Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (25)

Глава 25

Тази страна познаваше ураганите.

Зараждаха се някъде на изток от Барбадос и въпреки че можеха да връхлетят всеки ден от юни до ноември, обикновено заобикаляха острова откъм северната му част. Но не винаги.

Меган паркира витарата си на хълма над Холтаун. Беше взела Попи от детската ясла и сега детето радостно си играеше на столчето си с лилавия динозавър, наречен Барни. Меган погледна към хоризонта над морето и видя как небето почерня.

Облаците се сгъстиха и затъркаляха към острова и дъждът заплиска по стъклото на колата. Вятърът плющеше по палмите и свистеше.

— Не знам какво да правя, Попи — промърмори си тя. — Не знам дали да не се опитам да се доберем до дома.

Улиците вече опустяваха. Островитяните прибираха децата си, слагаха капаците на прозорците си и търсеха убежище. Една възрастна жена с малко дете под едната мишница и козленце под другата почука на стъклото на Меган.

— Искате ли да дойдете при нас, госпожо. Вие и малкото момиченце? Докато отмине. Този май се е засилил насам.

— Благодаря, но мисля да се опитам да стигна до вкъщи.

Жената кимна и отмина.

Меган включи на скорост и бавно се спусна към Сейнт Джеймс, като се страхуваше, че колата може да се подхлъзне на падналите от бурята палмови листа и захарна тръстика, разпилени по пътя. Звукът от вятъра в дърветата стана пронизителен и за първи път тя се изплаши, защото осъзна, че няма да има време да стигне до Бриджтаун.

Погледна в огледалото и видя, че Попи дърдори нещо на динозавъра си. Ако беше сама, вероятно щеше да рискува да стигне до вкъщи, но не и с бебето на задната седалка. Меган реши, че може да потърсят убежище в един от хотелите, докато ураганът удари или ги отмине, и се отправи към Мартиника и Доминика.

Почти беше стигнала до хотела, когато видя лодката за гмуркане. Беше изненадана от бурята или е била на някое от по-отдалечените места за гмуркане. Клатушкаше се несигурно към брега, бялото знаме плющеше лудешки.

Неговата лодка ли беше? Сърцето на Меган се сви.

Хотелското лоби беше почти опустяло, но Меган видя една позната на рецепцията.

— Ще я вземеш ли за пет минути?

Меган й подаде Попи, която запротестира, но се усмихна, когато жената започна да се възхищава на лилавия динозавър с престорен ентусиазъм.

Меган изтича и се подхлъзна на мокрия каменен под в лобито. Дървените капаци на минибара край басейна вече бяха спуснати. Един син плажен чадър се изтъркаля покрай нея и вятърът го вдигна във въздуха. Погледна към морето и я обзе паника, когато не видя лодката.

Напредвайки бавно, Меган се отправи към центъра по гмуркане в далечния край на плажа, а очите й се насълзяваха от вятъра и пясъкът пареше босите й стъпала.

Центърът изглеждаше опустял. Джетовете, морските каяци и ярките платна на уиндсърфовете бяха издърпани на брега, далече от бурята. Но вратата не беше заключена и вътре се долавяше някакво движение. Точно там го откри с шведската туристка, същото момиче, с което го беше видяла преди — в тъмната задна част на помещението сред нахвърляните празни кислородни бутилки, неопренови костюми и друга екипировка.

Вече бяха свършили и се бяха облекли, дори не се прегръщаха. Само че Меган не можеше да се самозаблуждава. Знаеше какво означава това. Означаваше, че отново е съвсем сама с дъщеря си.

А няма по-самотен човек от сам човек с бебе, помисли си Меган.

 

 

На витрината на автосалона на братя Барези, без да се притесняват от оживената улица в северен Лондон, двама младежи с качулки правеха нещо на вратата на едно алфа ромео.

Паоло застана на тротоара като вцепенен в очакване брат му всеки момент да се появи с бухалката в ръце или поне с мобилен телефон, избирайки 999.

Но от Майкъл нямаше следа и двамата качулати младежи продължаваха безпрепятствено делото си.

Паоло заблъска по стъклото. Вече бяха отворили вратата и звукът от алармата на колата заглушаваше виковете му. Когато успя да влезе вътре, те вече бяха в колата и този на мястото на шофьора пробваше кой от ключовете от връзката в ръката му ще влезе в стартера.

— Ей, вие! Малки копеленца, обадих се в полицията!

Те го погледнаха изпод качулките, като зли създания от Мордор, и изведнъж изскочиха от колата. Паоло се приближаваше предпазливо към тях и сега отскочи назад, когато те се втурнаха към него, а единият замахна с лост силно към главата му. После избягаха и той ги остави, щастлив да им види гърбовете. Остана сам в оплячкосания автосалон.

Бяха останали само две коли. Разбитата алфа ромео и едно старо мазерати. Две ферарита и едно ламборджини галардо бяха изчезнали. Половината от стоката им липсваше. По-добрата, изключително скъпа половина. Или беше продадена, или открадната. Или бяха забогатели, или разорени.

Откри брат си в офиса. Легнал по гръб с празна бутилка от ракия в ръцете.

Паоло коленичи и го раздруса.

— Къде е стоката, Майкъл?

— Какво? А? Паоло?

— Кажи ми, че си я продал. Продал си я, нали? Всичко, за което сме работили, беше вложено в тази стока.

Майкъл седна със стон.

— Имаше проникване с взлом.

Паоло взе бутилката и я разби в стената.

— Ти, тъпо, тъпо копеле!

— Спокойно. Нали имаме застраховка?

— Мислиш ли, че ще платят за това? Да лежиш смъртно пиян, докато половината от гаменчетата на „Холоуей“ са в нашия автосалон? Момчетата от застрахователното дружество ще решат, че и ние сме в играта. Ще извадим късмет, ако отървем затвора.

— Ами… — рече Майкъл.

— Ами — какво?

— Нямаше те три месеца. Три месеца в Китай. Три месеца бях съвсем сам, само с едно краткотрайно посещение, с цел да се почувстваш ти по-добре, задето те е нямало.

— Ти ми каза, че можеш да се справиш. Каза ми, че можеш да се грижиш за бизнеса сам. — Той се изправи и започна да крачи из стаята, като си скубеше косата. — Господи, Майкъл, какво ще стане с нас? Имам семейство на ръцете си!

Очите на Майкъл бяха зли и изпълнени със завист цепки.

— Късметлия!

Започнаха бизнеса си от нулата. Шофьор на черно такси и шофьор на мини-такси, които пробваха късмета си за банков заем. А сега отново бяха останали голи като пушки. Той искаше най-доброто за дъщеря си. Такъв беше планът. Само най-доброто. А сега я бе разочаровал още преди да си разопаковат куфарите.

От автосалона се чу шум и Паоло излезе от офиса. Един набит розововрат мъж с ниско подстригана коса гледаше разбитата врата на алфа ромеото.

— Затворено е — каза Паоло, надвиквайки се с алармата.

— Майкъл Барези?

Паоло изведнъж се сети, че това е съпругът на Джинджър. Помисли си за пияния си брат на пода, за разбитото му семейство далече от него и реши, че не може да позволи да му се случи още едно лошо нещо.

Затова си пое въздух и го изпусна с въздишка.

— Да, аз съм. Аз съм Майк Барези.

Паоло видя приближаващия се юмрук и наистина искаше да го избегне, но явно нямаше време и ударът се стовари като чук с пълна сила върху устата му, нещо твърдо и метално — халка? — би било забавно — разцепи устната му. Ударът го завъртя и едва не го събори на земята. Когато се обърна отново към съпруга на Джинджър, мъжът го чакаше, за да каже нещо. Беше почти реч.

— Тя се върна при мен и децата. Не знам с какво си й завъртял главата. Но тя не е такава. Това… тази история… е приключена.

Когато мъжът си отиде, Паоло заключи автосалона и успя да изключи алармата на разбитата кола. Върна се в офиса и завари Майкъл да плаче тихичко. Паоло прегърна брат си и го целуна леко по главата.

— Загубих я, братле. Загубих любовта на живота си.

Отначало Паоло реши, че брат му говори за Наоко, добрата съпруга, която го беше напуснала, или може би дори за Джинджър, отчаяната съпруга, която го беше чукала като за последно, а сега се бе върнала при съпруга си.

Но, разбира се, не бяха те. Любовта на живота на брат му? Паоло имаше нейни снимки нейде в някое чекмедже.

Можеше да бъде само Клои.

 

 

Кат се спря пред витрината на един благотворителен магазин, привлечена от изложената старовремска детска количка. Като на черно-белите снимки отпреди войните, на които бавачки в униформи бутаха своите подопечни по Бъркли Скуеър.

Истинска голяма детска количка. Ретро, разбира се — съвременен модел на оригинала, както се правеха съвременни модели на бръмбара и на минито. Кат обаче не виждаше нищо лошо в това.

Влезе вътре, за да се полюбува на количката. Беше солидна и сигурна. Това искаше за бебето си — нещата, които й бяха липсвали в детството. Само че беше огромна — все едно да возиш бебето си в танк от Втората световна война. Представи си как количката се заклещва на входа на „Старбъкс“, бебето се дере, всички зяпат.

— Кат?

Рори се оказа до нея, притеснен, с усмивка на изненада и отначало тя си помисли, че сигурно я е следил. После видя двете торби, които носеше, натъпкани с бели износени пижами. Екипи по карате.

— Дойдох само да ги оставя. Екипи, които вече не стават на курсистите ми. Понякога децата се отказват да тренират бойни изкуства само защото нямат екипи. Искаш да купиш количката ли?

— Само гледам.

Бузите й пламнаха. Да пазарува за нероденото си дете в благотворителен магазин. Докъде беше стигнала? Чувстваше се избутана в най-ниската точка на живота си.

— Готов съм да помогна с каквото мога. Наистина. Независимо от станалото между нас. Каквото и да мислиш за мен. Искам да помогна. Само трябва да кажеш. — Рори се загледа със съмнение в огромната количка. — Може би бихме могли да купим нещо ново…

— За мен нещата втора употреба не са признак на провал — троснато изрече Кат. — Имам две по-малки сестри. Израснаха с омалелите ми дрехи. Не им навреди.

— Разбира се — отстъпи той. — Е, всичко наред ли е?

Тя докосна корема си, който й се струваше като най-странното нещо на света, но в същото време и най-естественото. Новият живот, свързан с нея, растящ в нея. Част от нея, която щеше да живее дълго след като тя си отиде.

— Бебето е добре.

Видя облекчение на лицето му. Човек, който е бил родител. Човек, който разбираше, че има хиляди неща, които могат да се объркат.

— Ехографиите досега не показаха нищо тревожно.

— Не ме изолирай от това, Кат.

Той беше добър човек. Виждаше го. Затова се беше влюбила в него. Но то не беше достатъчно. Само желанието да постъпиш почтено не беше достатъчно. Защото какво би станало, когато ги напусне? Сърцето й щеше да се изпълни с горчивина и на света щеше да има още едно нещастно дете, чиито родители се мразеха.

— Вече ти казах. Не ми трябва човек, който няма да остане с мен до края. Все говорят за жени, които са твърде стари да раждат, но според мен идва момент, в който и мъжът става прекалено стар за деца. Може би не биологично. Емоционално. Психически. Липсва им кураж. Знаеш какво имам предвид.

Тя видя раздразнението и негодуванието, които се надигнаха в него — изражението на лицето му бе „Това дете е и мое!“ — но после изчезнаха, заместени от нещо, от което още не беше готов да се откаже.

— Признавам, че имах някои съмнения, Кат. Не мога да го променя, но не мисля, че е толкова лошо. Не мисля, че човек трябва да се отнася към децата лекомислено. Ти искаш доживотна гаранция, но никой не може да ти я даде.

— Давай, кажи ми да си купя тостер, щом искам гаранция.

— Знаеш ли какво осъзнах? Семействата са объркана работа. Дори когато са добри — сложно е. Имаш ли нужда от пари?

— Мога ли да ви помогна?

Беше продавачката, възрастна дама, която ги гледаше през очила с голям диоптър.

— Донесох това — обясни Рори.

Старата дама разрови торбите.

— О, много са модерни — изрече. — Много яки!

— Всъщност това са екипи за карате — обясни Рори. — Дадох ги на химическо чистене, но се опасявам, че някои са доста износени.

— О, децата се радват на всичко — изкикоти се възрастната продавачка. — Това им е хубавото на децата — приемат всичко, което им дадеш.

Кат си помисли, че усмивката на възрастната жена беше прелестна като лицето на дете на Коледа.

 

 

— Какво е станало с устата ти? — Джесика намести малката Уей така, че да може да докосне сцепената му устна.

Паоло трепна от допира на пръстите й.

— Един ревнив съпруг ме фрасна по лицето, понеже съпругата му кръшкала.

Джесика го погледна, после се засмя.

— Много смешно. Нали той е един смешен татко?

Малката Уей беше с обичайните си три залъгалки — една в розовата й уста и по една във всяко юмруче. Бяха отровно-жълти, а когато спеше в креватчето, долепено откъм страната на Джесика на спалнята, бибероните блестяха и светеха в тъмното като златни светулки. Тя беше спокойно, щастливо дете и само пристрастяването й към бибероните издаваше онова безименно безпокойство, погребано дълбоко в нея. Джесика вярваше, че с времето ще изчезне. Щяха да прогонят страха.

— Тъкмо се канех да я сложа да спи.

— Виждам. Издокарали сте се. Малката Уей в пижама, а ти приличаш на придворна дама в двореца на китайската императрица.

Джесика беше облечена в черен китайски саронг, обточен с червена лента по високата столче яка и през едното рамо. Беше прилепнал като хирургическа ръкавица, с цепка от едната страна, която стигаше до бедрото й. Беше започнала да облича роклята вечер, когато слагаше малката Уей да спи.

— Мислиш ли, че е глупаво?

Той се усмихна.

— Изглеждаш чудесно. Мисля, че тя май е твърде малка, за да го оцени. Знаеш. Реверансът към нейната култура.

Не беше само роклята.

В коридора имаше свитък с китайска калиграфия там, където някога беше „Целувката“ на Гюстав Климт. Маски от пекинската опера украсяваха кухнята. В двата края на рафта в детската стая, притиснали говорещите жаби, танцуващите динозаври и героите от „Мечо Пух“, два китайски лъва бдяха над китайското дете, оказало се незнайно как в това зелено лондонско предградие.

— Много ли е откачено — попита Джесика и опипа високата яка на саронга. — Вероятно. Нищо не знаем за нея. Не знаем коя е била майка й. Не знаем кога е родена. Днес може да е първият й рожден ден. Или е бил миналия месец. — Малката Уей погледна Джесика, сякаш следеше разговора. Джесика разсеяно погали дъщеря си по лицето. — Не знаем, Паоло. И никога няма да узнаем, там е работата. Тя също. Но в едно нещо ще бъде сигурна — че е осиновена. Тя е китайка. И искам да се гордее с това.

Малката Уей ги зяпна с раздалечените си кафяви очи и Паоло се запита как, по дяволите, някой можеше да я изостави. Как може човек да си даде детето?

— Ти я обичаш като истинска майка. Повече от истинската й майка. Само това има значение.

— Просто искам да се гордее със себе си, с наследството си, с корените си. Не искам да се чувства на второ място. Защото, знаеш ли, аз съм изпитала какво е да се чувстваш пренебрегната.

Паоло докосна съпругата си и почувства кожата й под коприната. Никога нямаше да престане да я желае.

— За мен ти никога не си била на второ място. Никой друг не може да те измести.

— И след като я научим да се гордее с корените си, трябва само да я обичаме. И всичко ще бъде наред.

— Ще бъде.

Той го вярваше. Бяха обиколили света, за да се намерят. Не можеше да повярва, че е било чисто съвпадение. Било е писано. Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

Тримата се качиха на втория етаж. Малката Уей захленчи, когато се озоваха в тъмнината на спалнята. Джесика започна да я успокоява и намаза с гел венците й, където бяха набъбнали първите зъбчета, а Паоло тихо излезе, защото знаеше, че съпругата му ще остане с дъщеря им, докато тя не заспи.

Когато Джесика се върна в дневната, той я чакаше. Искаше да приключи с това. С ужасната новина, че я е предал.

— Джес, ще трябва да затегнем коланите.

Тя кимна.

— Добре.

— Бизнесът е зле. Майкъл… ами всичко се е объркало, докато ме нямаше. Изглежда, че с бизнеса е свършено.

— Ами къщата? — Страх в очите й. — Ще запазим ли къщата?

С бебето голямата къща с безкрайната градина беше започнала да придобива смисъл. Но без бизнеса ежемесечната вноска за ипотеката изведнъж му се стори астрономическа.

— Трябва да се откажем от къщата, Джес.

Джесика кимна и замълча, докато осмисляше новината. Само че тя вече не изглеждаше изплашена. Паоло беше уплашеният.

— Ипотеката… просто не съм сигурен, че ще може да я изплащаме всеки месец. Не и с парите, които ще изкарвам занапред.

— Разбирам. Какво ще работиш?

Той сви рамене, като че ли още не беше решил, с горчивия вкус на провала в устата си. Но вече знаеше какво трябваше да направи. Трябваше да започне всичко отначало.

— Разбирам единствено от коли. Щом не мога да ги продавам, ще карам кола.

Тя протегна ръка и го докосна.

— Няма нищо. Наистина. Говориш за черно такси, нали?

— Да.

— Какво лошо има? Лондонските черни таксита са най-добрите в света. Каза ми го, когато се запознахме. Помниш ли?

— Всичко помня.

— Ще си намерим по-малко жилище. Ще се преместим отново в града. По-близо до семействата ни.

— Но бебето обича градината!

Гласът му беше спокоен, но в очите му се четеше страх. Страхът от бедността, от работа, която мрази, и да се връща вкъщи толкова уморен, че да заспива пред телевизора. После да става на следващата сутрин и всичко да се повтаря отново.

— Може да си играе в парка.

— Но ти обичаш тази къща.

— Ще обичам и новата.

Той наведе глава и му се доплака. Чу гласа на баща си от миналото — „Момчета, никога няма да забогатеете, ако работите за друг“. Най-много от всичко на света искаше да осигурява добре семейството си. Толкова се гордееше с парите, които изкарваше през последните години. Смяташе, че това го прави истински мъж. А сега беше свършено.

— Разочаровах те, Джеси. Теб и бебето.

Тя се усмихна.

— Никога не можеш да ни разочароваш. — Обхвана лицето му с длани и той усети стоманената нишка в нея.

От момента, в който я зърна, беше изпитал нужда да я закриля, да се грижи за нея. Ала може би тя се беше грижила за него през цялото време.

— Мислиш, че те обичам, защото изкарваш добри пари? Защото имаме голяма къща? Обичам те, защото си добър и винаги си до мен. Винаги си бил, Паоло. През цялото време, докато не можех да забременея. По време на изследванията и разочарованията. Никога не се отказа от мен, нали?

— Че защо ми е?

Тя се сгуши в прегръдките му и той почувства извивките на тялото й под коприната на саронга.

— Не е лошо да останеш с тази рокля още малко — каза той. Спогледаха се. — Ако не си много изморена.

— Изобщо не съм изморена — отвърна тя с онзи изкусителен, томителен поглед.

Хубаво беше да се любят като преди, с кипнала кръв, на запалени лампи и разхвърляни из цялата стая дрехи, отпуснати и възбудени едновременно, без да дават пукната пара за бъдещето на човешката раса.