Даниел Стийл
Радост и болка (6)

Глава 6

На Четвърти юли^[1] Нанси и Томи дойдоха на гости при Пилар и Брад с детето. Беше нещо изключително да се види колко много ги бе променило то. Нанси и Томи изведнъж бяха станали ужасно зрели хора с чувство за отговорност, а Брад непрекъснато гукаше на внука си и всяка минута го вземаше на ръце. Изобщо не можеше да си представи как са живели без него. На Пилар също се нравеше да държи бебето и я очароваше мисълта, че някой ден и тя може да си има едно такова. Чувството беше невероятно.

Пълничък и кръгличък, Адам много обичаше да спи все едно в чии ръце. Когато беше буден, очите му бяха огромни, сини и беше цяло удоволствие да го държиш.

— Много ти отива — нежно рече Брад, когато късно следобед се приближи до прегърналата бебето Пилар. — То скоро може да си има някоя нова стринка или чичо — пошегува се той и тя се усмихна. През седмицата след годишнината бяха работили по въпроса и тази събота очакваше да разбере какъв е резултатът.

Но още същата вечер, след като младото семейство си тръгна, тя бе неприятно изненадана. Не беше бременна.

Излезе от банята сепната и съкрушена. Бе свикнала да постига всичко, което иска, още от първия път.

— Скъпа, какво ти е? — Брад я видя и си помисли, че й е прилошало. Беше пребледняла като призрак. Пилар седна на леглото до него и той видя, че е плакала.

— Не съм бременна.

— О, за бога! — нежно й се усмихна той. — Помислих си, че се е случило нещо ужасно.

— Това малко ли ти се вижда? — Тя изглеждаше потресена. Рядко се случваше успехът да й се изплъзне. Но Брад беше по-мъдър.

— След цели четиринайсет години? Като си решила веднъж да опиташ, това не значи, че още от първия път ще получиш, каквото си си наумила. Ще трябва да вложиш малко повече старание. — Той я целуна и тя се усмихна, но още имаше отчаян вид. — Само си представи колко приятни ще са усилията!

— Ами ако не стане? — изплашено попита Пилар. Оказваше се, че не е толкова лесно, колкото й се бе струвало. Брад я погледна изучаващо: питаше се как ли ще го приеме, ако изобщо не се получи.

— Ако не се получи, Пилар, ще трябва да се примирим с това. Но ще се стараем с всички сили. Не можем да направим нищо повече — тихо рече той.

— На моята възраст сигурно би трябвало да отида при специалист още в самото начало — загрижено рече тя.

— На твоята възраст жените раждат без специалисти и без никакви героични усилия. Просто се успокой. Не можеш да контролираш целия свят. Не е речено, че веднага ще стане само защото преди три седмици си решила, че искаш бебе. Не бързай толкова. Отпусни се… — Той я притегли до себе си на леглото и я прегърна. След известно време тя се успокои и те дълго разговаряха за своите планове и бебето, което се надяваха да имат. Ако изобщо успеят.

Брад смяташе, че е още рано да се мисли за специалист и й го каза, ала когато тя настоя, се съгласи да я придружи, ако е необходимо.

— Но няма да избързваме — напомни той и изгаси лампата. — Убеден съм, че това, което ни трябва, е повечко практика — добави той нежно и се промъкна до нея под завивката.

 

 

Пикникът на госпожа Гуд по случай Четвърти юли се превърна за Даяна в същински кошмар. Преди два дни бе разбрала, че отново не е бременна, а сестрите й безмилостно я разпитваха защо не става и дали не смята, че с Анди нещо не е наред.

— Разбира се, че е наред — защити го тя, чувствайки се като премазана от валяк, докато те я притискаха от двете страни и от тях не можеше дори да си поеме въздух. — Просто е необходимо време.

— На нас не ни отне много време, а ти си ни сестра! — заяви Гейл. — Може той да няма достатъчно количество сперматозоиди — подозрително рече тя, стоварвайки с облекчение вината върху Анди. Вече го бе казала и на съпруга си.

— Защо не го попиташ? — сопна й се Даяна и Гейл явно се обиди от реакцията й.

— Просто се опитвах да помогна. Може би трябва да му кажеш да отиде на лекар.

Даяна не сподели с по-голямата си сестра, че на следващия ден тя самата има час при специалист. Както казваше Анди, това не беше тяхна работа.

Но тази, която наистина й смачка фасона и я срази окончателно с неочакваното си съобщение, бе сестра й Сам. Изтърси го пред всички по време на обяда и като го чу, Даяна имаше чувството, че ще повърне.

— И тъй, мили хора… — поде Сам и погледна смутено съпруга си, който се ухили до уши. — Да им кажа ли?

— Не — разсмя се той. — Почакай да минат шест месеца, нека дотогава само да се чудят.

Всички обожаваха акцента му и непринудения му стил. Цялото семейство го харесваше още откакто се бе оженил за Саманта.

— Хайде — нетърпеливо я подкани Гейл, — казвай!

— Добре — щастливо се усмихна Сам. — Бременна съм. Бебето трябва да се роди на Свети Валентин.

— Колко хубаво! — възкликна майка им. Баща им също изглеждаше зарадван. Той бъбреше с Анди, но вдигна поглед и поздрави дъщеря си и зет си. Внуците му щяха да станат шест, по три на най-голямата и на най-малката дъщеря и нито един на Даяна.

— Страхотна новина! — рече вдървено Даяна и целуна Сам, която без всякакви усилия й нанесе последния удар:

— Мислех, че ще ме изпревариш, но май няма да стане! — За пръв път в живота си Даяна изпита желание да я зашлеви. Мразеше я, като гледаше как се смее и се надува, как всички я поздравяват, шегуват се и се суетят около нея. Ала най-лошото беше, че този неприятен момент щеше да мине и да замине, но в края на краищата Сам щеше да има бебе, а не тя.

По пътя за вкъщи Даяна не каза нито дума на Анди и когато се прибраха, той най-после избухна.

— Виж какво, по дяволите, вината не е моя, не си го изкарвай на мен! — Ясно му беше какво я тревожи, бе го разбрал още в момента, когато Сам съобщи своята новина. В очите й се четеше безмълвен упрек.

— Защо си толкова сигурен? Може и да е твоя! — Започна да съжалява още в момента, когато думите се изплъзнаха от устата й. Седна на дивана с отчаян вид, а той изглеждаше потресен. — Виж, съжалявам… не зная какво говоря. Просто те ужасно ме разстроиха. Не го правят нарочно, но винаги се бъркат, където не трябва, а Сам направо ме довърши, като каза, че е бременна.

— Зная, бебчо. — Той седна до нея. — Зная. Ние правим всичко, което можем. — Известно му беше, че на другия ден тя ще ходи на преглед. — Вероятно ще ни кажат, че всичко ни е наред. Само се успокой.

Бе намразила тази молба повече от всяка друга.

— Да… разбира се… — отвърна тя и отиде да вземе душ. Но не можеше да мисли за нищо друго, освен за сестрите си. „Бременна съм… Може той да няма достатъчно количество сперматозоиди… Мислех, че ти ще забременееш преди мен, но аз те изпреварих… Бременна съм… Бременна съм… недостатъчно количество сперматозоиди…“ Половин час стоя под душа и плака, а после си легна, без да каже нито дума на Анди.

Утрото изгря сияйно и слънчево. За нея бе едва ли не оскърбление, че времето е толкова хубаво, когато тя се почувства така отвратително. Беше си взела свободен ден от службата. Напоследък работата започваше да й действа на нервите — напрежението, гоненето на срокове, интригите, хората. Преди всичко това й доставяше удоволствие, но сега й се виждаше ужасно.

Дори единствената й близка приятелка в редакцията бе забелязала, че Даяна е загубила част от блясъка си. Елоиз Стайн завеждаше кулинарната рубрика в списанието и преди една седмица, докато обядваха набързо край нейното бюро — опитваха какво се е получило от една необичайна френска рецепта, която беше изровила в Париж — най-сетне се реши да заговори за това.

— Тревожи ли те нещо напоследък? — попита я направо Елоиз. Тя беше интелигентна, красива и възприемчива. Завършила бе Йейлския университет, след което изкарала специализация в Харвард. Беше от Лос Анджелис и по някое време, както се бе изразила, се прибрала вкъщи. Беше на двайсет и осем години и живееше в малък апартамент в съседство с къщата на родителите си в Бел Еър. Наред с всичките си качества Елоиз бе и учудващо неразглезено, хубаво момиче, добра приятелка на Даяна още от своето идване в списанието преди няколко месеца и много приятна събеседничка. Даяна и Анди веднъж се бяха опитали да я съберат с Бил Бенингтън, но тя му взе страха — стори му се твърде способна и твърде зряла, макар че според думите му била прекалено слаба и прекалено висока. Тя имаше външност на манекен.

— Не, всичко е наред. — Даяна не каза нищо повече по въпроса и започна да сипе възторзи за приготвените от Елоиз вкуснотии, между които имаше деликатес от осолено свинско и една рецепта за приготвяне на шкембе, която й напомни за прекараните в Париж дни. — Да не повярва човек, че ти изобщо се храниш — рече Даяна, гледайки я с възхищение. Елоиз беше тънка, с големи сини очи и дълга руса коса.

— В колежа страдах от липса на апетит — заобяснява Елоиз. — Или поне правех такива опити. Мисля, че, общо взето, твърде много обичам вкусните неща, за да се оставя прекалено дълго на безапетитието, а баба ми от Флорида непрекъснато ми изпращаше курабийки. — После отново погледна Даяна, не беше човек, от когото е лесно да се отървеш, и това бе една от причините така успешно да се справя с работата в списанието. — Ти всъщност не отговори на въпроса ми.

— Кой въпрос? — Даяна се правеше, че не разбира, но много добре знаеше какво я питат. Харесваше това момиче, ала не беше много сигурна, че има желание да сподели с някого проблемите си. Единствено Анди знаеше колко е отчаяна.

— Нещо те безпокои. Нямам намерение да си пъхам носа в твоите работи, но ти започваш да ми приличаш на онези хора, които, както те уверяват, че са добре, блъскат глава в стената.

— Дотам ли съм стигнала? — ужаси се Даяна, а после се разсмя на това сравнение.

— Още не, но се забелязва. Ще ми кажеш ли да си гледам работата, или имаш нужда от приятелче?

— Всъщност… не… аз… — Понечи да каже, че всичко й е наред, но изведнъж се разплака. Гласът й се задави в неконтролирани ридания, сълзите се застичаха по бузите й и успя само да поклати глава. Високото русо момиче нежно я прегърна през раменете и започна да й подава хартиени салфетки, за да си избърше носа. Мина доста време, преди Даяна да престане да плаче. — Толкова съжалявам… нямах намерение да… — Зачервените й очи продължаваха да се пълнят със сълзи, носът й също беше червен, но вече се чувстваше по-добре. За нея бе облекчение да се отпусне така. — Не зная какво ми стана.

— Много добре знаеш, имаше отчаяна нужда от това. — Елоиз я прегърна топло и й наля чаша силно кафе.

— Май си права. — Даяна си пое дълбоко дъх и я погледна в очите. — Имам проблеми… вкъщи — предполагам, че може да се каже така. Нищо фатално, само някои неща, с които трябва да свикна.

— Със съпруга ти ли? — попита Елоиз, като я гледаше съчувствено. Тя много харесваше Даяна, харесваше и Анди.

Новината, че имат неприятности, я натъжи. Последния път, когато излизаха да вечерят заедно, й се бяха сторили много щастливи.

— Не, фактически не мога да го обвинявам за това. Мисля, че по-скоро грешката е моя. Непрекъснато го притеснявам… Повече от година се опитваме да забременея, а просто не се получава. Зная, че сигурно ще ти прозвучи много глупаво, но всеки месец, все едно че умира някой в семейството ми, сякаш непрекъснато ме спохожда огромна беда и вече изпитвам ужас от това. Всеки месец се надявам този път да съм забременяла и когато разбера, че чудото отново не е станало, направо се чувствам покрусена. Не е ли глупаво? — Тя пак се разплака и издуха носа си в и поредната книжна салфетка.

— Не е глупаво — успокои я Елоиз. — Никога не съм искала да имам дете, но мисля, че това желание е съвсем нормално. Освен това за хората като нас, които са свикнали да организират и контролират, вероятно е страшничко, когато нещата не вървят така, както те искат. Разбираш ли, изглежда, онази дяволска думичка „контрол“ присъства дори в скръбта: чувството за пълно безсилие, задето не можеш да повлияеш върху това, дали ще имаш, или няма да имаш дете.

— Може би. Но не е само това… Трудно е да се обясни… тази невероятна празнота… този ужасен копнеж. Понякога направо ми се иска да умра. Не мога да говоря за това с никого, дори и с Анди. Просто загивам вътрешно, всичко останало застива и аз се затварям в черупката си. Не познавам по-голяма самота. Дори не зная как да я опиша.

— Звучи ужасно — съчувствено рече Елоиз. Това напълно обясняваше забелязаното от нея в редакцията. Даяна бе започнала да не допуска никого до себе си, да се самоизолира и с нея вече почти не можеше да се разговаря. Елоиз нямаше да се изненада, ако това повлияе и на брака й. — Обърна ли се към специалист? — Искаше й се да я попита и дали е ходила при психотерапевт, но не посмя. Беше трогната, че Даяна й се довери до такава степен. Чувстваше се поласкана.

— Ще отида следващата седмица. Казва се Алекзандър Джонстън. — Не знаеше защо си бе направила труда да каже дори и името му, но тъй като бе споделила всичко с Елоиз, й се струваше редно да й каже и за него. Изненада се, когато видя, че докато й наливаше още кафе, тя се усмихна. — Чувала ли си това име?

— Един-два пъти. Той е колега на баща ми. Баща ми е специалист по репродуктивна ендокринология. Ако положението се окаже наистина лошо или е необходимо оплождане ин витро, може да те прехвърлят на него. Той вече не приема много нови пациенти, освен ако не са му препоръчани от Алекс или от другите му партньори. При Алекс Джонстън си в добри ръце. — На Даяна й олекна. Погледна я учудено. Светът беше по-малък, отколкото си го бе представяла, дори в тази сфера. — Искаш ли да му кажа, че се познаваме? — попита Елоиз предпазливо, защото не знаеше дали това ще е приятно на Даяна.

— Предпочитам да не му казваш. Предпочитам да се справя сама, но се радвам, че съм се насочила към добра клиника.

— Най-добрата. Те ще се справят с проблема ти. Напоследък статистиката им е внушителна. Израсла съм с тези неща. Сякаш никога не съм мислила, че хората просто „го правят“ и жената забременява. Винаги ми се е струвало, че и баща ми трябва да присъства, за да им помогне. — Идеята беше любопитна и Даяна прихна, като си представи картината.

Докато похапваха от невероятно вкусния ябълков пай с каймак, Елоиз я попита защо не си вземе малко отпуск, за да се посвети на тези неща. Така щеше да бъде по-леко за нея, а дори и за Анди. Даяна отвърна, че едва ли ще може, но накрая си призна, че не иска.

— Не мога просто така да изоставя работата си. Пък и как ще запълвам всичкото това свободно време? Двете ми сестри постъпиха така и си останаха вкъщи да гледат децата. Но знаеш ли, не съм сигурна, че аз мога да си стоя само у дома, във всеки случай не и сега. Ако родя — да, но точно в този момент, когато броя дните и всяка сутрин бързам да си премеря температурата, е добре да имам и нещо друго, за което да мисля.

— Не зная дали бих го понесла. Ти как издържаш?

— Много искам да забременея. Подозирам, че човек е способен да изтърпи какво ли не, когато му се налага. — Елоиз знаеше това по-добре и от Даяна, защото баща й често бе разказвал за процедурите, които извършва.

 

 

Докато караше към „Уилшър Картай Билдинг“, Даяна си мислеше за Елоиз и се питаше дали няма да види баща й. Още й се струваше странно, че по чиста случайност си е определила час при неговия партньор. Всички, с които бе разговаряла, твърдяха, че Алекс Джонстън е много добър специалист, но докато се качваше с асансьора, тя изведнъж се почувства ужасно неспокойна и изплашена.

Чакалнята беше тиха и елегантна, цялата обзаведена в кремаво и пастелножълто, със скъпи модернистични картини по стените и огромна палма в ъгъла. Поканиха я да седне и след няколко минути я въведоха в светая светих. Тръгнаха по дълъг коридор с още картини и високи прозорци. В самия му край влязоха в стая, облицована с избелено дърво, с хубав килим на пода и красива скулптура на жена с дете в ъгъла. Колкото и да бе странно, сега изпитваше болка дори при вида на това произведение на изкуството, изобразяващо майчинството.

Благодари на сестрата и седна, опитвайки се да остане спокойна и да си мисли за Анди. Ужасяваше се от онова, което щяха да й правят и евентуално да открият, но минута по-късно се появи лекарят и тя бе приятно изненадана. Доктор Джонстън се оказа висок мъж с пясъчноруса коса, с фини ръце и умни сини очи, който по нещо напомняше баща й.

— Здравейте — сърдечно се усмихна той и стисна ръката й. — Казвам се Алекс Джонстън. Радвам се да се запозная с вас. — Прозвуча така, сякаш наистина се радваше. Побъбри с нея няколко минути, разпита я какво работи, откъде е, откога е омъжена, а после сложи пред себе си на бюрото един празен картон, извади писалката си и погледна с топлота Даяна. — Нека отбележим тук някои неща, че да се захващаме за работа. Какво ви води при нас, госпожо Дъглас?

— Аз… ние… правим опити да забременея малко повече от година, по-точно от тринайсет месеца, и досега нищо не се получава. — Призна му, че и преди сватбата не са били много стриктни с противозачатъчните средства и че тогава също не е забременявала.

— Била ли сте някога бременна? Живородени или мъртвородени деца? Аборти?

— Нито първото, нито второто, нито третото — сериозно отвърна тя. Без дори да го познава, вече изпитваше изключително уважение към този човек и беше напълно уверена, че той ще успее да реши техния проблем.

— А преди това случвало ли ви се е да сте „нехайна“ с противозачатъчните средства? — попита той, наблюдавайки я внимателно.

— Не. Винаги съм била много стриктна.

— Какви методи сте прилагали? — продължи той с въпросите за противозачатъчни средства. Особено се интересуваше дали е използвала спирала, каквато тя бе употребявала в колежа, дали е била на хапчета и колко време. Разпита я за венерически заболявания (от каквито никога не бе боледувала), за кисти, тумори, болки, кръвоизливи, наранявания, сериозни инфекции от всякакъв вид, хирургически намеси, заболявания от рак в семейството или други наследствени болести, като например диабет. Искаше да знае всичко за нея. И след като тя свърши с дългия поменик на нещата, които при нея не са налице, той я увери, че една година не е ненормално дълъг срок за забременяване, макар по понятни причини на тях с Анди да се е сторил дълъг. Но нямало основание за паника. Ако желанието й било такова, на нейната възраст с чиста съвест можел да препоръча да продължат без лекарска намеса още шест месеца, дори година, и чак тогава да пристъпят към сериозни изследвания. Въпреки че той лично предпочитал да направи някои тестове още след първата година, през която не се е стигнало до зачеване.

— Защо да не проверим няколко неща, да направим две-три прости изследвания и да ви прегледам профилактично, за да бъдем сигурни, че нямате някоя лека инфекция, която да обърква сметките? — усмихна й се той и тя се съгласи. Предпочиташе да започнат веднага, вместо да чака още.

Знаеше, че не може да издържи нови шест месеца на надежди и разочарования. Искаше да разбере защо не се получава. Просто не вярваше да няма някакво просто обяснение и желаеше да го научи още сега, а не след една година, да се излекува и с Анди да осъществят плановете си. Обясни всичко това на доктор Джонстън.

— Съществува голяма вероятност — усмихна й се той — да няма нищо за лекуване, да сте напълно здрава и да ви е необходимо само малко търпение. А ако открием основание за безпокойство, можем да изследваме и съпруга ви. — Даяна и Анди се бяха разбрали тя да започне първа, а после, ако лекарят намери за нужно, да се яви на преглед и той.

— Надявам се да не откриете нищо — тихо рече тя. Доктор Джонстън отвърна, че и той се надява на същото. Бегло спомена, че засега го тревожи само спиралата, която е използвала навремето. После стана и й посочи една стая оттатък коридора, където да се съблече, за да я прегледа. Днес щял да се ограничи само с органите в долната част на коремната кухина. Току-що й бе обяснил, че повечето изследвания ще бъдат направени след около две седмици, точно по време на овулацията. Тогава щели да вземат проба от цервикалната слуз (секрециите от шийката на матката), за да видят дали тя е достатъчно „гостоприемна“ за спермата, или е неблагоприятна за нея. При положение, че се окаже неблагоприятна, се налагали допълнителни тестове, като например за съвместимост. Щели да я гледат на ехограф, за да видят как съзрява фоликулата преди овулацията, и да изследват взети след съвкупление проби, за да установят броя и подвижността на сперматозоидите в цервикалната й слуз.

Но сега щял да й направи само гинекологичен преглед, за да провери за образувания, кисти, инфекции и деформации, след това щели да й направят изследвания на кръвта за ХИВ, за скрити инфекции и имунитет против рубеола. Необходима му била и пълна кръвна картина, а щял да вземе и намазка за изследване на микрофлората във влагалището. В отделни случаи ключът към целия проблем се криел в някоя банална инфекция.

Сякаш бяха запланували доста неща и макар изследванията, които й направиха този ден, да бяха прости, поне имаше чувството, че най-после предприема нещо, за да разбере какво става вътре в тялото й. Усмихна се на себе си, като си спомни какво й бе разказал Анди предишната вечер. Като малък имал неприятности с носа си, който ужасно се запушил — до такава степен, че почти не можел да диша — и майка му го завела на лекар, да провери дали няма трета сливица.

— И знаеш ли какво излезе? — със сериозен вид бе попитал той, легнал до нея с ръка около раменете й.

— Не зная… синузит?

— Нещо много по-просто. Стафиди. Преди няколко дни си бях напъхал в носа цяла шепа от тях и те просто си бяха заседнали там на топличко и се бяха надули, а мене ме беше страх да кажа на майка ми. Така че, скъпа, като отидеш утре при лекаря… непременно му кажи да погледне за стафиди.

Докато лекарят я преглеждаше, Даяна си мислеше за тази история и се усмихваше. Тя отново й напомни колко много обича Анди.

Доктор Джонстън не откри никакви стафиди. Нито деформации, тумори, кисти или някаква следа от инфекция. Всичко се оказа в пълен ред и на нея й олекна. После влезе лаборантката, за да й вземе кръв.

Когато Даяна се облече, лекарят й обясни, че след десет дни я иска отново, за да направят изследванията, за които вече бе говорил. От тях щели да разберат с голяма точност кое е най-подходящото време за зачеване през месеца. Даде й домашен тест, който да използва през следващата седмица, за да проверява урината си за приток на стимулиращия изграждането на жълтото тяло хормон, който щял да се появи точно преди овулацията. Звучеше доста заплетено, но всъщност не беше сложно — просто новост в медицината. Каза й да продължава да мери температурата си, което тя и без това правеше вече от шест месеца. Анди се вбесяваше, оплакваше се, че живеел сякаш с хипохондричка — всяка сутрин, щом отворел очи, я сварвал с термометър в устата. Но както винаги, проявяваше разбиране, щом Даяна смяташе, че това ще й помогне да забременее.

Накрая лекарят препоръча, ако с Анди имат такава възможност, да намалят малко темпото, да си вземат отпуск и да прекарват времето си в приятни за тях занимания дори ако това означава да се лишат за известно време компанията на своите приятели и да пожертват някои, свързани с работата им, планове.

— Стресът също допринася за безплодието. Опитайте се двамата да се освободите от колкото можете повече задължения. Прекарвайте много време на чист въздух, хранете се добре, спете. — Всичко това в съвременния свят бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи, той го знаеше, но смяташе, че е важно да им бъде напомнено. Отново повтори, че най-вероятно и на двамата им няма нищо, че трябва само още малко време и всичко ще си дойде на мястото по естествен път. Увери я, че ако има някакъв проблем, ще го открият. Но когато си тръгна от кабинета му — обнадеждена, развълнувана и изнервена, Даяна си спомни и нещо друго, което бе споменал: че на около петдесет процента от двойките, лекувани от безплодие, се раждат здрави деца, но че има и други, абсолютно здрави хора, без никакви аномалии, на които не успяват да помогнат. Това беше нещо, с което щеше да й се наложи да се примири, ако се окажеше, че и техният случай е такъв, но не можеше да си представи как би го преживяла. Самото й посещение при лекаря, разговорите с него за различните възможности, за изследванията, на които евентуално щеше да бъде подложена, за пръв път я накараха да си даде сметка колко много бе готова да изтърпи, само и само да има дете. Беше съгласна на всичко, освен да си го открадне.

Докато караше към къщи, се чувстваше съвсем изтощена. Подвоуми се дали да не отиде до редакцията, но, така или иначе, бе освободена от работа за целия ден, а и вече минаваше един. Спомни си, че лекарят й препоръча да не се претоварва. Отиде да пазарува и започна да се шляе из „Сакс“ с приятно чувство на вина. Обади се от магазина на Анди, но той беше излязъл да обядва. След известно време се прибра и реши да му приготви една наистина фантастична вечеря.

Той й позвъни вкъщи в три часа и още щом я чу, долови, че звучи по-ведро. Явно не бяха й открили нищо обезпокоително, поне засега. Може пък причината да беше в него. През последните един-два месеца бе започнал вече да мисли така.

— Е? — рече той и по телефона гласът му прозвуча топло и секси. — Намериха ли ги?

— Какво да са намерили? — озадачено попита тя.

— Стафидите. Ти не му ли каза?

— Глупчо такъв…

Информира го за всичко, което я бяха питали, за прегледа, които й бяха направили, и за тестовете, които предстояха, никой от които не изглеждаше особено неприятен.

Тя много се бе страхувала, че изследванията ще са отвратителни, но засега никое от тях не обещаваше да е такова.

— Значи след две седмици ще отидеш пак?

— След десет дни, а междувременно ще продължавам всяка сутрин да си меря температурата и следващата седмица започвам да проверявам урината си с домашния тест.

— Звучи ми доста сложно — рече той, питайки се какво ли още им готви бъдещето, особено на него. Възможно беше, ако се стигнеше дотам, той да бъде подложен на по-неприятни изследвания. Анди продължаваше да мисли, че всичко това е ненужно и твърде страшно. Но заради нея беше готов да направи необходимото.

— Между другото — каза той, след като Даяна му обясни всичко това и му разказа с най-големи подробности за доктор Джонстън, та чак до обувките му и до галерията от дипломи, закачени на стената в кабинета му, — няма да повярваш какво имам да ти казвам.

— Получил си повишение — предположи обнадеждено тя. Анди се трудеше робски за компанията.

— Не съм, но според близки до ръководството източници и това ще стане. Другото също е доста хубаво. Опитай пак.

— Шефът на компанията е арестуван, защото си разкопчал шлифера в кафенето, а бил забравил да си сложи други дрешки — рече тя и затвори очи, за да не отклонява творческата си мисъл.

— Много хубаво… Питам се дали не намекваш за нещо?… Не, сам ще ти кажа, защото никога няма да се сетиш, а след две минути трябва да влизам на заседание. Бил Бенингтън ще се жени за своята малка адвокатка. На Празника на труда^[2] във вилата на нейните родители край езерото Тахо. Можеш ли да го повярваш? Без малко да се задавя, когато ми го каза. Бяхме слезли да изядем по един сандвич с пастърма и преди да видя лицето му, мислех, че се майтапи. Можеш ли да го повярваш?

— Всъщност знаеш ли, май мога. Струва ми се, че колкото и да е странно, той е готов за брак.

— Надявам се да е така. Иначе му е спукана работата. До сватбата остават само месец и три седмици. Ще прекарат сватбеното си пътешествие на риболов в Аляска.

— Майчице! Най-добре да поговориш с него.

— Най-добре да си вдигам задника и да отивам на заседанието. До скоро, скъпа. Ще си бъда вкъщи към седем.

Той, както винаги, удържа на думата си, а приготвената от Даяна страхотна вечеря вече го чакаше. Бе използвала една от френските рецепти на Елоиз и доста си поигра с нея. Приготви агнешко бутче с лек подлучен сос, зелен боб и диворасли гъби. А за десерт имаше суфле от кайсии, което беше самото съвършенство.

— Ох! Какво съм направил, та да заслужа всичко това! — щастливо попита той, когато свършиха с десерта и Даяна му наля чаша кафе. Тя се чувстваше по-добре от дълго време насам и на него не му бе трудно да го забележи.

— Просто си помислих, че ще е приятно да приготвя хубава вечеря, така и така днес съм дама без служебни ангажименти.

— Май трябва по-често да си оставаш вкъщи. — Да си стои вкъщи й доставяше удоволствие, но също така обичаше и работата си. За разлика от своите сестри Даяна нямаше еднозначни предпочитания и знаеше, че това едва ли ще се промени дори ако им се роди дете. Но все още не бе изправена пред тази дилема. Единственото, което се очакваше от нея, бе да си почива и да намали темпото, както беше препоръчал лекарят. Каза това на Анди и на него идеята му хареса, веднага предложи през почивните дни да отидат в Санта Барбара.

— С удоволствие.

Анди също така бе уговорил среща през седмицата с Бил Бенингтън и бъдещата му булка. Изведнъж животът бе станал по-приятен и Даяна не знаеше каква точно е причината, освен дето сега беше сигурна, че лекарят ще намери начин да им помогне и те ще си имат дете. Това повдигаше духа й.

Прекараха много весело седмицата и се влюбиха в годеницата на Бил, Дениз Смит. Тя беше точно такава, каквато той им я бе описал. Покани ги на вечеря в апартамента си през следващата седмица и Анди се изненада, когато Даяна й отказа с някакво неясно извинение. По-късно тя му напомни, че тогава ще е овулацията й, ще ходи при доктор Джонстън за изследванията и ще трябва да се любят по разписание. Не искала да прибавя към всичко това и напрежението от едно гостуване.

— Може пък там да си отдъхнеш, а не да се напрягаш — рече раздразнено Анди, но Даяна все пак не се съгласи да отидат. Вместо това започнаха да правят планове с Дениз и Бил за по-следващата седмица, макар Анди все още да бе ядосан. Но Даяна не беше склонна да се отклонява от преследваната цел — бебето.

Всяка сутрин преди ставане тя с религиозна отдаденост мереше температурата си и започна да използва теста за ЛХ както й бе наредено. Индикаторът посиня точно в деня, в който лекарят бе предвидил. Същия следобед Даяна отиде в кабинета му, за да й вземат проба от цервикалната слуз и да я изследват. Доктор Джонстън каза, че всичко му се струва наред, средата била „много мила и гостоприемна“ и Даяна се разсмя нервно на израза му. Препоръча им да се любят на следващата сутрин, а след това тя да дойде при него колкото може по-бързо, за да направят изследването за поведението на спермата.

Тя се върна на работа късно следобед и отиде да пие кафе с Елоиз. Вечерта осведоми Анди за последните събития и му каза, че на следващата сутрин трябва да се любят.

— Какво изтезание — пошегува се той, но се оказа, че е бил прав. През нощта го налегна стомашно разстройство и когато се събуди на сутринта, наистина не се чувстваше добре. Мислеше, че го е хванал грип, и се опасяваше, както се изрази, че „работата няма да стане“.

— Трябва да го направиш! — троснато каза Даяна, както лежаха в кревата и тя бе опитваше да му помогне. — Налага се изследването да се проведе тъкмо днес. Премерих температурата си, малко е спаднала, което означава, че овулацията е започнала… Анди… трябва! — Тя го гледаше с укор и на него му се искаше да й каже да върви по дяволите, но се сдържа.

— Чудесно. Благодаря за важното съобщение.

Той се претърколи в леглото, мастурбира известно време и накрая донякъде посъживи нещата, след което се върна обратно и се зае да люби жена си, но в прегръдката им нямаше и следа от романтика. Не беше дори приятно. А след това, без да каже дума повече, стана и отиде да вземе душ. Не беше кой знае какво удоволствие да го правиш така, по задължение, в точно определен ден, в точно определен час и дори по точно определен начин. По време на закуската и двамата бяха напрегнати и не разговаряха помежду си.

— Извинявай — тихо рече Даяна.

— Няма нищо — обади се той иззад вестника. — Днес просто не съм във форма, това е. Не се притеснявай. — Много му беше неприятно, че се бе наложило да я люби по този начин, по команда, и се безпокоеше какво ще му правят лекарите и какво ще му открият.

Тестът обаче показа, че неговата сперма е нормална. Сперматозоидите весело плуваха насам-натам, бяха доста нагъсто и много подвижни. Според лекаря всичко беше прекрасно.

Доктор Джонстън искаше да види Даяна и на ехографа, за да си изясни някои неща, които имаха решаващо значение за преценката му. Искаше да разбере каква дебелина има стената на матката и колко големи са фоликулите, дали тялото й реагира на собствените й хормони. Увери я, че прегледът няма да е много неприятен и наистина не беше. Тя с облекчение научи, че засега всичко изглежда нормално.

Когато след два дни дойде за втори преглед на ехографа, от който трябваше да се разбере дали фоликулата се е пукнала и е освободила яйцеклетката, той й каза, че и в това отношение всичко е наред. Бяха се придвижили с още една крачка напред.

Бил и Дениз ги поканиха на следващия ден отново да вечерят заедно навън, но Даяна бе така изтощена от напрежението и тревогите, свързани с всичко това, от трите си посещения при лекаря за изследвания и прегледи през тази седмица, че просто нямаше желание да излиза и в края на краищата накара Анди да отиде без нея. Искаше й се само да си легне и да се отпусне. Молеше се този месец да е забременяла. Като че нищо друго нямаше значение. Дори работата не й се виждаше вече толкова важна. Но сега поне можеше да разговаря с Елоиз. Откакто бе започнала да посещава лекаря, другите приятели и близките й бяха отстъпили на заден план. Усещането, че целият живот има едно-единствено предназначение, бе станало още по-силно. Понякога имаше чувството, че престава да забелязва Анди.

В понеделник отново отиде при лекаря и й взеха кръв, за да проверят нивото на прогестерона по време на лутеалната фаза, седем дни след овулацията. Температурата й се бе повишила веднага след притока на ЛХ в урината, което беше нормално — показваше, че овулацията е завършила. Сега можеха само да чакат, за да видят дали е забременяла.

Десетте дни на очакване и се сториха безкрайни и тя едва успяваше да задържи вниманието си върху нещо друго. Съзнаваше, че е истинска лудост да очаква този месец нещата да бъдат по-различни. Не бяха й предписали никакви лекарства, само събираха информация. Но при все това хранеше големи надежди. Два дни преди месечния цикъл започна да й се повдига. На сутринта, когато трябваше мензисът й да дойде, все още нямаше нищо и тя се въодушеви неимоверно.

Още същия ден се обади на доктор Джонстън от редакцията и той й каза да изчака ден-два, защото тялото й не било машина и понякога се получавали отклонения от нормата. А през нощта мензисът й дойде и когато разбра това, тя дълго лежа будна и плака. Беше съсипана и вече започваше да се пита какви ли изследвания я чакат още. Цялата история я потискаше все повече.

Когато на следващия ден се обади на лекаря, той предложи да определи час за преглед на Анди. Нейните резултати засега били нормални.

— Чудесно. Какво означава това? — раздразнено попита Анди, когато вечерта тя му каза, че трябва да се обади на доктор Джонстън, за да се уговорят за прегледа. — Да не би според него вината да е у мен?

— Какво значение има чия е вината, докато не се уверим, че всичко е наред? Не ме интересува дали е в тебе, може да не е у никого от двама ни, може всичко да ни е наред. Може пък хората да са били прави и да ни е необходимо само време. Не се впрягай толкова! — внимателно го зауспокоява тя.

Но той се ядоса още повече, когато се обади да му определят час и му казаха да донесе със себе си шишенце с прясна сперма. И три дни преди да вземе спермата да няма никакви сношения.

— Страхотно — оплака се той вечерта на Даяна. — Какво очакват тези хора от мен? Да си направя чекия в службата и да тичам при лекаря? Секретарките ми ще са във възторг.

— Да не мислиш, че на мен ми беше приятно три пъти да тичам на ултразвуков преглед? Престани да правиш от мухата слон. — Но всичко това беше много неприятно, и двамата го знаеха.

— Добре, добре. — Той не каза нищо повече по този въпрос, но и двамата бяха напрегнати. Сутринта, преди да отиде на изследвания при доктор Джонстън, Анди се държа отвратително с Даяна и когато влезе в кабинета, не си направи труда да скрие своята враждебност. Не, никога не е страдал от гонорея, сифилис, трахома, херпес или някоя друга от всичките болести, които лекарят изброи. Никога през живота си не е имал инфекции, тумори, проблеми с ерекцията, импотентност или тежки заболявания.

Доктор Джонстън чувстваше враждебното му отношение, но бе свикнал вече с това. За никого не бе приятно да идва тук, защото той поставяше под въпрос мъжествеността на пациентите си.

Обясни на Анди, че днес ще му вземат кръв, за да проверят нивото на хормоните, а спермата, която бе донесъл, ще бъде използвана както за изследване, така и за посевни. Щели да проверят концентрацията на сперматозоидите, както и да му направят пълен хормонален профил, а можело да се наложи и отново да го извикат да му вземат кръв, защото нивото на мъжките хормони варирало силно, дори в зависимост от часа и моментното здравословно състояние на човека.

След като му взеха кръв, лекарят го прегледа за варикоцеле — разширени вени в тестисите, които понякога пречат на плодовитостта и създават сериозни проблеми.

И също като Даяна в края на посещението си при лекаря Анди се чувстваше напълно изтощен. Нищо от онова, което бяха правили с него, не беше особено страшно, но самото емоционално напрежение го бе разстроило дълбоко. Когато се получиха резултатите от изследванията, Анди с облекчение научи, че всичко е нормално. Концентрацията на сперматозоидите му беше сто и осемдесет милиона на милилитър, което според лекаря говорело за изключително здраве. Резултатите от изследванията на хормоните му също били нормални.

— Сега какво? — тихо, но с голямо облекчение попита Анди, когато три дни по-късно доктор Джонстън му се обади лично, за да му съобщи тези резултати. От една страна, бе безкрайно доволен да разбере, че на него му няма нищо, но изведнъж се разтревожи силно за Даяна. — Означава ли това, че и двамата сме наред и просто ще трябва да проявим повече търпение? — Ако случаят беше такъв, получаването на тази информация направо си заслужаваше нервното напрежение. Ала доктор Джонстън още не беше склонен да разхлаби примката, след като веднъж бяха влезли в нея.

— Има голяма вероятност да е точно така. Но бих искал да направя още няколко изследвания на Даяна. Все още ме тревожи спиралата, която е използвала преди години, и ми се ще преди овулацията да й направя хистеросалпингография — рентгенов преглед на матката и маточните тръби с помощта на контрастно вещество. Така ще получим представа за състоянието на горния репродуктивен тракт. — От неговите уста това прозвуча като нещо обичайно, но Анди се усъмни.

— Болезнено ли е?

— Понякога — откровено призна лекарят, — невинаги. По-скоро е неприятно. — Анди никак не обичаше да чува тази дума от устата на медицинските лаборанти. „Неприятно“ обикновено означаваше, ако не чак да се гърчиш от болки, то нещо съвсем близко до това. — В болницата ще й дадем болкоуспокояващо средство. В продължение на няколко дни преди това ще трябва да пие доксициклин просто за да сме сигурни, че няма да получи никаква инфекция, а и след това ще продължи да го взема. Не всички предписват антибиотици за тази процедура, но аз предпочитам да го правя, за да се избегне всякаква опасност. В много случаи самото контрастно вещество промива тръбите и жените забременяват в течение на шест месеца след прегледа.

— Като че си струва да се опита — предпазливо рече Анди.

— Така мисля и аз — тихо отвърна доктор Джонстън. — Ще й се обадя.

Но когато й се обади, Даяна не беше много ентусиазирана. Бе чувала от жени в редакцията ужасни неща за тези прегледи. Те твърдяха, че било болезнено, а едната била алергична към контрастното вещество, което използвали, и реакцията на организма й била кошмарна. Попита Елоиз какво знае по този въпрос, но то не беше много. Беше й ясно, че колкото и гладко да протече всичко, едва ли ще е много приятно. Но от друга страна, щяха да получат важна информация, която им беше необходима. Щяха да й вкарат контрастно вещество и специалистите щяха да наблюдават на телевизионен екран движението му по маточните тръби. То щеше да покаже всякакви деформации на матката, тумори, които може би не са били забелязали при досегашните прегледи, и запушвания на тръбите, за наличието на каквито лекарят имаше известни подозрения — каза на Даяна, че ако направят това изследване и резултатите са нормални нямаше да е необходимо да предприемат нищо повече. От това, тя си направи извода, че вероятно ще зачене и с Анди най-после ще престанат да се тревожат за детеродните си органи. Обаче ако прегледът покажел някакво отклонение, по-късно през месеца трябвало да й се направи лапароскопия — преглед чрез вкарване на оптическо устройство в коремната кухина — и тогава вече щели да имат окончателния отговор. Доктор Джонстън не беше склонен с месеци да измъчва пациентите си с излишни изследвания и дълго да бави заключението си. След като овулацията й се бе оказала нормална, нейните секреции и неговата сперма — също нормални и съвместими, оставаше да провери само дали маточните й тръби са наистина проходими. След това щеше да сложи край на изследванията.

— Вие какво мислите? — попита той Даяна по телефона. — Искате ли да направим този преглед още този месец и да приключим или предпочитате да изчакате и отново да опитате. Бихме могли да го отложим, разбира се. — Но в действителност не би й препоръчал да отлага. Не обичаше хората да се травматизират от непрекъснатите неуспешни опити, при положение че няма надежда, или пък съществува някакъв неразрешен проблем.

— Имам нужда да помисля върху това тази нощ — изплашено отвърна тя. — Ще ви се обадя утре.

— Чудесно.

Даяна имаше чувството, че никога вече няма да се отърве от него. През последния месец почти не се бяха виждали с приятелите, тя не успяваше да се съсредоточи в работата си, не посещаваше родителите и сестрите си. Дори и Анди беше престанал да се обажда по телефона на братята си.

Вместо това само мереха температури, даваха данни за медицински картони, правеха си изследвания и тичаха по лекари. Доктор Джонстън ги бе предупредил, че ще е така и бе споменал, че ще е много полезно да се обърнат и към психотерапевт. Но те нямаха време. Бяха прекалено заети с работата и изследванията си, както и с опитите да се подкрепят взаимно, за да издържат онова, което бяха започнали да възприемат като една безкрайна криза.

— Какво мислиш, скъпа? — нежно я попита вечерта Анди. — Ще отидеш ли да ти направят онази бингограма, или както там се казва?

Тя му се усмихна. Все още държеше да разбере защо не забременява. Но това изследване я плашеше не на шега.

— Ще дойдеш ли с мен? — загрижено попита тя и той кимна.

— Разбира се, стига да ми разрешат.

— Доктор Джонстън каза, че ще те пусне да присъстваш. Иска да го направи в петък.

— Тогава ми е много удобно — побърза да я увери Анди. — Нямам никакви важни срещи.

— Чудесно. В такъв случай защо не ти го направят на тебе? — рече му сприхаво тя и той се измъкна, отиде да приготви по чаша кафе. Когато се върна, тя го погледна с нещастни очи. Бе взела решението си. Струваше си, макар и само за да са наясно.

— Добре. Ще отида.

— Ти си смело момиче, Ди. — Не знаеше как би се чувствал на нейно място. Засега неговият дял от изследванията се бе оказал много лек.

В петък сутринта се срещнаха с лекаря в болницата и той им обясни процедурата в една малка амбулатория. Даде на Даяна две болкоуспокояващи таблетки. Една сестра намаза мястото с йодов разтвор, друга й би атропин и глукагон за отпускане на мускулатурата и малко след това внимателно й вкараха контрастното вещество. Даяна можеше сама да следи картината на монитора, макар това, което виждаше, да не й говореше нищо. След петнайсет минути всичко приключи. Коленете й трепереха и имаше гърчове, но изпитваше облекчение, че се е свършило. Както и Анди, който смяташе, че се е държала невероятно храбро. Искаше му се да има начин той да понася мъките вместо нея. И на няколко пъти се бе питал дали си заслужава. Започнал бе да се съмнява. Защо, за бога, им бе притрябвало това бебе?

— Добре ли си? — разтревожено попита той, когато Даяна се надигна със стенание. Но тя кимна. Беше го преживяла, а сега я интересуваше само какво е видял доктор Джонстън. Той разговаряше с двамата обслужващи лаборанти и заедно с радиолога съсредоточено разглеждаха една от снимките. Вниманието им като че ли беше привлечено от един участък, в който оцветителят не бе проникнал.

— Какво става? — тихо попита Анди.

— Ами, тук имаме нещо интересно — обърна се към двама им доктор Джонстън. — Ще видим. По-късно ще говорим за това. — Анди и една от сестрите помогнаха на Даяна да се почисти, докато доктор Джонстън и колегата му отново и отново разглеждаха изображенията на екрана. След малко Даяна, вече облечена, седна и зачака тихо. Лицето й още беше сивкаво, но когато доктор Джонстън се обърна към тях, изглеждаше спокойна.

— Как се чувствате? — внимателно попита той и тя вдигна рамене.

— Като прегазена от булдозер — честно си призна Даяна и Анди я прегърна през раменете.

— Мисля, че напълно си заслужаваше да направим това изследване — тихо каза лекарят. — Може би сме открили виновника. Дясната ви тръба изглежда е запушена, Даяна. Лявата също се вижда малко мъгляво. Иска ми се да ви запланувам за лапароскопия през следващата седмица, така че да видим за какво става дума. Може би вече сме намерили отговора.

— И ако са запушени? — Даяна изглеждаше много изплашена. — Ще можете ли да ги отпушите?

— Възможно е. Все още не зная. След лапароскопията ще съм много по-наясно.

— По дяволите! — рече тя и погледна втренчено лекаря, а после и Анди. Не беше подготвена за тази лоша вест. И не изпита очакваното облекчение, като научи, че действително съществува проблем.

Заедно с лекаря определиха час за лапароскопията през следващата седмица. Това беше хирургическа процедура, която включваше малък срез близо до пъпа, през който в коремната кухина се вкарва сонда с оптическо устройство и се създава възможност пряко да се наблюдават маточните тръби, матката и цялата тази зона, както и всички възможни запушвания. Той й обеща този път да няма никакви болки. Прегледът щеше да бъде направен с пълна упойка.

— А сетне какво следва? — попита тя, желаейки да научи всичко още сега.

— Ще знаем какво е положението, Даяна. Но от контрастните снимки разбрах, че сме били прави да се заемем с това толкова настойчиво. — Тя не знаеше дали трябва да му бъде признателна, или да го мрази, но и двамата му благодариха и след половин час си тръгнаха от болницата. Вместо да се отпусне, след като бе изтърпяла това тежко изследване, сега пък трябваше да очаква хирургическата намеса през следващата седмица. Мисълта за това бе почти непоносима. Чувстваше се като на десет хиляди години. Когато си влезе вкъщи, чу телефонът да звъни и автоматично го вдигна.

Беше сестра й Сам, която искаше да знае как е. Тя бе последният човек на земята, с когото Даяна желаеше да разговаря.

— Здрасти, Сам. Добре съм. Ти как си?

— Дебела — оплака се сестра й. Когато беше бременна, тя винаги ставаше огромна, а сега беше вече в четвъртия месец. — Звучиш ужасно. Да не би да ти има нещо?

— Хванал ме е грипът. Най-добре да свършваме.

— Добре, мила, пази се. Ще ти се обадя пак след няколко дни. — „Недей — промърмори на себе си Даяна и сложи слушалката, — не ми се обаждай… никога вече… не ми разправяй колко си дебела… колко си бременна… не ми споменавай за твоите деца и за твоето бебе…“

— Кой беше? — Анди влезе почти веднага след нея.

— Сам — прошепна тя.

— О! — веднага разбра той. — Не трябваше да говориш с нея. Не вдигай повече телефона. Ще й кажа, че си излязла.

Ала и разговорът с брат му Грег, който се обади вечерта и попита кога ще си имат бебе, не беше по-приятен.

— Когато пораснеш — пошегува се с него Анди, но дори и той се почувства наранен от въпроса, който направо би убил Даяна.

— Хич и не разчитай на това — рече брат му.

— Така си и мислех.

Грег искаше да им гостува за Деня на труда, ала Анди не беше сигурен, че ще могат да го приемат. Не знаеше как ще се чувства Даяна след лапароскопията през следващата седмица, а до Деня на труда не оставаше вече много време. Възможно беше дотогава тя да изпадне в дълбока депресия… или да я оперират… дори може би да забременее. Вече бе немислимо да правят планове и да водят що-годе нормален живот. Понякога Анди се питаше как издържат на това хората, пък и как си го позволяват. До този момент изследванията им бяха невероятно скъпи, а лапароскопията щеше да струва още повече.

Грег каза, че разбира и че ще дойде друг път. Анди му бе обяснил, че е прекалено претрупан с работа, за да приема гости в дома си, което не беше прозвучало особено любезно. Но все пак така бе по-добре, отколкото да му признае какъв ужас е при тях в момента.

— Това прави живота ни на нищо, нали? — тъжно рече Даяна, докато вечеряха в кухнята. Сега къщата изглеждаше прекалено голяма за тях. Имаше твърде много неизползвани стаи, цял етаж със спални, за които може би никога нямаше да намерят приложение.

— Не бива да допускаме това, скъпа! — гневно реагира Анди. — Лекарят е прав, до края на август ще знаем вече. Тогава продължим нататък. Ако има някаква причина, вероятно ще могат да я отстранят за нула време.

— Ами ако не могат?

— Ще трябва да свикнем с тази мисъл, нали? Има и други възможности. — Напоследък бе чел много за бебетата от епруветка.

— Няма да допусна да „свикваш с тази мисъл“ — каза тя и очите й плувнаха в сълзи. — По-скоро ще се разведа с тебе, за да се ожениш за някоя, която може да има деца.

— Не ставай глупава. — Като я чу да го казва, Анди си представи как се чувства тя и дълбоко се разстрои. — Ако не друго, поне можем да си осиновим.

— Защо да си осиновяваш? На теб не ти се налага да го правиш. Причината не е в тебе, а в мен.

— Може да не е в никого от двама ни. Може той да греши. Може това запушване, което вижда, да е нещо, което си яла на обяд, за бога. Нали? Защо просто не почакаш първо да разберем? — Той повиши глас, а после поклати глава. Тя беше права. Това правеше живота им на нищо. Напрежението се отразяваше и на двама им.

— Да — тъжно рече тя, — може да е от стафидите.

Но този път Анди не се усмихна, просто не беше в състояние.