Катрин Каултър
В пропастта (21)

20.

Знаех, че съм буден, защото се чух да стена. Не усещах обаче никаква болка. Лора повтаряше името ми нескончаемо.

— Мак, не го прави! Моля те, моля те, Мак. Спри! Събуди се.

Отворих очи и се вторачих в Лориното лице под мен.

— О, слава Богу, буден си. Мак, престани!

За миг не разбрах за какво говори. Какво да спра?

— Мак, моля те. Махни се. Престани, Мак.

Не, не изпитвах никаква болка, а усещах силно напрежение. Това ме разтърсваше. Нищо не разбирах.

— Мак, събуди се!

Бях върху нея. И двамата бяхме голи, аз бях между краката й. Всеки миг да се изпразня в нея. Изпитвах невероятна похот — едва ли щях да се овладея.

— Лора. Господи, Лора.

— Мак, спри се!

— За Бога, няма да мога.

Дишах учестено; положих усилия да забавя движението на тялото си. Потребността да се изпразня в нея ме убиваше. Стегнах мускули и изкрещях. Нямаше да я изнасиля. Не! И въобще не разбирах откъде тази потребност да го сторя. Тя ме привличаше неустоимо да не спирам действията си, да продължавам; отново извиках, опитах се да възвърна съзнанието си, волята. Усещах тялото й до своето и се усъмних в способността си да се въздържа.

Погледнах към нея — по бузите й се стичаха сълзи.

— НЕ! — изкрещях с отметната назад глава.

Отместих се от нея и се стоварих на дървения под. Лежах задъхан, ругаех, а потребността да я обладая обземаше цялото ми тяло.

— Мак… — Гласът й сякаш идваше от много далеч, а знаех, че лежи до мен. — Добре ли си?

В гласа й вече не се долавяше страх, а само облекчение. Обърнах се към нея. Гледаше ме и се усмихваше. Именно тогава видях, че ръцете й са завързани над главата, а краката й са разтворени с въжета на глезените. Тя беше абсолютно безпомощна. А аз — не. Не бях и съвсем гол. Бях с маратонки и риза.

Поемах си дълбоко дъх; вдишвах и издишвах и отчаяно се стараех да проясня ума си.

Посегнах да я докосна, но се възпрях. Още не бях достатъчно овладян.

По бузите й се виждаха сълзи. Не можех да го понеса. Именно тогава я докоснах и избърсах сълзите й с пръст.

— Съжалявам, Лора. Какво стана?

— Упоиха ни.

Направих грешката да погледна надолу към тялото й. Стиснах зъби и се претърколих настрана. Все още бях възбуден. Скочих, грабнах дрехите си от пода и бързо навлякох гащетата и панталоните.

Сега, облечен, се почувствах по-нормално. „Пребори се — повтарях си аз. — Пребори се.“

Коленичих до нея. Широко разтворените й крака бяха привързани към малки халки на пода.

— Съжалявам — промърморих. — Господи, колко съжалявам! Не си давах сметка… Не знаех…

— Не ти ме върза, Мак. Добре съм. Успя да спреш.

Ръцете ми трепереха. Отне ми време да развържа китките и глезените й. Тя бавно събра крака и седна. Търкаше китките си.

— Благодаря ти, Мак.

— Къде са дрехите ти?

— Не знам.

Свалих ризата си и й я подадох. Докато я гледах как я облича и закопчава, мозъкът ми някак натежа. Потребността да я обладая постепенно намаляваше. Успявах да се контролирам.

Стана и отиде до тясното легло в ъгъла на малката стая, където се намирахме. Ризата ми стигаше до средата на бедрата й. Седна на леглото и продължи да разтърква китките си.

Седнах до нея. Не възнамерявах да я докосна. Опасявах се да не изгубя отново контрол.

— Какво стана? Къде сме?

— Не знам испански и не разбрах какво говорят. Ти започна да се пробуждаш, но още беше гроги. Видях ги как ти сложиха инжекция.

Тя неволно потрепери.

Притиснах я силно към себе си.

— Победихме ги — промълвих аз и разтърках гърба й. — И двамата вече сме добре.

Облегната на рамото ми, тя отбеляза:

— За тях всичко е игра. Искаха да се позабавляват. Взеха ми дрехите и ме завързаха; сложиха те отгоре ми като жребец върху кобила. Навряха лицето ти между краката ми. Дръпнаха те оттам, но се заливаха от смях. После единият, вероятно главатарят, каза нещо и ни оставиха сами.

Тя отново заплака. Целунах я по косата и продължих да я галя по гърба.

— Всичко е наред — уверих я аз.

— Само защото се съвзе достатъчно, за да разбереш какво правиш. Страхувах се, че няма да спреш. Господи, Мак, беше ужасно.

Била е завързана, гола, безпомощна. За миг затворих очи, зашеметен от цялата чудовищност. Ако не бях успял да се спра, то…

— Искали са да те изнасиля ли?

— Очевидно. Странно, но фактът, че си ти, а не съзнаваш какво вършиш, правеше нещата още по-лоши. Ти не беше моят Мак, а някакъв непознат, на когото не му пука коя съм. Различаваше аромата ми, възприемаше ме като жена и това ти стигаше. Лекарството — опиат започваше да действа.

— Лекарството — промълвих аз бавно. — Влияе на секса, нали помниш какво ми каза?

— Да. Вероятно именно това сме търсили. Приложили са ти го, за да видят как ще ти въздейства.

Идеше ми да ги убия. Бяха ни третирали като опитни животни, за да проверят ефекта от опиата.

— Сигурно са ти вкарали много повече от необходимото човек да се отдаде на секс.

— Нищо чудно. И все пак чувството не беше най-приятното нещо на света. — Усетих я как се усмихва. Стиснах я за рамото. — Нараниха ли те?

— Нямам такова усещане. Представа нямам обаче колко време съм била в безсъзнание. Дадоха ми да дишам амоняк. А когато те сложиха отгоре ми, напълно се свестих. Господи, Мак, какъв кошмар! Не можех да направя нищо, а ти не беше на себе си. После забелязах как се съвземаш — тогава започнах да ти говоря и накрая ти си възвърна контрола.

— Имаш ли престава къде сме?

— Не. Главата ми се избистри преди около час. Зная обаче, че е нощ. Според часовника ми е малко след десет.

Малката стая нямаше прозорци. Беше почти квадратна, четири метра, с едно-единствено легло, стар парцалив килим, тоалетна и мивка в далечния ъгъл.

— Метнаха ледената киселина в къщата някъде около осем вечерта — напомних аз.

— Но колко време е минало? Часове? Дни? Не знам, Мак. Но ще ти кажа едно: ако в момента разполагам с пистолета си, кълна ти се — ще прострелям първия мъж, който си подаде главата през вратата. Просто не ми се вярва, че го направиха. А и как само се смееха.

— Колко бяха?

— Трима. После онзи, когото смятам за главатар, влезе и ги накара да се ометат. — Помълча и добави: — Всички говореха испански. Едва ли се намираме в Орегон.

— Вероятно сме в Мексико — предположих аз.

— Възможно е. Или в Колумбия. Помниш ли как преди няколко години измъчваха и убиха в Мексико агент от ОБН? Случаят остана без последствия.

Отдалечих я малко от себе си.

— Слушай, Лора. Не мисли за това. С нищо няма да ни помогне. Виждала ли си Шерлок или Савидж?

Тя поклати глава.

— Събудих се и бях сама. Когато ме вкараха в тази стая, беше празна. Нямам представа къде са те държали, но двама буквално те довлякоха тук. Беше в унес. Хвърлиха те върху леглото и ти сложиха инжекцията. Пет минути по-късно те поставиха върху мен. Те са животни.

— Какво ли щеше да стане, ако не се бях овладял? Ако съдя как се чувствах, или щях да продължа, докато умра, или въздействието на опиата най-после щеше да свърши. Дали пък не са искали да видят именно това? Питам се дали са организирали залагане?

Тя се отдръпна от мен.

— Но ти успя да се спреш, Мак.

Целунах я по устата. Пригладих косата й, прокарах леко палец по веждите.

— В някакъв момент осъзнах, че си ти. Обичам те, Лора. Няма начин да те нараня.

— Е, тогава хайде да се справим с тази каша и да се оженим. Става ли, Мак?

Не ми се вярваше, че трябваше да стана на двадесет и девет години, за да намеря тази жена. Целунах я по върха на носа.

— Точно в тази последователност.

Погледнах малките халки на дървения под. И друг път ли са го правили? Водят жена, редуват се и дяволски се забавляват? Опиатът си го биваше. Продължавах да съм възбуден.

Погледнах Лора. Косите й обрамчваха лицето й и падаха свободно дълги и лъскави. Не вярвах на очите си.

— Сресали са те, така ли?

— Да — отвърна тя, без да ме поглежда. — Дори нещо повече. Изкъпаха ме, измиха косата ми и ме напарфюмираха. Те наблюдаваха, а две жени свършиха работата. Жените не говореха английски. После ме доведоха тук. Останах с впечатлението, че са го правили и преди с други жени.

Придърпах я отново плътно към себе си и този път наистина долових аромат на мускус. Изпитах желание. Не от най-силните, но не исках отново да се подлагам на изпитание.

— Жаден съм — обявих аз.

При известно разстояние помежду ни нещата бяха по-лесни. Отидох до мивката. Беше напукана и ръждясала — съперничеше по възраст на килима пред леглото. Водата обаче потече хладна и бистра. Измих си лицето. Ароматът на Лора изчезна. Тежестта в главата ми започна да намалява. Можех да мисля за повече от едно нещо, да различавам повече от едно възприятие. Но ме бе обзело единствено желанието да ги убия. Знаех, че не бива да е така.

Лора се изправи.

— Отдалечи се, защото опиатът пак ти подейства ли?

— Да, но сега е по-добре. Не се притеснявай за мен. — Поклатих глава и промълвих: — Не. Забрави каквото ти казах. Ако започна да те гледам странно или да говоря странно — въобще нещо, което не е в реда на нещата — бързо се отдалечи от мен. Ако не можеш — халосай ме по главата. Брани се. Чуваш ли ме?

Тя дълго изучава лицето ми, после кимна. Когато пристъпи към мен, заобиколих, за да стигна до леглото. Докато плискаше лицето си с вода, подхвърлих:

— Трябва да измислим начин да се измъкнем от тази проклета стая.

Огледахме помещението: имаше една-единствена врата, беше без прозорци.

— Дали ще ни нахранят? — Изпитвах страхотен глад, а стомахът ми се беше свил на топка. Не това обаче имах предвид. — Ако ни донесат храна, ще имаме възможност да се измъкнем.

Нахраниха ни десет минути по-късно. Просто вратата се отключи, много бързо се отвори и се появи момче с две големи чинии в кльощавите си ръце. Зад него застана мъж с готов за стрелба автомат АК–47. Не пристъпи навътре — остана на прага, насочил оръжието към корема ми, през цялото време нащрек и готов.

Дори не чух кога затвориха и заключиха вратата. Очите ми не се откъсваха от храната: купчина царевични питки, боб, парчета говеждо с картофи, пълнени чушки и лук. Бях толкова гладен, че ми се стори едно от най-вкусните неща, които някога съм ял.

Оставиха и кана със студена вода. Изпихме я цялата, защото чушките бяха страшно лютиви. Лора погледна празните чинии и отбеляза:

— Надявам се да не ни прилошее след това натъпкване.

— Перспективата не е особено добра — съгласих се аз; сетих се как преди две години се дехидратирах и свалих пет килограма, след като ометох всичката риба, която бях наловил. — Един тип с автомат АК–47. Според мен трябва да застанем до вратата, та ако пак се появи сам, да сме в позиция да го повалим.

Лора кимна.

— Разполагаме с тънка възглавница и одеяло, но ще ги наглася под чаршафа. Дано в първия миг се подведат, че спим в леглото.

Направихме го и отстъпихме да видим резултата.

— Не е особено обнадеждаващо, но горещо се надявам да изиграе ролята си — казах аз. — Къде ще застанеш?

Аз застанах откъм дръжката, а Лора — зад вратата. Беше свалила тежкия порцеланов капак от казанчето и го притискаше към гърдите си.

— Сигурно се досещат, че няма да бездействаме — напомни тя. — Ще очакват да предприемем нещо. Възможно е дори в момента да ни наблюдават.

И на мен ми бе хрумнало същото. Започнах да оглеждам стаичката сантиметър по сантиметър. Не открих нищо, което дори бегло да напомня за обектив на камера или шпионка. Отново седнах.

— Моля се на Бога Шерлок и Савидж да са добре.

— Може докато говорим, Шерлок да седи на пода, притиснала капак на казанче към гърдите си.

Чакахме. Мина много време. Заспахме. На следващото утро се събудихме рано. Часовникът ми показваше шест и половина.

Точно в седем ги чухме да идват.