Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (22)

Глава 22

От прозореца им в „Риц-Карлтън“ Джесика можеше да наблюдава двайсет и четири часовия несекващ шум и оживление на хонконгското пристанище.

Имаше нещо вълшебно в това място, но не можеше да определи какво, защото все й се изплъзваше. Това беше град, който непрекъснато се обновяваше и самосъздаваше, където новите мечти изместваха старите и където и да погледнеш, виждаш земя, отнета от пристанището — лъскавите небостъргачи бяга издигани върху нея още преди почвата да изсъхне.

В самото пристанище имаше плавателни съдове от всеки вид и епоха. Кораби с подводни криле, които превозваха комарджиите до Макао, пухтящи влекачи, които придружаваха огромни пътнически кораби, древни дървени джонки с оранжеви платна и превоза, без който не можеше — зелено-белите корабчета на ферибота, които сновяха между Сентрал, Уончаи и Цим Ша Цуи. Някога Джесика бе попаднала на един стар филм късно през нощта, в който един мъж се влюби в момиче, което видя за първи път на ферибота „Стар Фери“. Джесика си помисли, че корабчето е добро място да се влюбиш.

Хаотичната пищност на пристанището беше обрамчена от двата блестящи хоризонта: корпоративните кули на остров Хонконг, които се намираха срещу гората от големи жилищни сгради откъм Коулун, и отвъд тях — зелените хълмове на Новите територии.

Джесика знаеше какво се намира от драгата страна на хълмовете и изведнъж осъзна, че иска да отиде там, искаше да разгледа страната, докато имаше възможност. Кой знае дали някога щеше да дойде отново в тази част на света?

— Искам да видя Китай.

Паоло не отговори.

Лежеше на леглото, след пет дни все още изтощен от часовата разлика, и вяло прелистваше брошурите от автомобилното изложение. На обложката на брошурата, която държеше, две китайки в саронги бяха седнали на покрива на някаква скъпа кола.

— Паоло? Искам да видя Китай.

— Китай? Скъпа, та ти го гледаш в момента.

— Не това имам предвид.

— Че на кого, мислиш, принадлежи сега Хонконг? Не на нас, Джес. Британците се прибраха вкъщи. Край на империята.

— Имам предвид континента. Отвъд границата. Сещаш се. Народна Република Китай.

Той се намръщи.

— Може да го направим, ако искаш, но не мисля, че е хубаво като тук. Басирам се, че тези комунисти не могат да направят едно свястно капучино. Защо просто не си останем в Хонконг?

— Все пак искам да го видя. Докато сме тук. Кой знае дали някога отново ще дойдем?

Той се изтегна и се усмихна, отдаден на това странно сънно състояние, без да може съвсем да повярва, че се намира в петзвезден хотел на другия край на света. Харесваше му да съзерцава Джесика на фона на прозореца, полуобърната към него, а късното следобедно слънце осветяваше красивото й лице. Нищо не би могъл да й откаже.

— Ела тук, малка хитрушо, и ще поговорим.

— За какво? — засмя се тя. — Нали си изморен?

— Добре де, добре, ще отидем до Китай. — Той се проза и захвърли брошурата. — Един ден ще е достатъчен, нали? В смисъл, колко време му трябва на човек, за да разгледа Китай?

Паоло затвори очи, а Джесика се обърна към гледката точно когато едно корабче „Стар Фери“ акостираше долу. Тълпи от добре облечени служители с черни коси слязоха на брега и се отправиха към работните си места в Сентрал.

Повечето от тях вероятно живееха в небостъргачите, които се виждаха от страната на Коулун, изникнали като гора на върха на Китайския полуостров. Там ги очакваха семействата им, когато се върнеха със „Стар Фери“. Съпрузите и съпругите. Вероятно две от онези красиви дечица с прически като камбанки, безупречни в училищните си униформи, които се подготвяха за бъдещето си и за бъдещето на това чудесно място.

И изведнъж като че я удари гръм: Джесика се сети къде се крие вълшебството на Хонконг.

— Знаеш ли каква е причината? — изрече на глас, макар да знаеше, че съпругът й спи: — Никога не съм виждала друго място, което така да кипи от живот.

 

 

— Някой да е сменял бебешка пелена преди? Майчета? Татковци? Хайде, не се стеснявайте!

Кат погледна Рори.

— Хайде — прошепна настойчиво. — Казвал си ми, че почти само ти си преобувал Джейк.

— Но това беше преди години.

— Каза ми, че бившата ти била мързелива кучка, която не си правела труда да става през нощта.

— Остави ме на мира!

— Вдигни си ръката!

— Не!

Преподавателката от предродилния им курс се усмихна на учениците си. Те гледаха ту нея, ту розовата кукла, която лежеше по гръб на постелката между тях. Куклата беше обута с напикана пелена. Беше една от онези кукли, които се търсеха много само защото можеха да плачат и да се напикават. Също като истинско бебе. Само сипи вода.

Преподавателката беше от онези следовнички на природосъобразния начин на живот, в присъствието, на които Рори винаги се чувстваше неудобно. Огромно тяло в свободна рокля. Дълга, развяваща се коса, с която вероятно искаше да покаже вярата си в свободата на индивида, само дето изглеждаше неподдържана и мръсна. Етно обици и блажена усмивка, като че ли знаеше тайните на вселената.

— Смяната на пелената на бебето, когато е направило „пиш“ или „ако“, е едно от най-важните родителски умения.

— Наблюдавала съм как сестра ми сменя пелената на бебето си — обади се една от бъдещите майки. Беше типичен представител на посещаващите този курс. Около двайсетгодишна, окичена с татуировки и метални украшения, които се показваха внезапно от коляно, гърда или задник. Придружаваше я тантурест младеж с лоша кожа.

Бебета правят бебета, рече си Рори, като се сети за една стара песен, която беше на — мили Боже! — почти на четирийсет години! Бабите им сигурно я знаеха. Тези деца! Не знаят в какво се забъркват.

— Някой от вас?

Кат го сръга в ребрата с лакът.

— Ох!

Преподавателката, все така усмихната, се обърна към него. Бъдещите майки и бащите с безизразни физиономии едва сега го забелязаха.

— Ох, ох, ох, сменял съм някога. На сина ми.

— Истински опит от първоизвора — изрече преподавателката с престорено учудване. — Да видим какво си спомняте.

Рори се присъедини към преподавателката на постелката. Все така усмихната, тя му подаде нова пелена, кутия мокри кърпички и бурканче с крем.

— Повечето новородени имат еритема токсикум — обясни тя.

Рори явно бе погледнал уплашено.

— Обрив. Много е важно да се поддържа бебето чисто. — Тя кимна отсечено. — Давайте.

Рори се замисли. Не беше толкова трудно. Вярно бе, че той ставаше през нощта, докато Али спеше след няколкото чаши или бутилка от нещо бяло и плодово. Придобил увереност, той се опита да подготви бебето манекен за смяна на пелената.

Изведнъж главата на куклата остана в ръцете му.

— По дяволите!

Курсистите дружно избухнаха в смях.

— Никога не повдигайте бебето за главата — изрече строго преподавателката, най-накрая без неестествената си усмивка.

— Аз само го оправях — оправда се Рори, докато отчаяно се опитваше да постави главата на място. — Естествено в истинския живот не бих…

Успя да закрепи главата, но докато се суетеше с мократа пелена, осъзна, че я беше поставил с лице към гърба. Курсистите отново избухнаха в смях. Преподавателката изглеждаше разочарована.

— Убий ме — рече един шегаджия. — Това е „Екзорсистът“. Главата ще започне да се върти всеки момент. „Майка ти лапа хуйове в ада! Майка ти лапа хуйове в ада!“

О, какви приятни приказки в курса за родители, помисли си Рори.

Той ядосано издърпа главата на бебето и я нахлузи както трябва. Положи куклата на постелката и дръпна напишканата пелена. Розовите интимни части на бебето бяха мокри. Рори внимателно ги попи с мократа кърпичка, като гледаше да успокои дишането си и да възвърне равновесието си, после бързо нанесе слой крем и започна непохватно да поставя новата пелена. Наведе се над изкуственото бебе с горда усмивка, пелената — готова да бъде залепена. Тогава куклата изцърка струйка вода в лицето му.

Курсистите заръкопляскаха и задюдюкаха.

— Между другото — надвика врявата преподавателката, благо усмихната — прясната урина е стерилна и не е вредна.

О, да, сега си спомних, рече си Рори, всичко си спомних.

Беше пълен кошмар.

 

 

Часът свърши с обявяването на темата за следващия път: изпражнения — яркожълти до бледозелени, освен това като специална награда щели да се запознаят с едно бебе, шестмесечното отроче на една бивша курсистка.

На връщане в колата Рори реши да хвърли вината за недоволството си върху запознаването с бебето.

— Как може да се запознаваш с бебе? Човек не се запознава с бебета. Какво ще направи то? Ще се разхожда с коктейл в ръка и ще води светски разговор за времето?

— Може би ще ти даде няколко съвета как се сменят пелени.

— Глупости на търкалета.

Кат го погледна втренчено.

— Ти наистина не го искаш, нали?

— Разбира се, че го искам. Просто мразя тези глупави курсове. Тези приказки за мама, тате и бебето. Не ни подхождат.

Тя поклати глава и се замисли. Замисли се сериозно за първи път.

— Не, ти наистина не го искаш. — Тя го загледа и за първи път я осени мисълта, че до нея седи човек, когото не познава. — Ти не си виновен. Трябваше да го предвидя. Принудих те. А сега всичко ми се връща.

— Хайде, стига, Кат. Да се прибираме у дома. Хормоните ти пак са пощурели.

Тя се усмихна тъжно.

— Проблемът не е в хормоните ми. В теб е. В съмненията ти.

Той се опита да хване ръката й.

— Престани. Заедно сме в тази работа.

— Питам се. Защото се чувствам някак сама.

— Кат, престани. Знаеш, че не ги харесвам тези жени с големите обици.

— Имам чувството, че си тук, защото… не знам. От съвест, или защото ще се почувстваш виновен, ако си тръгнеш, или защото те хванах в капан. Така го чувствам. Знаеш ли какво си мисля?

— Нека преустановим този разговор. Нищо добро няма да излезе.

— Мисля, че нямаш куража да изминеш пътя.

— Не е вярно.

— Мисля, че не си тук заради мен и бебето. Иначе някаква стара хипарка от курса за родители нямаше да има значение. Мисля, че багажът ти е събран. Мисля, че рано или късно ще ни напуснеш.

— Искам бебето не по-малко от теб.

Тя се усмихна невесело, поклати глава и сърцето му се сви от мъка.

— Мисля, че си същият като майка ми. — Рори знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеше да му каже.

 

 

Трафикът беше невъобразим.

Колоездачите се плъзгаха като рояци риба по гъмжащите улици — беше очаквала да види подобна гледка в Китай, но не и безбройните коли, които не спазваха платната си, а шофьорите непрекъснато надуваха клаксоните дори когато бяха заседнали в задръстване и нямаше как да се измъкнат. Какво щеше да стане, когато колелата изчезнеха и всички се сдобиеха с коли?

Когато движението отново замря, един камион се изнесе до таксито им. Каросерията беше затворена с висока мрежа, каквато използваха градинарите у дома. Но тази клетка от мрежа беше пълна с прасета.

Препълнена с прасета, гротескно претъпкана, защото имаше два пъти повече от интересните малки животни, отколкото нормално биха се побрали. Бяха нахвърляни едно връз друго, сякаш нямаха повече права или чувства от чувалите с компост на градинарите и сега се бореха за пространство, катереха се едно върху друго, очичките им светеха от див страх, докато отчаяно виреха глави за глътка въздух и пищяха от ужас. Стомахът на Джесика се преобърна.

Искаше да се прибере у дома.

Не това очакваше, изобщо не приличаше на Хонконг. Китай беше мръсен, безнадежден и жесток. Пекин беше сурово място, задушавано от прах от настъпващата пустиня Гоби. Ако Хонконг изглеждаше кипящ от живот, тук всеки като че ли се бореше за живота си със зъби и нокти, прегазваха се един друг, без да се замислят и без милост.

Възрастният шофьор на таксито оглеждаше Джесика и Паоло в огледалото за обратно виждане.

— Мейгуо?

Младият преводач до него поклати глава.

— Ингуо. — Той се обърна и се ухили. — Англичани. Не американци.

Той се беше залепил за тях на огромното бетонно пространство на площад „Тянанмън“, докато те зяпаха епичната монотонност на гигантския портрет на Мао Дзедун, и през последните няколко часа пое ролята на екскурзовод, преводач и придружител, докато бродеха из Забранения град, древните вътрешни алеи и претрупани туристически базари. Беше любезен, приятен младеж, студент по архитектура, който се представи като Саймън. Когато го попитаха за китайското му име, той каза, че било твърде трудно за произнасяне.

— С какво се занимава? — попита той Паоло. — Какво работи в Англия?

Паоло въздъхна и се загледа мрачно през стъклото. Отначало отговаряше с удоволствие на непрестанните въпроси на Саймън. Но денят беше дълъг. А въпросите не секваха.

— Той продава коли, Саймън — отговори Джесика. Тя сръга Паоло. — Няма нужда да си груб.

— Хубаво. С това момче съм като пред испанската инквизиция.

— Колко пари изкарва? — попита Саймън толкова невинно, сякаш ги питаше харесва ли им времето.

— Не ти влиза в работата — отвърна Паоло.

Саймън се обърна към Джесика.

— Вие женени? Или приятели и само партньори?

— Ние сме стара семейна двойка.

Тя се усмихна и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката си.

— Виждаш ли?

Саймън хвана ръката й и огледа халката.

— Тифани. Много добро качество. Картие обаче по-добри. Откога женени?

— Пет, не, шест години.

Саймън кимна замислено.

— Къде бебето? — попита накрая.

— Исусе Христе! — възкликна Паоло. — Не и тук. На почивка сме, приятел.

— Няма бебета — каза Джесика.

— Шест години и няма бебе? — попита Саймън.

— Точно така — отвърна Джесика. — Ние сме двойка изроди, ясно?

Тя хвана ръката на съпруга си и я стисна, като продължаваше да разглежда пейзажа през стъклото.

Саймън се обърна напред и каза нещо на шофьора. Старецът кимна.

Замрелият трафик започна да пълзи.

 

 

Когато сутрешните прегледи свършиха, Меган повика пациентката извън графика.

— В чакалнята има един мъж с куче — съобщи Оливия Джуъл на влизане в кабинета — и двамата ядат от един пакет с чипс.

— Не се притеснявай, майко. Не мисля, че ще те ухапе.

Оливия погледна Меган — същото двойно примигване, с което бе радвала милиони зрители преди трийсет години.

— Говорим за кучето, нали, мила? — Оливия огледа стаичката. — Тук ли те карат да работиш всеки ден?

— Знам, че си свикнала на по-други условия. Защо не отиде на преглед при доктор Фин?

Фин беше частният лекар, при който майка й ходеше открай време. Меган си спомняше чакалнята пред кабинета му на Харли Стрийт. Дебели килими, лъскави списания, удобни дивани и полилей, който дълбоко впечатли малката Меган. Приличаше повече на фоайе в хотел, отколкото на лекарска чакалня. Години по-късно осъзна, че най-луксозното от всичко бе, че доктор Фин отделяше по трийсет минути за всеки пациент.

— Доктор Фин се пенсионира миналата година. Не харесвам заместника му. Все ми говори за моето пушене. И освен това исках да те видя.

Меган потърка очи.

— Какъв е проблемът?

— Господи, изглеждаш ужасно!

— Попи ме държа будна почти цяла нощ. Явно отсъствието на Джесика й се отразява. Кърк си взе отпуск, за да я гледа, но Джеси й липсва.

— Голям труд е да гледаш дете, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Очарователно отношение към пациент.

— Трябва да дойдеш да я видиш някой път.

— Все се каня. Заради апартамента ти е. Депресира ме, Меган.

— Да, мен също ме депресира. Виж, хайде да караме по същество. Трябва да се прибирам, за да освободя Кърк. Какво ти е?

Проблемът беше в игличките и бодежите в ръката на майка й, които се бяха влошили. Виждаше замъглено с едното око. Понякога умората я налягаше до степен, в която едва можеше да си запали цигара.

Лицето на Меган беше като каменна маска, но тя беше шокирана. Мислеше, че старото момиче е самотно. Беше по-лошо.

— Трябва да те види специалист. — Меган започна да пише име и адрес. — Невролог. Работя с този лекар на Уимпъл Стрийт. Всъщност близо е до мястото, където беше кабинетът на доктор Фин.

— Какво е? Какво ми е?

— Трябва да те прегледа специалист. Ще му разкажеш за оплакванията си. Почти сигурно е, че ще те изпрати на ядрено-магнитен резонанс. Трябва да се подготвиш и за лумбална пункция.

— Какво, по дяволите, е лумбална пункция?

— Недей да се разстройваш. Моля те. Проба на течността, която се взема около гръбначния стълб и се изследва.

— Меган, какво ми е?

— Ще стане ясно след изследванията.

— Но какво е?

— Не е моя работа да правя предположения.

— Ти знаеш какво ми е, Меган. Знаеш.

— Не, наистина не знам.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш.

Меган си пое дълбоко дъх.

— Добре. От това, което ми каза, прилича на ранен стадий на множествена склероза.

Майка й се олюля.

— И ще стигна до проклетата инвалидна количка?

— Малко е вероятно. Повечето хора с такава диагноза не стигат до инвалидна количка. Но не може да се предскаже. Симптомите дори на двама души с това заболяване не си приличат. Ако е множествена склероза, а ние още не знаем.

— Лечимо ли е?

— Не.

— Нелечимо? Не могат да го лекуват? О, Боже, Меган!

Тя хвана ръката на майка си и почувства костите и уморената кожа.

— Нелечимо, но има медикаменти за облекчаване на симптомите. Има много ефикасни лекарства с бета интерферон. Можеш сама да си ги инжектираш.

— Да си забивам игли в ръката? Ти луда ли си? В никакъв случай не…

— Има и една школа в медицината, според която най-доброто средство за контролиране на симптомите на Ем Ес е канабисът. Но не можеш да го получиш от здравната каса. Или на Харли Стрийт.

Оливия оброни глава.

— Може да греша. Моля те. Моля те, отиди да те прегледа специалист.

Майка й вдигна глава.

— Съжалявам, мамо.

Майка й разтвори ръце и Меган отиде при нея, но точно тогава отвън се чуха писъци, шум от счупено стъкло и лай на куче. Меган изтича навън.

Лоуфорд беше на земята и се бореше с Уорън Марли. Явно той беше запратил древната масичка за кафе в чакалнята към жените на регистратурата. По целия килим се бяха посипали парчета стъкло и трески от дървото. Когато видя Меган, лицето на Марли се изкриви от ярост.

— Заради теб! Сестра ми си загуби момичето! Дейзи! Социалните я взеха заради теб!

 

 

Когато Меган се прибра същата вечер, тя говори с Кърк за мечтата му да се махнат от Лондон.

Как точно щеше да стане? Къде щяха да отидат? Всички тези кътчета от рая, където той можеше да преподава, а тя да практикува това, за което беше учила — можеха ли наистина да живеят на подобно място? Тя го разпитваше най-подробно, за да види дали мечтата му можеше да оцелее в истинския свят. Ами визите? Разрешително за работа? Детска ясла? Тя беше готова да се махне от Лондон.

Беше готова за друг живот.

Защото сега виждаше, че Кърк е прав.

Когато имаш дете, всичко се променя. Не можеш да се тревожиш за останалата част от човечеството. Трябва да бъдеш егоист, трябва да мислиш за детето си и да намериш безопасно място за собствената си кръв и плът.

Щом станеш майка или баща, всичко опира до следващото поколение. До новото семейство.

Дори не можеш вече да се тревожиш твърде много за собствените си родители.

 

 

Нямаше сълзи.

Първото нещо, което Джесика забеляза.

Не точно тишина, понеже общата спалня в дома беше огромна, с креватчета, залепени едно до друго от двете страни, във всяко имаше бебе или прохождащо дете, а влажният въздух се огласяше от напевното бъбрене на малките дечица, които си говореха сами. Но нямаше сълзи.

— Защо не плачат? — попита тя.

— Може би са щастливи бебета — предположи Саймън.

Не, не беше това.

— Какво е това място? — попита Паоло. — Това е някакъв дом. Сиропиталище.

Отначало тя се боеше да влезе. Страхуваше се от това, което можеше да завари. Занемареност, жестокост и мръсотия. Като прасетата, нахвърляни едно върху друго в телената си клетка, без никой да ги поглежда. Но се оказа различно.

Докато вървяха бавно през спалното помещение, тя видя, че тези деца бяха чисти и хранени. Те наблюдаваха Джесика и Паоло слисано, но не се страхуваха и не бяха наплашени. Личеше си, че с тях се отнасят с любов и доброта.

Но бяха толкова много, че някак усещаха, че няма смисъл да плачат. Сълзите им не бяха като на децата навън, нито като сълзите на Клои или Попи. Техните сълзи не бяха краят на света за една майка или баща и никой не би им обърнал внимание.

Защото бяха толкова много.

— Четири милиона момиченца — обясни Саймън. — Четири милиона момиченца като тези в цял Китай.

— Това само момичета ли са? Всички тези деца са момичета?!

Той кимна.

— Заради политиката за едно дете. Хората имат само един син или дъщеря. Много от тях предпочитат син. Особено в провинцията. Прости хора. Необразовани.

Четири милиона изоставени момиченца заради политиката за едно дете.

И все пак навсякъде, от площад „Тянанмън“ до „Макдоналдс“ в Пекин, бяха видели другата страна на тази политика — поколение от затлъстели разглезени деца, най-едрите глезльовци в Азия, малките императори на Китай. Сега, като се замислеше, Джесика се сещаше, че малките императори май бяха все момчета.

Една сестра си приближи към тях от другия край на коридора.

— Искате бебе?

— О, благодаря, само гледаме — отвърна Паоло. — Джесика? Ще закъснеем за самолета.

— Сега е много трудно да се вземе бебе — продължи сестрата, без да обръща внимание на думите му. — Много западняци идват. Мислят лесно. О, отиди в Китай, вземи си лесно бебе. Но не лесно. Много документи. Трябва добра агенция. Да се обади на международна детска програма.

Саймън прочисти гърлото си.

— Аз имам — каза.

Джесика и Паоло се втренчиха в него.

— Имаш агенция за осиновяване? — попита Джесика.

— Познавам. Мога представя.

— Срещу тлъст хонорар, мога да се обзаложа.

Саймън разпери ръце.

— Всички трябва да ядат.

— Джесика, не виждаш ли, че сме измамени? Не бих възразил, ако беше фалшива ваза от периода на династията Мин или кехлибарен дракон за над камината. Но не дете, Джес. Не и това.

Той посочи безпомощно към безкрайната редица от креватчета. Креватчетата бяха от едно време, тежки. Бебетата бяха повити стегнато като малки египетски мумии, с ръце опънати покрай тялото, а прохождащите деца имаха цепки на задната част на панталонките, където голите им задничета се подаваха, което ги улесняваше при ходене до тоалетната. Джесика не можа да не се засмее, защото бяха красиви. Сериозни ангелчета с бадемови очи, някои с изненадващо големи кичури черна коса и прически като на Елвис.

Паоло поклати глава. Не можеш ей така да си донесеш бебе от почивката. Не можеш. Това беше лудост.

— Не забравяйте, че си имате работа с държавните разпоредби на две държави — предупреди сестрата.

— Ама почакайте малко — каза Паоло. — Никой не е казал…

— На вашата страна и на Китай. Трябва проверки. Визи. Разрешения. Не е лесно. Не е толкова лесно, колкото западни хора смятат.

— А, но агенция помага — обясни Саймън на Джесика. Беше се отказал от Паоло.

Но Джесика не слушаше никого.

Вървеше към другия край на помещението, където едно малко момиченце на около девет месеца стоеше изправено на едва държащите го крачета и за опора стискаше пречките на креватчето.

Джесика я наблюдаваше как тупна на задник, после мрачно се изправи отново. Пак падна. Отново се изправи.

Всички се бяха спрели пред креватчето на детето. Паоло си помисли, че то прилича на извънземно, каквито ги рисуваха в анимационните филмчета: огромни раздалечени очи, мъничка уста и още по-мъничък нос, който сякаш беше прибавен по-късно. Този мъничък нос течеше.

— Това малка Уей — каза сестрата.

— Какво е станало с голямата Уей? — поинтересува се Паоло.

— Голяма Уей отишла Шенян.

— Шенян? Къде е това?

— Град на север. Регион Донгбей. Около десет милиона души.

Каква страна, рече си Паоло. Имат градове с десетмилионно население, за които дори не сме чували.

Джесика гледаше малката Уей. Детето погледна нея, после Паоло. Той отмести поглед от тези огромни раздалечени очи и докосна ръката на съпругата си, сякаш се опитваше да я събуди. Време беше да си вървят.

— Знам, Джес. Знам как се чувстваш. Наистина. Това дете… това е трагедия.

— По-голяма ли е от моята? Чудя се.

— Искаш да помогнеш на милионите гладуващи? Направи дарение. Напиши чек. Говоря сериозно. Можеш да я спонсорираш. Това са бедни хора, Джес. Обади се на „Оксфам“. Открий й сметка. Внасяй малка сума всеки месец. Ще направиш едно добро дело. Но това е максималното, което можеш да сториш.

— Знаеш ли защо те не плачат, Паоло? Защото не са обичани. Няма смисъл да плачеш, ако не си обичан. Защото никой няма да дойде.

Паоло наблюдаваше как жена му се наведе и вдигна малката Уей.

Джесика нежно докосна тила на детето, като се надяваше то да положи глава на гърдите й, както правеше Попи. Но главата на малката Уей остана инатливо изправена, докато гледаше тези двама розови индивиди с големи носове.

— Ти пръв отвори дума за осиновяване — каза Джесика.

— А ти каза, че по-скоро би си взела котка.

— Виж я само. Само я погледни, Паоло. Това дете има нужда от обич. Виж и мен. Аз искам да съм нечия майка. Съвсем просто е.

Паоло поклати глава и ги загледа. Това беше лудост.

Но докато наблюдаваше малката Уей да полага мъничка главица на гърдите на Джесика, пръстчетата й като кибритени клечки, някаква буца лед, погребана дълбоко в него, започна да се топи.

Може би все пак беше права.

Може би беше съвсем просто.