Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (5)

Глава 5

Работата й идваше в повече.

Меган можеше да се справи с натоварването, но не и с налаганото темпо. Нейните пациенти продължаваха да пълнят чакалнята дълго след като другите лекари бяха излезли в обедна почивка и много от тях продължаваха да я чакат, когато пристигнеше запъхтяна и закъсняла от домашните посещения. Затова не се изненада, когато Лоуфорд влезе в кабинета и й съобщи:

— Постъпи оплакване срещу теб.

Всичките тези години в медицинската академия! Всички тези нощни дежурства и кървища в спешното в „Хомъртън“! Цялата тази уморена плът, която беше натискала, слабите сърца, над които беше треперила, и безбройните чифтове гумени ръкавици, които беше надявала, за да прегледа нечий старчески и разлагащ се ректум.

А сега старческите ректуми, с които работеше, я изритваха.

Зачуди се кой точно от колегите й беше подал оплакването. Не им липсваше смелост. Копелета, рече си тя. Мръсни копелета до един!

Нищо чудно, че жените пациентки се трупаха пред нейния кабинет, по-далече от тези застарели мъже с косми в ушите, с лекьосани панталони и с презрително отношение към пациентите, приказките им за водопроводни проблеми, като че ли последиците от една извънматочна бременност не се различаваха от една течаща тръба; сякаш парализиращите болки по време на цикъла приличаха, като се замислиш, на развален бойлер.

Меган можеше да се справи с тези проблеми, с които никога не се бе сблъсквала лично, а само беше изучавала в университета. Но просто не можеше да се вмести в броените минути, които й отпускаха.

Тъкмо се канеше да каже на Лоуфорд да си вземе работата и да си я навре отзад, когато той заговори:

— Мисля, че се справяш великолепно.

— Моля?

— Другите лекари са на същото мнение.

— Но оплакването…

— То е от пациент.

— Пациент? Ама пациентите ме обичат?!

— Госпожа Марли. Помниш ли я? Закръглената жена от „Съни Вю“? Едно от домашните ти посещения.

— Спомням си госпожа Марли. И Дейзи.

— Проблемът е в Дейзи. Диагнозата ти е била треска, нали?

— Температурата й беше малко висока. Беше отпаднала. Мислех…

— Била е приета по спешност в болница на следващия ден. Оказало се проблем с щитовидната жлеза. Дейзи е с хипофункция на щитовидната жлеза. Оттам и тази отпадналост.

Сърцето й заблъска в гърдите. Горкото дете! Не беше оправдала доверието му.

— Проблем с щитовидната жлеза?

— Всички ние грешим понякога. Лекари сме, не сме Господ.

— Как е Дейзи? Как ще я лекуват?

— Ще й дадат „Тироксин“ и ще се нормализира.

— Но ще трябва да го взема цял живот.

— Най-вероятно.

— Има ли странични ефекти?

— Странични ефекти? — Лоуфорд изведнъж загуби търпение. — Да, ще се почувства по-добре!

Това беше отговор на лекар с богат опит. „Тези хапчета имат ли страничен ефект, докторе? Да, от тях ще се почувстваш по-добре.“ Меган запомни репликата. Знаеше, че ще я използва много пъти по-нататък в работата си. Ако, разбира се, получеше правоспособност.

— Не се притеснявай за Дейзи. Тя ще се оправи. Проблемът е в госпожа Марли. Не ти трябва оплакване за лекарска нехайност в досието. Няма да е добре за теб.

— Какво трябва да направя?

— Ще се извиниш на госпожа Марли. Ще й се подмажеш. Всъщност колкото е необходимо. Ще признаеш, че е човешко да се греши и ти не правиш изключение. Аз ще оценявам стажа ти. Не искам погрешни диагнози в досието ти, Меган.

За първи път Лоуфорд я наричаше на малко име. Тя разбираше, че той иска да я измъкне от тази каша, без да пострада кариерата й, и почувства прилив на благодарност.

— Не се извиняваш само за да се отървеш от госпожа Марли — подчерта строго той. — Извиняваш се, защото така е правилно.

— Разбира се.

Лоуфорд кимна и се отправи към вратата.

— Благодаря ви, доктор Лоуфорд.

Той се обърна с лице към нея.

— В кой месец си?

Тя постави ръка на корема си.

— Толкова ли си личи?

— Постоянното повръщане те издаде.

— В осмата седмица — призна си тя и изведнъж й стана трудно да диша.

— Ще родиш ли бебето?

— Не виждам как бих могла. Трудно ми е да се грижа дори за себе си. — Няма да заплача, помисли си Меган. Няма да плача пред него.

— Искам да имам деца — добави тя. — Много. Но не сега.

Лоуфорд отново кимна.

— Е — започна той с някакво внезапно появило се неудобство, — добре тогава. — Усмихна се с нежност, която Меган дотогава не бе забелязвала у него. — Ще те оставя да се оправяш.

Наистина искам деца, помисли си Меган, след като той излезе. И някой ден ще имам деца и ще ги обичам много повече, отколкото майка ми обичаше сестрите ми и мен.

Но не и сега, не и когато току-що съм започнала работа и не от някакъв непознат, с когото се изчуках на купон.

Да, щеше да се извини на госпожа Марли.

Ала чувстваше, че всъщност беше редно да се извини на Дейзи.

И на това малко същество, което никога нямаше да види бял свят.

 

 

Проклети доктори, рече си Паоло. Никога не ти казват в какво се забъркваш. Е, ако го направеха, всичките щяха да останат без работа.

Паоло внимателно направляваше ферарито из улиците на северен Лондон, сякаш колата беше натоварена с яйца. До него Джесика спеше — пребледняла и изтощена от събитията тази сутрин.

По думите им лапароскопията беше рутинна процедура като ваденето на зъб. Само че Джесика беше сляпа и глуха за останалия свят — натъпкана с успокоителни, за да могат да пробият дупка в корема й и да вкарат камерата, с която да установят проблема й.

Той караше бавно към дома им, като раздвояваше вниманието си между пътя и съпругата си. Мислеше си, че несъмнено обича тази жена с цялото си сърце и не би престанал да я обича, ако нямаха деца. Щеше да я обича дори тя да се намразеше. Щеше да я обича и за двамата.

Когато се прибраха вкъщи разсъблече Джесика и я сложи в леглото. Спящото й лице беше бяло като възглавницата.

После отиде в кабинета си и свали всички снимки на Клои.

 

 

Когато Меган си тръгна след работа, отвън я пресрещна един млад мъж.

Беше едър, с приятен външен вид и в първия момент тя си помисли, че е от онези изнудвачи, които мамят хората, под претекст, че събират пари за благотворителност. Причакват те на улицата с папките си, уж събират пари за бездомните и играят на струната на вината с добрите си каузи. Тя се опита да го заобиколи, но той бързо й прегради пътя. Тя му хвърли гневния си заповеднически поглед за пациенти, които отказват да вземат предписаните им лекарства.

— Меган?

И в този момент тя се сети кой беше. Мъжът от купона. Бащата на детето й.

— О! Здравей, Кърт.

— Кърк.

— Да, разбира се.

— Радвам се да те видя, Меган. — Приятен акцент. Напомняше й за открити пространства, здравословен живот и Коледа на плажа. — Изглеждаш фантастично!

— Благодаря — усмихна се учтиво тя.

Беше приятен мъж, тя много го харесваше и не съжаляваше за нищо — освен за това, че лекар, който в работата си всекидневно разяснява на непълнолетни майки методите за предпазване от забременяване, не би трябвало да остави планирането на бременността си на съдбата. Само че вече бе твърде късно за каквото и да е било.

— Приятно ми беше, че се срещнахме, Кърк. Но сега наистина много…

— Трябваше да те видя — прекъсна я той и тя най-накрая разбра, че този мъж всъщност я беше чакал да излезе.

На Меган й се зави свят от абсурдната ситуация. Тя вече беше бременна с бебето му, а той се мъчеше да си уреди втора среща.

Тя не го познаваше. Той нея също. И все пак под студеното слънце в „Хакни“, без да е прекалила със сухото вино… Меган с лекота си спомни съвсем ясно как бяха стигнали до леглото върху купчината палта, нахвърляни от гостите. Той беше висок, атлетичен, но в него имаше някаква неподправена невинност. Децата му ще бъдат красиви, помисли си Меган и от неканената мисъл й се доплака.

— Мислех, че се връщаш в Сидни.

— Да. Скоро. Но исках да те видя, преди да замина.

Трябваше да бъде силна. Може би един ден той щеше да има красиви деца, но не от нея.

— В такъв случай защо?

— Ами… защото те харесвам. Беше страхотно, нали?

— Беше хубаво.

— Беше невероятно! — Той се ухили и поклати глава. — Обикновено не правя такива неща.

— Сигурна съм, че приятелката ти го оценява.

Той беше споменал за приятелката си в началото на разговора им, но бързо я забрави, когато започна да улавя сигналите на Меган, че тя — може би — проявява интерес към него. А сега поне имаше приличието да се изчерви. Доста често го правеше за хубавец като него.

— Само исках да се сбогуваме. Нищо повече. И да ти кажа, че се надявам да се видим отново някога.

— На колко си години, Кърк?

— На двайсет и пет.

— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм. Припомни ми с какво се занимаваше?

— Преподавам.

— По кой предмет?

— Подводно гмуркане.

— Да — значи ти си млад инструктор по подводно гмуркане и живееш в Сидни, а аз съм по-възрастна от теб лекарка, която работи в Лондон.

— Не си толкова стара.

— Просто… не виждам какво може да излезе от това. А ти?

Той наведе глава и Меган едва се въздържа да не го прегърне, да опита пак от целувките му и да му признае истината.

— Само исках да те видя. Нищо повече. Подобни неща не са в стила ми. Да се отрежа и да се озова в легло с напълно непозната жена.

— Можеш ли да говориш малко по-високо? Мисля, че една от възрастните дами на спирката отсреща не те чува.

Кърк отпусна русата си глава, разбрал най-сетне, че появяването му тук не беше добра идея.

— Вземи — проговори той и й подаде листче с написан телефонен номер. Международен номер. Много далечен. — Ако някога ти потрябвам. Или ако дойдеш в Австралия…

— Благодаря.

— Както казах… просто те харесвам.

— Да, добре. Аз също те харесвам.

— Е, както се пее в песента — предполагам, че ще се видим в някой друг живот.

— Да — съгласи се тя. — Дотогава, Кърк.

В момента, в който той се скри зад ъгъла, тя започна да къса листчето на малки парченца със замъглени от сълзите очи.

Млад и глупав. На път към приятелката си и красивите им бебета, без да му кажа, без да настоявам да поеме своя дял от товара. Имаше право обаче — беше забавно.

Беше извадил късмет. Тя не искаше семейство с този мъж.

Вече си имаше семейство.

 

 

В друго семейство досега да се бяха отчуждили. Двайсет и няколко — трийсетгодишни, други сестри биха били погълнати от домашните задължения и работата, които отнемаха цялото им време. В други семейства мъжете и работата биха застанали помежду им.

И макар че Джесика имаше съпруг, мечти и къща в зеления край на града, а Меган и Кат — своята поглъщаща цялото им време работа в другия край, те се държаха една за друга както когато бяха малки и растяха без майка.

Не го обсъждаха. Ала когато Кат започна да излиза с Рори, той се изненада, че сестрите се чуват по телефона всеки ден и излизат на закуска веднъж седмично. „Такава близост е необичайна, не мислиш ли?“ — попита той с типичната си нежна и леко крива усмивка. Но, разбира се, за Кат, Меган и Джесика това си беше съвсем нормално.

Тогава Кат си помисли, че никой не обича повече семейството си от човек от разбито семейство.

 

 

Винаги се стараеха да се срещат в някой ресторант, равноотстоящ от местата, където живееха или работеха.

Когато Меган беше в медицинския, а Джесика живееше в „Малката Венеция“ с Паоло, се срещаха в „Сохо“, в западащия разкош на частния клуб на Кат, чийто членове бяха оръфани като килимите.

Сега, когато Меган работеше в „Хакни“, а Джесика беше в горната част, в „Хайгейт“, оста се бе преместила на изток, в един ресторант до пазара за месо в „Смитфийлд“. По идея на Кат. Представляваше място, където млади сервитьори чужденци, облечени в черно, сервираха традиционни британски ястия като бекон, свинско и пържени закуски, сякаш бяха екзотични деликатеси, а топлите напитки носеха в големи чаши с дръжки вместо в чаени чаши с чинийки. Всичко, освен безбожните цени говореше за автентична работническа класа.

Кат пристигна първа и през огромните прозорци на ресторанта видя месарите с бели престилки, които цяла нощ бяха прехвърляли още прясното месо, бутове и плешки в подредените коли за разнасяне на стоки.

Джесика се появи втора и двете продължиха да наблюдават работата на месарите от „Смитфийлд“.

— Най-вероятно всичко това ще изчезне след десет години — отбеляза Кат. — Ще ги избутат в предградията и „Смитфийлд“ ще се превърне в още един „Ковънт Гардън“ с бутици за дрехи, улични музиканти и малки кафенета.

— О, хубаво ще бъде — възкликна Джесика и взе менюто.

Кат я погледна втренчено.

— Ще бъде направо ужасно, Джес.

Джесика сви рамене.

— Да не би да предпочиташ гледката на тези мъже, които разнасят разфасовани крави? Сигурно според теб придава характер на мястото.

Меган дойде и погледна часовника си, притеснена, че трябва да бърза за сутрешните прегледи в „Ийст Енд“. Тя грабна менюто.

— Взе ли си резултатите? — попита тя Джесика.

Джесика кимна. Келнерът с черна риза дойде и те поръчаха, сочейки в менюто, сякаш той не можеше да им разбере английския. Когато се отдалечи, Меган и Кат погледнаха Джесика в очакване да заговори.

— Имам ендометриоза — съобщи тя, произнасяйки думата, сякаш до неотдавна не я е знаела. — Резултатите от лапароскопското изследване показват, че имам ендометриоза.

— Това обяснява болките — каза Меган, като хвана сестра си за ръце. — Ужасните болки всеки месец.

— Ендометриоза — повтори Кат. — Какво означава това? Има нещо общо с цикъла ти, нали?

Меган кимна.

— Това е състояние, при което части от мембраните, подобни на вътрешната обвивка на матката, са на места, където не би трябвало да бъдат — в мускулите на матката, фалопиевите тръби и яйчниците. Накратко, онези ужасни възпалени места, които кървят, когато кървиш.

— Пречат да забременееш — поясни Джесика — и ти причиняват адски болки.

— Не могат ли да го излекуват? — поинтересува се Кат.

— Изчезва след менопаузата — обясни Меган.

— Нямам търпение да дойде този момент — иронично рече Джесика.

— Можеш да го контролираш, като вземаш противозачатъчни. Спираш цикъла, спираш болката. И се предпазваш от влошаване на състоянието. Но най-доброто лечение е…

Джесика я погледна и се усмихна горчиво.

— Това е най-забавното, Кат. Любимата ми част.

— Най-доброто лечение за ендометриозата — тихо каза Меган — е да забременееш.

— Пречи ти да забременееш — поясни Джесика, — но минава само ако имаш бебе. Не е ли идеално?

— Симптомите изчезват, когато забременееш — потвърди Меган. — Вярно е, че симптомите затрудняват забременяването, но не го правят невъзможно, Джес. Моля те, повярвай ми.

Меган прегърна Джесика и сестра й притисна глава към нея. Докато галеше сестра си по косата, Меган погледна през прозореца и видя парчетата кърваво месо, които прекарваха с колички до армията от бели ванове. Безглавите жълтеникавобели трупове и късовете окървавена плът. Мъжете с пропити с кръв бели престилки като в платно на Джаксън Полък^[1].

В този момент пристигна закуската и Меган ахна, усетила как съдържанието на стомаха й се надига към гърлото. Тя избута сестра си настрани и бързо напусна масата. Когато се върна от тоалетната, Кат ядеше от сандвича си със салам, но Джесика не беше докоснала палачинките си.

— Какво ти е, Меган?

— Нищо. — Тя погледна към свинското, което си бе поръчала, и усети, че отново й прилошава.

— Меган — повтори Кат с нетърпящия възражение тон на по-голямата сестра. — Какво става?

Меган погледна сестрите си и разбра, че беше лудост да си мисли, че може да го скрие от тях. Те бяха най-добрите й приятелки. Щяха да разберат.

— Бременна съм — изрече тя.

Кат остави хлебчето си.

— Откога?

— В осмата седмица.

— Уил какво мисли за това?

— Не е на Уил.

— Добре — каза Кат. — Добре.

Джесика се мъчеше да проговори.

— Е… честито — произнесе накрая. Тя погали сестра си по рамото, усмихвайки се през тънка пелена от сълзи. — Казвам го съвсем искрено. Честито!

Кат стрелна с очи Меган.

Меган поклати глава.

— Не.

— Ще бъдеш прекрасна майка — увери я Джесика.

— Но ти няма… — Гласът на Кат заглъхна.

— Не — потвърди Меган. — Няма да го задържа.

Джесика я погледна.

— Няма да задържа бебето, Джес. Как бих могла? Почти не познавам бащата. Дори да го познавах, пак нямаше да го задържа. Аз не го обичам, Джес. Моментът също е крайно неподходящ. Сега не мога да си позволя дете.

— Да си позволиш?

— Току-що започнах работа. Изкарах шест години в медицинския — шест години! — и още една в стаж по болниците. Остава ми цяла година, докато придобия правоспособност.

— Току-що си започнала работа? — повтори Джесика. — Чакай малко — ще направиш аборт, защото току-що си започнала работа?!

— Точно така — потвърди Меган, ядосана, че е принудена да се оправдава.

— Знаеш ли какво е да направиш аборт? — попита Джесика.

— Джес — опита се да я спре Кат. — Стига.

— Запозната съм с процедурата много по-добре от теб.

— Не е много сигурно — възрази Джес. — Някои неща не се научават от книгите. Изсмукват бебето от теб. До това се свежда процедурата. Вземат шибания вакуум и изсмукват бебето от теб, после го хвърлят в кофа, изгарят го или го изхвърлят като боклук. Така ще те отърват от бебето, Меган, за да можеш да продължиш с безценната си кариера.

— А ти знаеш ли какво е да понесеш бременността без бащата на детето до себе си? — на свой ред попита Меган. — Или да живееш като самотна майка? Всеки ден ги виждам в чакалнята — измъчени от живота жени. Ти си седиш в „Хайгейт“ и чакаш Паоло да се прибере, и представа си нямаш на какво са подложени жените в истинския свят. Съжалявам, Джесика, но няма да допусна това да се случи с мен.

— Толкова си себична! Егоистка. Мислиш, че не познавам живота? Какво те кара да смяташ, че в „Хакни“ животът е по-истински от квартала, в който живея?

— Не става дума за теб, Джес — намеси се Кат. — Това няма нищо общо с теб, Паоло и вашето бебе. Решението е на Меган.

— Повдига ми се — заяви Джесика. — Тези жени се отнасят към аборта като към още едно средство против забременяване.

— Тези жени? — попита Меган.

— Като че ли няма разлика между презерватива, хапчето и аборта. Защо го допусна? Защо ти трябваше да създаваш дете? Защо трябваше да правиш това?

— Още не е дете — каза Меган. — Още не. Едва се справям с работата дори сега — просто няма да е справедливо към бебето.

— Смяташ, че убийството е справедливо? Не те е грижа за бебето, Меган. Загрижена си единствено за кариерата си.

Джесика се изправи. Кат се опита да я спре, но Джесика я отблъсна.

— Горкото малко същество, Меган! Горкото малко същество!

Джесика хвърли няколко банкноти на масата и напусна ресторанта. Меган и Кат не я спряха. Няколко месари подсвирнаха след нея.

— Естествено е, нали? — попита Меган. — Да не искам това бебе.

Кат гледаше през прозореца пазара за месо. Скоро всичко това нямаше да го има. Изведнъж се почувства изтощена.

— Това е най-естественото нещо на света — потвърди тя.