Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (11)

Глава 11

Бар „Мац, мац, котенце“ се намира на улица „П. Боргос“ в сърцето на квартала с червените фенери в Манила.

Барът беше на това място още от времето на Виетнамската война. Първите му клиенти били американски войници, търсещи отмора и забавление. Сега посетителите му обикновено бяха чуждестранни бизнесмени, в доброволно изгнание или не, преследващи секс и наркотици. Трийсет години по-късно само музиката беше различна.

Млади жени по бикини все така огъваха тела и се усмихваха на сцената, докато мъже в ризи с къси ръкави отпиваха от бирата „Сан Мигел“ и не откъсваха очи от сластните танцьорки, без да са съвсем сигурни дали са преследвачите, или плячката.

Кърк редовно посещаваше „Мац, мац, котенце“, след като го уволниха от леководолазното училище в Сейбу. Собственикът британец не спря да повтаря колко съжалява — само няколко месеца по-рано беше убедил Кърк да се премести от Сидни във Филипините. Само че поредицата терористични бомбени атаки бяха прогонили туристите и през повечето време Кърк беше сам на лодката.

Вероятно трябваше да е по-ядосан на шефа си. Всъщност беше доволен да се махне от Австралия. Приятелката му все говореше „накъде отива връзката им“ и Кърк усещаше с мозъка на костите си, че никога няма да стигне там, където искаше тя. Преди не изпитваше и капка съмнение, че ще се ожени за това момиче, но бе грешал. Кърк просто не можеше да се преструва, че е същото като преди. Двете години далеч от дома го бяха променили. Срещата с Меган също го бе променила.

Беше загубил приятелката си в Австралия и работата си във Филипините. Сега внасяше своята лепта „Мац, мац, котенце“ да не фалира и наблюдаваше стотиците сантиметри златна женска плът, като се опитваше да избегне онази степен на напиване, когато щеше да плати таксата на някое момиче — таксата, която се плащаше на бара, задето губи една от работничките си за нощта — и да я заведе в хотела си.

— Ти откъде? В кой хотел отседнал?

До него стоеше стройна жена в зелени прашки от ликра. Тя леко докосна ръката му.

— Ти много гуапо — направи му комплимент и обхвана лицето му в рамка с палеца и показалеца си.

— Благодаря — отвърна Кърк, макар да знаеше, че би нарекла дори човека-слон гуапо, което означаваше хубав.

Подобно на повечето момичета в „Мац, мац, котенце“ тя представляваше странна смесица от стеснителност и безсрамие. След като вече се бяха запознали, тя започна да се гали отстрани, да върти бедра, а крехкото й тяло се поклащаше на високите токчета.

— Никога не достатъчно — произнесе тя. — О! Ах! Никога не достатъчно.

Той се усмихна любезно и отклони поглед към сцената. Момичетата в „Мац, мац, котенце“ обикновено имаха походка на сомнамбули. Отчасти заради скуката, отчасти заради изтощението. Въпреки че всички имаха младостта си за съюзник — нямаше момиче над двайсет и пет, — ако никой не платеше таксата им, трябваше да танцуват до четири сутринта. От време на време диджеят пускаше парче, което ги оживяваше и тогава те се смееха, мятаха дългите си черни коси и движеха тела с радост и самозабрава, като не танцуваха вече за мъжете в бара, а само за себе си.

Нямаше логика в песните, които им бяха любими. Въпреки че танцуващите в бара бяха ревностни последователи на попмузиката, песните, които ги вълнуваха можеха да бъдат отпреди години, както и последният хит. Модата беше далеч от тях.

Момичетата в бара се връщаха към живот от „Подскачай“ на „Хаус ъф Пейн“. „Без теб“ на Еминем. „Секс бомба“ на Том Джоунс и Маус Ти. „Ще се видим, когато стигнеш там“ на Кулио. „Макарена“ на „Лос дел Мар“. Но най-вече полудяваха, когато диджеят пуснеше „Момиче като теб“ на Едуин Колинс.

Това момиче, помисли си Кърк. Това момиче Меган.

Беше глупаво. Знаеше го. Беше само една нощ, но тя му влезе под кожата. Още не можеше да я забрави. Може би защото беше само една нощ. Може би защото така и не бе имал възможност да се освободи от нея. Ала най-вероятно, защото той се интересуваше от нея, а тя от него — не.

Меган, мислеше си той, докато гледаше петдесет други момичета, всичките полуголи, всяка от тях можеше да бъде негова за шепа пари. Можеше да има две наведнъж, дори три, ако можеше да си го позволи, ако не беше останал без работа. Това обаче нямаше да се случи.

Меган, Меган, Меган.

След още няколко бири „Сан Мигел“ момичето продължаваше да стои до него със собственическа ръка върху рамото му. Дори в пулсиращия сумрак на „Мац, мац, котенце“ се виждаше белегът от цезарово сечение на корема й.

Повечето от тях имат деца, помисли си той. Защо иначе щяха да са тук? Понеже им харесва? Понеже мъжете, които идват тук, са чудесни хора?

Забелязала погледа му, тя затвори очи и с полуотворена уста започна да върти стройните си бедра.

— О, никога не достатъчно!

Той знаеше, че тази вечер няма да види Меган, вероятно дори никога. Затова плати таксата на момичето на един як „мама-сан“ и я изчака да отиде до съблекалнята. Когато накрая се върна, той почувства как го залива вълна от нежност. Беше свалила работните си обувки на високи токчета и прашките и беше облечена в сърцераздирателно обикновена тениска и джинси от цивилния си живот. От курвата до съседското момиче я делеше един тоалет разстояние.

Веднъж излезли от бара, далеч от биячите и усмихнатия собственик, който държеше пушка в бюрото си, момичетата бяха оставени на милостта на клиентите. Отиваха в странни хотелски стаи със застаряващи германци, скандинавци и англичани, дори австралийци и трябваше сами да преговарят за цената, вида на услугата и да си тръгнат живи и здрави.

Кърк не се пазари. Просто й даде всичко, което имаше в портфейла, и й каза да купи нещо на детето си. Тя беше благодарна.

— Никога не достатъчно, Дърк — прошепна в изпаренията на влажната манилска нощ. — О, Дърк, никога не достатъчно.

И той й повярва. Това никога нямаше да бъде достатъчно.

 

 

Меган изкачваше с усилие бетонните стъпала на „Съни Вю“.

Вътре в нея бебето спеше. Тя — вече със сигурност знаеше, че е „тя“ — винаги спеше, когато Меган се движеше, ритмичното люшкане на работния ден приспиваше нероденото момиченце. Обаче, когато Меган се опитваше да спи, малкото юмруче или краче започваше да блъска с обезпокоителна сила по стената на матката й.

Ето това е моето момиче, рече си Меган, и поглади два пъти огромния си корем със собственически жест, който се бе превърнал в нейна втора природа.

Попи. Моята дъщеря, Попи. Мястото вече й бе отесняло.

В двайсет и деветата седмица Меган вече не можеше да познае собственото си тяло. По новите й гърди се виеха дебели сини вени. Стрии по корема и бедрата, които сърбяха. Събуждаше се на всеки час, за да се чеше, да пишка или от силното ритане на Попи.

Близо до върха на каменното стълбище, от което се откриваше мрачната гледка на разпрострелия се „Хакни“, Меган почувства контракция.

Усещането беше по-скоро неприятно, отколкото болезнено и макар че сърцето й се сви от страх, знаеше, че контракцията е лъжлива. Това бяха така наречените контракции Бракстън-Хикс. Фалшив позив за раждане — нещо като репетиция за гала вечерта.

Седна на студените каменни стъпала и зачака неприятното усещане да премине. Бледо слабо дете с бейзболна шапка прекара огромното си колело покрай нея, докато тя въртеше глезени и нежно галеше корема си.

— Още не, Попи — прошепна. — Още не.

Като се изправи с мъка, Меган отиде до вратата на госпожа Марли. Трашметълът, който се чуваше отвътре, тресеше прозорците. Меган почука с въздишка. Никаква реакция. Затропа по-силно и по-продължително. Госпожа Марли отвори вратата. Музиката блъсна Меган в лицето като горещ въздух от отворена фурна и отстъпи. Госпожа Марли я изгледа студено, цигарата висеше от долната й устна.

— Дейзи е вътре — измърмори тя. После надменността й прерасна в насмешка, когато забеляза издадения корем на Меган. — Зарязал те е, а, скъпа?

Без да я удостои с внимание, Меган влезе в апартамента. Беше още по-мръсен и разхвърлян от обичайното. Безброй мръсни дрехи и вонящи остатъци от доставена храна се въргаляха наоколо. По земята имаше изпочупени играчки и — неизвестно как — дванайсетина телевизора и DVD плейъра, набутани в ъгъла. Дейзи лежеше на дивана, завита до брадичката с одеяло „Хелоу, Кити“ и с наполовина изядена кифла в малката й ръка.

Меган клекна до нея и се усмихна.

— Може ли да намалите малко музиката? — изрече тя, без да се обръща.

— Брат ми — обясни госпожа Марли. — Уорън. Казва, че музиката не може да се оцени, ако е тиха. Затова го изритаха от общинския апартамент.

Отпуснат кокалест младеж с долнище „Адидас“ влезе в стаята и запали цигара. Погледна похотливо Меган и се почеса по слабините.

— Бихте ли намалили музиката?

— Дреме ми на оная работа — отвърна той. — Имам право да слушам музика.

Отиде в спалнята, като остави след себе си цигарен дим и разярено негодувание. Меган се обърна към Дейзи, очевидно нищо не можеше да направи.

Детето се оплакваше от болки в корема. Меган я прегледа, премери температурата й и забеляза колко бързо излапа остатъка от кифлата. Явно имаше апетит.

— Дейзи? — привлече вниманието й Меган.

— Да, госпожице.

— В училище тормози ли те някой?

Мълчание.

— Елвис ми взема парите за закуска.

— Ужасно. Не можеш ли да се оплачеш на учителката? Или на майката на Елвис?

Без отговор.

— Рекох, че е апендицитът — даде диагнозата си госпожа Марли. — Трябва да й се извади.

— Нищо й няма на Дейзи — обясни Меган и се изправи. — Тормозили са я в училище.

— И преди сбърка — изрече нападателно госпожа Марли. — Мислиш се за много умна. Вириш нос тук. И сгреши, нали? Никой не тормози моята Дейзи.

— Госпожо Марли — започна Меган. И тогава я видя. Стърчеше изпод дивана. Небрежно мушната в кутия от пица. Спринцовка. Меган бързо прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона.

— На кого се обаждаш, мадам Боклук?

— На социалните служби — отговори Меган.

Госпожа Марли не губи време, за да спори. Отиде в спалнята да доведе брат си. Меган смътно долавяше врявата зад гърба си. Говоренето на висок глас, трашметъла и детското хлипане.

Предварително записан глас й казваше да натисне звездичката два пъти, когато той я сграбчи изотзад. Около шията й се сключи ръка и я дръпна от телефона, събаряйки я на земята.

Би трябвало да мога да се справя. Четири години вадо-рю карате. Би трябвало да знам какво да направя. Да смажа коляното му с токче. Да сграбча слабините му. Да потърся нервните окончания на китката му. Но умът й беше като бяло петно. Не можеше да си спомни нищо от уроците на Рори всяка сряда в продължение на години.

Уорън Марли й крещеше цинични заплахи, докато удряше главата й в стената, после я придърпваше и отново я блъскаше. Като стенобойна машина.

— Имам право, крава такава — беснееше той. — Имам шибаното право да правя каквото си искам.

Четири години уроци в студиото на Рори и нищо не си спомняше. Безкрайни курсове по бойни изкуства, а сега беше безпомощна като боксова круша. Четири години удряне, ритане и самоотбрана, бели пижами и бойни викове, а сега не можеше да отреагира, за да прекрати боя. Сякаш се бе преструвала на печена, а сега беше в реалния свят.

Можеше единствено да се прикрива с ръце и да си мисли какво щеше стане с дъщеря й.

 

 

Полунощ отдавна беше минала, но небезизвестният гръцки курорт Ратарси гъмжеше от хора.

Почти всички бяха почернели, пияни и британци. Ядосани, с обеци къде ли не, татуирани. Съвременни момчета и момичета, които се забавляваха на слънце. От което петстотингодишното рибарско селце се превръщаше в живописна повръщалня.

Кат беше с поне десет години по-стара от повечето, въпреки че бе в по-добра форма от тях. Нездравословна храна, безразборен секс и прекаляване с алкохол — взети заедно, оказваха влиянието си.

Всъщност единствено фактът, че е трезва, я различаваше от младежите по улиците на Ратарси.

И сама.

Не го беше замислила точно така. Кат не планираше да отиде на почивка сама. Бригите трябваше да дойде с нея. Но Дигби помоли Бригите да го приеме отново и изведнъж плановете на Бригите се промениха и Кат замина за Ратарси сама.

— Какво стана с Дигби и мацето? — поинтересува се Кат.

— Не се е получило — усмихна се Бригите. — Мисля, че проблемът е бил във времето му за възстановяване.

— Време за възстановяване?

— Нали знаеш. Времето, необходимо на един мъж да повтори.

— Да повтори? О, да повтори.

— Младите момичета не са като нас, Кат. Може да са лесни за мъже като Дигби, но очакват да ги чукат по два-три пъти на нощ. Дигби е на четирийсет и пет и влиза в челните редици на кандидатите за инфаркт. Дори с половинката аспирин на ден. Изглеждаш изненадана.

Кат се опита да запази безразличие. Но се сети за снимките на Бригите и Дигби от почивките и гледката, след като бяха минали през машината за рязане на хартия.

— Не съм изненадана, че са се разделили — обясни Кат. — Изненадана съм, че го приемаш отново. След онова, което ти причини.

Но Бригите беше настроена оптимистично, сякаш ставаше дума за ежедневно решение, не за унижение.

— Ами той не ме задушава. Разсмива ме. Разбираме се. Честно казано, не съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Въпрос на помъдряване.

Кат се надяваше никога да не помъдрее по този начин.

Затова отиде в Ратарси сама и се разхождаше по лепкавите му улици, ужасена от гледката, която представляваха нейните летуващи сънародници, и се питаше защо не отиде да се катери в Лейк Дистрикт с възпитаните германски и японски туристи. И тогава го видя. Опрял гръб на една стена, с разкопчана хавайска риза и бира в ръка.

Синът на Рори. Джейк.

Някакви момичета с минижупи стояха пред него и подигравателно имитираха безпомощното му състояние.

Кат го изправи на крака и го отведе настрани от кикотещите се момичета. Изчака го в края на улицата, докато не изпразни съдържимото на стомаха си в една препълнена кофа за боклук.

После го заведе в последния добър хотел в Ратарси и го замъкна до трапезарията. Беше полупразна. Ратарси вече не беше място за вечеря и изтънчени вина.

— Може ли две кафета?

— Кафе само с ядене — отсече сервитьорът.

— Тогава ще поръчаме ядене — съгласи се Кат със стоманена нотка в гласа, която използваше пред непокорния кухненски персонал. — Мислиш ли, че можеш да поемеш малко храна, Джейк?

Момчето кимна неуверено. Когато сервитьорът неохотно ги придружи до масата, Джейк като че ли я разпозна.

— Мисля, че съм ял развален кебап — обясни той.

Кат се разсмя.

— Да, и аз съм изяла много развален кебап на петнайсет.

— Шестнайсет — поправи я той. — Миналата седмица. Това е подаръкът за рождения ми ден от татко. Десет дни с приятеля ми Джъд. — Той огледа ресторанта, тук-там имаше по някоя заета маса от изгорели от слънцето туристи на средна възраст. — Не знам какво е станало със стария Джъд.

— Брей! Почивка в Ратарси за рождения ден. Какво стана с новото колело и играчките?

Джейк сви рамене.

— Н’знам.

— Как е семейството ти?

— Мама не е много добре. Загуби бебето. Как се наричаше? Спонтанен аборт.

Кат се запита на колко ли години е Али. Четирийсет и пет? И шест? Вече имаше момче и момиче. На някои жени обаче все не им стига. Не разбират, че е време да спрат да раждат и да започнат да ги отглеждат.

Сервитьорът се върна.

— Готови ли сте да поръчате?

Джейк разгледа менюто с внимание, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.

— Ще взема винегрет.

Сервитьорът подбели очи към тавана и шумно въздъхна. Замълча.

— Аз също — продума Кат сред мълчанието.

— Винегрет — изрече ядно сервитьорът — е сос за салата.

— Известно ни е — отвърна Кат. Ние сме на диетата на Аткинс.

Сервитьорът се отдалечи. Кат и Джейк се усмихнаха съучастнически. Отдавна не се беше случвало.

Сервитьорът се върна с кафе и две сребърни купички с винегрет.

— Лъжици? — попита.

— Да, моля — отвърна Кат.

Двамата опитаха от соса за салата и направиха физиономия.

— Отвратително — изкоментира Джейк.

— Да, следващия път ще знаеш.

Той втренчи поглед в кафето си.

— Благодаря за… знаеш. Че се погрижи за мен.

— Няма нищо, Джейк.

— Държиш се много мило с мен.

— Да. Имаш късмет, че не съм ти мащеха.

Той се засмя силно, без да може да измисли отговор. Кат виждаше, че още си е дете.

— Ами баща ти?

— Баща ми е добре.

— Хубаво. Предай му… знаеш. Много поздрави.

— Добре.

Кат се опита да си представи живота на Рори, но въображението не й достигаше. Дали не беше започнал някоя удобна сериозна връзка? Или преспиваше, с която му падне? И от двете възможности сърцето й се присвиваше. Сигурно е странно да си мъж, който повече не може да има деца. Дали всеки завой не ти изглеждаше като улица без изход? Кат изведнъж се ядоса на себе си.

Отказваше да приеме, че една връзка може да бъде сериозна само ако включва деца. Защото ако беше вярно, какво тогава беше онова, което имаха с Рори? Пълен майтап. А то не беше майтап.

Тя се вгледа през масата в Джейк и за първи път видя следите от острите черти на баща му в неоформеното тийнейджърско лице. Липсваше й. Не бе подозирала, че ще й липсва толкова много. Беше нещо повече от скъсване с поредния мъж.

Кат имаше чувството, че е загубила член от семейството си.

 

 

Паоло и Джесика последваха агентката по недвижима собственост в огромната градина.

Нощта в предградието беше тиха и спокойна. В тъмното лампите на басейна правеха водата искряща и бляскава — идеално синьо, изпъстрено с блещукащо златно.

— Голям е за частен басейн — каза агентката.

— Много е хубав — възхити се Джесика. — Лампите под водата. Харесва ми.

— Не всеки иска басейн — обясни агентката в прилив на честност, с която печелеше доверието на клиентите. — Иска си поддръжка — макар че, доколкото знам, в квартала има отлични работници по поддръжка на басейни. Е, остава въпросът с безопасността, разбира се. Нали още нямате деца?

— Не още — отговори Паоло и видя как съпругата му трепна. Почувства вълна от отчаяние. Защо не можеха да я оставят на мира?

— Може ли да видим останалата част от къщата? — попита Джесика.

След като лекарят им каза, че Джесика се е възстановила от спонтанния аборт, продължиха с курса инвитро. Само че Джесика никога нямаше да преживее този аборт и инвитрото не се получаваше.

Тя послушно си слагаше инжекцията с лекарства всяка вечер, коремът й постепенно се покри с точици от иглата, а продукцията от яйцеклетки не беше очакваната. Направиха й безброй изследвания на ултразвук, които зачестиха с наближаването на големия ден за събиране на яйцеклетки.

Паоло си мислеше, че неговото участие изглежда жалко и нищожно — бързо изпразване в пластмасовата чашка в деня, в който вземаха яйцеклетките от Джесика. Съпругата му вършеше цялата работа.

Извадиха дванайсет здрави яйцеклетки, които бяха успешно оплодени. Две от тях бяха върнати обратно в Джесика, но когато две седмици по-късно тя си направи теста за бременност, той се оказа отрицателен. Ултразвукът показа, че двете оплодени яйцеклетки просто се бяха размили, като сълзи в дъжда. И това беше всичко.

Не приличаше на спонтанния аборт. Само смазващото разочарование и отчайващата мисъл, че всички инжекции и посещения при лекаря, часовете, прекарани с вдигнати нагоре крака бяха отишли нахалост.

Не беше като да загубиш бебе. Нямаше кръв и прилив на безполезна кърма. Курсът инвитро по-скоро приличаше на тест за издръжливост, последван от прекрасен сън, от който накрая трябваше да се събудиш.

В продължение на неизвестен брой дни, часове или дори минути, секунди — кой да ти каже? — в нея имаше две оплодени яйцеклетки. Потенциални бебета? Не — бебета. Нейните бебета.

После тях вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували, и след набързо изказаното от акушер-гинеколога съжаление Джесика и Паоло изведнъж се оказваха обратно на Харли Стрийт, само двамата, бездетна семейна двойка, наблюдаваща как мъж и жена качват новороденото си бебе в колата.

— Никога повече — бе заявила Джесика.

— Ще си промениш мнението.

— Само гледай. Инвитро? Не дава резултат, а когато даде, не ти дават никакви гаранции за бебето.

— Стига, Джес. Това не си ти. Това е някаква ужасия, която си прочела в жълтата преса.

— Не знаят как се отразява на бебето. Откъде да знаят? Инвитрото съществува съвсем отскоро. Прочетох, че методът инвитро е генетична бомба със закъснител.

— Много деца, заченати по нормалния начин, се разболяват. Никой не може да ти даде гаранция, че бебето ще е наред. От това ли всъщност те е страх? Или се боиш от повторен провал?

Джесика извърна глава.

— Остави ме на мира. Държиш се ужасно с мен.

— Ти се справи чудесно. Направи всичко, което зависеше от теб. Но не можем да се откажем само след един опит. Има и други клиники, по-добри.

— И какви са шансовете в тези по-добри клиники, Паоло? Трийсет процента успех? И това в най-добрия случай.

— Но в това число влизат всички. По-стари жени. Жени със сериозни заболявания. Ти си друго, Джес. Шансовете ти са много по-големи, ако опитаме пак.

— Ние? — Тя едва не се изсмя. — Ти къде се слагаш?

— Щях да се подложа на същото, ако можех. Щях да си правя инжекции, да се тъпча с тези лекарства. Само ако можеше.

Тя заби поглед в тротоара.

— Знам.

— Още един опит?

Тя поклати глава.

— Никакви опити повече.

— О, хайде! Стига, Джес!

Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.

— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.

Затова сега прекарваха свободното си време в оглеждане на къщи на границата между града и провинцията, където живееха много хора, които искаха да се махнат от Лондон, но не можеха да си позволят да избягат твърде далече. Град в провинцията, така го нарече агентката. Оказа се, че това е най-новата мода.

Джесика го реши, защото според нея зеленото кътче от Лондон, където живееха, западаше. Дори там вече имаше банди и наркотици, а градът ставаше все по-опасен и човек по-трудно можеше да се изолира от него. Но Паоло знаеше, че решението й нямаше нищо общо с престъпността пред прага им.

Причината беше стаята в дъното на къщата. Стаята с нов килим, жълти стени и креватче от петия етаж на „Джон Луис“. Налагаше се да се махнат, заради детската стая, която беше приготвил преди спонтанния аборт на Джесика, а сега не можеха да я променят. Не можеха да я използват, а сърце не им даваше да я преобзаведат. Можеха само да се махнат.

Паоло обърна гръб на божествената светлина от басейна и влезе в къщата. Беше красива — един от онези солидни домове, построени точно преди войната за някой заможен лондончанин в по-зелена и чиста среда. Ала какво щяха да правят с такава огромна къща? Само двамата?

Той последва гласовете на Джесика и агентката в една от стаите на първия етаж. Замръзна, когато пристъпи прага. Беше детска стая.

Навсякъде по пода бяха разхвърляни детски играчки. Жаба колкото дете. Някаква музикална мечка. Много полуразкъсани детски книжки от онези, при които дърпаш някакъв картонен палец и изскача усмихнато картонено животно. В дъното на стаята едно бяло креватче стоеше като олтар.

— Хубави високи тавани — подчерта агентката, настъпвайки прасе с часовников механизъм с тока на обувката си.

Паоло отиде при съпругата си.

— Джес?

Осъзна, че пет пари не дава къде ще живеят. Стига да беше с жена си. Да затворят входната врата и да се освободят от всички.

Тя гледаше втренчено креватчето.

— Идеално е за времето, когато ще защъпуркат малки крачета — не преставаше агентката. — Освен това наоколо има много добри училища.

Джесика кимна замислено, сякаш се съгласяваше с някакъв вътрешен глас, не с този на агентката.

— Ще махна всичко — каза. — Нищо няма да оставя.

Гласът й беше спокоен и делови, но съпругът й видя очите й и тъй като познаваше сърцето й, беше сигурен, че жена му се задавя от скръб, каквато той не можеше да си представи.

Паоло си помисли, че вероятно брат му има право. Може би жените се променят, след като родят. Може би се променяха по начин, който не си сънувал.

Паоло нямаше този опит. Само знаеше, че един ден брат му щеше да разбере какво му е. И да види какво става, ако една жена не може да има деца.