Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (19)

Глава 19

Когато Кат беше на дванайсет, Джеси на осем, а изтърсакът Меган — голямо четиригодишно момиченце, беше решено, че момичетата ще живеят с майка си.

Решението не беше взето от Оливия, нито от Джак, а еднолично от Кат, самостоятелно и без да се допита.

В годината, след като майка им ги напусна, положението вкъщи се бе влошило. Сигурно парите в домакинството не стигаха и баща им работеше през цялото време — макар че след години Кат виждаше как хората понякога използваха работата като претекст да не си бъдат вкъщи, затова може би проблемът не беше в парите.

Новата бавачка, тромава руса мома от Хамбург, не можеше да се справи с тях и не знаеше откъде да започне. А изведнъж и трите се нуждаеха от помощ.

Кат таеше силен гняв, който не можеше да обясни, Меган пак беше започнала да се напикава в леглото, а Джеси бе станала ревлива и все нареждаше, че иска всичко да бъде като преди. Кат също го искаше.

Консервирана храна, това си спомняше Кат от онзи период. Консервирана храна и стаен гняв.

В дванайсетгодишното си сърце Кат знаеше, че нещата никога няма да бъдат както преди. Не и след като мъжът в таксито дойде за майка им. Тя направи каквото можа.

Заведе ги да живеят с майка си.

Беше учудващо лесно. Кат вече беше усвоила до тънкост надменното безразличие, с което си служеше майка, им, когато говореше с прислугата, и бе уведомила втрещената бавачка, че всичко е уговорено и те заминават за „Сейнт Джон Ууд“ за неопределено време.

— Aber^[1] баща ти, Кат-кин…

— Баща ми е напълно в течение на плановете ни, уверявам те.

Момичетата развълнувано опаковаха чантите си, докато голямата руса мома се опита — неуспешно — да се свърже с Джак Джуъл. Взеха си само най-необходимото — пижами, четки за зъби, говорещата жаба за Меган, няколко Барбита и Кенове за Джеси, диска на Блонди за Кат. После отидоха на станцията на метрото, хванати за ръце, Кат и Джеси се редуваха да носят Меган, когато отказваше да ходи.

Когато се качиха на метрото, Джесика даде на голямата си сестра тайния си подарък — шепа пари от монополи. Кат го прие с благодарност и не каза на Джеси, че е малка глупачка. Отсега нататък щеше да се грижи много добре за сестрите си.

„Сейнт Джон Ууд“ представляваше съвсем друг свят, изобщо не приличаше на зеления им квартал. Имаше много чернокожи — години по-късно Кат осъзна, че сигурно са били там заради крикета в „Лордс“ — и всички имаха вид на милионери. Меган се препъна от някакъв боклук на улицата, който се оказа недопушена пура колкото кебапче.

Невероятно богаташки квартал на чернокожи. Такъв се стори на Кат. Сигурна беше, че тук ще са щастливи.

Илюзията й бе разбита, когато майка им отвори входната врата.

— Не съм такъв човек — не спираше да повтаря Оливия, като че ли Кат не я бе чула още първия път, докато се опитваше да се свърже с бившия си съпруг по телефона, а Джеси и Меган създаваха хаос в подредения апартамент, пречкаха се на прислужницата филипинка, която им се усмихвате съчувствено, както се стори на Кат — и пипаха различни вещи, които не бяха за пипане от лепкави пръстчета на момиченца. „Меган, не снимката ми с Роджър Мур!“ Кат с нарастващо отчаяние се опита да й обясни защо е добра идея да живеят при нея, като ходеше по петите на майка си из апартамента, а парите от монополи се сипеха от джобовете й.

— Ама аз мислех, че ще ни се зарадваш. Мислех си, че ще е хубаво да сме отново заедно. Мислех си…

— Мислела си тя! Мислиш твърде много, млада госпожице!

— Не искаш ли да живееш с децата си? Повечето майки…

Но Оливия бе обърнала гръб на най-голямата си дъщеря. Беше се свързала с Джак и сега говореше тихо, но гневно, настойчиво, сякаш бе убедена, че той е планирал това нашествие, за да създаде хаос в любовното й гнездо.

Когато затвори телефона, Оливия се обърна към Кат и детето не видя никаква нежност в нея, никакъв срам, нито любов.

Години по-късно Кат спокойно се връщаше към времето, когато бе дванайсетгодишна, стоеше в наетия апартамент на майка си, по-малките й сестри седяха притихнали на дивана, снимките на майка й с най-различни известни личности бяха в безопасност, прахосмукачката на прислужницата приглушено бръмчеше в някаква друга стая, а майка й говореше — докато ядно събираше парите от монополи от килима, — че детинските й надежди са абсурдни.

— Схващаш ли, Кат? Жената, която искаш да бъда — майката, която искаш да бъда… Аз не съм такъв човек.

И докато чакаше да дойде денят от цикъла й, когато щеше да разбере дали в нея расте бебе или не, започнаха да изплуват всички важни „ами ако“. Дали не е закъсняла? Не беше ли твърде голяма опасността от спонтанен аборт и увреждания? Дали Рори щеше да е щастлив, че е бременна, или щеше да се чувства хванат в капан? Но в едно нещо беше напълно сигурна.

Ако забременееше, никога нямаше да бъде като майка си. Щеше да е по-добра.

Може и да не бъде най-добрата майка на света — другата дата, потенциалният рожден ден на календара за следващата година я караше едновременно да тръпне и да примира от страх, толкова отдавна живееше сама — и може да не бъде особено добра майка. Беше видяла при най-малката си сестра, че безсънната, с петна от кърма реалност не съответстваше на очакваното.

Обаче знаеше, че никога няма да изостави живота, който създаваше. Никога нямаше да бъде толкова жестока, себична или студена.

Не съм такъв човек, помисли си Кат.

 

 

Там беше проблемът според Рори.

Някога жената е раждала от първия мъж в живота си. Но в днешно време бе по-вероятно да роди от последния мъж, когото срещне.

Ясно е защо раждането на дете от първия срещнат мъж може да причини най-различни проблеми, свързани предимно с нещата, които жената пропуска.

Образование. Кариера. Секс за забавление. Много секс с различни мъже. И онези безценни моменти, когато знаеш, че си млад, свободен и без грижи на този свят. Да гледаш изгрева на слънцето на плаж в Тайланд, да шофираш из Париж в отворена спортна кола, да се будиш от шума на вълните през отворения ти прозорец в Карибите… дори ако тази хипотетична жена никога не е правила тези неща, поне имаше възможността да го стори.

Но човек не може да сложи детско столче в отворена спортна кола. Просто не става.

Знаеше как детето променя живота ти. Майка му непрекъснато му го напомняше, когато се роди Джейк — животът вече не ти принадлежи.

Опитваше се да го окуражи. Но от устата й звучеше като доживотна присъда.

Така че не му представляваше трудност да разбере защо съвременните жени не искаха бебе от първия срещнат мъж. Но дали не прекаляваха? Ами проблемите, когато родят от последния срещнат мъж?

Късни първескини, така ги наричаха — жени, които заобикаляха първата си любов и бременността, колежанското си увлечение, романсите от почивките и офиса, клубове и барове. Жените, които се наслаждаваха на петнайсет години и повече свободен живот и си оставяха малко прозорче за бебе, мимолетните десет години на плодовитост.

Бяха завършили образованието си, имаха кариера и бяха се наслаждавали на много секс. А сега бяха готови за бебе, докато майката природа още им позволяваше.

Ала имаше един проблем — много от добрите мъже, да не говорим за най-подходящия, вече ги нямаше. Несъмнено последният мъж носеше риск, както и първият. Рори се притесняваше за късните първескини. Притесняваше се, че не са толкова умни, колкото си мислеха. Късните първескини бяха като хора, които се втурват да купуват подаръци в последния момент преди Коледа. Просто няма особено голям избор.

Ами самият той? Беше ли любовта на живота за Кат или просто някакъв мъж, който се бе оказал на пътя й? Така не биваше да създаваш нов живот. И все пак не знаеше как да й откаже, нито дали да сподели с нея съмненията си.

Не можеш да кажеш на жената, която обичаш, че не си сигурен дали искаш дете от нея.

Не беше естествено.

 

 

— Никоя не се чука като за последно както отегчената домакиня — разправяше Майкъл на Паоло. — Помисли си. Децата са пораснали или порастват. Старецът е заспал пред телевизора. И изведнъж тя си помисля: „Защо ли се лишавам? Ходя на фитнес. — Такова е мисленето й, нали? — Спазвам диетата на Аткинс. Млада съм още. Имам си своите нужди.“

— И тогава се появяваш ти — вметна Паоло.

— Да, появявам се аз — съгласи се Майкъл с натежал от примирение глас. В крайна сметка не беше устискал да държи ръцете си далече от Джинджър. В крайна сметка беше я върнал на работа за нещо повече от вдигане на телефона и изпращане на данъчни декларации по пощата. Майкъл, можеше да устои на всичко, освен на наемната работна ръка.

Брат ми, зависимият, рече си с тъга Паоло. Майкъл си мислеше, че се владее, но Паоло виждаше, че случаят отдавна не беше такъв. Пристрастяването беше взело връх. Паоло най-накрая проумя, че не преследването на забавление движеше Майкъл. Беше преследване на нещо ново, на жена, която не беше съпругата му.

Забавлението нямаше нищо общо.

Паоло знаеше, че Майкъл и Джинджър се измъкваха по-рано от работа и отскачаха до близкия „Хилтън“, като закъсненията им вкъщи биваха оправдавани с тежкия трафик, довършване на нещо спешно в работата или изобщо не даваха обяснения.

Паоло се чувстваше потиснат, когато си помислеше как се съвокупляват в стерилната бизнесобстановка, с малките пакетчета чай и кафе, пренебрегнатата дъска за гладене на панталони, завряна нелепо в ъгъла, табелката „Не безпокойте“, която държеше камериерката далеч. Паоло можеше да усети вината и разкаянието на брат си, но то беше погребано под дебел слой от старото му мъжкарско перчене.

Майкъл си въобразяваше, че ще му се размине.

— Хубавото при омъжените жени е, че накрая все пак трябва да се приберат — обясняваше Майкъл. — Не са като самотните птици, които искат да останеш, да си говорите за чувства и да излизате на вечеря. Омъжената жена трябва бързо да бяга към къщи.

На Паоло му беше омръзнало да слуша за сексуалните подвизи на брат си. Имаше период, когато с нетърпение очакваше разказите за приключенията на Майкъл, които винаги бяха обвити в някаква лична философия, начин да погледнеш на вселената.

Но тогава бяха момчета, преди клетвите, които бяха дали на сватбите си. А сега му беше писнало. Щом Майкъл иска да си съсипва живота — негова воля. Паоло искаше само да продава коли. Искаше големите клечки от Сити да идват с тлъстите си шестцифрени премии и да обсъждат с него колата на своите мечти — Ферари „Пининфарина“. Бизнесът обаче беше в застой, през повечето дни в автосалона отекваха само гласовете на двамата братя и никой не идваше да разглежда предлаганите коли.

— В Хонконг има автомобилно изложение — каза Паоло. — Братя Барези са поканени от тяхното Министерство на търговията. Два самолетни билета бизнескласа. Хотел.

Паоло подаде на брат си брошура на гланцова хартия. На обложката се извисяваха силуетите на хонконгските небостъргачи зад модела F1 на Ферари за следващата година. От капака примамливо се усмихваше красива азиатка с къса пола.

— Видях го — отвърна Майкъл. — Да. Доста голямо събитие.

— Мислех си да взема Джесика. Ако можеш да се справиш без мен. Добре ще й се отрази да се махне за седмица-две. Това ще ми е вместо годишната отпуска.

— Давай, братле. Тук и без това е мъртвило. Ще се оправя.

Паоло кимна. Беше решено. Тръгна да се обръща, после изведнъж се спря. Трябваше да направи последен опит да спре тази лудост. Преди да е станало твърде късно.

— Внимавай заради дъщеря си, Майк. Знам, че я обичаш. Знам, че искаш да бъдеш мъж на място.

— Не искам да бъда мъж на място. Аз съм мъж на място.

— Но ако изгубиш Наоко, ще изгубиш всичко. Не може да не го знаеш. Брака си. Дъщеря си. Семейството си. Нали не искаш да става така?

Майкъл гледаше Джинджър в стъклената й кутийка. Кой би си помислил, че е в състояние да се чука като за последно в „Хилтън“? И то преди вечеря! Паоло видя как брат му трепна, като че ли тези разговори му причиняваха физическа болка.

— Не мога да се въздържа, Паоло.

— Разбира се, че можеш!

Майкъл поклати глава.

— Мислиш си, че си сложил точка, щом се влюбиш. Или когато се ожениш. Или когато станеш баща. Но той никога не престава — този глад. — Майкъл го погледна тъжно с изражение на братска привързаност. — Според теб светът се върти около бебетата. Мислиш си, че това е най-важното. Къде ти! Желанието движи света. Чукането. Винаги да чукаш някоя нова жена. Това е играта. Да го искаш. Желанието. Наречи го както щеш. Бебетата са само остатъчен продукт.

— Не и за мен. Не и за моята жена.

Майкъл поклати глава.

— Според теб жените са по-различни? Същите са като нас. Това е голямата тайна. Жените са като нас. Не подминават удоволствието, щом могат. Никоя друга не се чука както отегчената съпруга и майка. — Майкъл се замисли и се загледа в срещуположния край на празния автосалон. — Освен, предполагам, ако не си женен за нея.

 

 

Попи се усмихна на Джесика.

Победоносна усмивка, широка, с оголени венци, малко несигурна в ъгълчетата, но определено предназначена за леля й. За подсилване на изпълнението зарита с крака, като че ли се опитваше да плува по гръб в креватчето.

— Познава ме, нали? — попита Джесика. — Започва да ме разпознава!

— Виж я ти малката лигла! — Меган разтърка очи, за да прогони сънливостта. — Самото очарование и доброта в присъствието на леля си.

— О, не е лигла! — Джесика се надвеси над креватчето и гушна племенницата си. Бебето загука от удоволствие. — Ангелче ми е тя!

— Ангелчето не спря да реве половината нощ. Вдигна такава врява, че съседът отдолу наду диска на Фифти Сент. Но не се е родил още рапър, който да се мери с Попи.

Бебето метна на майка си безразличен поглед. Кърк влезе в стаята, бършейки мократа си коса с кърпа.

— Трябва да се махнем от този апартамент — каза му Меган.

— Напълно съм съгласен.

— Как е тя? — попита Джесика, вдигна Попи да я огледа по-добре и я погали по стърчащата коса.

— Колики — отвърна Меган.

— Колики? Среща се при конете.

Меган кимна.

— При конете и бебетата. Пищи сякаш е дошъл краят на света. После заспива, но ти вече си се разсънила. И когато най-после започнеш да се унасяш, отново започва да плаче с цяло гърло.

Джесика замълча, въздържа се. Тя люлееше Попи на ръце и бебето гукаше от удоволствие. После каза:

— Щастливка си да я имаш, Меган.

— Знам, Джес — усмихна се насила Меган. Искаше да покаже любовта, която изпитваше към бебето си. Ала това бе само част от историята и искаше сестра й да разбере, че не всичко е розово, когато имаш дете. — Знам, че съм щастливка, но никога не съм предполагала, че човек може да бъде толкова уморен.

Меган отиде в кухнята и се върна с два биберона залъгалки с форма на животински муцуни. Едната представляваше усмихната меча муцуна, а другата тигър, който се облизва.

— Ако пак надуе гайдата и не спира, пъхни някоя от тези в бездънната й паст.

— Залъгалки? — Не можа да повярва Джесика, сякаш Меган беше извадила две цигари марихуана. — Ти не си ли против залъгалките? Мислех, че бебетата се пристрастяват към тях и са вредни за зъбите.

Меган се засмя.

— Бях против храненето с шише. Бях против залъгалките. Бях против това да тичаш всеки път, когато бебето заплаче. После родих Попи и знаеш ли какво се промени? Всичко! Добрите намерения, образователните книги за бебета, дълбоките ми убеждения относно кърменето отидоха на боклука. Това са глупости, Джес. До едно. Просто трябва да се справиш някак. Трябва да оцелееш.

Меган положи длан върху яйцеподобната главичка на бебето. Попи се сгуши в прегръдките на Джесика и студено отвърна лице от майка си.

— Истинско бебе — изрече Меган и отдръпна ръка. — Истински свят.

 

 

Най-приятната част в обучението по гмуркане на новаци бе, когато човекът за първи път изплуваше на повърхността.

Малък процент от начинаещите се паникьосваха — сваляха си маската и се бореха да си поемат въздух, сякаш бяха ексхумирани от някакъв клаустрофобичен влажен гроб, — но повечето бяха възхитени. Не спираха да възхваляват възторжено изобилието от морска флора и фауна, фосфоресциращите цветове на коралите, усещането за летене, до което се доближаваше плуването под вода.

Там долу се криеше друг свят — по-добър, по-свободен — и повечето хора се влюбваха в него от пръв поглед. Това усещане липсваше в новата му работа. Седем сутрини в седмицата Кърк водеше курс по гмуркане за начинаещи в един басейн на една частна къща в „Батърси“. В „Батърси“ всичко бе различно.

Нямаше риби, нито корали, нито чувството за безкрайно пространство, сред което лежаха останките на катастрофирали преди векове кораби, по-високи планини от Еверест и по-големи водопади от Ниагара.

Само малка синя кутийка, пълна със силно хлорирана вода, където млади жени и мъже — повечето бяха на двайсет-трийсет години и се готвеха за ваканционните си забавления в Индийския океан, Карибите или Червено море — се мъчеха да се задържат под водата и да научат основите на гмуркането.

В задната стаичка на магазина за леководолазна екипировка на Еджуеър Роуд ориентираше курсистите в необходимата теория, за да получат свидетелството си за гмуркане, което бе равносилно да се опитваш да обясниш магията.

Заплащането не беше голямо. В този занаят беше така. Правиш го от любов. Но любовта не може да ти плати наема, затова в следобедите Кърк се качваше на колелото, което не беше негово, и доставяше сандвичи и кафе в Ситито, докато не станеше време да се прибере и да смени Джесика.

Меган знаеше за работата му в „Батърси“. Обаче не й каза за втората си работа с доставката на закуски за брокерите, банкерите и застрахователните агенти. Не й каза, защото искаше тя да се гордее с него. Както той се гордееше с нея.

Меган беше всичко, което искаше. Попи също — красиво дете — и той беше сигурен, че безкрайният плач щеше да престане все някой ден и всичко щеше да се оправи.

Само че животът в Лондон — сивите улици, намръщените лица, желанието да избягаш, дори и у хора, които не мечтаят да живеят на друго място… Не така си представяше живота си.

Секс, сън, слънце, истинско гмуркане — тези любими занимания някак си бяха оставени в миналото. И той се чудеше. Наистина се питаше.

Колко можеш да пожертваш за човека, когото обичаш, и да продължиш да го обичаш?

 

 

Джесика буташе количката на Попи през мръсните многолюдни улици и си мислеше, че повечето от майките тук изглеждаха напълно изтощени.

Състарени без време. С петносани дрехи, които не биха приели дори в „Оксфам“^[2]. Мазни неподдържани коси. Съсипани до крайност. Напомняха й на някого. Шокира се, когато осъзна, че й напомняха на Меган.

Но у сестра й го нямаше гнева. Тези жени бяха ядосани на света, на децата си — какъв език използваха само, когато малчуганите се застояваха на щанда за сладки неща! Подхождаше по-скоро на моряци в отпуск на брега, отколкото на млади майки, които пазаруваха с децата си. Ядосани бяха и на самата Джесика, която непохватно насочваше модерната триколесна количка на Попи през тълпите от млади майки в „Хакни“ и тяхното врещящо, хленчещо, зле облечено и с мръсни муцунки потомство.

— О, скъпа, гледай си проклетите колела! — каза една, без да си прави труда да вади цигарата между устните си. — Едва не ми прегази краката!

— Извинете! — рече Джесика и се усмихна вежливо.

Със стройната си фигура, безупречни дрехи, незабележим грим и ненатрапчива любезност Джесика нямаше нищо общо с крещящите и безвкусно облечени кобили за разплод от „Съни Вю“. И все пак знаеше, че я вземат за една от тях, и сърцето й се изпълваше с радост.

Млада майка, запътила се към парка да разходи бебето на свеж въздух, навън сред света със собствената си кръв и плът.