Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (15)

Глава 15

А после целият свят беше бебето.

Меган, която бе планирала да работи, докато не й изтекат водите, която си бе представяла, че ще продължава да приема пациенти и ще предписва антибиотици, докато не се покаже главичката на бебето, откри, че няма време за нищо, освен да се подготвя за раждането и да го отлага колкото се може повече.

Доктор Лоуфорд проявяваше невероятно разбиране. Позволи й да си вземе отпуската наведнъж и й каза, че по-късно ще му мислят, ако й трябва още време. Усмихна се срамежливо при думите, че винаги може да й напише болничен, и Меган си помисли, че това е първата му шега.

Не обсъждаха отпуска по майчинство, как бебето ще се отрази на оценката на стажа й, нито как ще се справя в новия си живот. Възможно ли беше да стане майка и лекар в една година? Никой не знаеше. Ала с бебето на път, Меган не виждаше как може да си позволи да не стане лекар.

До гуша й бе дошло да бъде прехвалената студентка и никога не би поискала пари от баща си или сестрите си. Открай време беше най-малкото и най-умно дете и ролята много й допадаше, затова отказваше да признае, че животът я е надвил.

Такава беше отпуската на Меган — всекидневни посещения в болницата за кръвни тестове, проби на урината и непрекъснато наблюдение на сърдечните тонове на бебето и кипналата преекламптична кръв на майката.

Опитваше се, но не можеше да си представи как ще изглежда професионалният й живот. След колко време можеше да се върне на работа? Дали щеше да пише отчетите си, докато бебето кротко спи в креватчето? Щеше ли да кърми по време на теста? Щеше ли да й дойде в повече и да се провали на финалната права? Меган не можеше да си го представи.

Дори не можеше да си представи бебето.

Мистър Стюарт и акушерките й задаваха едни и същи въпроси всеки път. Как е зрението й? Замъглено ли е? Вижда ли проблясващи светлини? Непоносимо главоболие? Които всъщност се свеждаха до едно — дали този проблем, вашата прееклампсия, не се превръща в нещо много по-лошо?

Отначало нямаше голяма вяра в господин Стюарт. Струваше й се твърде суетен, твърде щастлив от вниманието на влюбените сестри и акушерки, които гледаха томително златистата му коса и широката усмивка. Обаче сега виждаше, че е извадила късмет да има господин Стюарт за акушер-гинеколог и зад външността на Робърт Редфорд се криеше блестящ дълбоко съвестен лекар. С наближаването на раждането Меган разбра, че шегите и чарът му бяха просто професионален маниер.

Докато разглеждаше всеки резултат от ултразвук, кръвен тест и изследване на урината, докато преценяваше показателите на кръвното й налягане и следеше сърдечните тонове на Попи, Стюарт откупваше колкото беше възможно повече време за майката и бебето, бореше се за всеки ден, даваше време на белите дробове на бебето да се развият със съзнанието, че кръвта на Меган може да кипне всеки момент и тогава майката и бебето щяха да поведат борба за живота си. Той нямаше да допусне нещата да стигнат чак дотам. Меган се тревожеше за живота на бебето си. Задачата на Стюарт беше да се тревожи и за двете.

Кръвното й налягане продължаваше да бъде сто и петдесет на деветдесет и пет — като на затлъстяващ шеф на средна възраст, — но бе стабилно. Всеки ултразвук показваше, че бебето е добре, въпреки че тежеше една идея под килограм и половина. Тя — Попи — имаше навика да кръстосва крачета, сякаш изчакваше големия ден като служител, който чака влака в осем и петнайсет за работа и това простичко движение отключи такава любов у Меган, на каквато не бе подозирала, че е способна.

На Попи й нямаше нищо. Меган съвсем ясно съзнаваше, че проблемът беше в нея, в майката. Лежеше на болничното легло, Джесика беше до нея, и слушаше усилените сърдечни тонове на Попи на апарата. Малкият живот, който растеше в нея.

— Ритмични и стабилни — усмихна се акушерката. — Ще ви оставя за малко. — Тя стисна ръката на Меган. — Не се тревожете. Тя е красиво бебенце.

След като акушерката излезе, Меган се обърна към сестра си.

— Понякога се чувствам така, сякаш съм я разочаровала още преди да се роди.

— Не говори глупости — отвърна Джесика. — И двете се справяте доста добре.

На вратата се почука.

— Пак е дошъл — въздъхна Меган. — Никой друг не си прави труда да чука.

— Влез — извика Джесика.

— Нещо ново? — попита Кърк, стеснително промушил глава през открехнатата врата.

— Няма да е като на кино — каза Меган. — Няма да се хвана за корема и да изпищя: „Време е!“

Кърк се усмихна засрамен. Джесика му се усмихна съчувствено. Това момче беше добро. Не очакваме ли точно това от мъжете? Да бъдат внимателни, загрижени, винаги до теб? Защо сестра й се държеше толкова сурово с него?

— Господин Стюарт ще види изследванията ми и ще реши, че кръвното ми налягане е прекалено високо — продължи Меган. — След това ще помоли анестезиолога да провери за прозорче в програмата си между голфа и следващата нещастна жена, която е наред за цезарово сечение. Затова не очаквай някаква болнична драма, ясно? Няма да видиш Джордж Клуни и бели престилки.

Той остана на прага и продължи да се усмихва неуверено.

— Добре.

— Тя е добре — успокои го Джесика. — Бебето също.

— Да отида тогава за кафе?

— Благодаря ти. — Джесика го дари с ослепителната си усмивка.

— Или ако ми дадеш ключовете си — продължи Кърк, — мога да отида до апартамента ти да боядисам онзи гардероб?

Тя си помисли за малкия си дом и как бебето вече го бе променило. Меган и сестрите й бяха разчистили единствената спалня за бебето. Бяха купили хубаво креватче „Мамас енд Папас“ (подарък от Джесика и Паоло) и количка „Джени Жираф“ (приносът на Кърк), стадо плюшени играчки (от сантименталните жени на регистратурата в работата й), глупави безполезни мечоци, кучета и жаби, макар че с тях стаята бе по-приветлива, приличаше повече на детска стая, отколкото на мизерен малък апартамент под наем, и нов скрин (от баща й), пълен с дрешки (от Кат).

При вида на дрехите сърцето на Меган се свиваше. Биха били идеални за новородено, но твърде големи за недоносената Попи.

— Меган? — напомни й Кърк. — Кафе и ключовете?

— Само кафе — отвърна тя. — Честно казано, не ми се ще да ходиш в апартамента ми в мое отсъствие.

— Няма нищо. Наистина. Тогава ще отида само за кафе.

Веднъж го беше пуснала там — когато цъфна на прага с количката — и не й хареса как го оглеждаше. Като че ли беше разочарован, че дъщеря му ще започне живота си в този сбутан апартамент. Сякаш тя беше негодна за майка. Какво очакваше той? Дворецът Кенсингтън? Тя щеше да бъде самотна майка.

— Защо си толкова лоша с него? — попита Джесика. — Когато бебето се появи, двамата ще бъдете свързани за цял живот.

Меган погледна сестра си.

— Може би точно затова съм лоша с него.

Вратата се отвори и господин Стюарт влезе със сноп листа. Той дари Джесика с холивудската си усмивка, после седна на леглото и хвана ръката на Меган.

— Докъде сме?

— Трийсет и четвърта седмица — отвърна тя. — Все още е твърде рано. Още е много малка. Само килограм и половина. Искам да се опитам да изкарам до трийсет и шестата седмица. Не може ли да опитаме?

Той кимна замислено.

— Вижте това.

Беше крива от графика. Линията рязко се спускаше, изравняваше се и накрая се устремяваше надолу. Беше като полет на стрела, готова да се забие в земята.

— Темпото на растеж на бебето — обясни Меган. — Забавя се.

— Неизбежно беше. Прееклампсията се отразява на снабдяването на плацентата с кръв. Рано или късно бебето спира да расте. Но, разбира се, това вече ви е известно.

Джесика разтревожено се взря в графиката над рамото на акушер-гинеколога.

— Но какво ще рече това?

В продължение на няколко секунди в стаята се чуваше само усиленият звук от сърдечните тонове на бебето. Меган проговори:

— Ще рече, че е време.

 

 

После започна чакането. Което продължи до безкрай, тъй като натовареният график на анестезиолога и лондонският трафик забавиха раждането на дъщерята на Меган. Акушерки и сестри идваха и си отиваха, мереха кръвното й налягане и разменяха с нея по някоя приказка, сякаш Меган чакаше автобус, не бебе.

Цялото това чакане! Как може човек да е отегчен в навечерието на нещо толкова значимо? Меган имаше усещането, че животът й е спрял. Мъртво време, докато анестезиологът не се добра до болницата. Кат пристигна с подранил букет. Джесика масажираше стъпалата на Меган. Джак се обади и не знаеше какво да каже. Кърк чакаше отвън до прозореца, като се стараеше да не пречи.

Тогава всичко беше готово и на Джесика й се стори, че всичко се разви обезпокоително бързо. Като в онези филми за осъдените на смърт — внезапното трескаво бързане да се свърши и да се забрави.

С Кат и Джесика от двете й страни, хванали ръцете й, Меган беше вдигната от двама яки санитари, преместена на подвижното легло и изкарана от стаята в ярко осветените болнични коридори, които миришеха на болнична храна и цветя. В огромния асансьор, долу в мазето, където господин Стюарт я чакаше, красив в синята си манта като Робърт Редфорд в морскосиньо в „Такива, каквито бяхме“.

А след това в чакалнята, където я чакаше анестезиологът, гласът му бе успокояващ като на нежен любовник, докато вкарваше иглата.

Стаята след чакалнята беше пълна с щастливи хора, които си бъбреха, облечени в сини униформи и шапки за баня. Бяха наобиколили една маса. Под светлините на операционната тя грееше като олтар. През цялото време сестрите не пуснаха ръката на Меган.

Бъдещият баща ги следваше неотклонно. Дадоха му синя престилка, найлонова шапка за баня и хирургическа маска. Сърцето му биеше лудо. Момиченце, момиченце, щеше да е момиченце. Това невероятно дете! Скоро ще бъде тук. Нищо не можеше да направи. Освен да се подготви да бъде добър баща. И той се запита какво щеше да разкаже на дъщеря си за мъжете.

Как можеше да я подготви за лъжите им, за номерата и черните им сърца? Нашите черни сърца? Детските й години ще отлетят и не след дълго момчетата ще я заглеждат, драгоценното му момиченце! — по същия пресметлив начин, както той беше заглеждал момичетата в трийсет държави.

Обичаше я толкова много и най-големият му страх вече бе да не срещне такъв като него. Това беше горчивата съдба на женкарите — да станат бащи на някое мило и красиво момиченце.

Закараха Меган в ярко осветената операционна, където имаше повече хора, отколкото бе очаквала. Бяха млади, усмихнати, облечени в еднакви сини престилки.

— Някакви желания? — попита един от тях, сякаш бяха в радиопредаване с концерт по желание, а не правеха спешно цезарово сечение. Кърк се сети за компактдиска в джоба си. Подаде го и го пъхнаха в уредба, каквито имаха бандите в гетата. Започнаха да се суетят около Меган — обуха някакви странно секси чорапи върху слабите й бели крака, вкараха й система в ръката, шепнейки приятни безсмислици.

Анестезиологът се надвеси над нея и поставиха върху корема й портативен монитор. Кърк го загледа с удивление. Беше чувал, че има чаршаф. Слагаха чаршаф върху корема на жената при цезарово сечение. Така беше чувал, това очакваше. Чаршаф като палатка, която можеше да приюти семейство бедуини. Това тук беше по-скоро носна кърпичка. Ако източеше шия, можеше да види всичко.

Инжектираха с упойка издутия корем на Меган и когато господин Стюарт се наведе над нея, държеше в ръце тънък скалпел. Кърк долепи лице до лицето на Меган, докато се мъчеше да си поеме въздух. Трябваше да има чаршаф. Какво стана с шибания чаршаф?!

Какво щеше да стане ако видеше крайче от разрязания корем на Меган и не можеше да го понесе? Ами ако първото нещо, което щеше да види дъщеря му, бе татко й, проснат на пода в несвяст? Как щеше да изглежда това?

Меган хвана ръката му.

— Не се тревожи — смънка леко заради замайването от упойката. — Ще се оправиш.

Чу песента, която пуснаха. Странно, че имаше музика. Около нея плуваха лица — познати и напълно непознати, всички хора бяха странно еднакви, не защото до един носеха сини найлонови униформи с маски и шапчици, а защото всички я гледаха с едно и също изражение. Нещо като любяща загриженост, сякаш беше девствена младоженка преди първата брачна нощ. Сякаш изведнъж се бе превърнала в най-важния човек на земята. Или може би това беше бебето й. Може би бебето беше най-важният човек на земята. Да, по-вероятно.

„Никога не съм срещал момиче като теб.“

Все едно някой переше в стомаха й. Такова беше усещането. Интимно — по-интимно от всичко изпитано досега, — и в същото време някак странно, безмилостно далечно. Мъжът — Кърк, определено се казваше Кърк — беше притиснал лице до нея. Подготвяше се за нещо. Държеше ръката й. Изведнъж й се прииска да му каже, че е по-добре да започне да боядисва гардероба.

Вече бяха в нея, песента още не беше стигнала до средата — „Този стар град тъй много се е променил“ — и дори през приятната пелена от упойката усети, че измъкват нещо от нея, нещо нейно, но и някак отделно и вниманието на всички се прехвърли върху това нещо, което беше част от нея, но не нея.

— Всичко наред ли е? — попита или само си го помисли, но всички бяха съсредоточили вниманието си върху това малко нещо и за миг се почувства пренебрегната, забравена, като изоставена пред олтара младоженка.

После се разнесе смях — внезапен радостен смях — и движение, сестрите й и Кърк я гледаха усмихнати, главите им се въртяха наляво и надясно към малкото живо същество, което измъкнаха от тялото й — вниманието им, разкъсвано между тях двете, наляво, надясно, наляво, надясно, като публика на тенис мач в анимационно филмче, която следи топката — как можеше да стане толкова бързо — и тогава то — тя — беше най-накрая отделена, песента още не беше свършила, когато то — тя — беше бързо отнесена от акушерките, за да бъде измита, прегледана и повита. Тъничкият немощен плач достигна до Меган.

Ето я, гушната не от Джесика или Кат, както Меган би предпочела, а според някакъв племенен обичай — от бащата.

Бебето беше мъничко — трогателно мъничко. Повече приличаше на сънен ембрион, отколкото на жизнено бебе. Меган я гледаше, твърде упоена и изтощена, за да направи това, което й се искаше — да вземе бебето, да я прегърне и да я обича.

То — тя — имаше малко сплеснато личице, като ябълка, паднала без време на земята, и дори след като я измиха, лицето й продължаваше да е покрито с лепкав жълт слой. Имаше вид на най-старото нещо на света, а също и на най-младото.

— Красива е. — Кърк се смееше и плачеше едновременно. — Тя е най-красивото същество на света.

И беше прав.

Животът на Попи Джуъл беше започнал.