Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (6)

Глава 6

Високо над Южнокитайско море Кърк изведнъж почувства как самолетът подскочи и се спусна рязко надолу, и стомахът му се сви.

Сигналът за затягане на коланите зазвъня и стюардесите започнаха да обикалят по пътеката, за да будят заспалите и да ги подканят да си сложат коланите. Спокойният и уверен глас на австралийския капитан зазвуча по уредбата, успокояващ като приспивна песен.

Кърк затвори очи и опипа закопчалката на колана. Самолетът се разтресе, този път по-силно и отново, сякаш потъна в небето. Чуха се няколко разтревожени възгласа и пътниците бяха обхванати от неизречената параноя на съвременния пътешественик — ами ако? Кърк си пое дълбоко въздух и силно стисна клепачи.

Само малко турбуленция. Аз съм опитен пътешественик, видял много свят.

Но отново докосна закопчалката на колана и се съсредоточи в едно занимание, до което прибягваше винаги когато мислеше, че има и най-малката вероятност да загине в самолета през следващите няколко минути. Опита се да си спомни всички жени, с които беше спал.

Беше започнал рано, на четиринайсет със семейната детегледачка. Една. Последва сух период, докато не навърши седемнайсет и не хвана първото сериозно гадже.

Когато скъсаха три години по-късно, вече беше инструктор по гмуркане и всеки ден в офиса срещаше жени по бански. От три до десет.

После прекара лятото на Филипинските острови и откри момичетата по баровете — от единайсет до деветнайсет или май бяха двайсет? Когато се върна в Сидни през септември, имаше една по-възрастна омъжена жена, чието семейство държеше цветарски магазин. Срещаше се с нея всяка неделна сутрин между осем и девет, докато съпругът й и синовете й още спяха на горния етаж и вече беше облечен и далече от къщата, когато те се събуждаха и започваха да се приготвят за неделната служба. Двайсет или двайсет и една.

После имаше една сърфистка, която наистина харесваше, сестрата на един приятел… Не пропускаше ли някоя? Знаеше, че забравя за някое случайно запознанство, което му се изплъзваше, но лицата, телата и леглата някак се сливаха и някои имена бяха загубени завинаги.

На двайсет и петата вече не беше сигурен за бройката. Предполагаше, че са малко под трийсет. Не чак толкова много, като се има предвид, че понякога периодът на моногамия беше продължавал по няколко години, предшествани, а после последвани от пристъпи на необуздан промискуитет.

Сега, като се замислеше, си спомняше онези щури дни, когато една връзка приключваше, друга започваше, отваряше му се парашут с трета мадама и се налагаше да ги вмести и трите в един ден. Умът му не го побираше как беше успявал. Не че физическата издръжливост го бе напуснала. Причината беше в пътуванията.

През последните две години беше верен на приятелката си у дома. Забележително постижение, като се сетеше, че пътуванията го бяха отвеждали до барове в Банкок, токийски клубове и партита в пет-шест европейски града, включително Варшава и Стокхолм, където на всеки ъгъл можеше да видиш красавица. Беше останал верен на приятелката си въпреки тези изкушения.

До вечерта, когато срещна Меган.

Какво имаше в тази жена? Защо беше по-специална?

Защото той беше по-навит от нея. Това първо. Тя докосна всичките му струни — беше секси, забавна и умна (макар че последното качество не влизаше в задължителните изисквания на Кърк). Уловката се състоеше в това, че на нея не й пукаше, затова и го привлече като магнит.

Докато самолетът потреперваше и се друсаше във висините някъде над Индонезия, Кърк си зададе всички въпроси, които вълнуваха сърцето на всеки влюбен мъж.

Как мога да я спечеля? С колко мъже е била?

Какво има в тази жена? Защо е по-специална?

 

 

Дигби влезе в „Мама-сан“ подръка с Тамсин. Кат погледна към Бригите, която правеше компания на няколко редовни клиенти на бара, и видя как тя видимо потрепна, сякаш я бяха зашлевили.

Кат изгледа Дигби кръвнишки — „Как смееш!“. Колкото и да беше ужасно, все пак донякъде го разбираше. Не това, че Дигби имаше наглостта да дойде тук и да натрие носа на Бригите с новата си връзка — подобна жестокост бе непонятна за нея, — но разбираше как Дигби се бе оказал с Тамсин. Кат познаваше Тамсин от времето, когато беше просто една от купонджийките с леко поведение, които висяха в „Мама-сан“ с надеждата да забият някой футболист в бара, и виждаше с какво го бе привлякла.

Ако езикът на тялото й можеше да бъде обобщен с две думи, те щяха да бъдат „изчукай ме“. Докато присъщото излъчване на Бригите, гордата, силна и блестяща Бригите, говореше „да ти го начукам“.

Кат наблюдаваше как Дигби и Тамсин си избираха основното блюдо край аквариума с раци. Реши, че няма да позволи на никого да унижава приятелката й. Не и тук.

Дигби, когото Кат смяташе за хубавец, но с толкова мазен чар, че можеше да изпържи калмари в него, имаше напомпаното самочувствие на застаряващ мъж, свалил по-млада жена. В очакване да го аплодират или да му се присмеят.

Тамсин също правеше всичко възможно да се вмести в стереотипа, като висеше на ръката му, сякаш той беше желаното парче, а не тя; сякаш черната карта „Американ Експрес“ превъзхождаше златната младост. Глупостта й наистина стигаше чак дотам.

Къса пола. Неестествено неподвижни гърди. Невъзможно руса. Дигби беше зарязал Бригите заради тази малка сексиграчка. Все едно да предпочетеш надуваема кукла пред истинска жена.

Кат прекоси ресторанта дружелюбно усмихната със съзнанието, че обещанието да си останат приятели беше непосилно за мъже като Дигби. Не им беше достатъчно да скъсат. Трябваше да се уверят, че бившите им приятелки бяха нещастни.

— Радвам се да те видя, Дигби.

— Знам точно кой искам, Кат — заяви той.

Тамсин се наведе и залепи вирнатия си нос към аквариума, а полата й се повдигна над загорелите й златисти бедра. Мъжете на съседните маси затаиха дъх, а пръчиците им затрептяха от копнеж. Банда раци размахаха на забавен каданс щипците си към Тамсин.

— Ама аз мислех, че са розови! — разочаровано произнесе тя.

— Само когато са сварени — поясни Кат.

— Предпочитам ги пресни. — Дигби залепи месестото си лице към аквариума. — Ще взема този, Кат — и той посочи най-големия представител на семейство ракообразни.

— Ще се погрижа да го приготвят по твой вкус, Дигби.

След като показа на готвача избрания рак, Кат им намери хубава маса. Взе поръчките им за питиета — бяло вино за Тамсин и екстра сухо „Асахи“ за Дигби. Наблюдаваше ги как си шепнат нещо тайно и се кикотят. Дигби плъзна език в ухото на Тамсин и го почисти основно. После Кат отиде в кухнята да провери как е Бригите.

— Добре ли си?

Бригите направи безуспешен опит да се засмее. Прозвуча по-скоро като прочистване на гърлото. Кат не можа да повярва, че я вижда така разстроена. Предполагаше се, че необремененият живот е лишен от емоционални сътресения.

— Обзалагам се, че му взема акъла от чукане — промълви Бригите.

— Не знаех, че има такъв. Прощавай.

Кат отиде при готвача.

Погрижи се да е наблизо, когато ракът, зачервен и положен върху канапе от нарязан на ивички хрян, бе сервиран на Дигби и Тамсин върху дървен японски поднос.

В първия момент нищо не се случи. Вечеряха с оцъклени очи, сякаш хипнотизирани един от друг. После Кат видя как усмивките изчезнаха от лицата им, когато със значително усилие ракът се надигна от дървеното плато и запълзя към ръба, оставяйки зад себе си пътечка от бели ивици хрян.

Тамсин изпищя. Дигби сграбчи ножа за масло — сякаш искаше да защити себе си и секскукличката си. Ракът тромаво тупна от платото и тръгна в бавен марш през масата към Тамсин и напомпаните й гърди, а тя вече пищеше от ужас.

— Искате ли като гарнитура още салата? — попита Кат.

 

 

Да си твърде необременен е малко плашещо, по-късно си рече тя. Цялата работа с необременения живот можеше да стигне твърде далеч. Чак сега го виждаше. Трябваше да се намери точният баланс.

Човек не трябваше да се обременява, но не и да не хвърля котва никъде; да е свободен, но не изгубен; да бъде обичан, но не задушаван. Но как можеше да го постигне?

— Отиваме на клуб — съобщи Бригите на Кат. — Диджей Кейк ще се състезава с Блестящите близнаци в „Зу Нейшън“. Искаш ли да дойдеш?

Беше почти един часа след полунощ. Ресторантът беше затворен и персоналът с безизразни физиономии мрачно се тъпчеше с храна. Мини-такситата вече чакаха подредени на улицата, за да ги разкарат по домовете. Две изрусени млади сервитьорки с обеци на носовете стояха търпеливо зад Бригите и гледаха с очакване към Кат.

— О, хайде де! — приповдигнато възкликна Бригите. — Ще бъде забавно.

Може би, ако беше преди няколко години. Преди да имам с кого да се сгуша уютно.

— Забавлявайте се с момчетата и диджей Кейк — рече тя. Кат видя през прозореца на „Мама-сан“ как Рори паркира пред ресторанта. — Аз се прибирам.

— Вземи и Рори.

— Той си пада по-скоро по Стинг.

Кат не изпита угризение заради отказа си. Бригите умееше да се забавлява. Идеята да отиде в някаква дупка с долнопробна музика сред дрогирана петнайсет години по-млада от нея тълпа не я привличаше ни най-малко.

Така ли става? — рече си Кат. Ако не улегнеш, когато се смята, че ти е времето? Свършваш с друсане в някой клуб, когато си на четирийсет?

Необременена до непоносимост.

 

 

Джейк се нанесе в апартамента на Рори. Само временно, докато се поуталожат духовете с майка му и втория му баща, който очевидно — както винаги истината за домашните проблеми беше някак си мъглява — го бе сварил да обезчестява девственици в оранжерията или нещо от този род.

В много отношения Рори беше най-сговорчивият човек, когото Кат познаваше. Тя идваше и си отиваше, когато й се приискаше, работеше до късно, без да обяснява или да се извинява, нито смяташе за необходимо да му дава отчет къде ходи и какво прави, когато не бяха заедно.

Обичана, без да бъде задушавана — не искаше ли точно това? У него нямаше инстинкт за притежание като при някои от мъжете в живота й, нито беше досадно залепен за нея като много от тях и не беше вманиачен по сексуалния й опит в миналото.

Той искаше връзката им да потръгне и да останат заедно, да са щастливи. Радостните искрици в очите му го издаваха. Но не можеше да изрече и най-безобидната критика към сина си. Това беше единствената негласна забрана.

А след последния скандал на Джейк с майка му на Кат дори не й беше позволено да предложи на Рори да спят в нейния апартамент. Защото Джейк — господин Чувствителния — можеше да си помисли, че тя го избягва (също като чумата, понеже бе стигнала до извода, че слънчевото дванайсетгодишно хлапе си бе отишло завинаги). Рори непрекъснато се тревожеше за така нареченото самочувствие на Джейк. Кат се питаше дали майка й изобщо се бе замислила за самочувствието й, когато бе обърнала гръб на дъщерите си и се беше качила на таксито, което щеше да я отведе към новия й живот.

— Здрасти, Джейк! Прибрахме се! — извика Рори, когато влязоха в апартамента.

На дивана Джейк галеше гърдите на някакво кльощаво унило момиче. Апартаментът вонеше на застояла пица, тийнейджърски секс и трева — „Мароканска червена“, доколкото подушваше Кат. Канабисът не беше по вкуса й, но голяма част от кухненския персонал пушеше през почивките.

При това моят персонал се състои от пълнолетни хора, помисли си тя, а не деца, излизащи от пубертета.

— Защо не чукаш, мамка му? — тросна се Джейк и Кат едва не се разсмя при мисълта, че човек е длъжен да почука, преди да влезе в собствения си дом. Тя отклони поглед, докато момичето закопчаваше спортния си сутиен и нахлузваше тениската си, а Джейк наместваше възбудения си член в джинсите „Ливайс“. Кат забеляза, че момичето носеше от онези модерни тениски с иронични надписи, повтарящи се до безкрай.

Родителите са виновни

Родителите са виновни

Родителите са виновни…

— Здравей, Мисти — поздрави Рори, — майка ти знае ли, че си тук?

— На нея не й пука, дъртата крава.

Двамата младежи се захилиха.

— Въпреки това обади й се, моля те, за да й кажеш, че ще спиш тук.

Замаяният поглед на Мисти се рееше някъде над рамото на Рори.

— Деца, искате ли нещо за хапване?

— Не съм гладен! — отвърна сопнато Джейк, възприемайки го като обида — както всичко, което излизаше от устата на баща му.

— Лека нощ тогава.

Те обаче вече бяха потънали в евтиния материализъм на телевизионното предаване. Големи коли, бели палати, мацки по бикини край басейна. Ние поне си мечтаехме за свобода, помисли си Кат. Кога мечтите на децата станаха същите като мечтите на застаряващите мъже?

— Наркотици? — проговори Кат. — Не съм светица, Рори, Бог ми е свидетел, при мен в кухнята има всякакви, но не им ли е малко рано за наркотици?

— Де да беше! — тъжно изрече Рори. — Само че наркотиците стигат до тях още на петнайсет. Двамата с Али се разбрахме, че е по-добре да пуши трева вкъщи, отколкото да взема силни наркотици някъде другаде.

„Двамата с Али“! Кръвта на Кат кипна. От години бяха разведени, а Рори продължаваше да говори за тях двамата като за партньори. Заради порасналото им разглезено дете.

— Неприятен ми е начинът, по който ти говори — проговори Кат, докато се събличаха. Разсъбличаха се вяло. Тази нощ нямаше да има секс, личеше си. — Не ми харесва и ти как му говориш.

— Как му говоря?

Внимателно, избягвайки конфликтите!

— Сякаш се извиняваш, че съществуваш.

— Това ли правя? Не е нарочно. Просто го обичам. Той ми е син. Ако имаше деца, може би щеше…

— Може би. Само че няма да имам от теб, нали?

Той извърна глава, жегнат, и тя веднага съжали за думите си. Не искаше да го засегне. Не искаше и деца, нито с него, нито с който и да е друг. Така ли беше всъщност? В същото време не искаше и да се окаже на четирийсет, обикаляйки клубовете. О, мамка му, понякога не знаеше какво иска!

— Вярно е, Кат. Няма да имаш деца от мен.

— О, Рори, знаеш, че не искам деца.

— Просто се притеснявам за него. Открай време. Преди да се роди се притеснявах майка му да не направи спонтанен аборт. После, когато беше бебе, се притеснявах да не се задуши в креватчето. Не можех да понеса да го оставям сам, изпитвах физическа болка да го оставя да спи там самичък. Когато поотрасна, се боях от пияни шофьори, извратени типове и смъртоносни болести. Тези неща се случват на децата.

— Известно ми е — отвърна тя. Но й се искаше да изкрещи: „Какво общо има това с нас?!“

— А сега се притеснявам как му се е отразил разводът. Доколко го е наранил и как ще се отрази на щастието и връзките му. Тревожа се какво ще му стори животът и какво съм му сторил аз. Когато се роди бебето — не, девет месеца преди това — в сърцето ти се заражда силен страх и никога не те напуска. Не и когато си родител.

От дневната долиташе грубия смях на децата. Кат не искаше да спори с този добър човек.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Имах лоша вечер.

Разказа му как Дигби се появи в ресторанта с Тамсин. Той се усмихна с разбиращата си усмивка, когато му разправи за рака и отмъщението си.

— Дигби се чувстваше застрашен от Бригите — обясни Кат. — Затова я остави заради тази малка уличница. Не можа да понесе, че тя е по-успяла от него.

— Ами… не е задължително да се чувства застрашен от Бригите — вметна внимателно Рори, без да е сигурен, че трябва да зачеква темата. — Понякога мъжете не искат копие на самите себе си. Някой успял, амбициозен, отдаден на работата, разбираш ли?

Кат съблече тениската си.

— Но Бригите е забележителна жена. Ами образованието, доходите, професионалните постижения?

— Това не е интервю за работа, Кат. Понякога мъжете търсят жена, която ще внесе нещо различно във връзката.

Тя хвърли тениската по него.

— О, като например чифт големи двайсет и четири годишни цици?

Изрита панталоните си и влезе в банята.

— Просто казвам. — Той започна да сгъва тениската й. — Погрешно е да се смята, че мъжете търсят само свои копия. Къде пише, че мъжете трябва да желаят само жени на своята възраст?

Тя излезе от банята само по бикини, хванала четка за зъби. Почувства погледа му върху издължените си крайници и забеляза как дъхът му секна.

— А ти какво желаеш?

— Знаеш какво желая, Кат. Желая теб.

Може би все пак щяха да правят секс.

 

 

Меган се променяше.

Косата й се омазняваше по-малко, кожата й стана по-гладка, а гърдите й, поначало големи, бяха станали по-закръглени и тежки, почти притеснително пищни. Постоянното гадене намаля, но стана някак по-избирателно. Не можеше да мине покрай „Старбъкс“ или „Макдоналдс“, без да й се доповръща. Брей! Този плод беше антиглобалистично настроен.

Като лекар знаеше, че бебето едва можеше да се види, толкова малко, че почти не съществуваше, въпреки наедрялата талия. Дълго само три сантиметра. Още не можеше да се нарече дете. Дори бебе. Проблем, с който щеше да се справи утре сутрин. Определено не беше убийство.

И все пак…

Знаеше, че ултразвукът щеше да покаже миниатюрни пръстчета на ръцете и краката. Очите вече се формираха, също носът, ръцете и устата. Вътрешните органи вече бяха налице. Трудно беше да се залъгва, че се отърваваше от нещо друго, а не от човешки живот.

Стоеше до прозореца на тясното си жилище, загледана надолу към улиците на „Хакни“, гъмжащи от хора, които се забавляваха късно след полунощ.

Очите й внезапно се насълзиха от вълнение. И Меган си рече: „Мили Боже, моля те да приключа с това. Какво друго ми остава?“

Тя си облече пижамата и отвори бутилка бяло вино. В този момент Джесика звънна на входа.

Меган натисна копчето за отваряне. Чудно как сестра й още не се беше разделила с чантата си „Прада“ по това време. В същото време не се изненада, че я вижда. Като че ли я беше очаквала.

Джесика седна на дивана, на който бяха седели безброй наематели, като се опитваше да прикрие неодобрението си. Меган намери втора чаша и наля от виното.

— Не трябва ли да… — Джесика се спря и протегна ръка за чашата. — Благодаря ти.

Меган уморено отпи глътка.

— Мисля, че пиенето ми по време на бременността е по-скоро академично. Моля те, не ми чети конско, Джес. Тази вечер не съм в настроение.

Лицето на Джесика беше бледо и красиво, чертите й — хармония от идеална симетрия. Майка ни, помисли си Меган. Причината Джеси да бъде толкова хубава. Метнала се е на майка ни.

— Не съм дошла да ти чета конско — започна Джесика. — Исках само да знаеш, че бъркаш за мен. Мислиш си, че ти завиждам. С Паоло се мъчим да си направим дете — и тогава ти забременяваш само поглеждайки някакъв мъж.

— Не беше само от поглед — внимателно я поправи Меган.

— Разбираш какво искам да ти кажа. Мислиш, че си изкарвам разочарованието върху теб.

— Не бих те винила. Знам, че изглежда нечестно. И е нечестно, но такава е непостоянната природа. Хората, които искат деца, не могат да имат, а хората, които не ги искат, забременяват след еднократен секс с непознат. Майката природа е една безсърдечна стара кучка.

— Да пием за това.

Сестрите се чукнаха.

— Друга е причината да съм толкова разстроена — каза Джесика. — Мислиш ме за невинна в известен смисъл, нали? Омъжена, с поддържан маникюр, не й достига само да има собствено дете, докато ти лекуваш болни. — Джесика вдигна ръка с идеален маникюр, пресичайки протестите на сестра си. — Знам, че животът ми е различен от твоя. И от този на Кат. Само че аз не съм толкова невинна, колкото изглеждам. — Джесика отпи, после си пое дъх. — И аз съм правила.

— Какво?

— Аборт. Отдавна. На шестнайсет. Боже, каква глупачка бях!

— За първи път…

— Разбира се, че за първи път чуваш. Ти беше на дванайсет. Момиченце. Кат знаеше. Тя ми помогна. Дойде от Манчестър да ми помогне. Всички знаеха, че съм на училищна ски ваканция.

— Спомням си. Нарани си коляното.

— Не бях на ски. Бях другаде, където се отървах от бебето си.

— Божичко, Джес!

Джесика поклати глава. Меган разбра, че раната още не е зараснала. Не беше нещо, случило се много отдавна. Не беше в някой друг живот. Случваше се в настоящето.

— Татко… каквото и да му кажеш, ще го вземе за чиста монета. Той беше добър баща, направи каквото можа, но ти знаеш какъв е.

— Може би ако имаше синове — предположи Меган, — щеше да бъде друг. Може би щеше да е близък с тях.

Тя все още беше потресена. Джесика — бременна?! Джесика прави аборт, а Кат й помага, докато Меган си пише домашните, играе на кукли и кара колело? През ум не ми беше минало.

Искаше й се да е могла да помогне на сестра си тогава, както и да можеше да й помогне сега. Тогава е била дете, изтърсакът в семейството, а сега щеше да преживее същото като Джесика. Дори Кат щеше да е до нея.

— Не съм убедена, че щеше да ми се размине, ако имах двама родители — изрече Джесика. — Или пък всички са така доверчиви, защото никой не иска да повярва на такива неща за момиченцето си.

— Кой беше?

— Едно момче, което вече си имаше приятелка. Момче, което си мислех, че обичам. Футболист, който се вземаше за дар Божи. Майната му, Меган — надявам се да води нещастен живот с дебелата си жена. Не това е същественото. Важното е, че веднъж забременях, нали? Значи мога. А сега, когато искам, не мога.

— Няма връзка между случилото се, когато си била на шестнайсет, и сега.

— Е, точно тук мисля, че грешиш. Така представят абортите — знам ли — като безболезнена медицинска процедура. Истината е съвсем друга. Имаш чувството, че са откъснали от теб нещо жизненоважно. Подлагаме телата си на какво ли не, Меган. Режем ги. Изхвърляме на боклука бебета. Правим го, да. А после сме изненадани, когато не можем да имаме друго по желание.

Меган седна на дивана и прегърна Джесика. Стисна я силно, чак се чу как някаква кост изпука.

— Какво друго ти е оставало, Джес? Не си могла да родиш. Била си още ученичка. Трябва да го разбереш.

— Знам, знам. Само че го правим твърде често. Лягаме под ножа, защото не сме готови, защото моментът не е подходящ или пък мъжът. А после не ни се вярва, че не може да забременеем, когато го искаме наистина.

Меган избърса очи с ръкава на пижамата. После избърса очите на сестра си.

— С Паоло се намирате в труден период. Не е лесно нито за теб, нито за него.

— Исках само да ти кажа, че не става дума само за завист и наранени чувства. Притеснявам се за теб. Притеснявам се за това, което се каниш да сториш. И те обичам.

— Аз също те обичам, Джес. Не се тревожи. Ще имаш дете и когато това стане, ще бъдеш чудесна майка.

— Знаеш ли какво искам най-много? Да бъда отново себе си.

Меган чуваше тези думи всеки ден от болните в кабинета. „Това не съм аз. Искам да бъда отново предишният човек. Къде отиде истинската ми същност? Искам си стария живот.“

— Да — съгласи се Меган. — Аз също.

 

 

Джесика остана до късно.

Нямаше за кога да се прибира, а и без това искаше да придружи Меган. Когато Меган беше на дванайсет, беше много малка да бъде до Джесика по време на изпитанието й. Но сега сестрите бяха големи. Сега можеха да бъдат единни. Да си помагат.

Без дори да се налага да го обсъждат, те спаха заедно в едно легло както когато бяха деца.

Меган се сгуши до сестра си, притисната до нея, докато дойде сънят, като че ли по-малката сестра изпитваше потребност да предпази по-голямата от света навън и опасностите, които се таяха в тъмното.

 

 

Кат чакаше в клиниката.

Когато Меган влезе с Джесика, миналото я връхлетя. Джесика на шестнайсет години, светът й се разпадаше. „В беда“, както го наричаха тогава. Момчето и приятелите му на ъгъла, подхилвайки се, докато сестрите преминаваха в ръждясалия Фолксфаген на Кат, на път за измислената ски ваканция. Същата чакалня, миришеща на антисептик като в зъболекарски кабинет. Джесика след аборта, която се криеше в общежитието на Кат в продължение на седмица като ранено животно, много по-малка от Кат и приятелите й, разстроена и трепереща, като че ли от нея не бе изтръгнат заченатият живот, а нейният собствен. Твърде млада за подобно преживяване. Прекалено млада.

„Защо се връщаха спомените?“ — рече си Кат. Този път беше различно. Меган беше голяма жена. Лекар — или на път да стане такава. Меган беше спокойна и със сухи очи, когато дойде. Ничия жертва. Жена, не момиче. Жена, която знаеше как да постъпи.

— Мога ли да ви помогна? — попита възрастната дама на рецепцията, но трите сестри не й обърнаха внимание. Меган и Джесика седнаха от двете страни на Кат, толкова близо, че тя чувстваше топлината на телата им.

— Имам една пациентка — каза Меган. — Госпожа Съмър. От онези квартали. „Съни Вю“ — най-лошият от всички. С няколко деца и още едно на път. Щеше да й е трудно да гледа още едно. После пометна. Най-странното беше, че случилото се й се отрази още по-зле.

Да, този път беше по-различно, помисли си Кат, изведнъж разбрала.

Защото този път сестра й щеше да запази бебето.