Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (20)

Глава 20

В късното утро детската площадка беше окупирана от млади майки от „Съни Вю“. Докато прохождащите бебета щрапаха важно и целеустремено между тях, а пеленачетата дремеха в количките, жените се изтягаха на въртележката и люлките, облягаха се на катерушката, приказваха си и пушеха.

Имаха собственическо отношение към площадката, защото само преди няколко години самите те са били сред тийнейджърите, които са се събирали тук късно следобед, лениво са се изтягали на люлките или леко са се въртели на въртележката, бъбрейки и пушейки.

Джесика и Попи оставаха малко настрани, заети с храненето на войнствените гъски от „Ийст Енд“, които живееха в парка. Джесика им подхвърляше стар хляб, а яркосините очи на Попи блестяха от възхита, докато гъските крякаха около тях.

— Тя е един малък разбойник, вашето бебче.

Беше една от младите майки. Едва излязла от тийнейджърските години, с хубаво лице и две късо подстригани момченца, които се мотаеха в краката й. Джесика се сепна, когато схвана, че жената — по-скоро момичето — говореше за Попи.

— Истински малък разбойник — повтори жената. Дръпна си дълбоко от марлборото. — На колко е? Около четири месеца?

— Пет. — Джесика изкъшка на патиците и стисна Попи по-близо. — Роди се малко по-рано.

— Недоносена? После си наваксват. — Тя посочи побойника с почти обръсната глава около нея. — Трийсет и петата седмица, този тук. Приличаше на пържено пиле „Кентъки“, не на бебе. Никога няма да речеш.

Младите майки започнаха да надават гальовни звуци към Попи и Джесика се оказа привлечена от групата.

На пръв поглед никога не би предположила, че са способни на такава нежност. Все пак беше виждала същите тези жени да крещят обидни думи в супермаркета. Може би децата внасяха в живота им нежност, която иначе липсваше.

Тя се настани на свободната люлка, докато жените отрупваха с внимание Попи, сякаш всяко ново бебе бе чудо, което не можеха да си обяснят. Чудно — искаха да научат името на бебето, но никой не попита Джесика за нейното.

Тя осъзна, че няма нищо против.

— Не й личи, че е родила наскоро, нали? — отбеляза една от майките.

Разнесоха се възклицания на съгласие. Джесика се засмя скромно, докато друскаше Попи на коляното си. Бебето се смееше и се мъчеше да задържи главичката си изправена.

— Какво малко слънчице си ти! — възкликна друга млада майка и погали розовата бузка на Попи с пожълтял от никотина пръст. — На мама ли приличаш или на тате?

— Баща й е италианец — изрече Джесика, развълнувана от лъжата и почти си повярва. — Луд е по нея. Нарича ни „моите две момичета“.

— Хубаво е, когато остават до теб — каза една от майките от „Съни Вю“.

— Джеси?

Кат изникна изведнъж сред пушещите жени и техните ниско подстригани малчугани и дебелобузи бебета и почти можеше да се види как лицата им придобиха студено изражение в присъствието на тази добре облечена, с изискан говор, очебийно бездетна жена.

— Какво правиш тук? — смутено изрече Джесика.

Кат разклати торбичка с кифли.

— Същото като теб. Храня патиците.

Джесика събра нещата на Попи — ръкавички колкото кибритена кутийка, вълнена шапка с животински ушички, шише — и понесе бебето, а Кат пое празната количка.

— Чао, Попи — сбогува се жената, която първа заговори Джесика. — Слушай майка си.

Кат погледна Джесика.

И Джесика притисна Попи по-близо.

 

 

Седнаха в далечния край на езерото на една олющена пейка, кифлите и патиците си бяха отишли, а Попи спеше в ръцете на Джесика. Над водата долиташе далечният смях на майките от „Съни Вю“.

— Знаеш ли, подложих се на оплождане по метода инвитро — сподели Кат. — Лекарят го препоръча заради възрастта ми. Възрастта ми! Рори е почти с петнайсет години по-стар от мен.

Джесика изучаваше спящото лице на Попи. Не каза нищо.

— Както и да е — продължи Кат. — Беше като… знам ли — бягане с препятствия. Всички тези препятствия, Джес! Инжекции, ехографии. — Тя поклати глава. — Настроението ти се мени с всеки полъх на вятъра. Цялото това време, всички тези препятствия, без да знаеш дали ще се получи.

— Знам какво е, Кат. Изпитала съм го.

— Разбира се. Знам много добре.

Джесика се загледа към другия бряг на езерото, сякаш унесена в мечти, всъщност, без да я слуша. Кат говореше все по-бързо. Искаше да й олекне. Да го сподели. Да приключи.

— Поставиха в мен два оплодени ембриона.

— Значи Рори отново е в действие.

— Да, Рори отново е в действие.

— Хубаво, винаги съм го харесвала.

— Сега трябва да чакам две седмици, най-дългите в живота ми.

— И сега си бременна.

Гласът на Джесика беше спокоен и равен с едва забележимо загатване за ирония. Не беше въпрос.

Кат погледна сестра си и й се прииска да я прегърне, да я попита знае ли колко много е обичана.

На Кат й се струваше, че Меган се носеше безпроблемно през живота и приемаше с лекота всичко — развода на родителите си, училището, момчетата и мъжете. Дори следродилната депресия на най-малката й сестра или изтощението, или каквото беше там, изчезна, след като Кърк се премести при нея.

Но Джесика, мислеше си Кат — от самото начало на Джесика й беше много трудно. Кат се изчерви от срам, защото в момента я нараняваше още повече.

— А сега съм бременна, Джес.

Джесика се засмя и това изплаши Кат.

— Знаеш ли откъде разбрах? Понеже никога нямаше да биеш целия този път от „Ийст Енд“, ако не се бе получило.

Кат въздъхна, сякаш бе задържала дъха си минути наред. Може би нямаше да е толкова зле все пак.

— Исках да кажа първо на теб, Джес. — Тя стисна ръката на сестра си. Чувстваше се свободна да го направи. — Дори Рори още не знае.

Джесика се намръщи на Попи и кимна. После погледна сестра си, изчаквайки я да продължи. Но Кат нямаше какво друго да каже.

— Не очаквах, че ще се получи — каза със съзнанието, че вече плещи глупости. — След всичките препятствия. Рори се подложи на операцията само за да може да го направи с ръка. Шансовете бяха нищожни, още от самото начало. По-малко от трийсет процента. — Тя сви безпомощно рамене. — Това е чудо. Никога не съм очаквала, че ще споходи точно мен.

— Смешна работа — изрече Джесика, вече без да се смее. — Защото, когато се подложих на метода инвитро, никога не ми хрумна, че няма да се получи.

— О, Джеси! Не искам да се чувстваш зле заради това бебе.

Джесика хвана ръцете на сестра си.

— Честито, Кат! И ти благодаря, че мислиш за мен. — Тя се засмя и завъртя нагоре очи. — Не се притеснявай. Няма да изперкам. Няма да побеснея. Не ти завиждам. Не съм тъжна. Е, може би мъничко. Естествено е. Но се радвам за теб. От теб ще излезе добра майка.

— Не съм сигурна, че Рори го иска — сподели Кат.

Искаше сестра й да знае — не всичко е идеално. Не си мисли, че всичко е идеално! Притесняваше се за пари, за жилище. Но най-голямата й тревога беше бащата на бебето. Не е идеално.

— Рори ще бъде добър баща — замислено каза Джесика, докато обхождаше с показалец контурите на устата на Попи.

— Той е като Паоло. Обича децата.

Кат с благодарност прие ролята на човек, който се нуждае от успокояване, насърчена да излее сърцето си.

— Обаче ми се струва, че го прави само заради мен. Не знам, Джес. Може да стане голяма каша.

— Когато дойде бебето, той ще се влюби в него. Винаги така става. — Джесика се загледа над водата към детската площадка. Майките от „Съни Вю“ си бяха отишли. Тя поклати глава. — Желая ти всичко най-добро, Кат. И на бебето. Само че не ми говори за чудеса. Инвитрото не е чудо — то е огромен бизнес. — Сега тонът й беше станал горчив, а очите й се бяха напълнили със сълзи от тази несправедливост. — Каква е цената сега? Три хиляди на курс? А ти, Кат, ти си консуматор. Изведнъж решаваш, че искаш бебе, сякаш искаш кола или пътуване в миналото. И получаваш каквото желаеш, нали, Кат? Така че ми спести приказките за чудеса, моля те.

Кат бавно се изправи, искаше да се махне оттук. Сгреши, че дойде, сгреши, че се опита да бъде грижовната голяма сестра. Бяха големи жени със сложен личен живот. Вече не можеш да цунка удареното място, за да мине.

— Джеси, какво да кажа? Инвитрото е последната надежда на много хора. За мен е достатъчно. Какво? Естествено заченатите бебета нямат проблеми? Жените, които зачеват нормално нямат проблеми? Виж Меган. Каква бременност изкара. Проблемът всъщност не е в метода инвитро, нали, Джес?

Попи простена гневно. После започна да плаче пронизително, лицето й отпърво порозовя, после стана червено и накрая лилаво.

— Виж сега какво направи! — троснато изрече Джесика.

Куражът й си отиде, помисли си Кат. Преживяното й дойде в повече, беше твърде тежко за нея. Удържа толкова дълго. А сега черните чувства започват да покоряват смелото добро сърце на Джес.

— Защо мислиш, че дойдох при теб преди всички, Джес? Защото знам, че сигурно боли. Аз обаче имам нужда от теб. Искам да си чудесна леля на това дете. Също като на Попи.

— Това съм аз — промълви Джесика, заглушавана от плача на бебето. — Леля Джесика.

— Трябва да вървя — изморено изрече Кат. Какво да направи? Да се извинява ли? Не можеше.

— Ти трябваше да се грижиш по-добре за мен, Кат.

— За какво говориш?

— Бях само едно дете. На шестнайсет години. Едва навършила шестнайсет. Ти беше на двайсет. В университета. Голяма жена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се грижиш по-добре за мен.

Кат беше искрено шокирана.

— Още ли мислиш за тези стари работи? Трябва да го преживееш, Джес. Какво друго ни оставаше? Да станеш майка на шестнайсет? Станалото няма връзка с нищо друго.

— Смяташ, че абортът е полезен?

— Не съм го казала.

— Попитай сестра си. Попитай Меган. Вие жените с кариера ме разсмивате. Смятате аборта за още една форма на предпазване от забременяване. Те изтръгват бебето от теб. С вакуум. Шибана прахосмукачка. Какво ти причинява това? Ще ти кажа. Съсипва ти живота.

— Ти не си виновна. За нищо. Нямаше какво друго да сторим.

— Съсипва ти живота.

— Вината не е твоя, Джес.

Попи вече беше посиняла от рев. Джесика започна да я люшка силно. Досега Кат не беше виждала бебе с такъв цвят. Вече виеше и нямаше изгледи да престане някога.

— Добре ли е? — попита Кат.

Джесика бе концентрирала изцяло вниманието си върху бебето и издаваше успокоителни звуци, шшш, шшш, шшш, които приличаха на повей на вятъра. Бебето потисна сополиво хлипане, после се умълча.

— Меган не го умее — усмихна се доволно Джесика. — Тя плаче и плаче цяла нощ. — Тя поглади бебешката кожа. — Побъркваш майка си, а, миличко?

 

 

Поне всеки от нас има другия.

Рори се подготвяше да го изрече, ако инвитрото не се получи.

Какви бяха шансовете им? Не му трябваше лекар или букмейкър, за да му каже, че не бива да възлага голяма надежда.

Хората си мислеха, че инвитрото засяга само жената. И разбира се, вярно, Кат беше тази, която помпаха с хормони и тялото й се бе превърнало във фабрика за яйца. Но той присъстваше — наблюдаваше как забиваха иглите в плоския й корем, беше до нея, когато настроенията й се меняха от предпазлив оптимизъм до крайно отчаяние, притаил дъх през цялото това време в очакване нещо да се обърка.

Поне имаме другия…

Чувстваше, че трябва да опитат. И опита, защото я обичаше. Обаче вътрешно се подготвяше за неуспех.

Бяха опитали, повтаряше си през най-дългите две седмици от живота си, голямото броене, когато не им оставаше друго, освен да чакат, за да видят дали двете оплодени яйцеклетки в нея няма да се стопят. Поне опитахме, направихме всичко възможно и би било хубаво, разбира се, че би било, но поне всеки има другия до себе си. Не е краят на света, нито нашият край.

Но това му беше хубавото на опитите с малък шанс за успех.

Понякога се получаваха.

 

 

Стояха в средата на празната зала за карате с миризма на пот и физически усилия.

— Нали си щастлив? — попита го Кат. — Нали и ти го искаше?

— Шегуваш ли се? — засмя се той. — Това е най-хубавото нещо на света!

И когато тя го обсипа с целувки, той забрави съмненията си. Най-хубавото нещо на света! Момченце — или момиченце — което беше част от него и част от нея. Нов човешки живот, плод на любовта им. Беше най-естественото нещо на света и въпреки това приличаше на вълшебство. Раждането на дете, това чудо на живота!

Огорчението от развода му с Али не беше заличило спомена за чувствата от раждането на Джейк — гордостта, която изпитваха двамата, приливът на безгранично щастие и любовта, която се отприщваше, цялата любов, за която не си подозирал.

Той целуна Кат по лицето, хванал главата й с длани, без да може да разграничи чувствата си към нея и към нероденото им дете.

— Успя — каза. — Наистина успя.

— Успях, нали? — изкикоти се тя. — И ти го искаш не по-малко от мен. Сигурен ли си?

— Това е най-хубавото нещо на света.

Наистина го вярваше. Спомни си обаче споходилата го неувереност, след като Кат тръгна за „Мама-сан“, а той се обади на сина си, за да му съобщи добрата новина.

— Страхотно, татко — изрече Джейк като човек, чийто свят беше обърнат с краката нагоре, без да го попитат дали е съгласен. — Но какво означава това за мен? Какъв ще бъда на бебето? Нещо като голям полубрат, чичо или никакъв? Това мое семейство ли ще бъде или нечие друго?

Рори нямаше отговори на въпросите на възмъжаващия си син.

Имаше и нещо друго. Бебето — това вълшебно неродено дете — отмерваше границите на живота на Рори. Когато се роди Джейк, Рори не се бе замислял колко ще живее. Не му беше хрумвало. Приемаше за даденост, че ще бъде до Джейк поне докато порасне — така и стана.

Рори обаче вече не беше в първа младост. Преди Кат да дойде в залата, го почувства по време на часа. Наболяването и протестите на стави и мускули, които са прекарали половин век на тази планета. Още можеше да направи маваши-гери, висок ритник със завъртане, който можеше да ти свали шапката, но след това изгарящата болка в коляното му показа, че времето му изтича.

Когато се родеше бебето, той щеше да е превалил петдесетте. Спомняше си баща си на тази възраст. Старец, животът му наближаваше своя край, само десет години го деляха от масивния инфаркт, който го отнесе в гроба.

Рори можеше да си каже, че сега е различно, че е друго време. За разлика от баща си никога не бе пушил. За разлика от много свои връстници никога не беше вземал наркотици. Работата му го поддържаше във форма — в по-добра форма, отколкото можеше да се желае за годините му.

Но само идиот би отрекъл хода на времето. Когато детето му станеше тийнейджър, Рори щеше да е старец. Ако доживееше дотогава. Ако не починеше на същата възраст като баща си. Ако избегнеше рака, инфарктите и мозъчните удари. Ако не го сгазеше автобус.

Ами ако нещата, които се случиха в миналото, се повтореха отново? Ако преживяното се повтореше? Ако се разделят с Кат, както с майката на Джейк? Ако не успеят да запазят връзката си по-дълго от всички негови връзки досега?

Поколението му беше свикнало да се ръководи във връзките и браковете си от три неща — смяната на много партньори, изпортване и офейкване. Тези три принципа бяха определящи.

И като всяка морална или аморална житейска философия те определено носеха някакви ползи.

Никога нямаше да срещне Кат, ако съпругата му не се беше влюбила в друг. Спасяването от разрушения му брак бе отворило пред него възможността да се запознае с любовта на живота си. Това ново бебе нямаше да съществува, ако не беше посетил съда по бракоразводни дела.

Най-много обаче съжаляваше за разтрогнатия си брак, най-голямата му болка, която го мъчеше и до днес, бе да гледа как умното слънчево дете, какъвто беше синът му, се превърна в отчуждено и наплашено момче, което нямаше доверие никому.

Али безгрижно приписваше тази промяна в Джейк на юношеството. Но дълбоко в душата си, с вина, която щеше да изпитва до сетния си ден, Рори знаеше, че е заради развода.

Али обичаше да се преструва, че сега тримата бяха по-щастливи отпреди, когато бяха заедно. Вероятно самозаблуждението й за Джейк беше начин за справяне. Понеже как можеше един родител да живее с мисълта, че е нанесъл на детето си неизличими за цял живот рани?

Спомни си старите чувства, бездънния гняв и тъгата от развода, чувството, че отнемат детето му. Спомни си как Али и Джейк отидоха да живеят с мъжа, който щеше да върне щастието за нея. На Рори не му бе позволено да се обажда и да пожелава лека нощ на Джейк — „посегателство на личното ни пространство“, го наричаше Али, — затова отиваше с колата до къщата им, паркираше отпред и чакаше да изгаснат лампите в стаята на сина му.

Лека нощ, лека нощ.

Дали някой ден нямаше да паркира пред дома на някой непознат и да гледа как угасва осветлението в стаята на бебето, което чакаха?

— Това е най-хубавото нещо на света — повтори и нежно положи длан на корема й. Наистина го чувстваше.

Не намери обаче думи да й обясни, че бебето отмерва отреденото му време, че му напомня за тленността на живота му — начин, по който природата му казваше, че всичко на този свят си има край.