Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (2)

Глава 2

— О, скъпа, твърде млада си да имаш бебе! — възкликна майката на Меган. — Освен това аз със сигурност съм твърде млада, за да бъда баба.

Меган пресметна, че майка й трябва да беше навършила шейсет и две, макар че през последните шест години и нещо навсякъде се представяше за около петдесетгодишна.

В кабинетите Меган често виждаше баби от Съни Вю Истейт, които бяха на възрастта на Кат и дори на възрастта на Джесика. Трийсет и няколко годишни „маминки“, започнали да раждат на възраст, която майката природа — за разлика от градската средна класа — бе определила като детеродна. Ала беше вярно — Оливия не отговаряше на общоприетата представа за баба. И Меган си помисли: „От къде на къде?“ Тя така и не можа да усети смисъла на майчинството.

Хората продължаваха да се обръщат след Оливия Джуъл. Не заради скромната слава, на която се бе радвала някога — тя се беше изпарила преди повече от двайсет години, — а заради външния й вид. Гъстите черни къдрици, тенът на Снежанка, тези големи сини очи. Също като Елизабет Тейлър, ако се беше преборила с килограмите, или Джоан Колинс, ако не беше стигнала до Холивуд. Застаряваща английска роза, леко повяхнала, което си беше така, но все още притежаваща известен блясък.

— Те стават господари на живота ти — каза Оливия, макар че тонът й омекна, докато се вглеждаше в дъщеря си. — Скъпа! Не искаш някой да се превърне в господар на живота ти, нали?

Когато родителите им се запознали в Кралската театрална академия, Оливия била изгодната партия. Джак бил висок и красив представителен млад актьор с военна стойка след двете години служба в Кралските въздушни сили и работел като модел предимно в реклами на цигари — младият Джак изглеждаше добре на снимка с яке, захапал цигара със самодоволна усмивка.

Оливия обаче притежаваше деликатна порцеланова красота (също като другата Оливия — Де Хавиланд, което всъщност беше пречка в онези години на следвоенна суровост, когато изведнъж на мода дойдоха едрогърдите блондинки).

Оливия печелеше възхищението на преподавателите и колегите си от Академията, а по-късно и на критиците, които я аплодираха в ролята й на сприхавата и властна Корделия. Всички предричаха изобилие от ангажименти за Джак, но Оливия беше предопределена за звездна кариера. Измамната съдба обаче, която винаги намираше начин да се надсмее над хората, беше предначертала друго.

След няколко години на епизодични роли в носталгични британски продукции за Втората световна война — на пушещ лула капитан в плетен пуловер, който загива геройски с екипажа си, или на военнопленник с възлести колена, застрелян в тила от нацист при опит за бягство, или на ранен в крака командир на ескадрила, който тревожно оглеждаше въздушното пространство над Кент — Джак Джуъл най-накрая попадна на ролята на живота си.

В продължение на почти двайсет години той игра ролята на овдовял баща в сериал на Би Би Си на риболовна тематика — „Цялата риба в морето“. Игра я толкова дълго, че Меган почти нямаше спомен за баща си, докато растеше, защото той беше зает да играе ролята на грижовен баща на екранните си деца. Когато те навлязоха в пубертета, добродушното и будно лице на Джак Джуъл се бе превърнало в една от тачените икони на нацията, докато големите роли на Оливия така и не се появиха.

— Татко ще се зарадва — каза нарочно Меган, за да я провокира. — Татко ще е щастлив да стане дядо.

Оливия погледна дъщеря си.

— Нали не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Но той ще се зарадва, сигурна съм.

Оливия Джуъл се засмя.

— Защото е едно голямо мекушаво копеле. И защото не го е грижа как бебето ще се отрази на живота ти. Да не говорим за хубавото ти тяло, скъпа.

Двете седяха в едно кафе в Риджънт Парк, заобиколено от бели къщи — най-красивите къщи в Лондон, помисли си Меган, като създадени от сладолед. Това бе една от редовните им срещи — пиеха чай и наблюдаваха как черните лебеди се плъзгат по езерото, а наоколо миришеше на току-що окосена трева и характерната миризма от близката зоологическа градина.

Само Меган се виждаше редовно с майка им. Контактите с Джесика бяха непостоянни — Джеси беше твърде лесно ранима, за да поддържа връзка със себичен човек като Оливия, а Кат от години не говореше с майка им.

С Оливия трябва да се постараеш, винаги си мислеше Меган. Сестрите й не го разбираха. Майка им не беше толкова лоша, ако човек положеше необходимото усилие.

— В началото на шестдесетте имаше един приятен дребен малтиец близо до Бруър Стрийт, който помагаше на изпаднали в беда момичета. — Меган винаги се изненадваше леко, когато чуеше гласа на майка си. Имаше целенасочено отработен и шлифован акцент, който винаги навяваше мисъл за облечени във фракове мъже, които четат новините.

— Господи, как му беше проклетото име?

— Няма значение, ще се оправя — заяви Меган и побутна салфетката към средата на масата. Оливия сложи длани върху ръцете на дъщеря си и нежно ги поглади, сякаш искаше да ги стопли.

— Знаеш, че съм насреща, скъпа.

— Благодаря ти — кимна Меган.

— Тялото на една жена никога не е същото, след като роди. Докато бях млада, имах тяло като твоето. Не хубавичко като на Джесика. Или кльощаво като на Кат. По-скоро като твоето. Женствени форми. — Оливия хвърли бърз поглед към дъщеря си. — Е, може би не толкова закръглено.

— Много ти благодаря.

— Знаеш ли, че веднъж Брандо се опита да ме свали?

— Мисля, че си го споменавала. Около десет хиляди пъти.

— Скъпият Лари Оливие се възхищаваше на моята Корделия. Роклята, с която бях на премиерата на „Давай, Джинджър“ предизвика сензация. Аз бях Лиз Хърли за времето си.

— Тогава татко е бил Хю Грант.

— По-скоро Хюи Грийн^[1]. Какъв човек! Аз мечтаех за Бевърли Хилс, а той ми предложи Мъсуел Хил.

Странно, помисли си Меган. Та нали точно майка им ги бе напуснала! Майка им заживя незаконно с второразреден актьор в апартамент под наем. Майка им остави отглеждането на децата си на баща им, на върволица от детегледачки и на Кат. И въпреки всичко се изживяваше като онеправдана! Навярно никога нямаше да може да прости на баща им, че е по-известен отколкото тя някога щеше да бъде.

Кариерата й беше типично английска. Ако трябва да се даде определение на трудовата характеристика на Оливия Джуъл, „готина мацка“ би било най-точното описание. През петдесетте бе преминала с писъци през пет-шест филма на ужасите — вързана по нощница в трансилванска тъмница, а лудият доктор се промъква към нея, за да я подложи на зловещите си експерименти. После, когато времената и акцентите се промениха и публиката искаше актриси с работническо и по-северняшко излъчване (реалистичните драми), или екзотични и чуждоземски (Джеймс Бонд, заобиколен с антураж по оскъдни бикини), се прехвърли към провинциалните театри, без да подбира — само да я поканеха.

Макар и само на двайсет и две в началото на шейсетте, Оливия сякаш принадлежеше към друга епоха. Тя обаче се правеше, че годините в посредствени театри, годините на бездействие никога не ги е имало. В разговори, а вероятно и в изкривеното си съзнание, си се представяше такава, каквато преподавателите й в Академията и Кенет Тайнън^[2] бяха предричали, че ще бъде.

Звездата на Оливия изгря на небосклона и изгоря с ярка светлина в годината, след като завинаги напусна семейството си. Мимолетната слава я споходи късно. Наближаваше четирийсетте — а твърдеше, че е на трийсет и две, — когато получи роля в комедийния сериал „Още чай, пасторе?“, започнал в средата на седемдесетте, където играеше изтънчена съседка, която си вре носа навсякъде. Онзи мъж в таксито играеше главната мъжка роля на срамежлив млад свещеник, който събуждаше силни страсти сред жените от паството. През знойното лято на 1976, когато Лондон сякаш щеше да се разтопи от жега, а Кат готвеше на сестрите си и безуспешно се опитваше да намери новата група „Секс пистълс“ по радиото, Оливия и развратният й пастор се появиха заедно на корицата на „ТВ таймс“.

После звездата й започна да гасне и само след няколко години хуморът на „Още чай, пасторе?“ бързо започна да изглежда като изваден от една по-стара расистка и абсурдно старомодна Англия.

Героите в него — въртящата очи госпожа от Ямайка, индийката, която „божикаше“ на всяка втора дума, непохватната ирландка и готината застаряваща мацка от съседната къща, която сигурно е била хубавица за времето си, бяха пометени от вълната гневни шеги за госпожа Тачър и задници.

Накрая мъжът от таксито напусна Оливия и се върна при съпругата и децата си, и тя остана сама в апартамента под наем в „Сейнт Джон Ууд“. Ала не се остави да бъде пречупена от времето и рутината. Надменното величие, което беше усвоила през петдесетте, никога не я напусна. Меган вярваше в нея.

— Какво правя, мамо?

— Правиш каквото трябва, скъпа.

— Наистина ли? Постъпвам правилно, нали? Какво друго ми остава?

— Не можеш да се оставиш да бъдеш вързана. Целият живот е пред теб. Ами ако срещнеш някой млад паралия? Някой красив млад хирург? — Големите очи на Оливия заблестяха от радост при мисълта за някое парче от Харли Стрийт. После се намръщи и загаси нервно цигарата си, ядосана, че най-малката й дъщеря се отказва с лека ръка от такава идеална партия. — Но той няма да иска да гледа чуждо дете, нали?

— То още не е дете — уточни Меган повече за себе си, отколкото за майка си. — Джесика няма да го разбере. Затова не мога да й кажа. На Кат също. Та то още има опашка, за Бога! Прилича повече на скарида, отколкото на бебе. Ще порасне, разбира се…

Майка й въздъхна.

— Скъпа, не можеш да се вържеш с някакъв пищящ автомат за лайна. Това беше проблемът при мен. Не се обиждай, скъпа. Не можеш да родиш това келеме.

Очите на Меган запариха от неочаквани сълзи.

— Не мога, нали?

— Не и сега, мила. Не и след като издържа всички тези изпити. И се справи блестящо с медицината. Не и след като издържа да сменяш подлогите в онези потресаващи болници в „Ийст Енд“. — Майка й изглеждаше огорчена. — О, Меган! Бебе? Не сега, пиленце.

Меган знаеше точно какво ще я посъветва майка й. Затова поиска да се види с нея. Да чуе, че няма никакъв избор. Да й кажат, че няма друг начин. Че няма какво да му мисли. Меган беше по-близка с майка си може би защото най-малко я помнеше.

Последната среща на Оливия с трите й дъщери беше преди повече от петнайсет години. Меган беше на дванайсет, с блеснали очи и момчешка фигура, Джесика — срамежливо и хубаво шестнайсетгодишно момиче, бледа и тиха след падане по време на една училищна ски-екскурзия, поне това бяха казали на Меган, и двайсетгодишната Кат, вече млада жена, добила смелост след двете години в университета, която не криеше горчивината си и едва се сдържаше да не се скара с нея над скъпите италиански пици.

Когато майка им вметна между другото, че няма да дойде на награждаването в училището на Меган (която винаги се проявяваше блестящо в учението), защото имала прослушване за роля на домакиня в реклама за сос („Прекалено стара — бяха казали, когато си тръгна — и прекалено превзета.“), Кат не се сдържа и избухна.

— Защо не можеш да бъдеш като другите майки? Защо не можеш да си нормална?

— Ако аз бях нормална, тогава вие трите също щяхте да бъдете нормални.

На Меган не й хареса как прозвуча това. Майка й изкарваше нормалността плашеща. Може би ако беше нормална, учението нямаше да й върви с такава лекота. Може би нямаше да я наградят. Може би щеше да бъде изоставаща и глупава като съучениците си.

— Ама аз искам да съм нормална — захлипа Джесика и майка им се засмя, като че ли това беше най-голямата шега на света…

— Как е малката ми Джесика? — поинтересува се Оливия.

— Напоследък не й е леко — отвърна Меган. — Още не може да забременее. Ще се почувства ужасно, ако разбере… сещаш се.

— За аборта ти.

— За процедурата ми.

Оливия никога не питаше за Кат, макар че понякога предлагаше непоисканото и неласкавото си мнение за най-голямото си дете.

— Скоро се обаждах на Джесика. Пабло каза, че спи. Някакви коремни болки.

— Паоло. Казва се Паоло.

— Да, да. Красавецът Паоло с разкошните мигли. Почти като на момиче. Чух, че щели да й вадят матката, нещо такова.

— Не си разбрала. Трябва да й направят само някои изследвания. Цикълът й е много болезнен. Господи, майко, не го ли знаеш?

Оливия изглеждаше разсеяна.

— Никога не съм била наясно с цикъла на Джесика, скъпа. Но ти си права, разбира се, не можеш да разговаряш с нея за твоето… състояние.

Меган се загледа към езерото.

— Това трябваше да се случи на нея. Тя ще бъде прекрасна майка.

— Кой е бащата? — попита Оливия, докато палеше цигара.

— Не го познаваш.

Меган си помисли: „Аз също не го познавам, ако трябва да бъда честна. Как можах да направя подобна глупост?“

— Моето бебче! — каза Оливия и докосна лицето на дъщеря си. За разлика от сестрите си Меган никога не се бе съмнявала в обичта на майка си. По нейния начин. — Отърви се от проклетото нещо, разбра ли? Ти не си като Джесика. Женичка, за която няма щастие, ако няколко пищящи деца не изсучат гърдите й, докато не стигнат до пода. Не си такава. Не приличаш и на Кат, решена да остане стара мома, похабявайки се заради някакъв неподходящ мъж. — Майка й се усмихна тържествуващо. — Ти приличаш повече на мен.

Меган си помисли: „Дали?“

 

 

Паоло не очакваше, че ще има списания. Дойдоха като изненада. Кой би предположил, че националната здравна система ще ти предостави порно, за да ти помогне да си напълниш пластмасовата чашка?

Опитите им за дете бяха изумително далеч от представата му за еротика, така лишени от всичко, което приличаше на желание или страст — да си пазиш спермата, сякаш е купон за „Сейнзбъри“, и да го правиш само когато тестът за овулация даде зелена светлина; сълзите на жена му, когато се окажеше, че усилията им са отишли нахалост. Затова Паоло беше изумен при вида на мръсните списания.

Изчервил се като тийнейджър, той взе припряно някакво „Петдесет плюс“ и се отправи към стаичката, чудейки се дали това е гръдната им обиколка, годините или коефициентът им на интелигентност.

 

 

Лекарят беше уверил Паоло, че тестът на спермата му всъщност не е никакъв тест.

— Не искам да се чувствате притеснен. Никой не очаква от вас да напълните пластмасовата чашка.

Ала като всеки изпит, тестът на спермата водеше до успех или провал. Иначе нямаше да е тест, нали?

Така че Паоло се подготви. Но вместо да се упражнява да прави обратен завой или да наизустява правилника за безопасност, той направи всичко възможно да увеличи броя на потенциалните годни за оплождане сперматозоиди в семенната си течност и се погрижи да ги насочи в що-годе правилна посока.

Свободни панталони. Студени душове. Цинк, витамин Е и селен, закупени от магазини за здравословни храни, където обслужващият персонал и клиентите имаха поразително еднакво нездрав вид.

Беше изчел цялата литература. А тя не беше никак малко. Човешката раса беше започнала да забравя как да се възпроизвежда. Напиши „сперма“ в някоя интернет търсачка и можеш да се удавиш в нея.

Витамините, широките панталони и студените душове, от които тестисите му се свиваха — очевидно всичко това влияеше благотворно върху броя на сперматозоидите и жизнеността им — способността да мятат опашчици според установения образец. Само че какъв е задължителният минимум? Колко милиона ти трябват, за да получиш зелена светлина?

Нима — помисли си Паоло, — когато семенната течност стигне до яйцеклетката, е достатъчен само един-единствен сперматозоид?

 

 

Кабинетът всъщност беше тоалетната в държавната болница. Паоло беше чул слухове, че на Харли Стрийт разрешавали на съпругата да ти помогне с ръка.

Само че това беше голяма държавна болница с много крила, която не приличаше на здравно заведение, а по-скоро на див пограничен град, в който раковоболните пациенти в халати жадно дърпаха цигари пред входа, а татуирани мъжаги с разбити глави редовно се нахвърляха върху сестрите, които се грижеха за тях, задето не са обслужени достатъчно бързо. На такова място отиваш в тоалетната и правиш нерадостна любов с малката пластмасова чашка.

И все пак събитието се стори историческо на Паоло. Това беше нещо ново. Беше мастурбиране с висша цел. След годините, в които го беше правил скришом — спомняше си срама и страха, че родителите му ще го хванат на местопрестъплението на излизане от банята с неделния вестник под ризата, — сега всъщност от него се искаше да стисне еднооката змия. Светът му казваше: „Давай, Паоло! Удари си една чекия.“

Имаше списък с инструкции — сякаш един мъж има нужда от напътствия как да си поиграе със себе си! — но основното беше самият мъж, чашката и порнографските материали, осигурени от държавата.

Този нелеп акт беше натоварен с особен смисъл. Нямаше усещането, че правят тест на семенната му течност. По-скоро сякаш изследваха бъдещето му и бъдещето, което можеше да има с Джесика. Той свали ципа на панталона си, после веднага го вдигна и на няколко пъти дълбоко си пое въздух.

Неговата беше лесна. Нямаше нужда да му го казват. Трябваше да се изпразни в малка пластмасова чашка, при това в усамотението на тоалетната в болницата. Джесика се бе подложила на толкова много изследвания, от които се чувстваше, сякаш интимните й части бяха станали публична собственост.

Всички тези изследвания, всички тези заключения! Сякаш нещата не зависеха от това, че се обичаха, а от някаква по-висша сила, древна и жестока. Паоло прелисти страниците на „Петдесет плюс“. От години не беше разглеждал подобни снимки. В училище имаше едно момче, викаха му Картофа, типичен ухилен чекиджия — дебели лупи, червенобуз, глупаво хихикащ отстрани на футболното поле по време на мачовете, — който редовно носеше в клас „помощни материали на чекиджията“.

Паоло, срамежливо и свито момче, което предпочиташе списания за мотори, винаги си оставаше на чина, зачетен в последното издание на „Коли“. Но един ден Картофа му подвикна от групичката възклицаващи и ахкащи пубери, които винаги наобикаляха мръсните му списания през междучасието:

— Ей, Барези, ела да видиш, мека китка такава! Това няма да го намериш при колите.

Паоло беше зърнал за миг списанието и едва не припадна — брадат чисто гол азиатец правеше нещо невероятно на един козел, който очевидно не можеше да повярва на късмета си. Докато всички кози и козли в квартала без съмнение ги налагаха с пръчката и водеха мизерно съществувание, на този му правеха свирка. Като сигурно си мислеше, че е спечелил шестица от козя лотария!

Тази порнография стигаше на Паоло за целия му живот. Не я хареса тогава, не я харесваше и сега. В нея имаше нещо твърде гинекологично за порядъчния му праволинеен вкус.

Паоло затвори броя на „Петдесет плюс“. И макар да усещаше, че сексуалният му живот почти е минал в пенсия — правенето на любов и правенето на бебета очевидно бяха съвсем различни неща, — жените в „Петдесет плюс“ ни най-малко не го възбуждаха.

Паоло затвори очи. Концентрира се. И си представи съпругата си.

Беше различен от другите чекиджии там.

 

 

Меган разбра, че гаджето й спи с друга, като го видя с ръка на задника й. Веднага й стана ясно, че територията не му е съвсем непозната.

Уил и Кейт се качваха с ескалатора в „Селфриджис“, а Меган слизаше надолу — идеална позиция да види как ръката на Уил изследва задните части на онази уличница. Кейти прояви приличието да ахне, когато я видя. Уил пребледня със застинала на задника й ръка, сякаш го бяха спипали да бърка в касата.

Меган си помисли: „Какво ще правя? Току-що изгубих най-добрия си приятел.“

 

 

— Биологичното предназначение на жената е да ражда — обясни Уил. — Биологичното предназначение на мъжа е да посее семето си в колкото се може повече жени. Това обаче не означава, че не те обичам.

Това беше оправданието му. Е, изреди и всички останали клишета — че това не означавало нищо, че я обичал, че са били твърде дълго заедно, за да зарежат всичко заради една глупава грешка. Наистина бяха заедно отдавна. Бяха гаджета в университета, живееха заедно, когато повечето от връстниците им си играеха на доктори и сестри при всяка изпаднала им възможност. Но в крайна сметка всичко опря дотам, че той беше спал с Кейти, понеже оцеляването на човешката раса зависеше от това.

— Какво мога да сторя? Заложено е в мен да разпръсквам семето си. Това е биологична заповед.

— Значи е в твърдия ти диск, а? Да си пъхаш мизерната пишка в непознати?

— Кейти едва ли може да се нарече непозната. Познаваш я още от университета.

— И там не си държеше краката затворени. Доста стажанти упражниха знанията си по висша биология върху нея.

— Сближихме се при работата в спешното на „Хомъртън“. Случват се такива работи. Обстоятелствата те тласкат към някой човек.

— В смисъл — о, не, подхлъзнах се! И сега пенисът ми се заклещи в Кейти! Как стана така? Това ли искаш да кажеш, тъпо копеле такова?

Меган си помисли, че е трябвало да очаква нещо подобно. Беше забелязала внезапно спадане на сексуалните апетити на Уил през шестмесечния му професионален стаж в „Хомъртън“, докато тя караше стажа си в педиатрията на „Роял Фрий“.

Беше го отдавала на стреса от честите гледки на прободни рани, защото „Хомъртън“ е в „Хакни“ и в тяхното спешно отделение тези случаи бяха ежедневие, или по-точно еженощие. Сега Меган се упрекваше, че не се е досетила, че Кейти си е въртяла опашката през почивките в докторската стаичка. Едно от първите неща, които студентите по медицина научаваха, беше, че сексуалните нрави в една средностатистическа болница се доближават до бардак. При всички млади лекари и сестри, работещи денонощно във високостресова среда — повечето от тях твърде заети, за да имат нормална връзка — това някак си влияеше на хормоните.

Като част от професионалния си стаж Меган изкара шест месеца в спешното на „Хомъртън“, но това по никакъв начин не се отрази на либидото й. Беше се почувствала така, сякаш виждаше света за първи път. Ала вероятно имаше по-богато въображение от Уил и Кейт.

Той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна едва ли не с оголени зъби. Май не разбираше, че всичко е приключило. Как би могъл? Той не беше като Меган. Родителите му не бяха разведени.

Никой не беше напускал дома му. Никой не беше решавал да се спаси от задълженията и да се махне. Никога не беше ставал свидетел на грозните последици от изневярата.

Уил беше най-малкото дете в сплотено и любящо семейство от „Хампстед Гардън“. Това беше едно от нещата, които обичаше в него. Непокътнатият и сигурен свят, който струеше от него, дългите неделни обеди, добронамерените шеги и годините на продължаващо щастие. През почивните дни и на Коледа той я водеше в дома на родителите си и те я караха да се чувства част от семейството. Тя искаше да бъде част от това чуждо семейство, от този чужд живот, от този по-добър свят.

Децата от здравите семейства бяха направо смешни. Уил си мислеше, че винаги ще му се прощава, въобразяваше си, че доверието не може да бъде изгубено и любовта не може да се изпари. Като всички глезльовци от щастливи семейства Уил вярваше в правото си на щастлив край.

Тя обаче затръшна капака на куфара, дръпна го от леглото и го остави в краката си.

— Меган? Стига де! Моля те!

Видя го в истинската му жалка светлина. Уил беше един от онези хубави ниски мъже, обречени на вечно неудовлетворение от себе си — приятни, но непостоянни, умни, но мързеливи, общителни и чаровни, но с посредствени академични резултати. Всъщност той не беше роден за лекар. Със зъби и нокти се стремеше да стане такъв и родителите му — баща хирург с посребрени коси и точно като компютър око и майка педиатър, руса, добре запазена жена — отчаяно искаха да завърши медицина, но през продължителното обучение техният хубав син с мъка преминаваше по-нагоре.

Уил беше един от малцината нещастни студенти по медицина, които трябваше да се явят повторно на държавните си изпити, да ги вземат с титанични усилия само за да открият, че всекидневно ще си имат работа със смърт, болести и кървища, от които развиваха стомашни проблеми и лека депресия. Дори депресията му беше вяла. Сега на една част от Меган й идваше да го удуши, но също така й беше жал за него. Горкият Уил! Животът му беше сбъркан. Както беше сбъркал и с нея.

Беше сбъркал за още нещо. Вярно, че тя не се водеше от онази част от анатомията си по начина, по който пенисът на Уил го тласкаше като безумен екскурзовод към места, които никога не би си помислил да посети.

Но имаше моменти, когато жаждата на Меган за подобен човешки контакт беше също толкова непреодолима. Имаше дни, в които копнежът й — за любов, секс и нещо по-добро и от двете — беше по-силен от чувствата, водили Уил, когато е опънал Кейти отзад в докторската стаичка в три сутринта. Тя си имаше свой биологичен безапелационен инстинкт.

Огромната разлика се състоеше в това, че жаждата на Уил беше предопределена от малкия розов израстък, който беше в готовност по двайсет и четири часа в денонощието и под властта на всичко, издокарано в минипола, което се мернеше пред очите му. А жаждата на Меган беше предопределена от нещо много по-могъщо.

Случи се през една от онези нощи на страстен копнеж — две седмици след като беше изпратила Уил у дома му при горчиво разочарованите му родители в „Хампстед Гардън“. Меган отиде за първи път от цяла вечност на парти и се запозна с млад австралиец, който — след като беше видял свят — се канеше да се върне към слънцето и сърфа в Сидни при приятелката си.

Как му беше името? Сега вече беше без значение. Никога повече нямаше да го види.

Докато Уил беше дребен, тъмен и с женствени скули, мъжът от партито беше висок, атлетичен, с чупен два пъти нос — веднъж при игра на ръгби в колежа и втори път при падане от високо столче в бар в „Ърлс Корт“.

Изобщо не беше неин тип.

Но виж само какво й причини нейният тип!

 

 

Кат Джуъл харесваше живота си.

Всеки път, когато влезеше в апартамента си край Темза и Тауър Бридж проблясваше само за нея през прозорците й, изпитваше усещането, че се е оттеглила на почивка от света.

Почти двайсет години след като беше напуснала дома си, най-накрая беше намерила спокойно и тихо жилище с великолепен изглед към реката — мястото приличаше на дома, който бе търсила през всичките тези години.

В подземния гараж беше паркиран сребристият й Мерцедес-Бенц SLK и въпреки че зет й Паоло, който беше специалист в тази област, се шегуваше незлобиво с нея — „Това не е спортна кола, Кат, а сешоар“, — тя обичаше да бръмчи из града в кола, която също като живота й беше предназначена за двама. Най-много.

Вярно, апартаментът й беше един от най-малките в жилищната сграда край реката, а колата й беше петгодишна и ръждата беше започнала да избива по бронята. Ала тези неща я изпълваха с тиха гордост. Те й принадлежаха. Беше ги придобила със собствен труд. След като избяга от затвора на детството си, беше си изградила собствен живот.

Когато се върна в Лондон след университета, жената, която я нае на първата й свястна работа, й каза, че човек може да получи всичко в този град, но понякога трябва да почакаш, докато откриеш добро жилище и истинската любов. На трийсет и шест най-после имаше апартамент. Освен това вярваше, че е открила мъжа.

През годините Кат беше попадала на развлечени пияндета, мъже с преждевременна еякулация и женени женкари — но сега имаше Рори и не можеше да си представи да бъде с друг.

Запозна се с него, когато Меган се записа на курс по карате, където той беше инструктор. Стоеше в ъгъла на партито по случай края на семестъра в университета на Меган и Кат го съжали. Отдалече се виждаше, че не е от хората, които първи завързват разговор.

Нямаше вид на майстор по бойни изкуства — любезен, затворен, не се перчеше. Когато празненството бързо се изроди в типичните гуляи на студентите по медицина, пълно с нафиркани сестри и млади доктори, надрусали се с половин хапче екстази, Рори обясни на Кат как е започнал с бойните изкуства.

— В училище ме тормозеха. Яките момчета не ме понасяха по някаква причина. Вечно ме бутаха и сръгваха. Един ден прекалиха. Получих сътресение, имах счупени ребра, лоша картинка.

— И ти реши да започнеш да тренираш — как се казваше? — кунг-фу?

— Карате. Вадо-рю карате. И ми хареса. Освен това ми се отдаваше. Скоро никой вече не ме тормозеше.

— Наби ли хулиганите?

Той направи гримаса, сбърчи нос и тя осъзна, че харесва този мъж.

— Нещата не стоят точно така.

Трийсет години по-късно човек все още можеше да зърне у него някогашното тихо малтретирано дете. Въпреки работата си, безбройните дни, прекарани в обучаване на хората как да удрят, ритат и да парират удари, той излъчваше неподправена деликатност. Силен, но нежен мъж. Мъж, от когото една жена би искала да има деца, ако е жена с майчински инстинкт.

Каквато Кат със сигурност не беше.

Тялото на Рори беше тренирано и калено от безкрайните тренировки по карате, но нямаше как да се скрие предпазливостта на разведен четирийсетгодишен мъж. Беше преживял цялата история с щастливото семейство и не се бе получило, затова не гореше от желание да я повтори. Това устройваше Кат.

Рори беше по-възрастен от нея с повече от десет години и живееше в другия край на града в „Нотинг Хил“. Синът му обикновено идваше при баща си всеки път, когато се скараше с майка си и втория си баща.

След развода Рори беше излизал с много жени, чиито биологични часовници отброяваха последните часове — трийсетгодишни жени, които още не бяха срещнали подходящия мъж; жени, наближаващи четирийсетте, които бяха срещнали подходящия само докато установят, че той е бил подходящият негодник. Дойде му в повече. Последното нещо, което един мъж искаше да чуе на третата среща, беше колко много жената иска съпруг и дете. Това би прогонило всеки мъж. Особено разведен мъж. След всичко преживяно Кат дойде като сладко облекчение.

Тя не търсеше в него съпруг, нито баща. Харесваше живота си и нямаше нужда някакъв застаряващ принц да го променя. Ако връзката им тръгнеше към задънена улица, така да е. Защото и двамата бяха щастливи на мястото, където беше сега.

Ситуацията беше идеална, защото Рори не можеше да дари с бебе никоя жена. Кат научи всичко месец след партито на Меган в нощта, когато спаха заедно за първи път.

— Кат, ще си сложа презерватив, ако държиш. Макар да няма нужда.

Тя втренчи недоверчиво поглед в него от другата страна на леглото, чудейки се на какво се бе натъкнала този път.

— Ще си сложа презерватив, ако искаш. Разбира се. Само че няма защо да се притесняваш, че ще забременееш.

Да не би да се канеше да й обещае, че ще го извади, преди да свърши? Да бе! После щеше да й изпрати чек по пощата.

— Направил съм си операция — обясни Рори.

— Какво?

— Срязване, клъцване, процедурата. Сещаш се, вазектомия.

По някаква причина тя знаеше, че не я лъже. От начина, по който наведе глава с тъжна усмивка и изрече думите, личеше, че не ги е репетирал.

— Направих я, преди да се разпадне бракът ми. Със съпругата ми… е, положението не беше розово. Годините ни напредваха. Знаехме, че не искаме повече деца. Затова се реших. А после тя забременя от треньора си по тенис. — Нерадостна усмивка. — Оказа се, че е било съвсем навреме.

— Болеше ли?

— Малко, все едно са ти стиснали топките с лешникотрошачка.

— Добре. Няма нужда да говорим повече за това. Ела тук.

Отначало усещането беше странно — да усещаш как мъжът свършва в теб и да знаеш, че няма от какво да се притесняваш. Кат беше прекарала толкова много години в опити да се предпази от забременяване, подлагайки се на различни унизителни методи — спирала, диафрагма, кондоми, хапчета и прекъснат акт, — че сега от плещите й сякаш падна планина. Не се налагаше да следи цикъла си и да се притеснява за всичко това. Рори беше внимателен и опитен любовник, без да е от онези мъже, които държаха на всяка цена жената да свърши първа, като че ли всичко друго би било проява на лошо възпитание. Двамата дори си имаха своя шега по повод на предпазването от забременяване или по-скоро за невъзможността му.

— Как ще желаете яйцата си, мадам? — питаше Рори и Кат се провикваше:

— Неоплодени!

Тя прие неспособността му да има деца като още един подарък от съдбата в идеалния й живот. Като апартамента с изглед към Тауър Бридж, овехтялата й спортна кола и работата й на управител на един от най-модните лондонски ресторанти, в който местата бяха толкова кът, че когато се обадиш за резервации, само ти се изсмиваха и затваряха.

Необременена — това беше ключовата дума на Кат.

Беше свободна да се излежава по халат през неделния ден, да чете вестници, да се качи на самолета за Прага за уикенда или да остане в апартамента на Рори, когато й се прииска. Необременена — точно това искаше. След като майка й си отиде, детството й не би могло да бъде по-обременено. Не желаеше никога повече да бъде толкова вързана с домакински задължения.

Не искаше деца и дори минаваха месеци, без да се сети за тази тема — докато някой не намекнеше, че не е нормално да си толкова привързан към живота си, — а тя беше твърде преуспяла и доволна от живота си, за да изпитва чувството, че пропуска нещо. Кат не се смяташе за бездетна, смяташе се за свободна от деца. Огромна разлика.

Не беше като останалите жени. Не беше като сестра си Джесика. Кат нямаше нужда от дете, за да осмисли и запълни живота й.

Откъде идваше това пристрастяване към майчинството, тази необходимост да бъдеш нужна? Кат знаеше откъде — от мъжете, които не обичат достатъчно. Мъжете, които оставят празнина в живота ти, която може да бъде запълнена само от една сладка трикилограмова ревяща машина за лайна.

Тя лежеше в тъмното до спящия Рори и си мислеше колко съвършено е всичко. Този хубав необременен живот! Необременен — най-хубавата дума в английския език.

Нима човек можеше да желае нещо повече?