеря, обхваната от типичния стремеж да бъде най-добрата и най-умната, да постигне по-големи успехи. Обичаше сестрите си дълбоко и предано, но при все това винаги изпитваше потребност да направи нещо повече от тях. Не че те бяха на някакво недостижимо ниво. Голямата, Гейл, бе имала намерение да следва медицина, но през първата година от подготвителните курсове в университета се запозна с Джак, омъжи се за него още същия юни и веднага забременя. Сега беше на двайсет и девет години и вече имаше три очарователни момиченца. Даяна бе две години по-малка от нея и макар да бяха близки, помежду им винаги бе съществувало някакво съперничество, бяха учудващо различни. Гейл изобщо не си спомняше, че е искала да става лекарка. Щастливо омъжена, тя се задоволяваше с това да си стои вкъщи с децата, семейството изцяло запълваше времето й. Беше идеалната съпруга за един лекар — интелигентна, образована и проявяваща пълно разбиране за работното му време като акушер-гинеколог. Преди няколко седмици бе доверила на Даяна, че планирали да си имат поне още едно дете. Джак ужасно искал момче. Целият живот на Гейл се въртеше около съпруга, децата и дома им. Изобщо не я блазнеше светът на професионалната дейност, за разлика от двете й по-малки сестри.

В някои отношения Даяна си приличаше повече с по-малката сестра, Сам. Саманта беше амбициозна, борбена и животът вън от къщи я изпълваше с вълнение. През първите две години на своя брак бе полагала отчаяни усилия да съчетае семейния живот с кариерата си. Но когато се роди и второто й дете, тринайсет месеца след първото и едва две години след като се бе омъжила, тя беше принудена да признае, че това просто е невъзможно. Напусна работата си в една художествена галерия в Лос Анджелис и реши да си остане вкъщи. Новината много зарадва мъжа й, но месеци след това Сам изпитваше неудовлетвореност. През двете години, откакто бяха женени, работата на Шеймъс бе започнала да получава признание, почитателите му се множаха и той постепенно ставаше един от най-преуспяващите съвременни млади художници в Лос Анджелис. Сам работеше вкъщи като дизайнерка на свободна практика, но дори и така за нея бе почти невъзможно да се справя без чужда помощ с двете си съвсем малки деца. Обожаваше да си бъде вкъщи с Шеймъс и малките, бракът им бе прекрасен, а синчето и дъщеричката приличаха на пухкави херувимчета. Всеки, който ги видеше, моментално се влюбваше в тях. И въпреки това имаше моменти, когато тя завиждаше на Даяна за нейното място в света на работещите, в компанията на „големите“, както се изразяваше.

Ала в очите на Даяна животът на сестрите й изглеждаше прекалено установен. Доколкото можеше да прецени, на двайсет и пет и двайсет и девет години те сякаш вече бяха получили всичко, което са желали. Сам беше щастлива, в света на модерното изкуство се чувстваше в свои води. Гейл също бе намерила призванието си като съпруга на лекар. Даяна обаче винаги бе искала да постигне много повече от онова, което имаха те. Бе учила в Станфорд, после завърши едногодишния подготвителен курс за университета в Париж, Сорбоната. След като се дипломира, отиде за още една година в Париж. Намери си приказно апартаментче на Рю дьо Гренел, на левия бряг на Сена, и известно време наистина смяташе да остане там. Но след като работи година и половина за „Пари мач“, започна да я измъчва носталгия по Щатите, по семейството… и най-вече, за нейна голяма изненада — по сестрите й. Тогава Гейл тъкмо бе родила третото си дете, а Сам очакваше първото и на Даяна просто й се искаше да бъде с тях.

Когато се завърна, започнаха да я измъчват противоречиви чувства. През първите няколко месеца не я напускаха съмненията дали е постъпила правилно, дали не е трябвало да прояви повече воля и да остане във Франция.

Париж беше прекрасен, но в Лос Анджелис също бе интересно и почти веднага след пристигането си Даяна намери страхотна работа — като старши редактор в „Тудей’с хоум“. Тогава списанието беше още ново и възможностите — главозамайващи. Заплатата бе добра, хората — мили, условията — чудесни. А й дадоха и чудесен кабинет. За броени месеци тя вече ръководеше снимките, наемаше фотографи, сама пишеше наново някои от материалите и летеше до разни екзотични места, за да оглежда необикновено красиви къщи. От време на време дори отскачаше до Париж, до Лондон. Засне една вила в Южна Франция, друга — в Северна Германия. И, разбира се, посещаваше Ню Йорк, Палм Бийч, Хюстън, Далас, Сан Франциско и други американски градове. Това беше идеалната работа за нея, която я превърна в обект на завист за приятелите, дори за сестрите й. На всеки, който не разбираше с какво напрежение е свързана, се струваше вълшебна, на Даяна — също.

Тя срещна Анди скоро след като бе постъпила в списанието, на едно парти за представители на средствата за информация. Вечерта, когато се запознаха, приказваха, без да спрат, цели шест часа в едно италианско ресторантче. Още преди да успее да си поеме дъх, Анди й предложи да се пренесе в неговия апартамент. Тя изчака шест месеца, преди да го направи — опасяваше се, че ще загуби своята независимост. Но беше луда по него и Анди го знаеше. Той също беше ужасно влюбен и двамата се допълваха безупречно. По всичко личеше, че си подхождат идеално. Той беше висок, хубав и рус, бивша тенис звезда в Йейл, от старо и уважавано нюйоркско семейство. Бе дошъл в Лос Анджелис, за да учи в юридическия факултет на университета. Веднага след завършването беше постъпил в правния отдел на голяма телевизионна компания. Обичаше работата си и въпросите, с които се занимаваше, хората, с които се срещаше, правеха силно впечатление на Даяна. Той беше правен съветник на няколко важни програми и компанията бе изключително доволна от начина, по който се справяше дори с най-сложните договори. Даяна обичаше да ходи на деловите вечери с него, да се среща, с някои от звездите и да разговаря с юристи, с големи продуценти и важни агенти. Нивото беше шеметно, но Анди се справяше с лекота. Носеше на раменете си умна глава и блясъкът на света, с който го свързваха неговите служебни задължения, почти не му правеше впечатление. Харесваше професията си и имаше намерение след време да отвори собствена кантора, специализирана по правните проблеми в развлекателния бранш. Разбираше обаче, че е още твърде рано, и бе доволен от ценния опит, който придобиваше в телевизионната компания. Знаеше точно какво трябва да постигне и какво иска да получи от живота. Много преди това бе начертал план на кариерата си и когато се появи Даяна, само за броени дни разбра, че тя е жената, която иска за съпруга и майка на децата си. Анди имаше трима братя, двама от които — еднояйчни близнаци, и Даяна си мислеше, че може би и на тях ще им се родят близнаци. Те често говореха за децата, които ще имат, и тя си даваше сметка, че сексуалната непредпазливост, която понякога си позволяваха, е породена от желанието да предизвикат съдбата. Никой от двамата нямаше да се смути, ако тя забременееше и това ги принудеше преждевременно да се оженят. Само месеци след като се бяха запознали, те вече открито обсъждаха плановете си за женитба и своите намерения за далечното бъдеще.

Живееха заедно в малък, но красив апартамент на Бевърли Хилс. До голяма степен вкусовете им се покриваха, дори бяха купили две картини на Шеймъс. С доходите на двамата можеха да си позволят нещо наистина хубаво. Бяха обзавели жилището в ярко изразен модернистичен стил и даваха всичките си допълнителни доходи за предмети на изкуството. Искаха един ден да сложат началото на сериозна сбирка, но засега нямаха толкова средства, така че купуваха каквото беше по джоба им и страшно му се радваха.

Даяна бе най-доволна от това, че Анди се разбира прекрасно с родителите й, с нейните сестри и зетьове. Макар че Джак и Шеймъс бяха толкова различни, Анди явно харесваше и двамата и когато нямаше предвиден делови обяд в компанията, често обядваше с тях. Изглежда, се чувстваше еднакво непринудено в света на изкуството на Шеймъс и в света на Джак, с когото говореха ту за изследвания в областта на медицината, ту за финансови инвестиции. Андрю Дъглас беше непосредствен, симпатичен мъж и всичко в съвместния им живот изпълваше Даяна с радостно вълнение. След първата година отидоха заедно в Европа и тя му показа всичките си любими кътчета в Париж, а след това пътуваха по долината на Лоара. После заминаха за Шотландия, да погостуват на Ник, по-малкия брат на Анди, който беше там за една година. Прекараха чудесно и когато се върнаха, започнаха спокойно да планират женитбата си през следващото лято. Сгодиха се година и половина, след като се бяха запознали и определиха датата на сватбата осем месеца по-късно, през юни. Решиха да отидат на сватбено пътешествие отново в Европа, този път в Южна Франция, Италия и Испания. Даяна бе успяла да си вземе три седмици отпуск от списанието, Анди бе измолил от компанията също толкова.

Търсиха си къща в Брентуд, Уестуд и Санта Моника. В Малибу видяха една, която наистина им хареса, дори бяха готови да пътуват всеки ден оттам. Но през март откриха идеалния дом в Пасификс Палисейдс. Години наред голямо семейство се бе грижило с любов за него, но децата бяха порасли и тръгнали по своя път и възрастната двойка, на която принадлежеше, го продаваше, макар и с голяма неохота. Анди и Даяна се влюбиха в къщата от пръв поглед: голяма, топла, с несиметрично разположени пристройки, облицована с дърво, заобиколена от красиви дървета и огромна градина, в която щяха да играят децата им. Вторият етаж бе зает от прекрасен апартамент за стопаните, по един кабинет за всеки от двамата, както и елегантна стая за гости. А на горния бяха разположени четири огромни детски спални.

Крайният срок за изпразване на къщата беше през май и Анди се бе пренесъл в нея само три седмици преди венчавката. В деня на предсватбената вечеря, която родителите на Даяна дадоха в „Бистро“ на Бевърли Хилс, навсякъде из нея все още бяха разхвърляни кашони и Даяна бе оставила куфарите си за сватбеното пътешествие отпред в антрето.

Не искаше да прекарва нощта преди венчавката с Анди и остана да спи при родителите си, в спалнята от своето детство. След като се събуди, дълго се излежава, загледана в така познатите тапети на избелели розови и сини цветчета. Изпитваше странно чувство при мисълта, че след няколко часа ще бъде вече друг човек, ще бъде омъжена… и какво ли означаваше това? Каква ли щеше да бъде тогава? Дали щеше да се чувства по-различно, отколкото когато бе живяла с него? Щеше ли той да се промени? Ами самата тя. Изведнъж всичко й се стори доста страшничко. Замисли се за сестрите си, за мъжете им, за децата, които им се бяха родили, и как всичко това ги бе променило, в началото незабележимо. А после, с течение на годините, те сякаш се бяха превърнали в част от цялото, което представляваха заедно с мъжете и децата си. Тя все още бе близка с тях, но съществуваше някаква неуловима разлика. Странна беше и представата, че след година може би и тя ще си има дете. При тази мисъл стомахът й леко се сви от радостна тревога. Любовните нощи с Анди бяха изключително преживяване, но още по-вълнуващо бе съзнанието, че в близко време те може би ще дадат плод и ще им се роди бебе. Обичаше Анди толкова много, че й беше приятно да си представя как ще му ражда деца.

Когато стана от леглото в деня на своята сватба, Даяна още продължаваше да се усмихва, замислена за Анди и за бъдещия им съвместен живот. Слезе долу да изпие на спокойствие чаша кафе, преди останалите да са се събудили. След малко дойде и майка й. Половин час по-късно пристигнаха Гейл и Сам с децата, за да се издокарат тук и да помогнат на Даяна да се приготви за венчавката. Мъжете им си бяха останали вкъщи, и двамата щяха да бъдат шафери. Трите дъщерички на Гейл и момиченцето на Сам щяха да хвърлят цветя пред булката, а момченцето щеше да носи пръстените. Само на две годинки, то беше толкова сладко в бялото копринено костюмче, което Даяна му бе избрала, че когато го видяха, тя и сестрите й се просълзиха.

Скоро след идването им майката на Даяна събра децата около себе си. Бе наела едно момиче, което й помагаше да ги държи под контрол, докато дъщерите й се обличаха. „Типично за нея!“ — подхвърли с усмивка и вдигната вежда Гейл. Майка им обикновено се сещаше за всичко, предвиждаше възможни случайности и беше толкова организирана, че всички роптаеха, когато още от юни започваше да им се обажда, за да ги пита как ще прекарат Деня на благодарността. Ала при подготовката на сватбата тя бе за Даяна като изпратена от бога. Самата Даяна беше толкова ангажирана в списанието, че едва успяваше да ходи на пробите за собствената си рокля, но майка й се бе погрижила за всичко и тя беше сигурна, че благодарение на нея тържеството ще протече гладко. До този момент нещата се развиваха именно така. Сестрите й изглеждаха прекрасно в светлопрасковените си копринени рокли и носеха рози в най-бледия оттенък на същия цвят. Момиченцата също бяха много елегантни, в бели роклички и колани с цвят на праскова. Когато тръгнаха с баба си и майките си към черквата, те носеха в малките си, облечени в ръкавици ръце, кошнички с листа от розов цвят. Даяна остана вкъщи и прекара последните, изпълнени с нервно напрежение моменти, в лек разговор с баща си.

— Изглеждаш направо красива, скъпа — сияеше насреща й той. Винаги се бе гордял с нея, тя бе толкова порядъчна, мила и отзивчива.

Даяна също не можеше да се оплаче от родителите си, те не криеха нищо, не предявяваха неразумни изисквания, никога не се бяха държали враждебно с нея, дори, доколкото си спомняше, когато бе започнала да поотрасва.

Гейл бе имала повече разправии с тях, тя и майка й често се бяха спречквали, и то доста остро. Гейл беше най-голямата и по-късно с охота обясняваше, че тя ги била дресирала. Но Даяна винаги бе смятала, че родителите им са много разумни хора. В повечето случаи и Саманта се съгласяваше с нея, макар в началото госпожа Гуд да бе малко притеснена от това, че тя ще се жени за художник. Но постепенно родителите й бяха започнали да се възхищават от Шеймъс и да го уважават. Той бе доста особен, но беше трудно човек да не го харесва.

По отношение на Андрю Дъглас нямаха изобщо никакви резерви. Андрю беше прекрасен мъж и те бяха уверени, че Даяна ще е много щастлива с него.

— Страх ли те е? — попита нежно баща й.

Тя крачеше из хола в очакване да минат последните минути, преди да излязат навън и да се качат в лимузината, която щеше да ги откара на церемонията. Оставаше още малко време и на Даяна внезапно й се прииска всичко вече да е минало и да е настъпила нощта, която щяха да прекарат в „Бел Еър“, или да седят вече в самолета, с който на следващата сутрин щяха да отлетят за Париж.

— Нещо такова — усмихна се тя и отново заприлича на дете. Под булото дългата й червеникавокафява коса бе вдигната на кок и й придаваше изключително светски вид, а същевременно изглеждаше ужасно млада. Тя никога не бе имала задръжки да се обърне към баща си и да му каже какво чувства, да сподели с него грижите и страховете си.

Но сега нямаше сериозни опасения, само няколко останали без отговор въпроса.

— Продължавам да се питам дали отсега нататък ще бъде по-различно… когато се оженим, искам да кажа… Нали разбираш, не просто да живеем заедно… — Тя въздъхна и пак се усмихна. — Всичко изглежда така сериозно, нали?

На двайсет и седем години Даяна все още се чувстваше много млада, а понякога и твърде стара. Но като че тъкмо сега беше подходящият момент да се омъжи, особено пък за човек като Андрю Уилям Дъглас, когото обичаше от все сърце.

— Сериозно е — отвърна с усмивка баща й и устните му нежно докоснаха челото й.

Той беше висок, изискан мъж с бяла коса и проницателни сини очи. Познаваше я добре и харесваше жената, в която се бе превърнала, както и мъжа, за когото предстоеше да се венчае. Знаеше, че ще живеят добре, по отношение на Андрю и Даяна не таеше никакви опасения. Ако съдбата бъде благосклонна към тях, те щяха да стигнат далеч и той им желаеше от все сърце всичко хубаво в това пътуване.

— Ти си готова за брака. Знаеш какво правиш, той е добър човек. Няма да сгрешиш, скъпа. Пък и ние сме винаги на твое разположение… и на Анди, разбира се. Надявам се, че и двамата знаете това.

— Аз го зная. — Очите й се напълниха със сълзи и тя отклони поглед. Изведнъж й домъчня страшно, че напуска баща си и тази къща, въпреки че не живееше вече тук. В известен смисъл й бе по-трудно да се раздели с него, отколкото с майка си, която бе по-заета, по-делова. Преди да потеглят към черквата, вниманието на госпожа Гуд бе изцяло погълнато от поставянето на булото и от грижите децата да не настъпят шлейфа на сватбената рокля. Сега, когато Даяна бе останала сама с баща си в хола, нищо не отклоняваше вниманието им, между тях имаше само любов, надежда и радостно вълнение.

— Хайде, млада госпожо — рече накрая той с твърд, но преливащ от обич глас, — имаме да ходим на една сватба. — Усмихна се и й предложи сгънатата си в лакътя ръка.

Двамата с шофьора й помогнаха да влезе в колата с дългия си шлейф и спуснатото було и след миг тя вече бе настанена на задната седалка с огромния букет от бели рози в ръка. Роклята й се разстилаше по цялото купе. Когато потеглиха, видя група деца, които махаха и сочеха към нея. „Гледай!… Гледай!… Булка!“ Съзнанието, че тези думи се отнасят за нея, я изпълни със странно усещане и докато се отдалечаваха, главата й се замая от възбуда. Изведнъж сърцето й се разтуптя и тя се зае да оправя булото, дантеления корсаж и широките атлазени ръкави, безчет пъти сваляни и прикачвани по време на пробите. Роклята бе изцяло във викториански стил, строго официална.

На тържеството след венчавката в „Оукмънт Кънтри Клъб“ бяха поканени триста души. Щяха да дойдат всички: стари приятелки от училище, близки на родителите й, далечни роднини, колеги от списанието, приятели на Анди и цял куп хора от компанията, които той бе поканил. Най-близкият му приятел от работата Уилям Бенингтън щеше да присъства и на венчавката. Няколко телевизионни звезди, с които бе общувал отблизо, докато бе подготвял договорите им, също щяха да ги почетат с присъствието си. Родителите и тримата братя на младоженеца вече бяха пристигнали. Ник, който бе прекарал една година в Шотландия, сега работеше в Лондон, а Грег и Алекс — близнаците, учеха в икономическия институт в Харвард, но и те бяха дошли. Близнаците, шест години по-млади от Анди, който беше на трийсет и две, винаги се бяха възхищавали от него. Те бяха във възторг и от Даяна, която предвкусваше удоволствието занапред да ги вижда по-често, да ги кани за ваканциите, дори евентуално да ги уговори да се преместят в Калифорния. Но за разлика от Анди другите синове на Дъгласови предпочитаха източните щати. Грег и Алекс възнамеряваха да се установят в Ню Йорк или Бостън, дори може би в Лондон като Ник.

— Ние не сме обвързани със звездите като брат ни — добродушно се бе пошегувал снощи на предсватбената вечеря Ник. Но си личеше, че са възхитени от успехите му и от булката, която си бе избрал. Трите момчета явно много се гордееха с най-големия си брат.

Докато стояха отвън, Даяна чуваше музиката на орган, която се носеше от черквата. Хвана баща си подръка и през тялото й премина тръпка от възбуда. Погледна го със сините си и дълбоки като неговите очи и когато тръгнаха нагоре по стъпалата, стисна ръката му.

— Започва се, татко — прошепна тя.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той също както вечерта, когато за пръв път бе участвала в пиеса… и когато на девет години бе паднала с колелото и си бе счупила ръката. Тогава той я бе закарал в болницата, разсмивайки я по пътя със смешни историйки, а докато наместваха костите, я бе стискал здраво в прегръдките си.

Спряха непосредствено пред централния вход в очакване един от шаферите да им даде сигнал и той додаде:

— Ти си прекрасно момиче и ще бъдеш великолепна съпруга.

— Обичам те, татко — прошепна неспокойно тя.

— И аз те обичам, Даяна — наведе се и целуна бухналото було. Силният аромат на розите се стелеше като облак около тях. И двамата знаеха, че ще запомнят този миг за цял живот. — Бог да те благослови — прошепна той, когато сигналът бе даден и сестрите й бавно тръгнаха по пътеката. След тях вървяха три от най-старите приятелки на Даяна в същите прасковени рокли и муселинови шапки с огромни периферии, следвани от цяло шествие сладки дечица. Настъпи пауза, през която музиката стана още по-величествена, а после бавно-бавно, царствено и грациозно, влезе тя — млада кралица, тръгнала да срещне своя крал — в бялата, пристегната в талията атлазена рокля с красиви апликации от кремава дантела. Булото я обгръщаше като лека мъгла, а под него се виждаха бляскавата тъмна коса, нежната кожа, искрящите сини очи и изплашената полуусмивка, леко разтворила устните й. Тя вдигна поглед и го видя да я чака — висок, красив и рус. И цял живот щеше да бъде така.

Когато Андрю я погледна, очите му се просълзиха. Тя приличаше на видение, носещо се плавно по покритата с бял атлаз пътеката.

И ето, Даяна най-сетне застана до него, хванала букета в разтрепераните си ръце. Анди нежно стисна пръстите й и свещеникът тържествено се обърна към присъстващите, напомни им защо са се събрали и колко огромна е тяхната отговорност като членове на семейството и приятели, дошли да подкрепят младоженците, когато се заклеват един на друг да се обичат и да са си верни в добри и лоши времена, в болест и здраве, в богатство и бедност, докато смъртта ги раздели. Каза на Андрю и Даяна, че пътят им невинаги ще е равен, че може съдбата понякога да не е благосклонна към тях, но те трябва да помнят клетвата си, да си помагат, да бъдат всеотдайни и силни в своята любов един към друг и към бога.

И двамата произнесоха клетвените думи със силни и ясни гласове. Ръцете на Даяна бяха престанали да треперят. Вече не бе изплашена. Беше до Анди. Точно там, където бе мястото й. Никога, никога през живота си не се бе чувствала толкова щастлива. Когато свещеникът ги обяви за мъж и жена, тя цяла засия. Тясната златна халка, която Анди сложи на пръста й, заблестя на слънчевата светлина. Той се наведе да я целуне и от очите му бликаше толкова любов и нежност, че накрая се разплака дори майка й. Баща й плачеше вече от доста време, още откакто я остави пред олтара до мъжа, когото тя обичаше. Знаеше, че никога повече няма да е същото… сега тя принадлежеше другиму.

Младоженците тръгнаха по пътеката, греещи от щастие, горди и все така сияещи, се качиха в колата, която щеше да ги откара на приема в клуба.

Танците там продължиха до шест вечерта. На Даяна й се струваше, че са поканени всички хора, които е познавала някога, и още стотици други, които никога не е виждала. Към края на тържеството се чувстваше така, сякаш бе танцувала с всички присъстващи. Накрая тя, сестрите й, Анди и неговите братя се впуснаха в лудешко лимбо. Наложи се и двамата близнаци да танцуват със Сам, тъй като момчетата на Дъгласови бяха четири, а сестрите Гуд — само три, но на Сам това, изглежда, й харесваше. Тя беше една година по-млада от тях и към края на приема тримата вече бяха станали близки. Даяна бе трогната, когато видя колко много от приятелите на Анди в компанията са тук. Беше дошъл дори председателят със съпругата си. Макар да стояха съвсем малко, беше много мило от тяхна страна, че им оказаха това внимание. Сред гостите бе и главният редактор на „Тудей’с хоум“. Той танцува няколко пъти с Даяна, а също и с майка й.

Следобедът мина прекрасно, целият ден бе вълшебен — началото на един живот, за който винаги бе мечтала. Засега всичко се развиваше както трябва. Анди се бе появил в подходящ момент, през изминалите две и половина години се бе чувствала щастлива с него, съжителството им се бе оказало много приятно. И й се струваше, че са избрали точно подходящия момент да се оженят. Двамата бяха сигурни един в друг, в самите себе си и в това, което искаха от бъдещето: да са заедно, да вървят ръка за ръка и да изградят свое семейство. Имаше толкова много неща, които желаеха да си дадат и да споделят един с друг.

Преди да отиде да се преоблече, Даяна спря и погледна Анди. За миг я обзе чувството, че всичко е прекалено съвършено. Не й се искаше да сваля сватбената рокля, която никога повече нямаше да облече — тази красива реалност щеше да се превърне в спомен. Гледаше го и й се искаше този момент никога да не свършва.

— Ти си невероятна — прошепна й той и отново я повлече към дансинга за един последен валс, преди да си тръгнат от партито и да започнат съвместния си живот.

— Иска ми се този ден никога да не свършва — отрони тя, затвори очи и си представи колко прекрасно бе минало всичко.

— Няма да свърши — тихо каза Анди и я притисна още по-силно към себе си. — Аз няма да позволя. Винаги ще бъде така, Даяна… Не бива да го забравяме, ако някога нещата помежду ни не вървят…

— Това предупреждение ли е? — Тя леко се отдръпна и му се усмихна. — Отсега ли ще започнеш да ме подлагаш на изпитания.

— На големи изпитания — засмя се той. Това, което имаше предвид, не мина незабелязано за нея и тя прихна.

— Засрами се! — Двамата се смееха и продължаваха да кръжат в ритъма на валса.

— Аз ли? А кой ме заряза и се върна в дома на родителите си, за да бъде девственица в деня на сватбата?

— Само една нощ, Анди!

— Не беше само една нощ, повече беше, мен питай. — Отново я притегли към себе си и опря страна до булото й, а тя нежно докосна с пръсти врата му.

— Една нощ беше…

— Ще трябва да ми се реваншираш със седмици, смятано от… — направи справка с часовника си — след около половин час. — Музиката постепенно затихна и той я погледна нежно: — Готова ли си да тръгваме?

Тя кимна, натъжена, че трябва да напусне сватбата. Но беше време, минаваше шест часът и двамата бяха уморени.

Докато се преобличаше, шаферките се качиха горе с нея. Даяна бавно свали красивата рокля и булото. Майка й внимателно ги сложи на специална тапицирана окачалка и с лека усмивка остана да наблюдава от разстояние възбудата на младите жени. Тя обичаше дъщерите си повече от всичко на света. Те я бяха дарили с много радост и сега госпожа Гуд бе доволна да ги види всичките добре подредени и щастливо омъжени.

Даяна облече кремавия копринен костюм, който беше избрала заедно с майка си в магазина на „Шанел“ — с големи седефени копчета и морскосини биета. Чантата беше в същия цвят. Бе си купила и кремава шапка и възхитително елегантна, с огромния букет бели рози в ръце, слезе в хола, за да се срещне със съпруга си.

Анди влезе и очите му светнаха. След минута тя вече бе хвърлила сред тълпата отвън своя букет, а той — жартиерата си и двамата тичаха към колата под дъжд от оризови зърна и розови листенца. Преди това набързо се бяха разцелували със своите родители, братя и сестри. Обещаха да се обадят по телефона от сватбеното пътешествие, Даяна специално благодари на майка си и баща си за хубавата сватба. И заминаха с дългата бяла лимузина за хотел „Бел Еър“, където щяха да прекарат брачната си нощ в огромен апартамент с изглед към грижливо поддържания парк.

Когато колата потегли, Анди я прегърна през кръста и двамата въздъхнаха от облекчение и умора.

— Ох! Какъв ден! — рече той, облегна се назад и я погледна с тиха възхита. — Ти беше великолепна булка! — Мисълта, че всичко вече е свършило, му се струваше странна.

— И ти беше много красив — усмихна му се тя. — Чудесно беше!

— Ти и майка ти се справихте фантастично. Колегите от телевизията в един глас твърдят, че и по филмите не са виждали по-хубава сватба. — Да, на тяхната имаше атмосфера на любов и щастие, изпълваше я присъствието на близките и приятелите, но нямаше показност. — Сестрите ти също бяха страхотни. Когато се съберете, вие трите май наистина забравяте всякакво благоприличие — подразни я той и тя изпъна гръб в подправено възмущение.

— Така ли? Бих казала, че в това отношение момчетата Дъглас също имат с какво да се похвалят! Вие се държахте направо скандално!

— Не говори глупости! — Анди се загледа през прозореца с престорено сериозен вид, а младата му съпруга прихна и така го блъсна, че едва не го събори на пода.

— Шегуваш ли се? Извинявай, да не би да си забравил как всички заедно танцувахте бугалу с майка ми?

— Не си спомням такова нещо — отвърна той с невинно изражение. Двамата отново прихнаха.

— Ти си пиян.

— Няма как да не съм — обърна се към нея той и я сграбчи, притисна я към себе си и я целуна. Мина много време, преди да се отдръпне, за да си поеме въздух и двамата бяха останали без дъх. — Господи… цял ден умирам за една истинска целувка. Нямам търпение да стигнем в хотела и да разкъсам дрехите ти.

— Новия ми костюм? — Тя изглеждаше ужасена, а той се усмихваше при мисълта за това.

— И новата шапка към него. Все пак, трябва да призная, че са много хубави.

— Благодаря ти.

Те се хванаха за ръце и продължиха да си бъбрят на задната седалка все едно току-що се бяха открили. Изпитваха странното чувство, че сега поставят началото на отношенията си, само че бяха стари приятели и всичко, което вършеха, беше спокойно и озарено от взаимната им любов.

Когато пристигнаха в хотела, един служител от администрацията ги поведе по пътеката към централната сграда. Минаха покрай дискретен надпис, който сочеше къде е сватбеното тържество на някакви Мейсън и Уинуд, и си размениха усмивки.

— Днес май е голям ден — прошепна й Анди.

Хвърлиха един поглед на парка с лебедите и останаха възхитени, когато видяха апартамента си — на втория етаж, с огромен хол, малка кухня и приказна спалня, цялата във фина френска дамаска на цветчета и розов атлас. Мястото изглеждаше идеално за брачната им нощ. В хола имаше камина и Анди се надяваше, че вечерта ще бъде достатъчно хладна, за да я запалят.

— Красиво е — промълви тя, когато придружителят им излезе и затвори вратата след себе си.

— И ти си красива. — Той полека свали шапката й и я запрати на една от масичките. После нежно разпусна косата й и прокара пръсти през нея. — Ти си най-красивата жена, която съм виждал… и си моя… завинаги, завинаги… — Говореше като дете, което разказва приказка — та нали всички приказки завършваха точно така: „И след това булката и младоженецът заживели щастливо…“.

— Ти също си мой — уточни тя, но той нямаше нужда от напомняне, нито пък имаше някакви възражения. Докато се целуваха, елегантният нов костюм от „Шанел“ бе набързо разкопчан и когато Анди я положи на канапето, жакетът се свлече на пода. Миг по-късно до него бяха запратени и собствените му дрехи. Всичко, което бяха носили върху себе си, лежеше захвърлено на пода, а телата им — дълги, стройни и еластични — се откриваха за пръв път в съпружеска прегръдка. Сякаш този миг на страст събираше в себе си всичките им чувства и очаквания. Даяна се бе вкопчила в него, сякаш нямаше да го пусне дори за минута, докато е жива. Понесени от вълните на неспирно растящия екстаз, те потръпнаха в наслада, а после дълго останаха неподвижни в прегръдките си. Слънцето вече залязваше и дългите розови и оранжеви пръсти на последните му отблясъци зашариха из стаята. Двамата лежаха един до друг и си мислеха за общото бъдеще, което ги очакваше.

— Никога през живота си не съм бил толкова щастлив — нежно рече той.

— Надявам се, че винаги ще бъде така — прошепна тя, — че винаги ще те правя щастлив.

— Че взаимно ще си даряваме щастие — допълни той, освободи дългите си крайници от нейните и стана. Усмихна й се и отиде до прозореца. Черните и бели лебеди плавно се плъзгаха по езерцето, тревата на моравите бе безупречно подстригана. Млади хора в яркоцветни коктейлни облекла бързаха към скрит от погледа му кът, във въздуха се носеха звуците на мелодия от естрадна програма.

— Това трябва да е сватбата на Мейсън и Уинуд — усмихна му се Даяна, все още излегната на канапето. Изведнъж я изпълни надеждата, че са си направили бебе.

Този път не бяха използвали никакви предпазни средства, вече нямаха причина да го правят. Бяха решили да престанат да ги употребяват веднага след като се оженят. Двете й сестри бяха забременели през медения месец. Даяна предполагаше, че и с нея ще стане същото, и това я изпълваше с истинска радост. След няколко минути тя също се надигна и застана до Анди. Точно в този момент млада жена в бяла сватбена рокля се затича по пътеката, притиснала към гърдите си късото бяло було и малкия букет. С нея беше момиче в червена рокля, вероятно шаферка. Булката изглеждаше приблизително на възрастта на Даяна, „изкуствена“ блондинка, доста привлекателна, с някаква чувствена хубост. Роклята й беше къса, претенциозна, но не изглеждаше скъпа. Докато я наблюдаваха, нещо във вида й, в начина, по който тичаше, трогна сърцата им. Тези вълнения им бяха много добре познати и те й желаеха всичко най-хубаво.

 

 

— Хайде, Барби! — подкани я Джуди, момичето в червената рокля, когато Барбара се препъна с белите си атлазени обувки на високи токчета, купени сутринта от един евтин магазин, и едва не падна. — Ето, хвани се за мен… По-спокойно, малката… — Джуди протегна ръка и я подкрепи, а Барбара спря да си поеме дълбоко дъх и още малко да остане скрита от гостите. Джуди помаха на шафера и само с устни произнесе: „Време ли е?“. Той поклати глава и вдигна пет пръста, а тя кимна, че е разбрала. Двете жени бяха приятелки, макар да не се познаваха чак толкова отдавна. Актриси, работили като танцьорки в Лас Вегас, преди година те бяха дошли в Лос Анджелис и бяха решили заедно да наемат жилище, за да спестят нещо от оскъдните суми, които печелеха.

След пристигането си в Лос Анджелис Джуди бе получила две незначителни роли, няколко пъти я наемаха като модел и без малко не я включиха в една реклама. Барби бе участвала в балета на новата постановка на мюзикъла „Оклахома“, когато трупата гостуваше в града, и правеше опити, за съжаление неуспешни, да получи роля, в който и да е от телевизионните сериали, излъчвани денем. През останалото време, както и Джуди, работеше като сервитьорка. Щом пристигна в града, си намери страхотно място в „Хард рок кафе“. Успя да настани там и Джуди. Двете се запознаха с Чарли именно в кафенето.

В началото с него излизаше Джуди, но двамата не се понасяха и нямаха какво да си кажат. Барби беше тази, с която Чарли непрекъснато идваше да разговаря. Известно време обядваше в кафенето почти всеки ден, накрая събра смелост и я покани да излязат. Когато за пръв път определи среща на Джуди, бе се решил по-лесно — тя бе толкова земна, толкова прозаична. А Барби беше наистина нещо специално.

Излиза с нея няколко пъти. На четвъртата среща бе вече влюбен до уши и ужасно се страхуваше да й го каже. Дори известно време престана да я търси, но не можеше да не я вижда. Обади се на Джуди и я помоли да поговорят. Искаше да се посъветва с нея и се надяваше тя да му каже какво е отношението на Барби към него.

— Луда е по тебе, ненормалник такъв. — Виждаше й се смешно мъж на двайсет и девет години да бъде толкова наивен по отношение на жените. Нито тя, нито Барби бяха срещали друг като него. Той не беше особено хубав, но беше сладък, у него имаше нещо момчешко, беше така непокварен и честен!

— Какво те кара да мислиш, че ме харесва? Казвала ли ти е нещо? — подозрително попита той и тя отново се разсмя.

— Познавам я по-добре от тебе.

Джуди знаеше, че Барби харесва милото му отношение към нея, неговата щедрост и че намира заведенията, в които я води, доста изискани. Като представител на голяма текстилна компания той изкарваше добри пари, получаваше големи комисиони. Обичаше да води момичетата в хубави ресторанти и за ерген битът му бе доста прилично устроен. Приятните неща в ежедневието имаха за него голямо значение. Той бе израснал в голяма беднотия в Ню Джърси, и много държеше сега да живее добре. Беше работил много, за да постигне това, и си го бе заслужил.

— Тя смята, че си страхотен — добави Джуди, питайки се дали не сгреши, като сама не положи особени усилия да го спечели, но той не беше неин тип. Тя обичаше вълненията, а Чарли беше твърде благоразумен. Мило момче наистина, но тя харесваше по-расови мъже. Търсеше нещо изключително, Чарли я отегчаваше.

Барбара обаче беше нещо друго. Джуди знаеше, че тя е израсла в неголям град. След като завършила гимназия, я избирали за мис „Какво ли не“ на града, а после имала голям скандал с родителите си и избягала в Лас Вегас. Много преди това мислела да замине за Ню Йорк, но Ню Йорк бил прекалено далече от Солт Лейк, Вегас бил по-наблизо.

Макар Барби да се бе срещала с много мъже и да бе преживяла доста трудности, у нея все още имаше нещо почтено и непокварено, което караше Чарли да я обича. Тя също го харесваше. Той й напомняше момчетата от родния град, наивността му я изненадваше приятно. След мъжете във Вегас и Лос Анджелис, които сякаш очакваха да получат от едно момиче всичко, от пари до секс, че и отгоре, неговата компания бе едно освежително разнообразие. Чарли не искаше нищо от нея, достатъчно му беше само да са заедно и да я глези, а това нямаше как да не й се хареса. Макар да не беше красавец, не беше и грозен. Косата му беше червена, очите му — сини и цялата му кожа бе покрита с лунички. У него имаше нещо мило и познато, напомняше съседско момче, и доста жени, в това число и Барби, го намираха не само трогателен, но и привлекателен. Понякога тя си мислеше, че може би чрез него ще намери решение на много от проблемите си.

— Защо не й кажеш какво изпитваш към нея? — окуражи го Джуди.

И после, едва три седмици след като бяха започнали да излизат, те изведнъж се сгодиха. А шест месеца по-късно Барбара стоеше зад живия плет в градината на хотел „Бел Еър“ и чакаше сигнала, който щеше да сложи началото на сватбата й.

— Добре ли си? — погледна я загрижено Джуди, а тя нервно подскачаше от крак на крак като подплашен състезателен кон.

— Струва ми се, че ще повърна.

— Само да си посмяла! Отне ми два часа да подреждам косата ти под това було… Ще те убия!

— Добре, добре… Само че, Джуди, вече съм много стара за това.

Тя беше на трийсет години, само една година по-голяма от Чарли, но понякога й се струваше, че е по-стара с хиляда години. Когато си слагаше по-малко грим и прибираше косата си на плитка отзад, изглеждаше по-млада от него. Но бе видяла в живота много повече неща и бе много по-опитна. Само Чарли забелязваше душевната й доброта и чистота. Само той се бе оказал способен да докосне тази част от нея, която тя бе смятала за безвъзвратно загубена. Той я канеше в апартамента си и я гощаваше със собственоръчно приготвени ястия, двамата ходеха на дълги разходки и той й говореше, че иска да се запознае с нейното семейство. Но тя само клатеше глава и никога не отговаряше на въпросите му. Не обичаше тази тема и му заявяваше, че кракът й няма да стъпи в Солт Лейк Сити, че не иска да вижда близките си никога повече, ала така и не му обясни защо. Бе побесняла, когато един ден двама мормонски мисионери се бяха появили пред апартамента, който делеше с Джуди, с намерението да я върнат към черквата и да я накарат да се прибере в Солт Лейк Сити. Бе блъснала вратата в лицата им и им бе изкрещяла да не се появяват никога повече. Не искаше нищо да й напомня за живота в родния град, на който бе обърнала гръб. Чарли знаеше само, че тя има осем братя и сестри и двайсетина племенници и племеннички, но му беше ясно, че там с нея се е случило нещо, че причината едва ли се крие само в скуката. Ала тя категорично отказваше да говори за това.

Той бе много по-открит, що се отнася до собственото му минало. След раждането си бил изоставен на една железопътна гара, така пишело в документите му, и израснал в редица държавни сиропиталища в Ню Джърси. Няколко пъти бил вземан като храненик, на два пъти искали да го осиновят, но бил нервно дете, предразположено към алергии и кожни болести и на пет години вече сериозно страдал от астма. С течение на времето постепенно се отървал от повечето си оплаквания и години наред не получавал астматични пристъпи, но по това време станал прекалено голям за осиновяване и никой не го искал. Когато навършил осемнайсет, напуснал държавния приют, взел автобуса за Лос Анджелис и живеел тук вече от единайсет години. Проявил упоритост и завършил вечерен колеж. Сега мечтата му била да вземе диплома за висше икономическо образование. Това щяло да му позволи да си намери по-добра работа и да издържа семейството, за което копнеел. Връзката с Барби беше за него сбъдване на най-съкровената му мечта. Сега искаше единствено да се ожени за нея, да й предложи хубав дом и двамата да го напълнят с деца, които да приличат на нея. Беше й го казал веднъж и тя се бе изсмяла:

— Ще бъде много по-добре, ако приличат на теб!

Тя бе хубаво момиче с възхитителна фигура, но преди да срещне Чарли, никога не бе имала високо мнение за своята външност и изобщо за себе си. За разлика от мъжете, които бе познавала преди, той се държеше с нея мило и грижовно. И все пак понякога й се искаше да беше малко по-вълнуващ.

Когато пристигна в Лос Анджелис, Барби имаше намерение да тръгне с някой актьор, дори може би с филмова звезда. А вместо това се влюби в Чарли. Понякога се питаше дали да не почака още малко своя принц от приказките или поне някоя знаменитост от киното. Помъкна Чарли по магазините да му купуват нови дрехи, като се опитваше да го запознае с последната мода и да внесе малко повече тръпка във външността му. Но в края на краищата се видя принудена да се съгласи с него: на гърба му модните дрехи изглеждаха наистина глупаво. Той просто бе човек, роден да носи обикновено облекло. Когато Чарли оставяше косата си твърде дълга, тя щръкваше във всички посоки, така че се налагаше да я подстригва късо. Той никога не потъмняваше от слънцето, само изгаряше и после му излизаха мехури.

— Нали виждаш, че не съм роден да блестя — сериозно й бе обяснил той една вечер, докато седяха на масата и похапваха от неговия специалитет — ребра с кнедли и пищна зелена салата. Бе й доверил, че всъщност се е научил да го приготвя в едно от семействата, с които бе живял като храненик. Когато й го каза, сърцето й политна към него. Имаше моменти, в които истински го обичаше, и такива, когато не бе много сигурна в своите чувства и си задаваше разни въпроси. Дали той беше подходящият мъж за нея? Истински подходящият? Или го харесваше само защото е щедър, мил и добра партия? Знаеше, че с него не я очаква нищо лошо. Но също така и нищо бляскаво и вълнуващо.

В нейния живот никога не бе имало яснота и определеност, решенията винаги бяха ужасно трудни, цената, която трябваше да заплаща — прекалено висока, рисковете — неоправдано големи… освен с Чарли. Той й предлагаше всичко, всичко, за което преди години бе мечтала… за което би трябвало да мечтае и сега. Сигурност, хубав дом, мил съпруг, който щеше да се грижи за нея, никакви тревоги, никакви главоболия, никакъв страх, че този месец няма да успее да си плати наема и че нещата отново ще тръгнат от лошо по-лошо и пак ще се наложи да започне работа като танцьорка в някой бар. Това, което наистина искаше, беше да направи кариера като актриса. Агентите, с които бе разговаряла, й бяха казали, че има талант. Сега оставаше само да пробие. А не беше много сигурна, че Чарли няма да й попречи да го направи. Дали ще й позволи да работи, след като се оженят? Дали няма да се противи на кариерата й? Той твърдеше, че няма възражения, но от друга страна, непрекъснато говореше за деца, а това не влизаше в сметките й — поне засега: не от него, не още, а може би и изобщо никога. Тя не му го бе казала, разбира се, но какво щеше да стане, ако щастието й се усмихне? Ако получи роля в някой сериал, който се излъчва всяка седмица, или дори голяма роля в някой сериозен филм? Какво щеше да прави тогава със скромното си семейно огнище? Обаче ако не успееше да пробие… поне нямаше да работи повече като сервитьорка. А може би не беше редно да гледа на нещата по този начин? Понякога изпитваше чувство на вина, че го прави, но трябваше да се погрижи за себе си. Този урок бе научила много отдавна, още в дома на родителите си. От тях бе получила доста уроци, които не искаше да й бъдат повтаряни, дори не желаеше да си ги спомня.

Трудно бе да не се повлияе от постоянството на Чарли, от неговото обожание, неговата всеотдайност, безхитростната му порядъчност и накрая Барби реши, че наистина го обича. Но сега, докато чакаше в градината на хотела, отново я обзе ужас. Ами ако греши? Ако започнат да се мразят след две години или дори още по-рано?

— Какво ще правя след това? — прошепна тя на Джуди.

— Вече е малко късно да разсъждаваш по този въпрос, нали? — отвърна тя и оправи роклята си от червена дантела. Джуди имаше много дълги крака и гърди, които напираха да изхвръкнат от деколтето. Във Вегас ги бе подсилила със силикон, имаше там един познат хирург, който доста се бе потрудил над тях и всичките й познати намираха, че резултатът е страхотен. С изключение на Барби, която смяташе, че е много глупаво да си купуваш цици. Да, ама нейните бяха големи, стегнати и истински. „По дяволите — обичаше да казва Джуди, когато Барби не можеше да я чуе, — та кой ще забележи разликата?“

Барби имаше изключителна фигура, едрият й бюст контрастираше с тънката талия, толкова тънка, че Чарли почти я обхващаше с длани. Не беше висока, но имаше красиви крака. Беше момиче, което веднага привлича погледите — дори да навлече чувал от зебло, пак някак ще се изхитри да изглежда секси. Винаги беше секси независимо в какво бе облечена. И сега в късата бяла сватбена рокля от плътно прилягаща към тялото коприна невинното и еротичното у нея контрастираха поразително.

— Не мислиш ли, че роклята ми е прекалено тясна? — Тя отново погледна неспокойно към Джуди. Чакането й се струваше безкрайно. Не й беше ясно защо просто не отидоха да се разпишат в общината и толкова. Чарли бе настоял — искал „истинска“ сватба.

Той придаваше изключително значение на тази венчавка, така че Барби се бе съгласила заради него. Лично на нея щеше да й е много по-приятно да прекарат съботата и неделята в Рино. Но Чарли бе планирал цялото тържество и бе поканил всичките си приятели, щяха да дойдат шейсет души. Тя знаеше, че това е най-фантастичният хотел в Лос Анджелис с изключение може би на „Бевърли Хилс хотел“. Беше му споменала за него, но Чарли настояваше, че този бил по-хубав. Избраха най-евтиното меню и най-простата програма, ала той държеше сватбата им да е тук дори ако за нея отиде по-голямата част от спестяванията му. „Ти го заслужаваш“ — казваше й той.

— Роклята ти е екстра — успокои я Джуди. Тя наистина намираше, че приятелката й изглежда страхотно. Изплашена, но много хубава. — Всичко ще бъде наред, малката. Само се отпусни. — Вече се чудеше какво ли е предизвикало забавянето. Най-сетне шаферът се появи и музиката засвири. Чарли бе наел за сватбата изпълнители на контрабас, цигулка и електрическо пиано.

Засвириха „Ето, булката идва“ и Барби погледна към подиума, издигнат специално за случая. Чарли бе намерил отнякъде свещеник, който не бе задавал излишни въпроси във връзка с принадлежността й към мормоните, така че накрая тя се бе съгласила той да ги венчае.

Марк, шаферът, й предложи сгънатата си в лакътя ръка и я погледна с бащинска усмивка. Той беше два пъти по-възрастен от Чарли и имаше набита фигура. Чарли бе работил две години под негово ръководство и в известен смисъл той му беше като баща. Все още беше хубав мъж, макар че килограмите му бяха повечко и от гладко сресаната коса на посивелите слепоочия по страните му се стичаха вадички пот.

Преди да тръгнат към подиума, той се наведе към Барби с много сериозно изражение и каза:

— Стискам ти палци, Барбара… Всичко ще бъде наред. — Потупа ръката й и тя се опита да не мисли за баща си.

— Благодаря ти, Марк.

Той се бе съгласил да предаде булката на младоженеца и да бъде шафер. Бе им подарил всичкото шампанско за случая, защото зет му познавал търговец на едро със страхотни доставчици от Напа Вали. Държеше всяко нещо на сватбата им да бъде, както се полага. Той самият беше разведен и имаше две дъщери, едната омъжена, а другата — още в колежа.

Тръгнаха по пътеката и Барбара се опита да не мисли за това, което предстоеше — нито за сватбата, нито за годините, през които ще бъде обвързана. А после изведнъж се изправи пред него… пред Чарли… толкова сладък, непокварен и млад с тези сини очи, червена коса и мила усмивка. Беше облечен в бял смокинг с бял карамфил на ревера и приличаше на момче, облякло сакото на баща си за раздаването на свидетелствата. Невъзможно беше да се страхуваш от него, да изпитваш боязън от това, че ще му повериш живота си. И когато Марк стисна окуражително ръката й, Барбара разбра, че всичките й опасения са невероятно глупави. Като съпруга на Чарли не можеше да й се случи нищо лошо. Постъпваше правилно, изведнъж се почувства уверена в това.

— Обичам те — прошепна той, когато тя застана до него. Барби го погледна и почувства, че наистина го обича. Той правеше за нея нещо прекрасно, поднасяше й чудесен нов живот и й предлагаше винаги да се грижи за нея и да я пази. Никой никога не се бе отнасял така с нея и докато го гледаше, я изпълни увереност, че той няма да я разочарова. Изведнъж се разкая за всичките съмнения, които бе имала, за всичките си страхове, за всичките моменти, в които тайно си бе мислила, че може да постигне нещо повече. Той беше напълно подходящ за нея — добър приятел, добър човек, добър съпруг, а тя бе глупачка да иска нещо повече. Беше на трийсет години и очарователният принц очевидно бе сгоден за друга някъде на някоя далечна планета. Чарли Уинуд беше принцът, който й се полагаше, тя нямаше нужда от нищо повече, не желаеше нищо повече от това, което той можеше да й предложи.

— Обичам те, Чарли — прошепна тя, докато той слагаше пръстена на ръката й. Той я целуна с просълзени очи и Барби се притисна към него, изпълнена от желание да му даде онова, което му е липсвало през неговия самотен живот, да го накара да забрави всички страдания.

— Толкова много те обичам, Барб… — Нямаше такива думи, които да изразят безграничната му любов.

— Обещавам, че ще ти бъда добра съпруга… наистина ще бъда…

— Зная, сладкото ми момиченце — усмихна се той. После се чукнаха с шампанското на Марк и той я поведе към дансинга. За сватбата бяха направили на ливадата малък дансинг, а непосредствено до бара, точно зад оркестъра, имаше и бюфет.

Сватбата беше страхотна, всички се забавляваха чудесно, особено булката и младоженецът. И двамата пийваха порядъчно от шампанското на Марк, както и гостите им. Марк явно също си прекарваше добре, непрекъснато танцуваше с Джуди. Когато оркестърът засвири парчета от рода на „Хава Нагила“, всички до един бяха вече в повишено настроение.

После отново минаха на по-бавна музика, за да се поуспокоят и поохладят гостите. Подеха „Мун Ривър“ и Марк покани младоженката, а Чарли танцуваше с Джуди.

— Хубава булка си, Барб — рече Марк, докато се носеха бавно по дансинга. На небето светеха милион звезди и беше топло. Вечерта беше вълшебна. — Вие двамата ще имате прекрасен живот — уверено каза той и после допълни без капка съмнение в гласа: — И за доказателство ще си народите куп великолепни дечица.

— Защо си толкова сигурен? — попита с усмивка тя. Той беше мил човек и добър приятел.

— Защото съм вече стар и зная много. Зная как копнее за деца Чарли.

Тя също го знаеше, но вече му бе казала, че предпочита да почакат няколко години, за да не изоставя кариерата си на актриса. Той не бе във възторг от идеята и двамата решиха да оставят разговора на тази тема за по-късно. Чарли още не го знаеше, но раждането бе единственото нещо, което наистина я плашеше. Дори сега, само като слушаше Марк да говори за деца, започваше да й се повдига.

— Може ли да ви прекъсна? — любезно се намеси Чарли, предаде Джуди на Марк и отмъкна булката за последния танц на вечерта. И двамата бяха пили доста, на Барби й се струваше, че сънува, всички присъстващи изглеждаха толкова весели и доволни!

— Добре ли прекара? — попита той, зарови лице във врата й и почувства гърдите й до тялото си. Всяко докосване до нея направо го влудяваше. Тя обичаше забавленията. Никога не казваше не, никога не възразяваше на нищо, което той искаше да правят, беше добро другарче и дяволски сексапилна жена. Докато въртеше съпругата си по дансинга, Чарли се чувстваше най-щастливият мъж на света.

— Великолепно — радостно се засмя Барби. — А ти?

— Това беше най-хубавата ми сватба — усмихна й се той. Бяха почти еднакви на ръст и той я гледаше в очите, с чувството, че светът е негов.

— Не е кой знае какъв комплимент — престорено се нацупи тя и той я притисна още по-силно към себе си.

— Ти знаеш колко съм щастлив, Барб… поне се надявам, че го знаеш. За мен това е сбъдване на най-голямата ми мечта. — И началото на нещо, което никога не бе имал: любов, топлина, дом, семейство — всичко онова, което така отчаяно му бе липсвало.

— Зная — прошепна тя и когато Чарли я целуна, се почувства замаяна и безтегловна. Единствената картина, която се въртеше в главата й, бе как лежи с него на плажа в Уайкики. На следващата сутрин заминаваха за Хаваите във връзка с една голяма комплексна сделка, а брачната си нощ щяха да прекарат в апартамента на Чарли. Бяха говорили да останат в „Бел Еър“, но просто не можеха да си го позволят, пък и това изобщо не беше важно за нея. Барби вече знаеше, че никога през живота си няма да забрави тази вечер и този миг.

 

 

Същата вечер и небето над Санта Барбара бе обсипано със звезди. Двайсет и пет души стояха и гледаха как Пилар Греъм и Брадфорд Коулман се целуват на лунната светлина. Всички бяха притихнали. Двамата се обърнаха към приятелите си със сепнато и щастливо изражение и всички се разсмяха, заръкопляскаха и се развикаха одобрително. Марина Голети, съдийката, на която бе поверена церемонията, ги обяви за мъж и жена и всички веднага ги наобиколиха, за да изкажат благопожеланията си.

— Защо трябваше да чакате толкова дълго? — подкачи ги един приятел на Брад.

— Тренирахме — отвърна Пилар с изпълнен с достойнство глас, а дългата й гъвкава фигура се губеше между гънките на широката рокля. Тя плуваше и правеше гимнастика всеки ден и Брадфорд обичаше да й казва, че има тяло на младо момиче. Беше красива жена и се гордееше с гъстата си права коса, която се спускаше до раменете, почти напълно побеляла още когато беше на двайсет и няколко години. Вече близо две десетилетия я носеше все така.

— Тринайсет години май са множко за тренировки!

Алис Джаксън, нейна партньорка в адвокатската кантора, й прошепна с усмивка:

— Всички се радваме, че най-после се реши да се омъжиш за Брад.

— Да — допълни другият й партньор Брус Хемингс. — Зная, че сега, когато Брад стана съдия, просто не искате никакви скандали.

— Правилно си разбрал — прозвуча непосредствено до нея дълбокият глас на Брад. Той я прегърна през раменете. — Не искам някой да я обвини, че спи със съдията, за да спечели неговата благосклонност в съда.

— Сякаш може да се очаква да бъдеш толкова добър към мен! — отвърна веднага на шегата с шега Пилар и се облегна на него. Цялото им поведение показваше непринуденост, интимност и разбирателство.

Интересното беше, че когато Пилар завърши юридическия институт и се установи в Санта Барбара, в продължение на три години те бяха непримирими врагове. Тя бе получила назначение в съда като служебен адвокат, а той беше прокурор и всеки по-голям криминален процес сякаш ги насъскваше един срещу друг. Пилар мразеше неговите разбирания, неговите похвати, неговия стил, начина, по който неуморно нанасяше ударите си, докато не спечелеше делото или просто не сломеше съпротивата на съдебните заседатели. Неведнъж гневът им избухваше и те се спречкваха яростно в коридора пред залата. Неведнъж съдията ги призоваваше да спазват реда, а веднъж Пилар едва не прекара нощта в затвора за неуважение към съда, защото нарече Брад копеле пред него. Но нейната атака се стори на Брад така забавна, че той усложни нещата още повече — веднага след края на съдебното заседание я покани да вечерят заедно.

— Да не сте луд? Не чухте ли какво казах? — попита го тя, докато излизаха от залата. Още трепереше от ярост заради начина, по който бе подходил към едно дело за изнасилване.

— Така или иначе, ще трябва да вечеряте. А клиентът ви е виновен и вие много добре го знаете.

Тя го знаеше и се чувстваше неудобно, но някой все пак трябваше да защитава този човек, като вложи всичките си способности. Именно в това се състоеше нейната работа независимо дали харесваше, или не харесваше на Брад Коулман.

— Нямам никакво намерение да обсъждам с вас, господин Коулман, дали клиентът ми е виновен, или невинен. Това не е редно. Затова ли ме каните на вечеря? За да ме накарате да призная нещо, което после да използвате срещу мен? — Той я вбесяваше и тя пет пари не даваше, че е толкова привлекателен мъж. Кари Грант на прокуратурата. Наближаваше петдесетте, имаше снежнобяла коса и всички жени в службата й говореха непрекъснато колко е красив и колко е секси. Пилар Греъм не се интересуваше от тези неща, не и когато ставаше дума за Брадфорд. Отношението й към него бе чисто служебно.

— Не бих си позволил подобна низост — тихо рече Брадфорд Коулман. — И мисля, че вие го знаете. Бих предпочел да работите при нас, а не като служебен защитник. Понякога ми се иска да сме на една и съща страна в съдебния процес. Двамата бихме направили на пух и прах всички аргументи на опонентите.

При тези думи тя не успя да сдържи усмивката си, беше поласкана. Но не отиде да вечеря с него. Знаеше, че той е вдовец, че има деца и че всички го харесват. Но за нея бе само прокурор. Никога не си позволяваше да види в него нещо повече от това, докато веднъж отново не се изправиха един срещу друг в много зрелищен процес, отразяван нашироко във вестниците. Беше голямо дело за убийство и за нещастие пресата го раздуваше с всичка сила. Престъплението беше отвратително. Младо момиче беше обвинено, че е убило любовника на майка си. То твърдеше, че се е опитал да я изнасили, но нямаше никакви доказателства за това, а майката стоварваше вината върху нея. Свидетелските показания бяха дълги и тежки, тактиката на адвокатите — брутална. И тогава, към средата на процеса, Брадфорд Коулман дойде при нея и й каза спокойно, без увъртания, че са се появили нови доказателства, които го карат да мисли, че нейната клиентка е невинна. Той поиска прекратяване на делото и по този начин се обяви в защита на момичето. Пилар често казваше, че не нейната работа, а неговата опитност и грижливите му издирвания са го спасили. Тя нямала никаква заслуга. И тогава най-после вечеряха заедно. След три дълги години. При тях нищо не идваше лесно, нито пък бързо.

По това време децата му бяха вече на тринайсет и десет години. Нанси беше на тринайсет, а Тед на десет и от момента, когато се запознаха с Пилар, двамата започнаха да се противят на това, че тя излиза с баща им. Майка им бе починала преди пет години, оттогава не бяха делили Брад с никого и нямаха никакво намерение да го отстъпват на друга жена дори и за броени часове. В началото правеха живота им труден. Макар Брад и Пилар да бяха наистина само приятели, децата усещаха, че от това може да се получи нещо повече и се мъчеха да го предотвратят. Брад бе дълбоко наскърбен от отношението им и Пилар му съчувстваше. Независимо дали щеше да бъде тя, или някоя друга, той имаше нужда и от други неща в живота си, не можеше вечно да се задоволява само с работата и децата. Колкото повече го опознаваше, толкова повече започваше да го уважава, толкова повече се впечатляваше от ума, от уменията, от душата му, от неговата непоклатима честност и почтеност. Той беше изключителен, дори надхвърляше онова, което й бяха разказвали за него.

Преди да се усети, се бе влюбила до уши в Брад, както и той в нея, и двамата нямаха никаква представа как да се справят със съпротивата на децата.

— Остави сега децата, какво ще правим с работата ми? Вече не мога да поемам дела, в които ще трябва да се изправям срещу тебе, Брад. Това не би било етично… нито пък ще е хубаво за нас.

Лека-полека той се съгласи с нея, двамата започнаха да отказват дела, в които трябваше да се ругаят взаимно. След година тя се залови с частна практика и намираше работата си много приятна. Постепенно той също мина на частна практика. Живееха напрегнато и пълноценно и в края на краищата дори децата свикнаха с връзката им. Малко по малко те се бяха привързали към Пилар и бяха започнали да я приемат. Тя бе водила дълга и трудна война, за да ги спечели на своя страна, и когато Нанси навърши шестнайсет години, а Тед — тринайсет, три години след началото на любовта им, Пилар Греъм се премести при Брадфорд Коулман.

По-късно купиха нова къща в Монтесито и децата пораснаха. Нанси замина да учи в колеж, а Тед — в училище с пансион и приятелите престанаха да ги питат кога ще се женят. Не виждаха нужда да го правят. Имаха неговите деца, а Пилар никога не бе искала да има собствени. Започнеха ли да й задават нахални въпроси, тя обясняваше, че не изпитвала никаква потребност да разполага с парче хартия, за да доказва каквото и да било. Тя била омъжена за Брад в сърцето си и единствено това било меродавно.

Продължиха да живеят така, без притеснения, цели тринайсет години и когато Брад навърши шейсет и една, а Пилар четирийсет и две, той бе назначен за съдия в градския съд на Санта Барбара. Изведнъж и двамата си дадоха сметка, че за него може да стане неудобно да живее с жена, с която не е сключил брак. Особено ако пресата се захванеше с тях, което никак не бе изключено. Вече на няколко пъти вестниците бяха намеквали за връзката им.

Когато една сутрин по време на закуската подхванаха тази тема, Пилар придоби доста оклюмал вид.

— Мислиш ли, че трябва да се преместя?

Той се облегна на стола си с „Ню Йорк Таймс“ в ръцете и я погледна с развеселено изражение. На четирийсет и две години тя бе все така хубава, както на двайсет и шест, когато за пръв път се бе появила в съда като негова опонентка.

— Не намираш ли, че ще е малко прекалено?

— Ами, не искам да ти създавам неприятности. — С много разстроен вид тя наля и на двамата по още една чаша кафе.

— Не можеш ли да измислиш друго решение, адвокате? Аз мога.

— Какво? — неразбиращо го погледна тя. Наистина не можеше да измисли нищо.

— Много се радвам, че не ми се налага да разчитам на твоята защита, госпожице Греъм. Не ти ли минава през ума, че можем да се оженим? Пък ако мисълта за това все още ти е толкова неприятна, не виждам защо фактът, че живеем заедно, трябва да скандализира обществото. Сигурен съм, че и на съдиите се разрешава да живеят с някого. Нали и те са хора.

— Не смятам, че това решение ще е добро за теб. — Той имаше безупречна репутация и беше глупаво да я развалят.

— А какво ще кажеш за женитбата?

Тя мълча дълго, загледана навън към океана.

— Не зная. Всъщност никога не съм мислила за това… или поне от дълго време. Ти мислил ли си?

— Не, защото ти не желаеше. Но не бих имал нищо против. — Той винаги бе искал да се ожени за нея, ала Пилар така непреклонно настояваше да останат свободни, да бъдат две отделни личности, един до друг и тясно свързани, но не „взаимно поглъщащи се“, както обичаше да се изразява. И в началото, разбира се, децата му също нямаше да са съгласни. Но не и сега. Нанси се бе омъжила предишната година и вече беше двайсет и шест годишна, а Тед беше на двайсет и три, голям мъж, и работеше в Чикаго.

— Толкова ли ще бъде ужасно, ако се оженим сега? — попита с плаха усмивка той, Пилар се поколеба, преди да отвърне:

— На нашите години? — Изглеждаше искрено стъписана, сякаш й бе предложил нещо наистина странно, като например да скочи с парашут от самолет, нещо, за което не бе и помисляла.

— Да не би вече да са поставили възрастова бариера? Нямах представа — пошегува се той и тя се усмихна.

— Добре, добре… — Тя въздъхна и се облегна назад. — Не зная… просто ме е страх. Всичко бе така хубаво през тези години, защо да го променяме сега? Ами ако се развали?

— Винаги говориш така. Но защо трябва да се разваля? Ти ще се промениш ли? Ами аз?

— Не зная — сериозно го погледна тя. — Ще се промениш ли?

— Защо ще се променям, Пилар? Аз те обичам. Нищо не би ми било по-приятно от това да се оженя за теб. Може би ни е бил нужен точно такъв претекст, за да го направим.

— Но защо? Налага ли го нещо, освен назначението ти в съда, разбира се. Какъв е смисълът? Има ли това някакво значение за някого? И защо изобщо трябва да засяга някого?

— Никого не засяга. Това си е наша работа. Но аз искам да ми бъдеш съпруга. — Той се наведе към нея, взе ръцете й в своите и я целуна. — Обичам те, Пилар Греъм. Ще те обичам до последния си час. Искам да станеш моя жена независимо дали ще бъда съдия, или не. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си луд — усмихна му се тя и отново го целуна. — Работата ми е много напрегната. Освен това обичам да имам своите малки странности. Харесваше ми, че косата ми побеля на двайсет и пет години. Изобщо не съм страдала, че нямам деца, докато връстничките ми мъкнеха едно в раница на гърба си и бутаха друго в количка. Обичам да си изкарвам сама прехраната и нямам нищо против да не съм омъжена.

— И защо така? Би трябвало да се засрамиш, че живееш в грях. Нямаш ли съвест?

— Никаква. Когато влязох в адвокатурата, ме накараха да се откажа от нея.

— Винаги съм подозирал нещо такова за тебе. Е, помисли малко по този въпрос — предложи небрежно той.

Това бе точно преди Коледа. През следващите шест месеца непрекъснато говореха, дискутираха и спориха за това. Накрая той се закле, че дори да го моли, няма да се ожени за нея. Но една вечер през май тя направо го смая.

— Мислих по този въпрос — каза Пилар, докато приготвяше кафето след вечерята.

— По кой въпрос? — Нямаше представа за какво говори.

— За нас двамата.

Внезапно разтревожен, той зачака Пилар да се доизкаже. Тя бе много независима и способна на всичко, можеше прибързано да стигне до някакво решение, а после да си втълпи, че е много важно да го приведе в изпълнение.

— Мисля, че трябва да се оженим — рече нехайно тя и му подаде кафето, но той се бе вторачил в нея и бе твърде сепнат, за да го поеме.

— Какво? След всичките аргументи, с които ме засипа по Коледа… какво, за бога, те накара да промениш мнението си?

— Нищо. Просто реших, че може би си прав и че може би ни е време. — Много бе мислила за това и й бе трудно да признае пред него, че някъде дълбоко в себе си изведнъж бе почувствала копнеж… да бъде негова… да бъде част от него… завинаги…

— И какво те накара да стигнеш до този извод?

— Не зная. — Тя явно искаше да се измъкне от отговора и той се ухили.

— Ти си побъркана, знаеш ли? Съвсем си побъркана. А пък аз те обичам. — Заобиколи кухненския плот, взе я в прегръдките си и я целуна. — Много, много те обичам независимо дали ще се омъжиш за мен, или не. Искаш ли още време, за да обмислиш решението си?

— Струва ми се, че ще е по-добре да не ми оставяш много време — засмя се тя. — Може да се откажа. Смятам, че трябва бързо да приключим с това. — Думите й прозвучаха така, сякаш се отнасяха за нещо трудно и мъчително.

— Обещавам да бъде колкото е възможно по-безболезнено — отвърна с жар той.

Определиха датата през юни и се обадиха по телефона на децата. Те приеха новината с възторг и обещаха да дойдат, когато и да е сватбата. Изглежда, искрено се радваха за тях. После подбраха десет двойки, на които много държаха, и няколко неженени приятели и приятелки, нейните партньори от адвокатската кантора, двама негови колеги, между които и Марина Голети, най-добрата приятелка на Пилар, която щеше да извърши церемонията, и, разбира се, майката на Пилар. Двамата родители на Брад бяха починали преди много години, а майката на Пилар беше вдовица. Тя живееше и работеше в Ню Йорк, но бе обещала да дойде за венчавката. „Ако има такава“ — бе допълнила скептично тя, което, както можеше да се очаква, бе ядосало дъщеря й.

Верен на обещанието си, Брад бе уредил всичко и бе възложил на своята секретарка да разпрати поканите. На Пилар оставаше само да си намери рокля. Тръгна да я купува заедно със заварената си дъщеря Нанси и с Марина Голети. Бе толкова объркана от всичко това, че едва не се наложи другите две жени да мерят дрехите вместо нея. Накрая намери красива рокля от ситно плисирана кремава коприна, модел на Мери Макфадън, в която приличаше на гръцка богиня.

Когато настъпи големият ден, косата й бе вдигната нагоре, в нея бяха заплетени малки бели цветчета, а покрай лицето й падаха нежни къдрици. Изглеждаше много елегантна и когато след церемонията се обърна към присъстващите, щастието бе изписано на лицето й.

— Виждаш ли, не беше толкова страшно — прошепна й Брад. Стояха един до друг и следяха гостите да се забавляват добре. Както винаги, чувстваха безмълвната спокойна обвързаност помежду си. През изминалите тринайсет години разбирателството им бе надмогнало всичко: противоречията и стреса, страха и самотата, омразата. То бе породено от любовта, която ги бе събрала и напук на студените ветрове в живота ги бе задържала заедно в сигурното тихо пристанище, което бяха намерили един в друг. — Заради мен ли го правиш или заради тях? — попита нежно той.

— Странно — тихо отвърна Пилар, — всъщност го правя заради себе си. — Не бе имала намерение да го споделя с него, но в този момент като че беше редно да му се довери. — Съвсем внезапно почувствах нужда да съм омъжена за тебе и си дадох сметка за това.

— Много мило, че ми го казваш. — Той пристъпи към нея и я притисна в обятията си. — И аз чувствах нужда да съм женен за теб, Пилар. Вече от доста време. Но не исках да те притеснявам.

— Винаги си бил особено търпелив с мен в това отношение. Много съм ти благодарна. Предполагам, че просто ми е било нужно време — смутено се усмихна тя и той се разсмя. Добре че не искаше деца: ако трябваше да чакат още тринайсет години, докато тя се накани, това можеше да се превърне в сериозен проблем.

— Моментът е много подходящ — нежно рече той. — Точно сега му беше времето. Обичам те… — Замълча и я погледна озадачено. — Всъщност ти коя си? Госпожа Коулман? Или госпожица Греъм?

— Не съм мислила за това. Не съм сигурна, че на моята възраст мога да променя името си. Малко трудно е само за един следобед да се тегли чертата на моите четирийсет и две години като Греъм. — Забеляза, че в очите му се появиха тъга и примирение, и добави: — Но от друга страна… може би след още тринайсет години… Знаеш ли какво, като ще е гарга…

— Коулман? — Той беше възхитен и трогнат. Това бе изключителен ден за тях двамата.

— Госпожа Коулман — тихо промълви тя. — Пилар Коулман. — Усмихна му се и заприлича на момиченце, а той я целуна и после я поведе при приятелите им в центъра на веселбата.

— Моите поздравления, Пилар — рече майка й и й се усмихна над чашата с шампанско, която бе хванала с грандиозно извита ръка.

На шейсет и седем години Елизабет Греъм бе все още хубава жена. Работеше като невролог в Ню Йорк вече повече от четирийсет години и нямаше други деца. Бащата на Пилар, заемал длъжността съдия в нюйоркския апелационен съд, бе загинал при самолетна катастрофа в разцвета на кариерата си, когато Пилар беше в юридическия институт. — Днес ти изненада всички ни — каза хладно майка й и Пилар й се усмихна. С годините бе достатъчно помъдряла, за да не се хваща на въдицата и да си разваля настроението всеки път, когато майка й я предизвикваше. Тя май го правеше прекалено често.

— Животът е пълен с прекрасни изненади. — Пилар се усмихна на Брад и през рамо на Марина.

Още от първия момент, когато се бе срещнала с нея след идването си в Санта Барбара, Пилар чувстваше Марина Голети като майка и придаваше голямо значение на факта, че именно тя бе извършила бракосъчетанието им. Марина бе колежка на Брад в съда, но с Пилар се бяха сприятелили много преди това. В продължение на шест месеца бяха работили заедно като служебни защитнички, а после Марина бе станала съдия. Но по това време Пилар вече се бе привързала много към нея, помежду им съществуваше близост, каквато напълно липсваше в отношенията със собствената й майка, които бяха обтегнати открай време. За никого не беше тайна, че тя от дете почти не виждаше родителите си. Те бяха претрупани със служебни ангажименти и още на седем години Пилар се бе озовала в училище с пансион. По празниците я вземаха вкъщи и, както се изразяваше тя, я „въртяха на ръжен“ с въпроси какво е научила, доколко свободно говори френски и не би ли била така добра да обясни причината за последната си оценка по математика. Те й бяха чужди, въпреки че баща й бе полагал известно усилие да общува с нея поне по време на ваканциите. Но дори и той нямаше какво да й каже, беше прекалено погълнат от работата си, както и майка й. Тя бе дала на Пилар да разбере още от малка, че това, което прави за пациентите си, е много по-важно от ангажиментите към единствената й дъщеря.

— Така и не разбрах защо са ме родили — бе казала тя на Брад в началото. — Никога не ми стана ясно дали съм се появила поради невнимание, или съм просто експеримент, който според тях се е оказал неуспешен. Нямаше никакво съмнение само в едно — че аз не им трябвах. Когато започнах да уча право, баща ми почувства облекчение. Струва ми се, едва тогава наистина се успокои, че не са допуснали ужасна грешка, като са ме родили. Преди това не си правеха дори труда да идват при връчването на свидетелствата и дипломите ми. И, разбира се, майка ми беше бясна, че не се интересувам от медицина, но не може да се каже, че нейният пример беше особено заразителен.

В резултат на всичко това Пилар бе израсла в разни пансиони. Веднъж на шега каза на един от партньорите си в кантората, че и тя е била въдворена също като някои от израслите по затворите техни клиенти. Каквато и да бе причината, хладината в отношенията между родителите й, тяхното безразличие към нея и налагащите се настроения на съвремието бяха направили брака много непривлекателен за нея, а раждането на деца — нещо, за което не би и помислила. Не искаше някой друг да изживее онова, което тя бе изживяла, и нямаше никаква представа как се отглежда едно дете. Не можеше да си послужи с пример от собственото си детство. Всъщност, когато за пръв път видя Брад с децата му, поведението му й се стори доста странно. Той се държеше съвсем естествено, съвсем открито, без никакъв страх, бъбреше си с тях за най-различни неща и показваше чувствата си без каквито и да било задръжки. Пилар дори не можеше да си представи, че би могла да има с някого такива отношения, особено пък с дете. После малко по малко Брад й помогна да стане по-открита и да споделя вълнуващите я неща с хората, които обича. С времето свикна да се държи напълно свободно с децата му и с него. Но все още никога не бе пожелавала да има собствени.

Гледаше майка си и дори сега, в деня на сватбата си, не можеше да не си помисли колко малко й бяха дали нейните родители.

— Днес изглеждаш много хубава, Пилар — каза непохватно майка й, все едно че говореше на случаен познат или на чужд човек. Тя бе абсолютно неспособна да допусне, когото и да било до дълбоката тайна на чувствата си, при положение че изобщо имаше такива. — Колко жалко, че с Брад сте прекалено стари, за да имате деца.

Пилар я гледаше слисана, не й се искаше да допусне до съзнанието си това, което току-що бе чула.

— Не мога да повярвам, че ми го казваш — отвърна тя толкова тихо, че дори Брад не я чу. — Как си позволяваш да изказваш предположения за нашия живот и за нашето бъдеще? — Марина я гледаше отстрани и видя как очите й засвяткаха.

— Знаеш не по-зле от мен, че от медицинска гледна точка на твоята възраст едва ли е разумно да започнеш да раждаш — каза майка й с хладен професионален тон и Пилар престана да се владее.

— Жени на моята възраст раждат всеки ден — избухна тя, ядосана на себе си, че отново се е хванала на въдицата. Собствено дете бе последното нещо на света, което искаше. Но от друга страна, майка й нямаше никакво право да изказва предположения, че няма или, още по-лошо, че не бива да ражда. След като през всичките тези години бе направила за нея толкова малко, можеше поне да не се бърка в интимния й живот и да я остави сама да взема решенията и определя становищата си.

— В Калифорния може и да раждат, Пилар. Но аз гледам тези деца всеки ден — увредени, бавноразвиващи се деца с болестта на Даун, някои от тях със сериозни аномалии и усложнения. Вярвай ми, не ти трябва такова нещо.

— Права си — погледна тя майка си право в очите, — не ми трябва. Никога не съм искала деца… благодарение на тебе и на баща ми…

След тези думи Пилар се скри сред гостите и докато търсеше Брад, почувства, че трепери. Той се бе дръпнал настрани да поговори с един приятел, докато, както му се бе сторило, Пилар бъбреше с майка си.

— Добре ли си? — прошепна й Марина. Косата й, също побеляла, беше къдрава и леко разрошена. Тя бе майката, която Пилар никога не бе имала, приятелката, за каквато винаги бе копняла. Беше доста мъдра и много пъти бе вземала решения, сходни с тези на Пилар, макар и по други причини. Най-голямото от единайсет деца, след смъртта на майка си Марина бе отгледала останалите десет, а тя самата бе останала неомъжена и не бе имала собствени. „Посветих се на работата“ — обясняваше тя и винаги се отнасяше с разбиране към неволите на приятелката си с нейните родители. През последните години Пилар не страдаше вече толкова, освен в редките случаи, когато се срещаше с майка си. „Докторката“, както я наричаше, идваше в Калифорния веднъж на две-три години и истината беше, че през останалото време изобщо не липсваше на дъщеря си. Вярна на дълга си, Пилар редовно й се обаждаше по телефона и винаги с изумление отбелязваше, че от детството й нищо не се е променило: разговорите им неизменно се превръщаха в разпити.

— Докторката май пак те е строявала — погледна я нежно нейната приятелка и Пилар се усмихна. Самото присъствие на Марина беше достатъчно, за да я накара да подобри мнението си за човешкия род. Тя бе от рядко срещаните хора с голяма душа, които правят живота на другите около себе си по-ценен.

— Не, само искаше да се увери дали Брад и аз сме наясно, че сме прекалено стари, за да имаме деца — отвърна с усмивка Пилар, но в гласа й се долавяше изненадваща горчивина. Не се тревожеше от това, че няма да има деца, а от липсата на добри чувства, на топлота в отношението на собствената й майка.

— И кой го казва? — Съдия Голети като че ли се бе засегнала заради нея. — Майка ми беше на петдесет и две, когато роди последното си дете.

— Много вдъхновяващ пример — прихна Пилар. — Обещай, че на мен няма да ми се случи такова нещо, или ще се гръмна още сега.

— В деня на сватбата си? Не ставай смешна! — И изненада Пилар с един въпрос: — Смятате ли да имате деца?

Марина познаваше много по-възрастни от тях хора, които напоследък се бяха сдобили с рожби, и беше любопитна да разбере какви са намеренията на приятелите й. Чувстваше се достатъчно близка с Пилар, за да я попита. Бе така сепната от решението й да сключи брак, след като винаги беше демонстрирала непреклонно желание да остане цял живот неомъжена, че сега поставяше под въпрос всичките й досегашни становища.

Преди да отговори, Пилар се разсмя с глас.

— Мисля, че няма защо да се тревожиш. В списъка на желанията ми децата са на последно място, всъщност толкова назад, че дори не съм си дала труда да ги включа в него и нямам намерение да го правя. — Искаше да има Брад, но с положителност не и деца.

— Какво нямаш намерение да правиш? — Брад се присъедини към тях и с щастливо изражение прегърна жена си през кръста.

— Нямам намерение да се отказвам от адвокатската практика — рече Пилар, възвърнала безгрижния си вид. Успокояващото му присъствие я накара да забрави предизвикания от майка й гняв.

— Нима някой е очаквал такова нещо? — Той явно бе изненадан как изобщо може да се зададе подобен въпрос. Пилар бе отличен адвокат и обичаше работата си. Брад не можеше да си представи, че тя някога би се отказала от професията си.

— Смятам, че Пилар трябва да дойде при нас в съда — сериозно каза Марина Голети и си помисли, че идеята не е лоша. После някой я повика и тя ги остави. Пилар и Брад не помръдваха, вгледани един в друг, за момент сами в центъра на гъмжилото.

— Обичам те, госпожо Коулман. Как бих искал само да намеря думите, с които да ти го кажа!

— Имаш пред себе си цял живот, за да ми го кажеш… И аз да ти кажа… обичам те, Брад — прошепна тя.

— Ти заслужаваше това чакане, всяка минута от него. Ако трябваше, щях да те чакам още петдесет години.

— Е, тогава майка ми щеше наистина да се изнерви — разсмя се Пилар с изражение на малка пакостница.

— Така ли? Да не би да е разтревожена, че съм прекалено възрастен за теб? — В края на краищата той бе само с няколко години по-млад от тъща си.

— Не… опасенията й са, че аз съм прекалено възрастна. Смята, че можем да си изгубим ума и да започнем да раждаме ненормални деца, които после да станат нейни пациенти.

— Колко мило от нейна страна. Това ли ти каза? — Той малко се ядоса, но нямаше да допусне нещо да развали сериозно настроението му в този специален ден, който толкова дълго бе чакал.

— Да, фактически ми каза точно това. Добрата докторка сметна за свой дълг да ме предупреди.

— Ще си помислим дали да я каним на двайсет и петата ни годишнина — рече той и я целуна.

Танцуваха заедно и поотделно с приятелите си. В полунощ се измъкнаха тихо, за да отидат в апартамента, който Брад бе запазил в „Билтмор“.

— Щастлива ли си? — попита той, когато Пилар се облегна на него във взетата под наем лимузина.

— В екстаз съм — отвърна цяла сияеща тя и се прозя, после сложи глава на рамото му, а обутите си в бели атлазени обувки крака — на сгъваемата седалка. — О, господи… — изведнъж се смръщи тя и вдигна поглед към него. — Забравих да кажа довиждане на майка ми, а тя заминава утре сутринта. — Доктор Греъм отиваше на някакъв медицински конгрес в Лос Анджелис. Бе останала много доволна, че сватбата на Пилар се пада на толкова удобна за нея дата.

— Този път ти е простено, днес е денят на сватбата ти. Тя трябваше да дойде и да ти пожелае щастие — каза Брад и Пилар вдигна рамене. Това наистина не я интересуваше вече. Бе й отнело много време, но сега своеобразната война наистина бе приключила за нея. — Аз ще ти пожелая щастие вместо майка ти — продължи нежно Брад и тя пак го целуна с дълбокото убеждение, че цял живот е чакала този момент. Брад бе въплъщение на всичките й желания, дори нещо повече. За кратък миг изпита съжаление, че не се е омъжила за него по-рано.

Миналото, нейните родители, неудовлетвореността от тях, вече нямаха никакво значение. Сега единствено важни бяха Брад и предстоящият им съвместен живот. Тази вечер, докато пътуваха към „Билтмор“, бе в състояние да мисли само за бъдещето си с него.