Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (3)

Глава 3

Паоло и Майкъл израснаха в един от най-суровите квартали на Есекс. Баща им беше инженер във „Форд“ в Дагънхъм, а детските им мечти бяха пълни с коли.

Повече от половината мъже от квартала работеха в завода. Колите тук бяха всичко. Колите означаваха работа, социални придобивки, късче свобода. Колите правеха момчетата мъже. Първият форд ескорт на момчето беше ритуален символ на възмъжаването, паметен като племенен знак. И двамата братя обожаваха колите, но обичта им се изразяваше по различен начин.

Паоло беше маниакално обсебен от осемцилиндровите двигатели, разпределителните валове и биографията на Енцо Ферари. Интересът на Майкъл клонеше повече към колите, наричани „магнит за мацки“.

Паоло обичаше колите заради самите коли. Майкъл ги обичаше заради ползата от тях, сладките илюзии, които обещават, и мечтите, които сбъдват.

Майкъл обичаше момичетата наравно с колите. Любимата му тема, дори когато все още беше пъпчив девственик и делеше стаята с малко по-големия си брат, беше всичко „което ги подлудяваше“.

Докато Паоло четеше за Модена и Льо Ман, Майкъл разлистваше списания за възрастни и попиваше уроците за „плитко чукане“ („Не го вкарваш докрай — това ги побърква, така пише тук.“) и намирането на Г-точката („Вкарай навлажнен пръст и го движи, сякаш искаш да повикаш някого — това очевидно ги побърква, Паоло.“).

И двамата бяха облепили стените със снимки на ферарита, но Майкъл беше окачил плакат на Сам Фокс между Маринело и Спайдър. Докато един ден набожната им майка не я видя.

— Да махате тази вавилонска блудница от къщата ми — скара се тя, като съдра с една ръка плаката, докато с другата майсторски извиваше ухото на Майкъл. Знаеше, че не Паоло е окачил снимката на вавилонската блудница. — Да закачиш Божата майка.

— Никакви сексбомби по стените, момчета — кротко каза баща им по-късно. — Разстройват майка ви.

Братята си помислиха: „Сексбомби? Какво разбираше старецът им от сексбомби?“

Родителите им бяха дошли от Неапол като деца, само с година разлика един след друг, макар че човек никога нямаше да познае. Баща им, също Паоло, говореше като типичен лондончанин от работническата класа с накъсана реч, докато майка им Мария никога не загуби италианския си акцент и манталитет.

Мария — която съпругът й и синовете й наричаха „ма“ — не шофираше, никога не беше виждала сметка и никога не беше ходила на работа. „Моят дом е моята работа“ — казваше тя. Тя беше безспорният лесно избухлив император на малкия им дом, който колкото често перваше синовете си по ушите, толкова често ги целуваше пламенно по бузите с насълзени от майчинска обич очи. Момчетата не си спомняха някога баща им да е повишил тон.

Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.

Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.

Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.

След като напуснаха училище на шестнайсет, братята караха такси десет години — Паоло въртеше черно лондонско такси, след като взе задължителния изпит за шофьорско майсторство, а Майкъл работеше в мини-такситата, докато не спестиха достатъчно, за да получат заем от банката.

Сега продаваха вносни италиански коли в автосалон близо до Холоуей Роуд в северен Лондон. Купуваха единични предварително поръчани бройки от Торино, Милано и Рим, сами докарваха по-евтините коли с ляв волан в Обединеното кралство, саморъчно ги преправяха с десен волан в работилницата си или купуваха коли на старо в Излингтън, Камдън и Барнът. Над скромния им автосалон под слабото слънце в северен Лондон се вееха редица италиански знаменца в зелено, бяло и червено над табелата с името на фирмата „Братя Барези“.

Изкарваха добри пари, достатъчно, за да издържат семействата си, макар че като много хора с малък бизнес или нямаха достатъчно работа, или имаха повече, отколкото можеха да поемат.

Сега търговията беше слаба. Майкъл извади най-новите снимки на дъщеря си Клои и ги разстла върху лъскавия червен капак на едно старо Ферари Модена. Ако бракът с Наоко му беше помогнал да улегне, то раждането на Клои го бе укротило.

Докато се любуваха на портретите на Клои, към тях се присъедини рецепционистката Джинджър. Тя беше омъжена, наближаваше четирийсетте и Паоло забеляза как гърдите й бавно се повдигнаха и спуснаха, когато въздъхна при гледката на бебето Клои и беззъбия й чар.

— О, тя е разкошна, Майк — възкликна Джинджър.

Майкъл гордо се усмихна, напълно покорен от дъщеря си. Джинджър доби замечтан вид и отиде да сложи чайника.

— На жените им харесва, когато имаш деца — обърна се Майкъл към брат си.

Паоло се усмихна.

— Предполагам, това е знак, че всичко с брачния ти живот е наред, можеш да издържаш семейството си и неща от този род. Нали разбираш — мъж на място.

— Да, познатите стари глупости — отвърна Майкъл, съзерцавайки намусената муцунка на дъщеря си. — Това ги подлудява, нали?

 

 

Голяма част от партито се губеше на Меган. Рушащата се викторианска къща — достатъчно просторна, за да приюти неколцина стажанти лекари. Сладникавата и противна миризма на марихуана. Хора, които познаваше добре, а сега се държаха като хлапаци. И тази ужасна музика… — или поне непозната музика.

Тогава изведнъж видя Кърк — сега се сещаше за името, — който се отличаваше от останалите.

Като начало — нямаше нездравия вид на младите лекари. Не прекаляваше с пиенето, нито с пушенето. В приказките му липсваше онзи циничен оттенък, развит от състудентите й като начин за справяне с ежедневния парад от болести и нещастия, които изведнъж се бяха стоварили на плещите им.

Той просто си стоеше там, хубаво австралийско момче със спортна фигура — по-сдържан, отколкото човек би очаквал от мъж като него, усмихнат любезно, докато най-светлите умове на тяхното поколение се надрусваха с трева и отцепваха с алкохол в разговори за работа.

— Всички са толкова умни — каза той и я разсмя.

— Така ли смяташ? Мисля, че тази компания я бива само да взема изпити.

— Не, те наистина са умни. Човек трябва да има акъл, за да стане лекар, нали? Не разбирам половината от нещата, за които си приказват. Всички тези медицински термини! Някой говореше за пациент, който бил ППЛ.

Меган се засмя.

— Това означава „Пиян Паднал по Лице“

Той смръщи вежди.

— Така ли?

Тя кимна и започна да го въвежда в кодовия език на студентите по медицина. Надвикваше се с лошата музика, а той я слушаше, навел красивата си глава към нея, докато му разказваше за такса кремиране (парите, плащани на лекарите за подписване на разрешителното за кремиране), код червено (кръв), СИД (странно изглеждащи деца), КМ (красиви майки) и най-великата диагноза СБЗ — само Бог знае, — шегаджийския жаргон, който ги предпазваше от кошмара на професията им.

— Но все пак трябва ум, за да станеш лекар — настояваше той.

Колко чистосърдечно и честно мнение, помисли си тя. За разлика от познатите й, които не можеха да си отворят устата, без да изрекат някоя цинична шегичка. Тя се вгледа в него — сякаш чак сега го виждаше.

— Ти какво работиш?

— Преподавам. — Последното нещо, което беше очаквала да чуе. — Уча хората да се гмуркат. Сещаш се — леководолазно гмуркане.

Тя описа кръг с чашата си.

— Не и тук.

Неговата широка бяла усмивка. Меган харесваше тази усмивка.

— На по-слънчеви места. Гмуркала ли си се някога?

— Не, но имам свидетелство, че съм преплувала една дължина с пижама. Не е точно същото, а?

Той се засмя.

— Все е някакво начало.

Харесваше я. Личеше си. Често й се случваше. Тя знаеше, че не е красива колкото Джесика с нейната кукленска красота, нито беше висока колкото Кат с нейните издължени и грациозни крайници на танцьорка, но мъжете харесваха Меган. Харесваха женствените й форми и лицето, което поради някаква генетична грешка изглеждаше по-младо от възрастта й. Този контраст им допадаше. „Лице на момиченце и тяло на жена“ — възбудено казваше Уил и веднага се насочваше към гърдите на Меган.

Тя се усмихна на Кърк и той й оказа честта да се изчерви. Този род общуване й бе приятно след продължителната връзка с Уил, когато трябваше да внимава да не изпраща погрешно разбрани сигнали. Тази вечер можеше да изпраща каквито си иска сигнали.

Тогава изведнъж зазвуча песен, която познаваше и обичаше — онази, в която Едуин Колинс пее „Досега не съм срещал момиче като теб“.

— Това може да бъде нашата песен — каза Кърк, усмихвайки се глуповато.

Обикновено подобен недодялан опит за флиртуване би я отблъснал на момента. Но тя остави репликата да премине покрай ушите й, защото го харесваше. Дори много, точно в този момент. Той не беше част от нейния свят и това я устройваше. Готова бе да се откъсне от него.

Освен това имаше нещо в позабравеното усещане, след като години наред си бил нечие гадже — онази близост в погледа на човек, когото още не познаваш, — и изведнъж изражението му стана неустоимо, главите им се наклониха леко и накрая се целунаха.

Той целуваше добре, което беше още един плюс. Напористо, но без да се опитва да оближе сливиците. Наистина много умел в целуването, помисли се Меган — точният баланс между даване и получаване. Това също й харесваше. Ала най-много й харесваше мисълта, че вероятно той би могъл да изчука всяко момиче от партито, но избра нея.

И Меган си помисли: „Извади късмет, приятел.“

Така че се оказаха в една от спалните и Меган започна да се отпуска, когато видя, че вратата се заключва, и скоро след това изпълняваше биологическото си предназначение върху купчина палта, докато на долния етаж Едуин Колинс пееше „Досега не съм срещал момиче като теб“ и наистина като че ли пееше точно за тях.

 

 

Меган се усмихна, когато сестра й излезе през въртящата се врата.

Джесика изпъкваше с красотата си сред тълпата запътили се за работа хора като жена без грижи. Мъже на всякаква възраст се обръщаха след нея, за да огледат стройните й крака, фигурата, която с лекота се побираше в десети размер, и по детски кръгловатото лице, което често караше непознатите да я вземат за най-малката от сестрите.

Външният вид на Джесика караше Меган да се чувства занемарена и дебела. Там им беше бедата на пищните форми. Трябва да ги държиш под око, иначе излизат извън контрол. Изведнъж Меган се сети, че тази сутрин беше прокарала само пръсти през косата си, и взе решение да престане да държи десерти „Марс“ в бюрото си.

Двете се прегърнаха на рампата за билети.

— Виж ни само — каза Меган, като застана рамо до рамо със сестра си — Грейс Кели и изпаднала наркоманка.

Джесика я огледа изпитателно.

— Изглеждате изтощена, доктор Джуъл. Не звучи ли страхотно? Доктор Джуъл, доктор Джуъл!

— Затрупана съм с работа. Имам чувството, че всички жени в „Ийст Енд“ са решили да минат на гинекологичен преглед при мен.

— О, това ми е познато! Нали имаш време за обяд? Можем да го отложим, ако искаш.

— Няма проблем, Джес.

— Нали ти се полага четиричасова обедна почивка? — попита тя.

В очите й се четеше искрена загриженост, примесена с някаква невинност, нехарактерна за двете й сестри — сякаш житейските неволи й бяха спестени. Средното дете, защитено от присъствието на по-голямата сестра и бебето.

Меган само се усмихна. Вярно, сутрешните прегледи бяха до дванайсет, а следобедната й смяна не започваше преди четири следобед. Само че сутрешните обикновено се проточваха с час повече — тя явно не беше в състояние да вмести консултациите си в определеното време, — а преди да започнат следобедните от нея се изискваше да прави домашни посещения.

— Запазила съм маса в „Джей Шийки“ — каза Джесика. — Нали обичаш риба?

Риба с няколко чаши бяло вино биха били чудесен обяд за Меган, но в действителност имаше време само колкото да си купи набързо сандвич от някое кафе. Все пак не искаше да отлага обяда с една от по-големите си сестри.

— Обедната ми почивка е много по-кратка, Джес — внимателно обясни тя. — Трябва да прегледам няколко пациенти по домовете, преди да се върна в кабинета.

— Болни?

— Да, болни. Трябва да посетя една жена. Всъщност момиченцето й.

— Посещаваш болни хора по домовете им? Леле, какво обслужване! Мислех си, че го правят само на Харли Стрийт.

Меган обясни, че болните с личен лекар от Харли Стрийт нямат нужда от посещения по домовете. Те разполагат с автомобили, таксита, съпрузи, които да ги закарат, дори лични шофьори. Пациентите й в „Хакни“ често страдаха от „липса на средства“. Нямаха пари за такси, камо ли коли. Много от тях бяха вързани на последния етаж на някой жилищен блок с куп пищящи деца и с предубеждението, че състоянието им ще се влоши, ако седнат в чакалнята пред лекарския кабинет. Затова домашните посещения бяха много по-разпространени сред най-бедната прослойка.

Меган не каза на Джесика, че по-възрастните лекари мъже от кабинетите мразеха посещенията по домовете и й ги прехвърляха. Въпреки че беше с четири години по-млада, Меган винаги се стремеше да защитава Джесика от грозните страни на живота.

— Тогава да седнем някъде наблизо — съгласи се Джесика, като се опитваше да не издаде разочарованието си.

— Би било добре.

Сестрите заеха последната маса в „Патисъри Валери“ и след като поръчаха, се усмихнаха една на друга. Не се бяха виждали откакто Меган започна работа. И двете разбираха, че няма значение къде ще обядват, стига да се видят.

— Как е Паоло и бизнесът му?

— Добре — оборотът му се е увеличил с осемдесет процента миналата година. Или май беше осем процента? — Джесика прехапа долната си устна и се замисли, втренчила поглед в изрисуваната стена на заведението. — Не мога да си спомня. Но внасят много нови коли от Италия — Мазерати, Ферари, Ламборджини. Хората тук ги поръчват, а Паоло и Майкъл отиват и ги докарват. Как е Уил?

— Уил вече е извън картинката.

Джесика трепна.

— О, аз го харесвах! Беше хубавец. Като за нисък мъж.

— Не беше толкова нисък!

— Е, малко нисичък. Предполагам, че е трудно да запазиш връзката си, когато и двамата работите толкова много.

— Уил не е работил нито ден през живота си. Всъщност е трудно да запазиш връзката си, когато единият от двамата тича след фусти.

— О! О, съжалявам.

— Недей. По-добре да го разбереш навреме. Преди да е станало твърде късно. Преди да си извършила някоя глупост.

— Но ти го обичаше, нали?

— По-скоро изпитвах благодарност, че някой е проявил интерес към мен — обясни Меган. — Особено такъв нисичък хубавец. — Двете се засмяха. — Не се тревожи. Наистина. Никога не сме били идеалната двойка. Не и като вас.

— И все пак е тъжно, когато хората се разделят. Мразя това. Не може ли всичко да си остане както е било?

Меган се усмихна на сестра си. Джесика — последната от големите романтици! Като момиче беше същата. Над леглото винаги имаше плакат на Андрю Риджли от „Уам!“ и снимки на по някое недостижимо момче, в което беше безнадеждно влюбена.

— Изглеждаш много добре, Джес.

— А ти изглеждаш преуморена. Никой не би предположил, че аз съм болната.

— Не си болна.

— Предстои ми проклетият тест. Ще ми пробиват дупка в корема през пъпа, за Бога!

— Лапароскопия. Кой ще ти я прави?

Джесика назова един гинеколог от Уимпол Стрийт.

— Добър е — изкоментира Меган. — Всичко ще е наред. Какво е положението със спермата на Паоло?

Някакъв бизнесмен на съседната маса се обърна и ги погледна. Меган втренчи поглед в него, докато той не извърна глава.

— Има малък проблем с подвижността.

— Със способността за спонтанно движение. Не е краят на света. Означава, че някои от тях са малки ленивци. Ще се учудиш какво е способна да направи науката с така наречените лениви плувци в днешно време.

Бизнесменът отново ги изгледа, поклати глава и даде знак да му донесат сметката.

— Не се тревожа толкова за Паоло. — Джесика несъзнателно прокара пръсти по разсипаните кристалчета захар по масата. — По-скоро се притеснявам за себе си и какво ще намерят, като ме отворят.

Меган имаше собствена представа какво ще намерят, като погледнат в сестра й. Но се усмихна, стисна облепените със захар ръце на Джесика, без да каже нищо.

— Имам усещането, че нещо не е в ред с мен, Мег.

— Ти си прекрасна. Всичко ти е наред. — Меган поклати глава. Никой с външния вид на сестра й не би трябвало да се чувства толкова тъжен. — Погледни се, Джес.

— Чувствам се непълноценна. — Джесика нежно издърпа пръстите си и се загледа в полепилите се кристалчета захар. — Задето не функционирам както би трябвало. — Тя внимателно облиза пръстите си и направи гримаса, сякаш вкусът изобщо не беше сладък.

— С Паоло ще си родите едно сладко бебе и ти ще бъдеш най-добрата майка на света.

Сервитьорката дойде със спагетите за Джесика и салатата на Меган и тогава отново й прилоша. Меган бутна стола си назад и се втурна през пълното кафе, като изблъска настрани сервитьора французин и щом се добра до тоалетната, повърна.

На масата Джесика не беше докоснала обяда си.

— Меган, какво ти е?

— Нищо.

Джесика впери начумерен инатлив поглед в сестра си, който Меган добре познаваше от детството им.

— Какво има?

— Само съм преуморена, няма друго. Работата ми идва в повече напоследък. Няма нищо. Яж си спагетите.

Не можеше да й каже.

Джесика трябваше да бъде абсолютно защитена от тази тайна.

Как можеше да й каже? Новината за бебето на Меган щеше да разбие сърцето й.

Друго щеше да е, ако имаше намерение да го задържи.

 

 

— Едно ще ви кажа, докторе — днес съм толкова смазана, че едва събрах сили да дръпна завесите.

Меган много бързо разбра защо другите лекари се дърпаха от домашните посещения.

Много рядко наистина тежко болните и немощните настояваха лекарят да ги посети вкъщи. Пенсионер с изкривени от артрита крайници, самотна майка с дете инвалид, жена на средна възраст, на която са й съобщили, че ракът се е разпространил из тялото й — тези хора някак смогваха да се доберат до препълнената чакалня пред кабинетите.

Онези, които те викаха вкъщи, неизменно бяха от шумните пациенти, едновременно самосъжаляващи се и себелюбиви, които не спираха да говорят за правата си. Като госпожа Марли.

Едрата жена живееше в малък общински апартамент в мрачното сърце на Съни Вю Истейт — един от кварталите с печална слава в Лондон. Ако не живеете сред тези бетонни клетки, едва ли бихте стъпили в Съни Вю, освен ако не купувате или продавате наркотици или не снимате документален филм на социална тема. Като изключим летния сезон, когато често избухваха бунтове, дори полицията заобикаляше квартала отдалеч. Меган нямаше този избор.

И преди беше изпитвала страх. По време на стажа си в болницата тя изкара шест месеца, прикрепена към един консултант в „Роял Фрий“, а после още шест месеца в спешното на „Хомъртън“.

„Роял Фрий“ беше песен — педиатърът, при когото стажуваше, беше мил и великодушен човек, а повечето от децата от Хайгейт, Хампстед и Белсайз Парк се държаха като ангелчета и искаха Меган да им чете „Хари Потър“. Ала спешното в „Хомъртън“ беше друг свят.

След първото дежурство Меган имаше чувството, че е видяла от света повече, отколкото някога е искала — тийнейджъри с прободни рани, пребити съпруги, обезобразени тела, измъкнати изпод смачкани автомобили. Месари с куки в главите, пияни с алкохолно отравяне, дилъри на наркотици, застреляни в главата от конкуренти.

Задължението на Меган беше да определи тежестта на нараняването, когато пациентите допълзяваха, докуцукваха или биваха докарани на носилка. Гледката на тези рани и злополуки и задължението да прави светкавична преценка за необходимите действия я плашеха както никога. По някакъв начин обаче посещението при госпожа Марли и болното й дете в Съни Вю беше още по-плашещо. От къде на къде? Хормони, помисли си Меган. Просто хормоните бушуваха.

В долния край на стълбището към апартамента на госпожа Марли се бяха събрали група тийнейджъри безделници. С неестествено бялата си кожа и дрехи с качулки като че ли бяха излезли от някой Толкинов кошмар. Нищо не казаха, когато Меган мина край тях, само се подхилваха и я изгледаха похотливо с присъщото им презрение и омраза. Воняха на нездравословна храна и трева — сладникава миризма на гнилоч, която се разнасяше изпод качулките им.

— Изглеждаш ми малко зеленичка, скъпа — заяви подозрително госпожа Марли. — Имаш ли разрешително за лекар?

Меган се впечатли. Повечето хора не подлагаха на съмнение правомощията й.

— Аз съм стажант семеен лекар.

— Това какво ще рече?

— Трябва да работя една година под наблюдение, преди да взема разрешително за практикуване.

Госпожа Марли присви очи.

— Другия път искам истински доктор. Знам си правата!

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Меган.

Проблемът беше с дъщерята. Невероятно сладко тригодишно момиченце — как на такива противни родители им се раждат такива разкошни деца? — което лежеше отпуснато на дивана и гледаше детски филм по дивидито. Меган познаваше това състояние.

Тя прегледа детето. Имаше висока температура, но иначе беше добре. Меган забеляза малките му диамантени обеци. Тези хора не можеха да изчакат децата им да пораснат, макар че с небрежните си дрехи, леки наркотици и силна музика възрастните от Съни Вю сякаш завинаги се закотвяха в юношеската възраст.

— Как се казваш? — попита Меган, като отметна влажен кичур от челото на момиченцето.

— Дейзи, госпожице.

— Мисля, че имаш лека треска, Дейзи.

— Имам си котенце.

— Много хубаво.

— Имам си кученце.

— Чудесно!

— Имам си динозавър.

— От теб искам да си почиваш повече през следващите няколко дни. Ще го направиш ли заради мен, Дейзи?

— Да, госпожице.

— Как е с ходенето до тоалетната, госпожо Марли?

— Сере като впрегатен кон — обясни майката и прокара дебелия си розов език по края на хартийка за свиване на цигари.

Меган се изправи и се обърна срещу жената. Когато заговори, се изненада, че гласът й трепери от възмущение.

— Нали не пушите марихуана в присъствието на детето?

Госпожа Марли сви рамене.

— Ж’веем в свободна страна.

— Това е често срещано заблуждение. Ако разбера, че вземате наркотици пред детето, ще видите точно колко е свободна.

— Да не би да ме заплашвате със социалните служби?

— Казвам ви да не го правите.

Присъщата войнственост на жената изведнъж изчезна и тя омекна. Остави хартията за цигари и започна да се суети около Дейзи, сякаш се бореше за титлата майка на годината.

— Гладна ли си, красавице моя? Искаш ли мама да ти размрази нещо?

Меган си тръгна. Каква жена — помисли си тя. Ако Дейзи беше мое дете, щях да й давам свястна питателна храна, да й чета за Хари Потър, нямаше да й пробивам ушите и да й позволявам да носи евтини дрънкулки и…

Очите й изведнъж плувнаха в сълзи. Дейзи не беше нейно дете. Тя бе просто пациент, а й оставаха още три посещения, преди да се върне в кабинета.

Меган мина през насъбралите се младежи с качулки в подножието на стълбището. Този път не й се присмяха, въпреки че редиците им се бяха увеличили с няколко по-малки качулати създания, които приличаха на джуджета върху високопланински бегачи.

Какви хора! — помисли си Меган. — Множат се като зайци.

Имаха късмет, че тя беше тук, за да ги спаси.

 

 

Шефката на Кат беше жена, която имаше всичко. Бригите Волф имаше бизнес, създаден от нулата, приятел, с когото се беше запознала в един от онези богаташки курорти в Кения, и най-вече — независимост.

Ако мечтата на Кат да напусне дома си беше чиста проба освобождение, то Бригите със сигурност беше по-близо до осъществяването на тази мечта от всеки друг. Нямаше съпруг, пред когото да се отчита, деца, които да й пречат да скочи на самолета, когато й се прииска да пътува. Никой не притежаваше Бригите и за разлика от повечето хора тя не живееше в капана на миналото си.

Затова Кат се изненада, когато в събота вечер влезе в кабинета на Бригите в „Мама-сан“ и я завари да захранва машината за рязане на хартия със снимки от една кутия за обувки.

Бригите предупредително вдигна ръка. Кат застана на едно място — свидетел на унищожаването на куп спомени.

Бригите избираше снимка от кутията, удостояваше я със студена усмивка, после я пускаше в гъргорещата машина. Кошчето за боклук преливаше от цветни лентички, които показваха, че работи от доста време. Кат забеляза, че на снимките бяха Бригите и гаджето й. Ако четирийсет и пет годишният строителен предприемач Дигби можеше изобщо да бъде наречен гадже.

В миналото имаше върволица от мъже, всичките малко по-стари и по-богати от Бригите, с които тя оставаше обикновено две-три години, после се отърваваше от тях. „Като колите — беше обяснила на Кат. — Вземаш си нова преди старата да е сдала багажа.“

Дигби се задържа повече от останалите. Бригите се шегуваше, че ще го остави, докато не си намери вибратор, който обича да ходи на изложби. Сега Дигби очевидно беше вън от картинката, но явно връзката им не беше свършила както другите в миналото й.

Бригите беше научила Кат на всичко, което знаеше за ресторантьорския бизнес, и на много неща за живота.

Затова сега Кат стоеше мълчаливо, сякаш можеше да научи нещо.

Дължеше кариерата си на тази жена.

Когато се запозна с Бригите Волф, Кат беше на двайсет и пет, журналистка на свободна практика и изкарваше минимален хонорар с писане на критики за ресторанти за малък моден справочник. Пиши за нещо, което познаваш, съветваха я всички, а след като беше готвила хиляди ястия за сестрите си като малки, Кат беше специалист в тази област.

После беше опознала ресторантите, защото в университета момчетата от добри семейства, завършили частни училища, я водеха на вечери, преди да се опитат да я вкарат в леглото. Това беше нов за нея свят — познаваше само бегло ресторантите, където ходеше с баща си и приятелите му актьори, които се интересуваха повече от пиенето, отколкото от яденето, — но веднага привикна. Обикновено храната беше по-добра от секса. Най-много й допадаше, че не се налагаше тя да готви.

Когато се запозна с Кат, Бригите Волф беше почти на трийсет години и бе собственик, счетоводител и главен готвач на „Мама-сан“ — малко заведение за японска храна на Брюър Стрийт, където младите хора се редяха на опашки за купичка соба и юфка удон.

През следващите десет години Лондон щеше да се напълни с азиатски ресторанти, чиито собственици не бяха азиатци — светли и семпли заведения, които предлагаха тайванско къри, виетнамска юфка, китайски дим сум и японско сашими, сякаш континентът се състоеше от една обща държава с кухня, идеална за красивите млади хора, които обръщаха внимание на диетата и външния си вид. „Мама-сан“ беше сред първите.

Кат се присъедини към опашката за японска супа на Брюър Стрийт и написа възторжена рецензия в справочника. Когато отново дойде, този път като обикновен клиент, Бригите й предложи работа като управител.

И понеже справочникът не се славеше със стриктно заплащане, Кат прие. Скоро след това справочникът беше спрян. „Мама-сан“ се премести извън Сохо на по-престижно място, макар че според Кат клиентелата се състоеше от същите младежи с размъкнати панталони, които се редяха на Брюър Стрийт, преди да отидат на танци в „Уаг“, само че с десет години по-възрастни, напреднали с кариерата и с много по-големи възможности. Бригите се радваше на ресторанта си колкото и клиентите.

— Един велик човек е казал „Подреди живота си така, че да не можеш да направиш разлика между работа и удоволствие“.

— Шекспир? — попита Кат.

— Уорън Бийти — отвърна Бригите.

Беше любов от пръв поглед. Дотогава Кат не беше срещала човек, който да цитира Уорън Бийти. Майка й се кълнеше, че веднъж опипал задника й зад кулисите на лондонския „Паладиум“. Бригите се забавляваше както никой друг. След домашната робия през детството й това беше животът, за който Кат бе мечтала.

Когато по-голямата част от града още спеше, двете жени обикаляха пазарите — „Смитфийлд“ за месо, „Билингсгейт“ за риба и „Ню Спиталфийлдс“ за зеленчуци. Червенолики мъже в лекьосани бели престилки си подвикваха в сутрешния здрач. Кат се научи как да наема добри работници за кухнята и как да уволнява некадърните, когато се появят на работа пияни или надрусани, или просто не могат да държат ръцете си далеч от сервитьорките.

Научи се как да омайва търговеца на вина, данъчния ревизор, санитарния инспектор и да не им се плаши. Макар да бе само с четири години по-възрастна от нея, Бригите най-много се доближаваше до представата й за майка.

Тя беше една от онези европейки, които откриват начина на живот, който им харесва, около двайсет и петата си година, и го запазваха завинаги. Никога не се беше омъжвала. Работеше по-здраво от когото и да било сред познатите на Кат и се забавляваше със същия хъс — два пъти направи преходи в подножието на Хималаите, гмуркаше се на Малдивите или прекосяваше с кола Австралия.

Понякога вземаше и Дигби, друг път го оставяше у дома — по-скоро любима част от багажа, отколкото мъж. Бригите се наслаждаваше на живота си и от години беше пътеводна звезда за Кат, показваше й посоката и начините да живееш живота си. Необременено.

Бригите избра снимка, на която с Дигби бяха на заслепяващ очите бял плаж. Малдивските острови? Сейшелските? Последен поглед и снимката замина в машината.

— Какво е направил? — поинтересува се Кат.

— Иска да е с някоя, която може да му предложи нещо ново.

— Какво например?

— Например чифт двайсет и четири годишни цици.

Кат онемя. Изпита ярост. Мъжете не се отнасяха с Бригите по този начин. Тя беше тази, която ги зарязваше.

— Някаква надарена уличница от офиса му. — Бригите хладнокръвно пусна в машината полароидна снимка, на която с Дигби бяха на камили на фона на пирамиди в далечината. Очите й бяха сухи, забеляза с възхищение Кат. Дори в този момент Бригите се владееше. От долния етаж долитаха глъчта и врявата на съботната вечер в „Мама-сан“.

— Исках само да ти кажа, че отвън чакат двама футболисти без резервация.

— Сами?

— Има две жени с тях. Приличат на стриптийзьорки. Е, може и да са им съпруги. Какво да им кажа?

— Кажи им следващия път да се обадят предварително.

— Може да ни направят добра реклама. Отвън чакат няколко фотографи.

— По-добра реклама ще бъде, ако ги върнем.

— Добре.

Кат тръгна да излиза. Гласът на Бригите я спря на вратата.

— Знаеш ли колко навърших тази година?

Кат поклати глава.

— Четирийсет. На четирийсет години съм. Как бих могла да се конкурирам с чифт пищни двайсетгодишни цици?

— Двайсет и четири годишни. И не трябва да се конкурираш. Ти си силна свободна жена, която е видяла и опитала много неща от живота. Не ти е необходимо да се залепиш за някой мъж, за да докажеш, че си личност. Тя трябва да се конкурира с теб.

Бригите започна да се смее.

— О, скъпата ми Кат!

— Ти си шестицата от тотото — започна Кат в опит да възстанови пострадалото й самочувствие, — не тя.

Бригите гледаше с тъга снимка от някакво празненство — Нова година? — после я пусна в машината.

— Бедата е там, Кат, че с остаряването кръгът от потенциални партньори за жените се смалява, но за мъжете нараства. — Тя подаде на машината снимка от някакъв мост в Париж. — И какво остава за жени като нас?

И докато силния шум от съботната вечер гърмеше под краката им, Кат се замисли. Жени като нас?