Катрин Каултър
В пропастта (20)

19.

Хванати за ръце, с Лора наблюдавахме как слънцето се потапя в океана. Вечерта беше мека, духаше лек ветрец. Вървяхме по скалите, но спирахме на всеки две-три крачки, за да се целунем или да поговорим.

— Прав си — отбеляза тя, обгърнала врата ми с ръце.

— Този път за кое по-точно?

Целунах я, докато остана без дъх. Най-сетне успя да се отдръпне.

— Днес разговаряхме с почти всички. Ти предизвика Тарчър. Притисна Пол и той се затвори в лабораторията. Не знам какво още да предприемем. Ако нямаш по-добра идея, време е да се обадя на шефа си и да извикаме хората от ОБН.

Савидж бе съгласен с нея. Аз — също. Поразяваше ме как така, след като се бях запознал с Лора преди по-малко от седмица, знаех, че е честна и — бях готов да се обзаложа — предана. За по-малко от седмица бях абсолютно наясно относно желанието си да не се разделям с нея.

Не откъсвах поглед от Лора. Носеше маратонки „Найк“ тесни джинси, широка бяла риза. Шнола прикрепяше косите й. Беше си сложила коралово червило и никакъв друг грим. Но почти изтрих червилото с целувките си. Погледнах устните й и приех за въпрос на чест да премахна и малкото останало червило по тях. Хванах я за рамото и я спрях. Погледнахме океана, проследихме полета на няколко гларуса, които кръжаха и търсеха нещо за вечеря във водите. Беше мирно и спокойно; долавяше се дъхът на солена вода.

— Хайде да поседнем — предложих аз. Намерихме три удобни камъка на три метра от ръба на скалите. — Говори ми.

— Искаш да ти кажа колко сексапилен изглеждаш ли?

— Да, но това ще почака. Разкажи ми за себе си, Лора.

— Няма нищо необичайно в детството ми, Мак. Живях доста нормално. Израснах в Такома, Вашингтон. Майка ми и баща ми бяха привързани към мен и по-големия ми брат. Като дете свирех на кларнет. Имах страхотна техника, но нещо не ми достигаше и никога нямаше да стигна смайващи върхове. Веднъж в гимназията мама ми каза, че съм хубавичка, но същото не важи за звуците, които излизат от кларнета ми. Заминах за колежа в Бостън; отказах се от кларнет — музикалният свят не загуби — и завърших психология. Винаги ми се е искало да съм ченге. По-големият ми брат Алън е детектив в отдел „Убийства“ в Сиатъл. И татко беше ченге. Вече е покойник. Мама живее близо до брат ми и семейството му в Сиатъл.

Вятърът, усилил се през последните пет минути, измъкна няколко кичура и ги разпиля по лицето й. Наблюдавах как залязващото слънце хвърля сенки върху лицето й.

В следващия миг един куршум се заби в камъка на сантиметри от ръката й. Тя ме погледна изумена, докато я сграбчвах, за да я съборя на земята. Свихме се зад камъните. Е представляваха кой знае какво укритие, но не разполагахме с друго.

Последваха още два изстрела — единият куршум се заби в земята до нас и разпръсна пясък и камъчета. Сграбчих главата на Лора и я притиснах към пръстта. Надявах се, че прикривам останалата част от нея с тялото си.

Наведох се към ухото й:

— По дяволите, на десет метра сме от къщурката, а няма и храст за прикритие.

Разнесе се нов изстрел. И този куршум се заби в земята до нас. Притиснах я по-плътно под себе си.

Погледнах към къщурката през празното пространство и забелязах, че входната врата леко се отваря.

— Шерлок, Савидж — извиках аз. — Стойте вътре. Извикайте ченгетата.

Поне шест куршума бяха изстреляни към къщата. Тези изстрели дойдоха отдясно, близо до скалите. Извъртях се, измъкнах своя ЗИГ, подпрях се на лакът и стрелях в тази посока. Чух крясък.

Усмихнах се.

— Не е за чудене, ако съм уцелил някое от копелетата. Сега са наясно, че сме въоръжени и няма да се втурнат към нас. Сигурно са чули как извиках на Шерлок и Савидж да се обадят на полицията за подкрепление. Стегни се, Лора. Мисли за мен като за бронирана жилетка.

Лицето й бе покрито с пръст. Тя изплю част от нея.

— Господи, това е невероятно. Какви хора биха нападнали федерални агенти?

Сега вече лежах наполовина върху нея. Последвах нови три изстрела, но насочени към къщурката. Не се изненадах да чуя ответен огън оттам. Не се лъжех: последва нов крясък от болка. Шерлок и Савидж бяха уцелили някого. Колко бяха?

Последва тишина. Дори гларусите мълчаха. Лора започна да се измъква изпод мен.

— Не. — Хванах я за рамото. — Не мърдай засега. Изчакай още няколко минути. — После се провикнах: — Савидж, обади ли се?

В отговор той извика:

— Ченгетата ще бъдат тук след три минути.

Нещо в тона му обаче не ми хареса; нещо не звучеше както трябва.

Погледнах към небето. Поне още петнадесет минути щеше да има светлина. С Лора разполагахме с три камъка за прикритие. Чудесно, няма що.

Тя отново се размърда, за да се настани по-удобно, и попита:

— Колко са?

— Не знам. Поне трима. Възможно е двама да са ранени. Сега ще изчакаме Шерлок и Савидж. Не вярвам да продължи дълго.

Стояхме неподвижно в продължение на две минути. Лора отново изплю малко пръст.

Вратата на къщата се отвори. Чух Савидж да вика:

— Хайде, Мак. Тичайте!

Хукнахме приведени — бягахме на зигзаг, както ни бяха учили, а Шерлок и Савидж ни прикриваха. Изстреляха поне по един пълнител. Чуха се три-четири изстрела от нападателите ни, но въобще не стигнаха близо до нас. И пак настъпи тишина.

Буквално натиках Лора през вратата, обърнах се и стрелях няколко пъти, докато Шерлок и Савидж отстъпваха с гръб към къщата. Затръшнах вратата, приклекнах, обърнах се и видях, че двете жени се смеят.

— Браво на вас двамата — обяви Лора, прегърнала Савидж. — Наистина спасихте кожите ни.

„Е — помислих си аз, зяпнал жените. — Всеки реагира различно, когато стрелят по него.“ Проверих тясното прозорче към скалите. Нищо. Дръпнах плътно завесите. Застанал до другия прозорец, Савидж кимна и съобщи:

— Никой не се вижда в тази посока.

После се загледа в съпругата си и Лора. Лицето на Лора беше мръсно, а почти цялата й коса се бе измъкнала от шнолата. Шерлок й се хилеше насреща като малоумна.

— Имаш пръст в ухото — заяви и я извади.

— На кого се обади Савидж? — попитах аз.

Той също дръпна завесите.

— Прерязали са телефонния кабел, Мак. Тук сме сами и няма никакви изгледи за помощ.

— По дяволите! — възнегодувах аз. — Тези типове си ги бива. — Отидох в кухнята да проверя задната врата. Върнах се с две бири, останали във всекидневната. Погледнах Лора и Шерлок; разбрах, че в никакъв случай няма да отстъпят. Извадих монета от джоба си. — Казвай, Шерлок — подканих я аз.

Няма справедливост. Двете отпиха от бирите без никакво чувство за вина.

— Доста са дръзки — обяви Савидж, който чистеше оръжието си до прозореца. — Не са най-добрите стрелци, но в момента се изживяват насериозно.

— Моля те, кажи ми, че в колата под наем има клетъчен телефон, Дилън — обади се Шерлок.

— Щях, ако отговаряше на истината — отвърна Савидж.

— Доста е потискащо — прецени Шерлок. — Ще ми се да не бях изпила бирата толкова бързо.

Проверих резето и напъхах облегалката на стола по-плътно под дръжката на вратата.

— Когато се стъмни, трябва да се измъкнем оттук — промърморих аз.

— Вече е достатъчно тъмно — отбеляза Лора. — Всички тръгваме още сега. Да се опитаме да стигнем до твоята кола, Мак. Сигурно ще успеем да избягаме.

Видях я как хапе долната си устна и гледа към Савидж, който засега мълчеше. Най-накрая той се обади:

— Съгласен съм. От половин час не сме чули нищо. Ако искаха да ни убият, щяха да продължат да стрелят. Да, хайде да се опитаме да се измъкнем от тук.

Предпазливо отворих входната врата. Изчаках, измъкнах се навън, погледнах към скалите и бавно направих дъга със своя ЗИГ към терена наоколо. Над водата висеше пълна луна, но пред лицето й не спираха да пробягват тъмни облаци. Нощта се очертаваше, слава Богу, благословено тъмна. Изчаках луната отново да се скрие и приведен изтичах до форда. Савидж, Шерлок и Лора ме следваха по петите.

Двете жени вече се намираха вътре, залегнали на задната седалка, а Савидж — на мястото до шофьора. Завъртя ключа в стартера. Нищо не последва. Опитах отново и се отказах.

— Някой е изключил запалването — обявих аз.

— Направили са го доста тихо — констатира Савидж. — Хайде да се връщаме вътре. Ще ви прикривам.

Докато тичахме обратно, никой не се опита да ни застреля. И четиримата се озовахме пак в къщата. Залостихме здраво входната врата. Савидж подхвърли:

— Интересно. Намираме се в Америка, а на практика сме откъснати, също както си бил ти в Северна Африка, Мак.

Сетих се за деня, когато си помислих, че е настъпил сетния ми час. Ала тогава се оказа, че наблизо има помощ.

Лора поклати глава — чертите й бяха изострени.

— Трябваше само аз да съм тук. Няма значение, че и вие сте ченгета. Тази задача не е ваша. Вие сте невинни свидетели. Съжалявам, че ви забърках.

— Взех решението заедно с теб — напомних й аз. — Невинните свидетели са Шерлок и Савидж.

— Престани, Мак — сряза ме Савидж.

— Кафе — предложи Шерлок. — И без това ще трябва да започнем да варим кафе и да изчакаме шерифката да дойде. Нали има вероятност да намине?

— Не ми се вярва да ни оставят да седим и да дремем тук цяла нощ, Шерлок — обади се Савидж. — Рано или късно ще ни нападнат.

— Интересно как стреляха по нас поне десетина пъти, Лора, а не ни уцелиха. Не е ли странно?

— Да не би поради някаква причина да не ни искат мъртви? — промърмори Савидж; черните му вежди се бяха стрелнали нагоре.

— Знае ли човек? — промълвих аз.

В следващия миг стъклата на трите прозореца в предната част на къщата се разбиха и ни посипаха с парчета стъкло и плат от завесата. На пода паднаха тежки метални цилиндри и се затъркаляха. Издаваха високи съскащи звуци, а от тях излизаха облаци тежък дим. Димът беше задушаващ и горчив — направо изгаряше дробовете.

Не разполагахме с никакво време. Погледнах Лора, зяпнала един от сивите цилиндри, който не преставаше да бълва дим на два метра от нея.

— Ледена киселина е — обяви тя. — Страшно съжалявам. Страшно.

Исках да й кажа, че вината не е нейна. Отворих уста, нагълтах част от киселината и изпитах усещането, че езикът ми ще пламне. Идеше ми да изкрещя от болка, но гърлото ми гореше. Губех сили — чувството беше много странно. Започвах да изпитвам студ, устните ми се вдървиха, зъбите ми тракаха. Именно затова я наричат ледена киселина. Смразява те, преди да те повали.

Преди да затворя очи видях Савидж да притиска Шерлок към себе си. Лора лежеше на пода със свити към брадичката колене. Не мърдаше. Направих опит да стигна до нея. В следващия миг не я виждах. Клепачите ми замръзнаха, а от очите ми потекоха сълзи и като ледени ручейчета се плъзгаха по бузите ми. Исках да кажа на Савидж, че трябва да се измъкнем от тук.

В следващия миг вече не усещах нищо.