Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (10)

Глава 10

Отпърво си помисли, че това беше съпругата му.

Имаше нещо в очертанията на лицето й, в разстоянието между очите й, което за момент го накара да си помисли: „Това е тя.“

От другия край на болничния коридор беше лесно да сбъркаш при опънатите от лудото шофиране нерви и неотложната нужда да я види. Но беше една от сестрите й. Меган. Отпиваше от чашата с кафе, което не искаше. Чакаше го. Вдигна очи, когато той се забърза към нея.

— Тя добре ли е? Добре ли е?

— Паоло, Джесика ще се оправи. Само че е получила голям кръвоизлив. Налага се да й направят кюртаж.

Той се мъчеше да я разбере. Как можеше да се случи?

— Това е стандартна процедура. Елементарна. Кюртажът е кратка операция. Нищо опасно. Изчистване.

— Но тя ще се оправи?

— Да, Паоло. Гарантирам ти, че ще се оправи.

— Ще му стане ли нещо на бебето?

Меган се вторачи в него и си пое дъх.

— Паоло… Джесика загуби бебето.

— Какво?

— Джесика направи спонтанен аборт.

— Спонтанен аборт? — Той поклати глава, извърна очи, без да може да проумее. — Нашето бебе го няма?

— Много съжалявам.

— Но ще й направят операцията, нали?

— Кюртажът е само… той е да се почисти матката. Ние… те… не трябва да оставят нищо в Джесика. Защото може да причини инфекция. Ще изчакаме няколко часа, докато може да й се направи упойка.

Паоло се разпадаше пред очите й.

— Изгубили сме бебето?

— Някой ден ще си имате красиво бебче.

Той отново поклати глава. Как можеше да се случи?

— Но къде сбъркахме?

— Нищо не сте сбъркали. Знам колко е ужасно, но се случва всеки ден. Една от четири бременности…

— Къде е тя? Къде е съпругата ми?

Меган посочи вратата зад себе си. Паоло кимна, избърса очи с длан и влезе вътре.

Меган извади мобилния си телефон и без да обръща внимание на изпепеляващите погледи на две преминаващи сестри, отново позвъни на Кат и отново чу металическия глас на гласовата поща.

 

 

Красивата ми съпруга.

Стаята беше осветена единствено от бръмчащата флуоресцентна лампа зад леглото на Джесика. Но дори в стерилния полумрак Паоло виждаше всичко, което беше изписано на лицето й. Загубата на много кръв. Мъката. Изтощението. И преди всичко ужасното бреме от изгубения живот.

Лежеше с гръб, опрян на възглавниците, но изглеждаше заспала. Паоло придърпа стол до леглото и хвана ръката й. После зарови лице в болничната завивка и зарида в колосаните чаршафи, задушаван от скръб.

— Съжалявам — изрече Джесика.

 

 

— Трябва да използваш презерватив — каза Кат.

Момчето се усмихна и подръпна ръба на вълнената си шапка „ала Джъстин Тимбърлейк“.

— Исках да те почувствам.

Той понечи да я докосне, но тя го хвана за китките.

— Е, можеш да ме почувстваш и през презерватива или тази вечер ще почувстваш само ръката си — усмихна се тя, приятелски, но неотстъпчиво. — Ти избираш.

— Ще видя какво мога да намеря — измърмори той и отиде в другата стая да събуди съквартиранта си.

Беше свалил ризата си още щом влязоха в апартамента. Може би си мислеше, че загорелият му мускулест торс ще отвлече вниманието й от жилището, което плачеше за ремонт. Сега, когато остана сама, тя изведнъж се почувства не на място. Имаше кутии от пица, купчини мръсни дрехи и остатъци от марихуана в пепелника. Беше дошла в апартамента му да пробуди тялото й. Но дали наистина искаше това да стане тук?

Запознаха се в клуб, често посещаван от персонала на „Мама-сан“. Беше харесала шапката му. После танцуваха. Попита за името му, но веднага го забрави — Джим? Джон? Сетне й стана неудобно да го попита отново, а и не я интересуваше.

Прегръщаха се — абсурдно, помисли си Кат, да се целуват като тийнейджъри, но никой не им обърна внимание. Разговорът беше оскъден, запознаването и неангажиращите реплики бяха заглушавани от музиката, но това също беше без значение. Кат беше изморена от приказки.

Той се върна с три в пакет, като почесваше татуировката на орел върху бицепса си, и тя осъзна, че иска да се прибере. Тялото й определено имаше нужда от пробуждане, но си помисли, че би го оставила да подремне още малко. Имаше и нещо друго, макар да знаеше, че това е лудост.

Ако щеше да пробужда тялото си, искаше й се да бъде с Рори.

— Извинявай — каза тя, — но трябва да вървя.

— Защо?

Тя сви безпомощно рамене и си спомни репликата, която беше научила под сивото манчестърско небе.

— Желанието кара всичко да цъфти, притежанието го кара да повяхва и чезне.

— Какво?

— Току-що ми дойде.

Опасяваше се, че може да стане неприятен, но той само свали вълнената си шапка-джъстинка и поклати обръснатата си глава. Дори й повика такси.

— Вие, съвременните момичета, ме разсмивате — каза й, преди да си тръгне. — Не знаете какво искате.

Не можеше да го отрече.

На следващата сутрин, докато закусваше сама в „Старбъкс“ в края на улицата, където живееше, Кат си помисли, че е лесно да срещнеш някого. Но как да се запознаеш с някой, който не носи вълнена шапка, освен ако не е студено навън?

Как да срещнеш някой подходящ?

После си включи телефона, изслуша съобщенията на Меган и извърна лице от момчетата и момичетата, които още не бяха спали заедно и никога нямаше да се досетят, че тя изобщо не е като тях.

 

 

Паоло спусна завесите, превъртя два пъти ключа на входната врата и се изолира от външния свят.

Отиде в хола и провери как е Джесика. Тя лежеше на дивана с вдигнати нагоре крака и безцелно прелистваше лъскавото списание, което й бе купил.

— Ще приготвя нещо за хапване — каза той и когато тя го погледна с усмивка на бледото лице, той почувства как очите и сърцето му се напълват отново със сълзи. Трябваше да престане.

— Какво ти се яде, Джес?

— Все ми е едно — отвърна тя и поклати глава, все така усмихната.

Той отиде в кухнята и затърси във фризера нещо по-питателно за нея. Спагети и сос с месо и може би малко зелена салата, ако беше останало нещо в хладилника. Искаше да приготви нещо хубаво за съпругата си.

Хората си мислеха, че я обича заради външния й вид. И разбира се, така започна. Ала у Джесика имаше някаква вътрешна храброст, тя не беше толкова крехка, колкото изглеждаше, личеше си от начина, по който вирваше брадичка, когато природата й казваше да забие поглед в земята и да наведе глава.

Когато те поглеждаше, го правеше с вирната брадичка и той си мислеше за този неин навик, докато приготвяше вечерята им, като от време на време отиваше до вратата, за да се увери, че тя е добре. И всеки път Джесика вдигаше очи от списанието и му се усмихваше с вирната брадичка, както винаги, и той й отвръщаше с усмивка.

Нямаше нужда от думи.

Когато яденето беше готово, той отиде в хола с поднос, върху който имаше две димящи чинии със спагети, две салати от поувехнали марули и меки домати и бутилка от най-доброто вино от запасите им.

— Специалитетът на дома — обяви Паоло. — Прочутите спагети „Барези“ по болонски.

Притесняваше се да не каже, че не е гладна, но тя остави списанието и потри ръце.

— На масата ли искаш да се храним или в скута? — попита тя и спусна крака на пода. Той погледна босите й стъпала и сърцето му се присви от копнеж.

— Ти как искаш? — попита на свой ред и остави чиниите на малката масичка. Започна да отваря бутилката „Бароло“. Трябва да го оставя да диша, помисли си той.

— Тук ми е добре — отвърна Джесика.

— Тогава нека да се храним тук.

Вечеряха пред телевизора, отпивайки от червеното вино, докато обсъждаха задачите за следващия ден в работата му.

Вратите бяха заключени, всички завеси бяха спуснати, бяха в безопасност, на топло и добре нахранени и сякаш бяха последните трима души на света.

Джесика, Паоло и нероденото им дете.

 

 

— Каква е тази песен? — попита Джесика.

Седеше на най-горното стъпало на стълбището. В подножието му Клои на четири крака сумтеше и пухтеше към нея, като че ли изкачваше своя Еверест, докато Наоко я следваше плътно отзад, готова да я хване, ако се претърколи. Клои бавно катереше стълбите, пухтеше през залъгалката си „Хелоу, Кити“, закрепена в единия край на устата, размахваше малките си ръчички високо над главата, сякаш плуваше и влачеше розовите си коленца към следващото стъпало. Наоко й запя на японски:

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Една глупава детска песничка — усмихна се Наоко. — За един полицай, който е куче и намира изгубило се котенце.

— Тя я обожава.

Наистина. През цялата седмица Клои беше кисела, защото й пробиваше голям зъб и венците я боляха. Успокояваха я само определени неща.

Обичаше да дъвче силно — определено не смучеше — залъгалката „Хелоу, Кити“. Обичаше играта с катеренето по стълбите. И тази напевна японска песничка.

На Клои никога не й омръзваха нещата, които обичаше. Искаше да ги прави до безкрай и начаса ревваше с пълно гърло, ако не се подчиняха на заповедите й. Наоко и Клои идваха в къщата всеки ден през тази седмица. По свой си различен начин Джесика и Наоко бяха самотни. Сама по цял ден с Клои, Наоко жадуваше за компанията на друг възрастен, а присъствието на Наоко и Клои явно облекчаваше някаква дълбока рана у Джесика. Беше взаимноизгодно за всички. Наоко можеше да води разговор, различен от издаването на бебешки звуци. Джесика беше доволна да има компания в къщата, която бе потискащо тиха, докато съпругът й не се прибереше.

Джесика забавляваше Клои, докато Наоко й намачкваше храната — периодът с млякото беше надраснат и сега ядеше твърди храни, но намачкани на каша, пригодена за четирите й зъба. Джесика можеше да я преобува, къпеше я и я приспиваше. Само дето не можеше да й пее специалната песен. Но като че ли вече бе научила повечето думи.

Майго но,

майго но,

майго но, конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Котето не може да каже на полицая къде живее, нито как се казва — продължи Наоко. Силите на Клои бяха привършили почти в края на стълбището и тя заплака. — Само плаче.

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

 

Оучи о китемо уакаранаи,

намае о китемо уакаранаи.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу!

Наите бакари иру, конеко-чан.

Ину-но, омауари-сан

Конатте Шиматте.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

Клои възвърна силите си и пропълзя през последните две стъпала. Джесика я вдигна и я целуна силно по бузата. Както винаги нежната бебешка кожа я порази. Разтапящата сърцето ментовосвежа млечна мекота. Джесика взе Клои в скута си и Наоко седна до тях. Чувстваха се удобно в компанията си. Най-после се бяха сприятелили истински.

— Кажи ми какво означава — помоли Джесика.

— Ще се опитам — Наоко преведе песента с усмивка.

Загубило се, загубило се, горкото мило котенце.

Къде е домът ти?

Тя не знае къде е домът й.

Тя не знае къде е домът й.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу.

Плаче ли плаче.

Но кучето полицай също се е загубило.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

— Е, сигурно нещо се е загубило в превода — добави Наоко.

— Нищо подобно — възрази Джесика. — Не очаквах кучето също да се е загубило. Значи и двамата са се загубили — мъжът и жената.

— Е, кучето и котето.

— Песента е много хубава, Наоко.

Поседяха, без да изпитват необходимост да разговарят, като изчакваха Клои да си поеме дъх и да даде знак, че е готова да се върне в базовия лагер и да повтори опита си.

После Джесика сподели:

— Видях бебето си. Беше в малка белезникава торбичка. Съвсем миниатюрно, но истинско бебе. Казват, че още не било истинско бебе, но не е вярно. Тя беше истинско бебе — видях я. Сред многото кръв. Тя нямаше име. Дори не знам дали беше момиченце. Може да е било момченце. Не знам. Но вътре в мен имаше истинско бебе, а сега го няма и точно това не могат да разберат, когато говорят, че ще си имам друго и как трябва да го преодолея и да не го приемам толкова навътре — никога няма да имам това бебе. Това бебе го няма. Това не разбират. Лекарите, сестрите. Мислят, че плача за себе си. Не разбират, че плача за бебето, което никога няма да се роди. За това бебе.

Тя погледна Клои, която се мъчеше да се откопчи от прегръдката на майка си, ръмжеше, нетърпелива да се освободи. Готова отново да започне играта с изкачването на стълбите.

— Майкъл има любовница — внезапно изрече Наоко.

Само това можеше да предложи в замяна.

Джесика я зяпна.

— Как може да ти причинява това?

— Не на мен. На семейството си.

— Откъде разбра?

— Жената ми писа. Щях да ти покажа писмото, но го изхвърлих. Бременна е — горчиво се засмя тя. — Ако я видиш, ще речеш, че е твърде стара да ражда. Това е жената от работата им. Онази на бюрото до входа на автосалона.

Джесика беше виждала Джинджър и винаги й идваше наум, че някога трябва да е била хубавица.

— Той се кълне, че е приключило. Казва, че е напуснала фирмата. Кълне се в майка си, че повече няма да я види. Но как мога да му имам вяра?

Наоко вдигна детето и зарови лице във вратлето му. Джесика знаеше, че и тя вдишва този невероятен бебешки аромат, който спира дъха ти. Как можеше да има нещо толкова чисто и неопетнено?

— Не е лесно да си хванеш шапката, когато имаш дете — продължи Наоко. — Това е и нейният живот. Нейното семейство ще бъде разбито.

Джесика проследи как Наоко занесе Клои в подножието на стълбището и внимателно я спусна на килима. После се качи и пак седна. Клои се ухили, доволна от перспективата да изкатери стълбището без придружител.

— Няма страшно — рече Наоко. — Няма да падне. Вече може сама.

— Да — потвърди Клои и посочи майка си и Джесика с пръстче с размер на кибритена клечка. — Да.

Това беше първата й дума, единствената засега. Майкъл настояваше, че значи „татко“, но грешеше. Означаваше „виж“. Значеше „какво е това?“, също и „какъв странен живот“. Означаваше всичко и така щеше да е, додето Клои не научеше втората си дума.

— Какво ще правиш? — поинтересува се Джесика.

— Не знам — отвърна Наоко. — Майкъл казва, че е свършило, и аз искам да му вярвам, но мисля, че лъже. Мога да го помоля да напусне, но тогава Клои ще израсне без баща. Или мога да го оставя вкъщи и тогава ще знам, че живея с мъж, който предпочита да спи с друга. Или аз губя, или детето ми. Затова не знам какво да правя.

Двете седяха една до друга на стъпалото и когато детето започна изкачването си, запяха любимата му песен, Джесика колебливо, и наблюдаваха решителното изражение на Клои, а вечерният мрак ги обгръщаше.

Майго но,

майго но,

майго но, конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

Двете жени се засмяха, когато Клои допълзя до тях, ангелските й очи грееха, новите зъбчета проблясваха, беше неуморна в играта си.