Катрин Каултър
В пропастта (1)

Пролог

Едгертън, Орегон

Черната нощ беше спокойна и тиха. Разнасяше се само мекото жужене на новия двигател на поршето. Тя обаче чуваше кроткия, хленчещ глас — пак я умоляваше с тих, дълбок шепот. Напоследък въобще не я оставяше на мира.

Наоколо нямаше никого — Джили шофираше сама по крайбрежната магистрала. До нея се плискаше океанът, но тъй като нямаше луна, приличаше на огромна черна пустош. Поршето, чувствително и към най-незначителното помръдване на пръстите й, леко зави наляво — към скалата, към безкрайната шир от черна вода долу.

Гласът на Лора започна да хленчи в съзнанието й, ставаше по-висок, изпълваше я. На Джили й се прииска да се пръсне.

— Млъкни!

В миг писъкът на Джили изпълни колата. Гласът й прозвуча остро и грозно. Въобще не приличаше на Лориния — на загубило се, хлипащо безутешно дете. Само смъртта щеше да донесе спокойствие. Гласът на Лора отново закънтя в главата й. Джили сграбчи волана и се загледа право напред; молеше се за себе си, настояваше този звук да млъкне, Лора да се махне.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, престани. Остави ме на мира. Моля те.

Ала Лора не спираше. Вече не беше дете, което говори със сладък, но изпълнен с ужас глас. Сега бе самата тя — този път ядосана; устата й изричаше мръсни думи; заливаше я с гняв и слюнки, които Джили усещаше в гърлото си. Заудря с юмруци по волана: силно, по-силно, ритмично, за да принуди злобния глас да изчезне. Отвори прозореца и се наведе навън, та вятърът да развее косите й, очите да я засмъдят и да се насълзят. Изкрещя в нощта:

— Накарай го да спре!

Той спря. Внезапно.

Джили си пое дълбоко въздух и прибра глава в купето. Вятърът кръжеше из колата и тя поглъщаше глътка след глътка студения въздух. Имаше великолепен вкус. Всичко приключи. Слава Богу, най-после замлъкна. Вдигна глава, огледа се и се запита къде ли е. Струваше й се, че шофира от часове, но часовникът на таблото показваше едва полунощ. Отсъстваше от къщи половин час.

Непрекъснато чуваше непоносими нашепвания и писъци. Но сега настъпи тишина — дълбока и пълна тишина.

Джили започна да брои: „Едно, две, три…“. Никакви ругатни, никакъв шепот, никакви молби на малко дете, нищо. Само нейното дишане и тихото жужене на колата. Отметна глава и затвори очи, наслаждавайки се на тишината. Поднови броенето: „Четири, пет, шест…“. Блажена тишина.

„Седем, осем…“. Нежно, изключително нежно, като далечно шумолене на листа, което постепенно се приближава, приближава… Не, не шумолене, а нашепване. Лора отново се обаждаше, молеше да не умре; молеше, умоляваше и се кълнеше, че не е искала да спи с него, но така се случило; той бил причината да се случи. Джили обаче не й вярваше.

— Моля те, спри, спри, спри!

Джили се опитваше да заглуши другия глас.

Лора започна да крещи, че Джили била истерична кучка, глупачка и нямала представа какво е. Джили натисна педала на газта. Поршето се стрелна напред. Вдигна сто, сто и десет, сто и двадесет. Пътят правеше завой. Държеше колата точно по средата на платното. Започна да пее. Лора се разкрещя по-високо и тя запя по-силно. Сто двадесет и пет, сто и тридесет.

— Разкарай се. По дяволите, разкарай се!

Кокалчетата на пръстите й побеляха, главата й бе сведена във волана, главата й бе сведена — почти докосваше ръба. От вибрациите на двигателя крещящият глас на Лора се изпълваше с мощ.

Сто и четиридесет.

Джили видя острия завой. Лора извика, че скоро, съвсем скоро, отново ще бъдат заедно; нямала търпение да хване Джили и тогава щели да видят кой ще победи.

Джили изпищя — дали от Лора, или от вида на скалата, спускаща се петнадесет метра: там, долу във водата бяха натрупани черни каменни отломъци? Поршето прелетя през парапета от солидно дърво и железа, набра скорост и се устреми към огромната празна черна пустош.

Още един писък раздра тишината, преди поршето да потъне в спокойната черна вода. Не се чу почти никакъв шум — само бързо спускане. Колата потъна, а водите отново се затвориха и придобиха вида си отпреди секунди.

И остана само черната нощ заедно със спокойствието и тишината.