Катрин Каултър
В пропастта (8)

7.

Отдавна не се бях чувствал толкова глупаво — откакто в час по английска литература в гимназията госпожа Зиглер ми обясни, че „Брулени хълмове“ не е престижен лондонски квартал.

Зяпнах Лора Скот и най-сетне промълвих:

— Били сте с Джили и Пол във вторник вечерта?

— Да, беше нещо като събиране или поне така го обясниха. Налагаше се да си тръгна по-рано, така че не знам какво е станало после.

— И кои бяха на събирането?

— Ами само Пол, Джили и аз. Разбрах, че чакали и други по-късно. Аз си тръгнах сравнително рано. Разбирате ли, котаракът ми Гръбстър е болен. Бързах да се прибера да му дам хапчето. Но това не е важно. Кажете ми за Джили. Какво й се е случило? Ще се оправи ли?

— В кома е. Никой не знае точно какви са шансовете й да се възстанови.

— Но какво е станало?

— Поршето й излетяло над скалите, паднало от петнадесет метра височина във водата. Един полицай успял да измъкне Джили. Наскоро ми каза, че сте я предали. Какво е имала предвид?

Тя поклати глава и косата й заплашително се приближи до чинията.

— Какво странно нещо е казала! Затова ли дойдохте да ме видите? Да откриете дали по някакъв начин не съм предала сестра ви? Представа нямам за какво става дума. Наистина не знам. — Изведнъж застана съвършено неподвижна, загледана в чинията. — Просто няма логика. Тя беше отличен шофьор. Не мога да повярвам. Когато я видях за последен път, се смееше. Някой да не я е принудил да полети от скалата? Нещастен случай ли е? Да не би някой да я е блъснал?

Дори на мен, ченгето, не ми беше хрумвала възможността някой да я е принудил да изхвърчи от скалата. Защо Лора изказа това предположение?

— Не. Изхвърчала от скалата на петнадесетина километра северно от Едгертън, точно преди отклонението за магистрала 101. Дори има вероятност да е опит за самоубийство.

— Как е оцеляла?

— Патрулиращ полицай видял как колата излита над скалата и успял да измъкне Джили, преди да се удави. Всички са единодушни, че е истинско чудо.

Лора Скот се надигна и погледна чиниите, все още пълни с тайландска храна. Поклати глава и пъхна ръка в чантата си. Извади петдесетдоларова банкнота от дебел портфейл и я пусна до купичката със супа. Без да вдига очи към мен, отбеляза:

— Винаги караше прекалено бързо, постоянно натискаше клаксона и крещеше. Обичала опасностите, така ми е казвала. Твърдеше, че да караш порше със сто и петдесет километра в час е все едно да летиш, но без да ти се налага да слагаш парашут. Джили не би се опитала да се самоубие. Вероятно е загубила контрол над проклетото порше. Искам да я видя. В Талшон ли казахте, че е?

— Да, там е. — Изправих се и застанах до нея. Леко докоснах рамото й. — Преди да отидете, където и да е, кажете ми истината, Лора: имали ли сте връзка с Пол?

Погледна ме все едно съм си изгубил ума.

— Не — отвърна тя. — Разбира се, че не бях спала с Пол. Това са глупости.

Дадох си сметка, че ръката ми все още е върху рамото й. Не я отместих. Не исках да губя контакта с нея.

— Пол твърди, че сте му била любовница допреди месец. После сте скъсали. А Джили ми каза, че сте я предали.

Тя отблъсна ръката ми. За миг си помислих, че ще ме удари, но тя се въздържа.

— Не, не съм спала с Пол. Лъже. Защо — не знам. А що се отнася до твърдението на Джили, че съм я предала — представа нямам какво е имала предвид.

— Защо Пол ще лъже?

— Питайте него, по дяволите! Отивам да видя Джили.

— Ще ви откарам.

— Не — сряза ме тя. — И без това направихте прекалено много.

Не можех да повярвам. Лора беше тук, до Форд. Виждах я така ясно, както виждах и Форд. Не допусках, че е онази предателка Лора. Но именно тя беше. Стоеше и аз я виждах. Каза нещо на Форд. Какво му говореше?

Почувствах как ме полазват тръпки, как нещо се надига в гърлото ми. Започваше да ме обзема страх, а същевременно не усещах нищо. Сега вече се бях откъснала от нея и тя не можеше да ме нарани. Приближи ме, повтаряйки многократно името ми. Защо продължавах да изпитвам такъв силен страх?

Исках да изкрещя, че ще я убия, но не можех. Защо, за Бога, е тук при мен? Това не биваше да се случва. Отдавна вече трябваше да си е тръгнала и от нея да е останал само глупав спомен. Докато говореше на Форд, протегна ръка да ме докосне. Не издържах.

— Очите й са отворени. Погледни. Очите й са отворени!

— Обикновено са отворени — отвърна брат ми. — Не означава нищо.

Усетих пръстите й да докосват рамото ми. Бяха студени като смъртта.

Изпищях.

Обърнах се така светкавично, че едва не паднах. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите. В следващия миг се озовах до Джили и крещях през рамо:

— Лора, повикай сестрите! Бързо! И лекарите. Господи! Хайде, върви!

Прегърнах Джили и силно я притиснах към себе си — опитвах се да я укротя: тя се гърчеше, мяташе глава наляво-надясно и пищеше — болезнени вопли, все едно някой я измъчва. Бързо се изтощи и се сгуши в мен. Много нежно я положих обратно върху възглавниците.

— Джили — прошепнах аз и се наведох да я целуна по носа, — не си затваряй очите. Продължавай да ме гледаш. Не заспивай отново. Може и да не се събудиш отново. Джили, трябва да се задържиш будна. Разбираш ли ме?

— Да, чувам те, Форд — отвърна тя.

Гласът й бе пресипнал, крехък, толкова тих, че почти не я чувах.

Погалих я по бузата, прокарах пръсти през косата й. Чувствах я жива, крепка, върнала се при мен.

— Добре. — Наведох се още повече. — Чуй ме, Джили. Четири дни беше в кома. Сега излезе от нея. Вече всичко ще бъде наред. Джили, дръж си очите отворени. Примигни. Точно така. Да, това е добре. Добре ли ме виждаш?

— Да, Форд. Толкова се радвам, че си тук.

С мозъка й всичко беше наред — не се съмнявах. Джили се беше върнала. В очите й се четеше интелигентност и тя не откъсваше поглед от мен. Налагаше се да се задържи в действителността и го постигаше.

— Само ти все още ме наричаш Форд — бъбрех аз и я целунах по бузата.

— За мен никога не си бил Мак. Много съм жадна.

Бързо налях вода в малка чаша от гарафата на шкафчето до нея и я поднесох към устните й. Избърсах стеклите по брадичката й капки. Прочисти си гърлото, преглътна няколко пъти и заговори:

— Когато за пръв път те видях да влизаш през вратата, не повярвах на очите си. За разлика от всички останали ти беше истински. Беше чудесно да си тук. Чувствах се така самотна.

Не се изненадах, че ме е видяла, че е чувала думите ми, че е различавала изражението ми. Всъщност дори да беше казала какво съм закусвал и че го е вкусвала заедно с мен, нито за миг нямаше да се усъмня, че говори истината.

— Бил съм истински ли? За разлика от другите? Какво имаш предвид?

— О, да — увери ме тя и се усмихна. — Беше съвсем истински. А другите не бяха. Всички други, които влизаха тук, представляваха бели сенки, но не и ти, Форд. Не и ти. Ти беше тук. Докосваше ръката ми и усещах топлина. Благодаря ти.

Не се изненадах, но все пак се учудих дали след бомбения атентат в Тунис не съм превъртял. Да осъществя контакт със сестра си все едно съм медиум? Как ли биха го коментирали профайлърите на ФБР?

Дочух викове и шум от тичащи хора. Две сестри и лекар се втурнаха едновременно през прага. Едва не се изсмях, като се сетих за сцени от „Тримата глупаци“.

После нещата се развиха твърде бързо.

 

 

Доктор Сам Куотс — със старомодни черни мустачки и плешива глава — сподели:

— Ще направим още изследвания, но видът й сега ми дава почти пълно основания да твърдя, че се е измъкнала без физически и умствени увреждания. — Макар че се опитваше да не го показва, ясно долавях колко е доволен. Същото важеше и за сестрите. Суетяха се наоколо, кимаха, усмихваха се, готови да запеят. Доктор Куотс продължи, жестикулирайки: — Истинско чудо е, господин Макдугъл. Не мога да го определя по друг начин. Чудо и ние всички станахме свидетели. Виждал съм подобно пълно възстановяване след свръхдоза наркотик, но не и след травма на главата. Бях започнал да се опасявам, че няма да се събуди.

Протегна ръка и аз я поех. Изпитвах благодарност към всички. Стаята на Джили се напълни с хора. Маги и Пол бяха пристигнали преди петнадесет минути. Видях как доктор Куотс се ръкува с Пол. Кимна на Лора Скот, а на Маги каза:

— Шерифе, предлагам вече всички да се прибирате. Госпожа Бартлет ще спи непробудно до сутринта. Хайде — вървете си.

— Ами ако не се събуди? — притесних се аз. Джили пак затвори очи и главата й клюмна.

— Не се тревожете — успокои ме доктор Куотс. — Имайте ми доверие. Комата е като кошмара. Измъкнеш ли се от нея — приключила е. Понякога остават спомени от комата или от кошмара, но самото състояние рядко се повтаря.

Маги се намеси:

— Грешиш, доктор Куотс. Кошмарите понякога се връщат.

Той сви рамене.

— Добре, ще помисля за друго сравнение.

— Все пак новината е чудесна — увери го тя и отново стисна ръката му. — Защо не дойдеш с мен вкъщи, Лора? Доста е късно.

— Не, благодаря, шерифе. Трябва да дам лекарството на котката, а и утре съм на работа.

Тя пристъпи към Пол и аз се запитах дали ще го удари. Обаче Лора го изгледа за миг смръщено и направи крачка назад. Наблюдавах я как излиза от стаята. Тръгнах след нея. Подхвърлих на лекаря:

— Ей сега ще се върна.

Изчаках да се отдалечим достатъчно от другите, за да не ни чуват, и хванах Лора за ръката. Придърпах я до прозореца.

— Каза, че не си спала с Пол. Или си забележителна актриса и лъжкиня, или наистина не спиш с него.

— Когато се налага, съм прилична актриса и лъжкиня. Още веднъж, Мак: не съм спала с Пол. Не мога да си представя да спя с Пол.

Вярвах й, а това пораждаше нови въпроси.

— Попитай Пол.

— Непременно.

С усилия успях да се откъсна от нея. Спрях при друг прозорец и погледнах облачното небе. В далечния край на паркинга листата на дърветата шумоляха. Беше излязъл вятър. Навън бе дяволски тъмно.

Чух я да идва към мен. Усещах я до себе си. Вибрираше от жизненост. Запитах се каква ли е, ако я докосна; истински да я докосна.

— Лека нощ, Мак. Радвам се, че Джили се събуди. — Леко ме погали по бузата, обърна се и тръгна. Гледах я как отваря вратата и минава покрай болничния персонал, който беше в почивка, и неколцина късни посетители. Не се сдържах. Тръгнах след нея и протегнах ръка да я спра, но тя внезапно се обърна:

— От шефката разбрах, че си от ФБР. Важно федерално ченге. Тук си, за да помогнеш да се изясни какво се е случило през онази нощ с Джили. Попитай я. Разбери какво е станало. А после, моля те, ми кажи. И помисли дали да не ми повярваш за Пол. Всъщност, ако трябва да съм откровена, единственият мъж, когото съм срещнала през последната година и с когото бих обмислила дали да не легна, си ти. Лека нощ. Гръбстър си чака хапчетата. Нолан вероятно вече е изтръгнал пръчките от клетката.

— От доста време гълта тези хапчета — подхвърлих аз.

— А, вече сме и ветеринари, така ли? Зарежи, Мак. Утре ще дойда да видя Джили.

— Пол защо не ти е съобщил какво е станало с Джили?

— Не знам — отвърна тя, без да се обръща и без да спира. — Попитай го. Той е твоят проклет зет. Не го ли познаваш добре?

Оставих я да си тръгне. Какво друго да направя? Гледах я как върви към колата с наведена глава и отпуснато рамене, без да ми хвърли последен поглед. Стоях насред паркинга, зяпнал след нея, докато тойотата й не мина през входа и не изчезна в нощта.

Заварих Пол в стаята на Джили — седеше до нея на леглото и държеше ръката й.

— Бих искал да е будна — обади се той. — Така все едно пак е в кома, пак е изчезнала. Не ме интересува какви ги приказва доктор Куотс. Според мен никой не знае много за такива случаи. Защо не ги спря, Мак?

— Имаше ужасно главоболие, Пол. Не очакваха да заспи толкова бързо, но доктор Куотс не вижда нищо тревожно. Доколкото съм запознат, ще дойдат да й бият инжекция към три сутринта.

— Да — промърмори Пол, загледан в мен. — Поне ти трябва да си наясно с тези работи. Колко прекара във военната болница в Бетезда? Две седмици? Три?

— Колкото и да е било, беше прекалено дълго за мен — отвърнах аз, макар да знаех точно: осемнадесет дни и осем часа. — Не обичам да мисля за това. Джили вече излезе от комата, Пол. Всичко ще бъде наред. — Изглеждаше така мъчително изпълнен с надежда, че поставих ръка върху рамото му и го стиснах. — Джили отново е при нас. Ще ни каже какво точно се е случило. Всичко свърши, Пол.

Щеше да заплаче всеки момент. Не се осмелих да му поискам обяснение за Лора.

— И ти изглеждаш уморен, Мак. Дълъг ден беше. Прекалено много се претоварваш. Защо не позволиш на тукашните лекари да те прегледат?

Отказах и изпратих Пол да си върви. Имаше вид на човек, готов да се строполи от изтощение. Ще го притисна за Лора утре. Исках да разбера за проклетото събиране във вторник вечерта — същата нощ, когато Джили беше катастрофирала.

Осъзнах обаче, че точно сега не искам да знам каквото и да било повече. Нямаше никакво значение какво са ми казали Пол и Лора. Никакво. Джили щеше да живее. Единствено заради нея бях тук.

От умора чак очите ме боляха, но бях прекалено напрегнат, за да заспя. Започнах да се разхождам по болничните коридори и надничах през прозорците на стаите. Прескочих само моргата. Винаги ми е трудно да се справям с моргата, а в момента ми беше направо невъзможно.

Малко след един часа се върнах в стаята на Джили. Седнах при шкафа пред прозореца, извадих бележника си и започнах да пиша. Записах какво ми бяха казали различни хора, записах някои въпроси, които не преставаха да ме тормозят.

Оставих химикалката и поклатих глава. Въпросите сякаш бяха извадени от сапунена опера. Спеше ли Джили с друг? Коя всъщност е Лора Скот?

Отбелязах и един последен: Джили излезе от комата. Какво, по дяволите, правя тук?

В два часа сестра ми се събуди; бях полусънен и изпитвах остра болка в ребрата, защото се бях изтегнал неудобно на стол до леглото й. Държах я за ръка.

— Форд?

Гласът й прозвуча напрегнато. Заговори пак и разбрах, че осъзна колко е немощен; постара се сега да му придаде сила.

— Форд?

Усмихнах й се широко; не знаех дали всъщност ме вижда, защото в стаята бе твърде тъмно. В далечния ъгъл едва мъждукаше лампа. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и аз виждах съвсем ясно.

— Здравей, Джили.

Стиснах й ръката, наведох се и я целунах по челото.

— Остана при мен, така ли?

— Да. Пол щеше да припадне от умора, затова го пратих да си върви. Да извикам ли сестрата?

— О, не. Просто искам да полежа тук, да съм жива и да започна да го усещам. Главоболието ми е изчезнало. Чувствам се малко отпаднала, това е всичко.

Дадох й да пие вода и прокарах пръсти по гладката й буза.

— Бях с теб, Джили. Бях с теб, когато падна от скалата и потъна във водата. Усетих удара. — Тя нищо не каза. Мълчеше и чакаше. — Аз самият бях в болница, помниш ли?

Кимна и промълви:

— Бомбената експлозия в Тунис.

— Точно така. Сънят ми, или видението, или каквото е, беше доста реалистичен. Събудих се и не можех да дишам. Изплаши ме до смърт, Джили. Само не разбирам как се свърза с мен. Как успя да влезеш в контакт със съзнанието ми? Мислеше ли си за мен тогава?

Тя поклати глава.

— Вече ми го разказа, Форд. Още първия път, когато дойде да ме видиш, те чух ясно. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, разбира се. Би било глупаво да не ти вярвам — нали бях с теб в поршето и заедно излетяхме от проклетата скала.

— Много е объркващо, Форд.

— Джили, хайде сега ми кажи истината: за Лора ли мислеше?

Стори ми се, че ще припадне. Пребледня силно, едва дишаше и мяташе глава върху възглавницата.

— Ти я доведе тук. Тя беше с теб. Видях я така ясно, както през цялото време виждах теб. Никой друг, Форд. Само теб. А после се яви и Лора — видя я съвсем ясно до теб. И започнах да пищя…

— И докато пищеше, излезе от комата — добавих аз бавно, без да откъсвам очи от лицето й. — Видяла си Лора и не си понесла присъствието й. Това те събуди. Тя ли те извади от комата?

Не знаех дали ще ми отговори, но в следващия миг тя прошепна:

— Трябваше да се махна от нея. Само това знам. Не вярвах, че е тук. Защо беше с нея?

„Само истината“ — повторих си аз. Но каква бе истината? Имаше толкова много лъжи. Как да разгранича истината? С нея обаче можех да споделя всичко.

— Снощи, докато ти държах ръката, заспах.

— Знам. Видях те.

— Ще поговорим още за това по-късно. Събудих се внезапно и те чух да казваш, че Лора те е предала. Вчера на обяд попитах Пол за Лора; споделих как си ми разказала за нея. Отне известно време, но най-после — след като потвърди съществуването й — призна за връзката си с нея. Добави, че бил скъсал и тя не е важна. Изненада се, че знаеш за нея. Но аз бях сигурен, че поне си чувала името й. Исках да я видя и отидох до обществената библиотека в Салем.

Изведнъж дишането на Джили се затрудни. Едва си поемаше въздух.

— Форд, повярвай ми и стой далеч от нея. Много е опасна.

А аз си помислих: „Никога не съм срещал по-малко опасен човек.“ Какво ставаше?

— Спала ли е с Пол?

Джили поклати глава. Беше страшно бледа; уплаших се да не припадне. После кимна. Какво означаваше това; да или не, или просто пак бе объркана? Във всеки случай беше уморена и разстроена. Не настоях повече. Потупах ръката й и я завих. Изправих се и изпитах болка в цялото тяло.

— Изтощена си. Много е късно. Ще те оставя да си починеш малко. Отивам да извикам сестрата.

За миг останах загледан в нея — умората я побеждаваше и я унасяше в забрава. Сестрата щеше да почака. Всичките ми въпроси щяха да почакат. Тя се нуждаеше от сън. Извърнах се — сестра Химел стоеше на прага.

— Не се безпокой — няма да я събуждам. Това искаше да ми кажеш, нали?

Кимнах. Влезе в стаята. Харесвах нисичката, набита сестра Химел. Държеше се мило с мен и с Джили. И сестра Химел като Мидж би ми донесла бира.

— Тя спи, господин Макдугъл — отбеляза сестра Химел тихо, придърпвайки одеялото до брадичката на Джили. — Добре е. Пулсът и кръвното й са нормални. Господи, колко е хубаво да видиш такова възстановяване. Съвсем скоро ще бъде на крака. А сега е време и ти да идеш да легнеш. Изглеждаш уморен.

— Така е. Малко почивка ще ми се отрази добре.

Знаех колко е права, но Джил имаше да ми казва толкова много неща. Е, ще почакат. Би било глупаво пак да се докарам до безпомощност. Приятелите ми никога нямаше да ми го простят. Чувах Куинлан, друг агент от ФБР, да ме нарича със строгия си глас „парцал“. Двадесет минути по-късно свих по алеята към къщата на Пол и Джили. Съблякох се и само по боксерки се пъхнах в леглото.

Сънувах, че съм сервитьор в нощен клуб: с бяла кърпа през ръката държах табла с питиета, но не си спомнях кой ги е поръчал. Ходех из някакво широко помещение, гледах, търсех и започвах да се безпокоя. Имаше десетки маси — все кръгли — и посетители, насядали около тях. И Джили беше там. Танцуваше между масите. Правеше го като професионалистка. Хората подсвиркваха и ръкопляскаха. Беше чисто гола, само с черни лачени обувки с високи токчета. Мъж, чието лице не виждах, определено се опитваше да я хване. Държеше дълга пелерина и я подаваше към нея.

Събудих се в девет сутринта. Не бях спал така дълбоко отпреди взрива в Тунис. За пръв път се почувствах почти нормално. Протегнах се, раздвижих се и докато се бръснех, дори се усмихнах на себе си. Слава Богу, цветът на лицето ми вече не приличаше на престояла овесена каша.

Пол не беше в къщата. Предположих, че е при Джили. Щях да разговарям с него в болницата.

След половин час и аз бях там.