Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (27)

Глава 27

Меган отиде да види доктор Лоуфорд — сякаш бяха минали години, не месеци. На колко години беше той? Петдесет, петдесет и няколко? Изглеждаше като възрастен мъж, като че ли болестите в този квартал бяха започнали да се просмукват в костите му.

— Започни частна практика — посъветва я, седнал на бюрото си в паузата между двама пациенти. — Махни се оттук и не се връщай никога.

Отначало тя си помисли, че се шегува. После осъзна, че изобщо не се шегува.

Миризмата му си бе същата — на цигари, примесени със сирене и сладка туршия. Някога тази миризма я отвращаваше, а сега осъзна, че й е липсвала. Той самият й липсваше с великодушието и мъдростта, които прикриваше с евтините си костюми и цигарен дим.

— Да започна частна практика? — попита невярващо. — Защо да го правя?

— Защото тук нищо не се е променило. — Той отпи глътка от кафеникавата течност в пластмасова чашка. — Пациентите са прекалено много. Лекарите не достигат. Времето не достига. Причините, поради които избяга, са причините да започнеш частна практика.

Страните на Меган пламнаха.

— Това ли направих? Избягах?

— Не те критикувам. Нито те виня. Тази кратуна щеше да те убие. — Кратуна беше лекарски жаргон за „вътре свети, но вкъщи няма никой“. — Имаш дете, за което трябва да мислиш сега. Но в крайна сметка причините, поради които избяга, са същите, поради които трябва да стоиш надалеч.

Никога не й беше хрумвало, че Лоуфорд ще я посъветва да работи в частния сектор. Частните лекари бяха мечтата на пациентите, които идваха в кабинетите. Все едно да спечелиш от лотарията — нещо, което един ден щяха да направят, за да избягат от опашките и кусурите на претовареното държавно здравеопазване. Ако лекарите си мечтаеха да започнат частна практика, никога не го бяха споменавали пред Меган. Щеше да е богохулство.

— Пак ще помагаш на хората — продължи Лоуфорд. — Знае ли човек? Може дори да помогнеш на повече хора. Какво добро правим за хората тук? Раздаваме антибиотици като бонбони. Теб никога не те е бивало в конвейерната медицина, нали? „Влезте. Довиждане.“ — Усмихна се при спомена за ентусиазираната стажантка Меган. — Ти винаги държеше да се отнасяш с тях като с човешки същества.

Лоуфорд започна да пише нещо върху кочана с рецепти, като че ли името и телефонният номер бяха лечението за оплакванията на Меган.

— Предлагам ти да опиташ късмета си като заместник на някоя лекарка в отпуск по майчинство. Много от блестящите докторки на Уимпъл Стрийт и Харли Стрийт си вземат тримесечен отпуск след раждането.

Меган взе листчето.

— Не искате да работя тук — изрече, като се опитваше да прикрие обидата си.

— Искам да си щастлива — възрази той с по-суров тон, за да прикрие нежността и чувствата в думите си, и тя си помисли: „Той е като мен.“ После Лоуфорд погледна часовника си и изпи наведнъж кафеникавата течност. — Време е да се залавям за работа.

Меган отривисто стисна дланта му. Всяка друга форма на физически контакт — прегръдка, целувка — би била немислима. После той я изпроводи делово от кабинета и извика следващия пациент. Меган искаше да му благодари, да му каже, че без него нямаше да придобие правоспособност; че дължи всичко на него. Само че Лоуфорд вече беше с гръб към нея и влизаше в кабинета след един старец, който едва пристъпяше.

Чакалнята беше пълна и сред множеството лица Меган забеляза, че някои й се усмихват. Една жена с малко дете, което се опитваше да се откопчи от желязната хватка на майка си, се изправи, за да я поздрави.

— Здравейте, докторе!

— Госпожо Съмър!

Жената гордо изпъчи корем. Сигурно беше в шестия месец.

— Чух, че сте заминала. Радвам се да ви видя отново. — Поглади корема си. — Можете да ми помогнете с бебето.

— Би било чудесно — каза Меган, преди да обясни, че се мести и само минава оттам. Госпожа Съмър изглеждаше съкрушена, но се усмихна храбро и й пожела всичко най-добро.

Тук имаше много свестни и добри хора. Госпожа Съмър. Дейзи. Боксьорът. И доктор Лоуфорд. Искаше й се да може да напусне „Съни Вю“ с чиста съвест, но тези лица я теглеха и тя си каза, че ги изоставя и бяга от всичко, в което някога е вярвала.

Не мога да спася тези хора. Ами в какво положение съм самата аз! Имам си достатъчно грижи с малкото ми момиченце.

Докато слизаше по стълбите, видя познато лице — на мъж, който се качваше нагоре. Уорън Марли срещна погледа й и в очите му прочете омраза и ярост.

Меган забързано пресече оживената улица през надути клаксони и изтича до раздрънкания „Пунто“ на Джесика, паркиран отсреща. Бързо се качи и погледна към задната седалка, където Попи и малката Уей спяха в столчетата си. Докато колата се отдалечаваше, видя Уорън Марли, който стоеше на стъпалата пред сградата, а трафикът между тях беше като широка река без брод.

Меган се сниши на седалката до сестра си, стиснала листчето от рецептурника, и повече не се обърна назад.

 

 

Сестрите й се препираха.

Кат ги чуваше от дневната, гласовете им се извисяваха и утихваха, говореха една през друга, докато тя слагаше Попи в спалното й чувалче.

Малката Уей лежеше до Попи, вече приготвена за спане, с натежали от съня клепачи, с трите си яркожълти залъгалки — една в устата и по една във всяко юмруче, които светеха в тъмното.

Докато наблюдаваше двете си племенници в своята спалня, я обзе чувство на топлина и радост. Сякаш малкото й семейство, разбито и така различно от другите семейства, най-после се обновяваше.

Кат сложи възглавници от двете страни на леглото, за да не се изтърколят децата и да не паднат, въпреки твърденията на сестрите й, че не е нужно и бебетата няма да отидат никъде със спалните си чувалчета.

Шепнеше успокоително, докато редеше възглавниците, казваше им, че всичко е наред, колко е хубаво в леглото и как е време да се наспят хубавичко, като се опитваше да отвлече вниманието им от накъсаните гласове на майките им откъм открехнатата врата.

— Но ти ми обеща, че ще я гледаш — казваше Меган и Кат си помисли, че говори като разглезената най-малка сестра, разгневена от несправедливостта на живота. — Обеща ми!

— Само че бойлерът отново се развали — обясни Джесика и тонът й беше наситен с потиснато негодувание и раздразнение, че се налага да обяснява очевидното. — В този апартамент нищо не работи като хората. Нямаме топла вода, нямаме парно и утре ще трябва да чакаме техника, стига да благоволи да се появи.

Нищо не се е променило, уморено си рече Кат. Колко пъти бе слушала как двете се джафкаха, докато бяха малки? Колко пъти беше влизала в ролята на посредник, миротворец, на по-голямата сестра? Само дето тогава Меган и Джесика се караха за извадения крак на Барбито или за измъкнатата глава на Кен, а сега имаха други теми за спор.

Всичко се променя. Кат сложи отново в дланта на малката Уей изпуснатата залъгалка, защото знаеше, че ще се разстрои, ако не я намери, когато се събуди. Всичко се променя. Виж само тези двете!

Децата вече спяха. Попи все още беше под нормата за възрастта си, но с източено тяло. Имаше структурата на Кат, само крака и ръце, различна от уютната закръгленост на Меган, от заоблените й форми. Също като Кат, Попи имаше малка глава и в сравнение с нея много деца на същата възраст изглеждаха като космонавти в скафандри.

Само че след уплахата от преждевременното й раждане и седмиците в интензивното отделение сега нямаше причини за безпокойство. Какво лошо, ако си останеше малко слабичка? Целият западен свят се мъчи да отслабне. Кат вече виждаше, че Попи ще порасне висока, стройна и красива. Като нея, само че по-хубава.

А малката Уей се приспособи по-добре, отколкото изобщо бяха очаквали. Все още имаше следи от несигурността от миналото й, като трите залъгалки през нощта и начина, по който подреждаше плюшените си маймуни, говорещите жаби и музикалните играчки — с някаква маниакална любов, която не беше присъща за толкова малко дете.

Но малката Уей беше будно, умно и щастливо дете, което с часове разглеждаше книжките си и гледаше в захлас Телетъбис на дивидито. Беше започнала да проявява привързаност — макар че целувките й бяха отредени само и единствено за Джесика — и се бе научила да плаче. Джесика и Паоло се бяха справили чудесно. Бяха накарали малката Уей да се почувства у дома.

— Кой е по-важен за теб? — настояваше Меган, която вече използваше непозволени удари под пояса — последното средство на най-малкото дете. — Техникът или племенницата ти?

— Това вече не е честно! — отвърна Джесика на ръба на сълзите. — След всичките седмици, които прекарах при нея, когато беше в кувьоза, а ти лежеше депресирана в стаята си. След цялото време, през което я гледах, докато ти беше на работа!

Кат си мислеше, че двете деца бяха много различни. Малката Уей имаше тъмни очи, които приличаха на разтопен шоколад, а очите на Попи бяха кристалносини като на баща й. Кожата на Попи беше много бяла, сякаш никога не е била огрявана от слънце, докато малката Уей имаше меден тен. Дори в съня си бяха различни — малката Уей спеше с ръце нагоре и обърната настрани глава, малък щангист, готов да извоюва мястото си в живота, докато Попи се свиваше като малка бледа запетайка в спалното си чувалче, с палец в устата, сякаш още усещаше липсата на майчината си утроба. Толкова различни във всичко, но за Кат нямаше проблем да приеме, че двете момичета са част от едно и също семейство.

— Не можеш да се разплакваш само защото си загубила спора — рече Меган с нотка на подигравателен триумф.

— Мислиш само за себе си — отвърна Джесика с разтреперан глас. — Типично за теб!

Кат почувства двойно ритане като напомняне „Не ме забравяй“. Погали корема си, остави спящите деца и се присъедини към сестрите си.

„Никога няма да те забравя.“

Като я видяха, Меган и Джесика млъкнаха.

— Какъв е проблемът? — попита.

Не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Когато стана на седемдесет и пет, пак ще разтървавам тези двете, които ще се дърлят коя е отмъкнала бастуна на другата или чий ред е да използва помощната проходилка.

Джесика и Меган не я поглеждаха в очите.

— Хайде де, изплюйте камъчето.

— Няма проблем — отговори Меган надменно и властно. Вече не съм ви бебето Меган!

Джесика обърна поглед към по-голямата си сестра.

— Утре Меган е на интервюта за работа — обясни тя. — На Харли Стрийт.

— На Уимпъл Стрийт — поправи я Меган и ядно я стрелна с очи. Това момиче никога не можеше да си държи устата затворена! — За свободни места по заместване.

— Още интервюта? — попита Кат. Знаеше, че сестра й вече бе ходила на поне дузина. Отговорът беше един и същ: няма достатъчно опит.

— Само да си пъхна крака през вратата, ще видят те — горчиво изрече Меган. — Но техникът на Джеси ще идва и тя не може да дойде да вземе Попи.

Кат виждаше разочарованието, което изгаряше най-малката й сестра. Годините, прекарани във вземане на изпити, отличничка на всеки клас и курс, а сега никой не се впечатляваше. Точно когато най-много се нуждаеше от одобрение.

А Джеси си имаше собствени проблеми. Въпреки че се стараеше да не го показва пред Паоло, новият им тесен апартамент изсмукваше силите й. Точно когато за първи път в живота си се сблъскваше с парични проблеми, живееше в жилище, което й правеше всичко напук. Беше запретнала ръкави, справи се със запушената тоалетна, протеклата пералня и капризите на праисторическата печка. Но липсата на парно и топла вода й дойдоха в повече.

— Аз ще взема Попи утре — предложи Кат без замисляне.

— Но нали утре ще ходиш на консултация? — възрази Джесика.

— За какво? — поинтересува се Меган. — Заради задържането на вода ли?

Кат кимна.

— Ще го отложа за другиден. Няма значение. За мен няма проблем да си остана вкъщи. И без това едва си обувам обувките. Краката ми са като след презокеански полет.

— Трябва да си спазваш часовете за консултация — рече Меган.

— Ще ги спазя. Когато си намериш работа и бойлерът на Джеси проработи.

Телефонът звънна. Кат бавно се придвижи през стаята, за да го вдигне, сякаш краката й не можеха повече да носят и нейната тежест, и бебето. Когато стигна до телефона, гласът на Рори вече звучеше по секретаря. Сконфузен и колеблив. От някогашното добро настроение и топлина нямаше и следа, но чия беше вината?

Тя не понечи да вдигне слушалката.

— Знам, че не ти е приятно да ти се обаждам… но искам да знаеш, че баща ти беше така любезен да ме покани на сватбата си… ще отида… освен ако ти не искаш… така че… е, това е всичко… надявам се всичко да е наред.

Когато гласът прекъсна, Кат срещна втренчените погледи на сестрите си. Хубавото лице на Джесика беше придобило измъчено изражение, Меган разбиращо клатеше глава.

— Какво? — попита Кат.

— Той е много свестен човек — каза Джесика.

— Недей да се мъчиш да се справиш с всичко сама — добави Меган.

Кат се изсмя.

— Кой го казва само!

— Точно така — изрече отбранително Меган. — Знам какво говоря. Трудно е да се справяш съвсем сама. — Тя погледна Джесика и омекна. — Знам, че не съм сама. Не и когато вие сте до мен. Но все пак… без баща. Без партньор.

— Какво друго ти оставаше? — каза Кат. — Не можеше да го оставиш да те тъпче. Ти не си такъв човек.

— Да, но вече не става дума само за мен. Съществува Попи. Все си казвам, че щом аз съм щастлива, детето също ще е щастливо. Повтарям си го, но не съм сигурна дали е вярно. Може би трябваше да проявя повече търпение, поне за известно време. Заради дъщеря ми. Заради нас двете. Останеш ли сама, разчиташ само на себе си.

— Ти постъпи правилно — увери я Кат. — Като го напусна и се върна.

Меган обаче вече не беше толкова малка, че да бъде сигурна в каквото и да било.

— Не знам дали постъпих правило, Кат. Очакваме мъжете да отговарят на представите ни. За романтика, сексуално, емоционално. Може би очакваме твърде много. Може би прекалено много мислим за себе си. Може би трябва да мислим за децата си.

— Искаш Попи да расте с такъв баща? — попита гневно Кат. — „Къде е татко? О, татко го няма, защото чука една шведска туристка.“

— Рори обаче е свестен — обади се Джесика.

— Светът е пълен със свестни мъже — отвърна Кат.

— Защо тогава не си намериш един?

Кат поклати невярващо глава и се отпусна тежко на дивана.

— Вие двете да ми давате съвети?! Не мога да повярвам.

— Просто си мисля, че трябва да се държим добре една с друга — каза Джесика. — Докато още имаме време.

— Когато тръгнеш отново на работа, не можеш да оставиш детето си на гордостта си — обади се Меган. — Или го оставяш при семейството си, или при непознати. Просто искам да кажа — ако можеш да го избегнеш, не оставай сама. Не се нагърбвай да бъдеш самотна майка само защото се страхуваш, че ще бъдеш изоставена отново.

Кат се замисли над думите й.

— В смисъл, както майка ми ме изостави?

— Не — нежно изрече Меган. — Както нашата майка ни изостави. И защо да не ти давам съвети? Вече не сме деца — добави тя с тъга. — Виж ни сега. Вече сме големи жени.

От другата стая се разнесе пронизителен детски плач. Малката Уей беше сънувала кошмар или по-вероятно бе изпуснала една от залъгалките.

— Аз ще отида. — Кат с мъка се вдигна на крака. — После ще забъркам нещо за ядене. Мисля, че в хладилника има макарони.

Меган и Джесика се спогледаха. Погледите им казваха: „Виж какво стори тя за нас.“ Без да се налага да си го припомнят една на друга, пред очите им изникна картината на изморената дванайсетгодишна Кат, която чистеше и оправяше след тях, за което никога нямаше да могат да й се отплатят. Затова Джесика отиде да успокои дъщеря си, а Меган накара Кат да полегне на дивана, като подложи възглавнички под главата и подутите й крака.

— Дръж краката си нависоко — каза й тя. — Така ще намалиш подуването.

Когато Джесика се върна, Меган взе поръчките им и се обади на местния тайвански ресторант. Сякаш се бяха върнали в детството си, хранеха се пред телевизора, от време на време избухваха в смях, без възрастни, които да им нареждат да се хранят на масата.

Без да кажат и дума, много след като децата бяха заспали, Меган и Джесика направиха чай, накараха я да се отпусне и с тези малки жестове се опитаха да й покажат, че поне сега не се налага тяхната голяма сестра да се прави на силна.