Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (17)

Глава 17

Рори видя Кат да влиза в залата по карате колкото се може по-тихо и веднага забеляза, че се е постарала да се разкраси.

Високи токчета, червило, специална рокля. Това не беше Кат, която познаваше. Това беше жена, решила да положи допълнителни усилия тази вечер.

Изненада се да я види точно тук. Осъзна, че не му допада решението й да се появи изведнъж в работата му, без да се обади предварително. Но усилията, които беше положила за външния си вид, докоснаха сърцето му и го изпълниха с невероятна нежност.

Над главите на двайсетте деца, обърнати с лице към него, Рори видя как тя се огледа къде да седне. Курсистите му бяха на възраст от пет до петнайсет, боси, в целомъдрени бели екипи и цветни колани, зяпнали го в устата — дори малките, които попиваха всяка негова дума и чакаха да им поговори още за техниките на париране с крака.

— Вътрешното париране — нами-аши на японски — е полезно, когато нападателят се опитва да ви ритне в слабините.

Кат му се усмихна стеснително от дъното на помещението.

О, тя нямаше нужда от високи токчета с тези крака, помисли си Рори. И не се нуждаеше от червило с тези устни. Жена като нея нямаше нужда от специална рокля.

И без всичко това тя си беше красива.

 

 

Когато часът свърши и той си взе душ и се преоблече, каза на Кат, че знае един суши ресторант наблизо. Заведението се оказа препълнено, на двете свободни маси имаше табелки за резервация и ги поканиха да се хранят на бара, ако желаят. Обсъдиха го, решиха, че нямат нищо против, и се настаниха срещу готвача с бяла шапка, който се трудеше над лентичките от сурова риба.

— В японските ресторанти ми харесва това, че можеш да вечеряш и сам — сподели той. — Просто можеш да седнеш на бара. Във френските и италианските не е така. Всички гледат на теб като на самотник. В японските ресторанти можеш да се храниш сам и никой няма да ти обърне внимание.

— Е, по-приятно е с компания — вметна Кат. — Дори тук, на бара. По-приятно е, когато си с някого.

Той се усмихна.

— Сигурно.

— Точно това ми липсваше — каза тя и си личеше, че не й е лесно да го изрече. — Да имам някого до себе си.

Поседяха мълчаливо, докато сервитьорката им поднесе соевата супа, зеления чай и лакираната купа със суши.

— Благодаря ти, че си се погрижила за момчето ми.

— Не съм направила нищо особено.

Усещаше присъствието му много близо. Беше забравила колко е едър, колко е солиден. Не приличаше на онези мършави момчета, които срещаше по клубовете.

— Бях много заета. С работата. Със сестра ми и бебето.

— Меган? Родила е?

— Момиченце. Попи. Попи Джуъл.

Лицето му се озари от удоволствие.

— Страхотно! Предай й моите поздрави.

Разбира се. Меган беше негова курсистка преди време.

— Сигурно е много щастлива — каза Рори.

— Ами… малко по-сложно е. Не бих казала, че е щастлива. Не точно.

— Какво има? — Сети се за бившата си съпруга и необяснимите сълзи, след като се роди синът им. — Следродилна депресия или нещо друго? Извинявай, не е моя работа.

— Не, няма нищо. Знам, че харесваш Меган, тя също винаги много те е харесвала. Не съм сигурна къде свършва доброто старо изтощение и къде започва следродилната депресия. Едва ли някой знае.

Тя беше съвсем открита с него — това най-много му допадаше. Зачервена от емоции, пълна с живот. Не като непознатите, разочаровани и студени. Това беше Кат, която познаваше, въпреки червилото, токчетата и специалната рокля. Не можеше да й устои.

— На мен също — изрече, нагласявайки пръчиците за хранене. — И на мен ми липсваше да имам някого до себе си.

 

 

Трябва време, за да се научиш да спиш с някого, мислеше си той по-късно.

Не просто сексът — въпреки че и този момент го имаше, — а физическият акт да споделяш леглото с друг, да прекараш нощта с него. Придърпването на завивката. Краката и ръцете, преметнати през тялото ти, или сръгването в ребрата. Необходими са месеци, години, за да привикнете. Но спането с Кат беше лесно и това му харесваше.

Физически му бе по-близка, от която и да е друга жена. — Познаваше в подробности източеното тяло — от смешните пръсти на краката (средният пръст излизаше над другите, защото като дете омалелите й обувки не са били сменяни навреме), издължените крайници, малките гърди, глуповатата детска усмивка — само зъби и венци, усмивка като слънце иззад облак — чак до ушите със следи от дупки (Джесика нагряла на печката игла, когато Кат била на четиринайсет, а Джеси на десет — всичко станало в кръв). Познаваше тялото й като своето, но не можеше да му се насити. Беше горд и щастлив, че двамата знаеха как да поделят леглото.

— Искам детето ми да владее карате — прошепна с лице в шията му, докато се наместваше в извивките на тялото му, — ако имам някой ден.

Той се усмихна в тъмното.

— Твое дете, а? Не си ли мислила за кунг-фу?

— Предпочитам карате.

— Че защо?

— Защото искам ти да я научиш. Преподаваш само карате, нали? Нали не можеш да се преквалифицираш?

— Не, човек не може да владее всичко. Избираш една дисциплина и се придържаш към нея цял живот. — Гласовете им звучаха нежно в нощта. Това му беше най-лошото в скъсването им. Бе загубил най-добрия си приятел. — То е като… щях да кажа като избирането на партньор. Обаче колко дълго издържат хората?

— Десет години — отвърна тя. — Толкова дълго трае средностатистическият брак днес. Прочетох го в един вестник. Ала това е, когато хората не сполучат. Предполагам, че ако имаш късмет, трае по-дълго.

Той се превъртя и обърна лице към нея.

— Какво правим, Кат?

Тя си пое дъх.

— Мисля, че трябва да се съберем. И да си имаме бебе. Поне сме длъжни да опитаме.

— Кат!

— Знам, знам.

— Кат, аз не мога да имам деца. Известно ти е.

— Няма нищо. Говорих с Меган. Тя каза, че може да се извърши обратната операция. Да се направи обратна вазектомия.

— Отново да се подложа на това?

— Не. Да се направи по обратния път. Да се възвърне предишното положение. Обратна вазектомия. Така го наричат. Вместо да ти прекъснат… как се наричат — тръбите?

— Каналчетата. Мисля, че така им викат.

— Вместо да ги прекъснат, ги зашиват.

Беше грешка. Красива грешка. Само отново щеше да бъде наранен. По-добре да беше скъсал, без да се обръща назад. Сега вече беше твърде късно.

— Знаеш ли какви са шансовете за успех?

— Знам, че няма гаранция. Меган ми обясни. Знам, че когато са ти я правили, са ти обяснили, че е необратима.

— Именно. Смяташ ли, че не съм мислил за това? Смяташ ли, че никога не съм обмислял да се подложа на обратната процедура? И да се опитам да имам дете?

Само за да си щастлива. Ти да си щастлива.

— Това се прави, Рори. Мъжете се подлагат на обратната операция и имат деца. Все едно някой да спечели на лотария.

— Знаеш ли какви са шансовете да спечелиш на лотария?

— Както казах, знам, че има голяма вероятност за неуспех. Но също така знам, че някой винаги печели. И мисля, че ще бъдеш страхотен баща. Силен, нежен, забавен. Мисля, че ти си страхотен баща.

— Но съм уморен. Не го ли разбираш? Минал съм по този път. Дори ако е възможно — в което се съмнявам. Минал съм по този път преди години. Преживял съм го. От безсънните нощи и мръсните пелени до намирането на хашиш в чекмеджето с чорапите.

— Бебето ще ти вдъхне енергия. Ще те подмлади. Ще придаде смисъл на живота ти.

Тя си вярваше. Отчаяно го искаше. И наистина, искрено го искаше с него. Не с някой друг мъж.

Бяха стигнали до момента, в който или се обличаш и си отиваш вкъщи, или я вземаш в прегръдките си. Така че той я прегърна и тя го целуна по устните.

— Липсваше ми това — каза той. В тялото му отново се надигаше топлина. — Много ми липсваше.

— Винаги съм смятала, че се учиш да бъдеш майка от собствената си майка — започна Кат. — Обаче не е вярно. Виждам го при Меган и Попи. Собственото ти дете. То те учи как да бъдеш майка.

Устните му бяха върху нейните, по цялото й тяло, искаха да опознаят тези издължени крайници, да ги запечатат в паметта му, за да ги носи завинаги със себе си.

— И ти го искаш, нали? — попита тя. — Искаме едно и също нещо, нали?

Но в този момент той вече я целуваше по гърба и не можеше да говори, затова въпросът на Кат остана без отговор.

 

 

Попи остана в кувьоза три седмици и после я пуснаха на свобода.

Сестрите плакаха, когато се разделяха с нея, толкова дълго време беше прекарала в интензивното отделение.

Чувстваха я почти като свое дете. И може би имаха право.

Бяха я хранили, обличали, треперили над нея. Бяха следили дишането й, бяха сложили плюшена маймунка в кувьоза и тичаха при нея, щом проплачеше през нощта.

Не можеше да се оспори, че Меган бе лежала, докато вадеха бебето от нея, и пак Меган изцеждаше скромни количества мляко от гърдите си, но сестрите подаваха шишето към устните на Попи. Сестрите в интензивното отделение не се парализираха от страх след раждането на Попи.

Изписаха Меган от болницата след седмица и още имаше усещането, че е била разрязана на две и отново съшита. Всеки ден идваше да вижда Попи. Чувстваше се като пълен неудачник. Нито ходеше отново на работа, нито се грижеше за дъщеря си. Не съм нито лекар, нито майка, мислеше си с горчивина. Нито едно от двете. Лоуфорд и другите лекари преглеждат пациентите ми, а медицинските сестри в интензивното отделение се грижат за Попи.

Сега това време беше приключило. Сега креватчето в спалнята на малкия й апартамент щеше да бъде заето от истинско живо бебе. Сега трябваше да се справя сама. Те облякоха Попи в големите й зимни дрешки и я изнесоха навън.

Една от сестрите държеше бебето, докато Меган се мъчеше да нагласи кошчето на задната седалка в алфа ромеото на Джесика. Накрая сестрите го поставиха. Попи се изгуби в кошчето. Меган потръпна. Наистина ли бебето й щеше да мине през лондонския трафик?

Джесика ги закара у дома, сякаш возеше леснозапалим експлозив. Меган се потеше и трепереше, тихо ругаеше войнствените колоездачи, които не изчакваха да светне зелено, и всички онези фенове на Джеръми Кларксън^[1] с белите си ванове и беемвета. Попи спа през цялото време.

Кърк ги чакаше пред апартамента.

— Какво прави той тук? — попита Меган. — Така ли ще бъде всеки ден? Да ми се появява неканен най-неочаквано?

— Меган — рече Джесика, — той й е баща.

Кърк погледна през стъклото на колата и на лицето му грейна голяма глуповата усмивка щом видя Попи.

— Не се дръж твърде сурово с него — продължи Джесика. — Той е луд по Попи. Трябва да му го признаеш.

Когато Меган и Джесика не успяха да откопчаят коланите, Кърк се намеси и бързо освободи бебето.

Меган качи спящата Попи в големия й трон на последния етаж и всички шумове в сградата — Еминем ругаеше майка си на приземния етаж, „Скай Спортс“ тътнеше от втория, мъж и жена си крещяха на третия — изведнъж се разкриха в нова противна светлина.

Меган с ужас си помисли как ще гледа дете на това място.

Обхвана я нарастващо чувство на срам, докато носеше дъщеря си към новия й дом, непосредствено следвана от Кърк и Джесика. И отново я обхвана онова смазващо чувство на провал. Винаги беше чувствала, че е господар на живота си. А сега като че ли най-накрая животът й завинаги бе поел юздите в свои ръце.

Меган положи все така спящата Попи в креватчето. Джесика целуна пръстите си и докосна с тях мъничката вежда на бебето.

— Поздравявам ви — прошепна с развълнуван глас. — Съвършена е. Тя е вашето драгоценно съкровище.

После си тръгна.

Погледаха известно време как Попи спи и Меган не можа да сдържи усмивката си. Бебето се чувстваше тук като у дома си. Само на три седмици, с теглото на малка риба, тя имаше вид, сякаш е собственик на апартамента. Меган и Кърк се измъкнаха на пръсти от стаята.

— Надявам се не възразяваш, че дойдох неканен — каза той. — Обадих се в интензивното и сестрите ми казаха, че Попи се прибира вкъщи днес.

— Няма нищо. Но може би за в бъдеще ще се обаждаш, преди да дойдеш?

— Разбира се.

Тя опита да се усмихне.

— Искам да кажа, не е като да сме женени.

— Не. — Той се поколеба. — Но ти трябва да разбереш.

— Какво има за разбиране?

— Искам да бъда част от живота на това бебе. Искам да ви помагам, с каквото мога. И… аз я обичам. Това е всичко. Обичам нашата дъщеря. Тя е страхотна, не мислиш ли? Прекрасна е! Истински малък боец. Тя се справи много добре. И двете се справихте много добре.

— Колко смешно! Човек може да обича едно бебе, без да го познава. Но не и възрастен. Не можеш да обичаш възрастен, ако не го познаваш, нали? Дори не можеш да го харесваш кой знае колко.

— Говориш за нас, нали? — Той се усмихна. — Искаш да кажеш, че не ме познаваш.

Гледаше безизразното й лице. Колко далечни и отчуждени са те, мислеше си. Жените, с които си спал в друго време и на друго място. Няма нищо по-непознато от старите ни любовници. Но имаше нещо, което Меган не разбираше. Между тях още не беше свършило.

— Ами тогава може би е време да започнеш да ме опознаваш — рече той.

— И защо?

— Защото имаме дете и ти си сам-сама.

Тя го изгледа.

— Не съм сама, приятелче. Да не си посмял да го кажеш отново. Не ми трябва съжалението на някакъв сервитьор на четиричасов работен ден. Освен това те познавам достатъчно добре — застаряващ сърфист, който иска да си поиграе на щастливо семейство, защото се е отегчил и преситил от всичко.

— Не съм сърфист. Водолаз съм. И какво? Мислиш, че не чета в теб като в отворена книга?

Меган изсумтя от изненада. Какъв наглец!

— Давай, да те видя!

Кърк скръсти ръце и я премери с очи.

— Най-малкото дете, разглезено от останалите в семейството. Отличничка в училище, взема си изпитите с едно щракане на пръстите. После първият сериозен приятел на малката принцеса й разбива сърцето.

— Среща един тип на някакво парти — продължи тя. — Пийнала си е малко повече — типично за лекарите стажанти. И забременява.

— Среща един тип на парти. Ляга си с него, защото е хубавец.

— Не се заблуждавай. Той просто е на подходящото място в подходящото време.

— Хубаво. Но може би той има в себе си повече живец от всичките темерути в медицинската академия.

— Ти изобщо не ги познаваш.

— След девет месеца — не, те са само осем, нали? — тя се оказва самотна майка в „Хакни“. И познай какво? Малката принцеса открива, че е отхапала повече, отколкото може да сдъвче.

— О, майната ти!

— Не, майната ти на теб!

От съседната стая прозвуча странно пронизително мяукане — тъничко, но постоянно, настойчиво и животинско, като далечен шум от резачка.

Меган и Кърк се спогледаха.

И тогава се сетиха, че бебето им плаче.

 

 

— Децата те размекват — обясни Майкъл на Джесика, докато гледаха как Клои се клатушка през стаята като малък пияница. — Осъзнаваш, че не можеш да си позволиш да умреш. Трябва да си до това малко същество, което си създал. Обаче в същото време нищо друго не е в състояние така да те приземи и да те накара да разбереш, че си смъртен, както собственото ти дете. Бъдещето принадлежи на нея, не на теб. И разбираш — за първи път в живота си, — че разполагаш с ограничено време. Животът те държи като заложник. Не можеш да умреш, но знаеш, че един ден ще се случи.

Клои беше с памперс и фланелка. Държеше в юмручето си омазан с конфитюр диск, който вкара в портативен DVD плеър върху дивана. Появи се голям червен автобус, наречен „Бийп“, който лъкатушеше по яркозелени хълмове, мигаше с фарове — неговите клепачи — и се усмихваше с широка шантава усмивка. Зазвуча старата детска песничка „Колелата на автобуса“. Клои започна да се клатушка наляво и надясно.

Джесика си помисли, че това беше най-големият вододел, който разделяше света на две — не на богати и бедни, стари и млади, а на хора с деца и бездетни.

— Танцуват още преди да са проходили — поклати невярващо глава Майкъл, докато наблюдаваше танца на дъщеря си. — Дори още преди да могат да пълзят. Не е ли странно? Танцуването е основен човешки инстинкт. Основен като яденето или спането. Желанието да танцуваш.

Имаше период, в който Джесика не можеше да понася присъствието на Майкъл. Мисълта, че е наранил Наоко и е застрашил щастието на Клои, я вбесяваше. Но дълбоко в себе си Джесика беше простила на девера си, въпреки че не беше нейна работа да му прощава.

Прости му не защото знаеше, че винаги я бе харесвал, нито понеже той явно много се стараеше да оправи отношенията си с Наоко, нито заради нешлифования му чар, който винаги беше на максимум в присъствието на Джесика. Не, тя прости на Майкъл, защото без съмнение бе влюбен в дъщеря си. Мъж, който обича детето си както Майкъл — Клои, не може да бъде лош, нали?

Паоло и Наоко влязоха в стаята, понесли сребърни подноси с малки чаши еспресо и от онези малки твърди италиански бисквити, към които братята бяха пристрастени.

— Каква е тази невъзможна миризма? — намръщи се Паоло и помаха с ръка пред лицето си.

Всички обърнаха погледи към Клои.

Тя се бе облегнала на дивана, блажено несъзнаваща противната смрад, която се разнасяше от нея, и се люлееше напред-назад под звуците на „Колелата на автобуса“. Вдигна левия си крак от пода, докато пелената й бавно започна да се пълни, и продължи ритмичния си танц.

Четиримата възрастни се смяха, докато не ги заболяха коремите.

— Ама че забавно бебе! — възкликна Майкъл, вдигна я във въздуха и лепна една целувка на невъзмутимото лице на Клои. Очите й не се отлепиха от автобуса. — Невероятно забавно бебе!

Когато се качиха в колата, за да потеглят към голямата си пуста къща, Джесика и Паоло поседяха смълчани. Той я изчакваше да намери думите. Накрая тя проговори:

— Ти имаш само мен.

— Това е всичко, което някога съм искал — отвърна Паоло.