Катрин Каултър
В пропастта (30)

29.

— Добре го направи, Лора — похвалих я аз.

Тя остави брена обратно върху корема си.

— Уж бяхме сами, а в следващия миг той се появи. Отвлякохте му вниманието и ми дадохте шанса, от който се нуждаех.

Взехме оръжието му и трите блокчета шоколад от джоба на панталоните му. Савидж нахлузи нови ботуши.

— Стават ми — обяви той. — А този носи и вода.

Аз се обадих:

— Изстрелът може и да е привлякъл нечие внимание. Редно е със Савидж да огледаме наоколо. Няма да се бавим повече от десетина минути.

— Вървете. Нищо няма да ни се случи.

Двамата със Савидж тръгнахме натам, откъдето бяха дошли негодниците. Зелена боа бе увила поне три пъти дърво, покрай което току-що бяхме минали. Усетих да ме побиват ледени тръпки.

— По тези места има прекалено много живи твари. Трябва да си отваряш очите на четири, да се оглеждаш наляво-надясно, нагоре и надолу. Всичко е толкова диво — въобще не контролираме нещата.

— Ако Лора не бе взела мачетето — отбеляза Савидж, — въобще нямаше да сме тук.

Проследих полета на алена птица — червените й пера преливаха на гърба в жълти и сини. Кацна върху клонка на метър от нас и се залюля. Запитах се какво ли би си помислил Нолан за тази неземна птица.

— Ако имаше пътеки, щеше да е по-лесно — промърмори Савидж. — Наоколо няма никого. Да се връщаме.

Едва се дишаше от горещина. Влагата беше убийствена. Ризите ни бяха вмирисани от пот.

— Все още е сутрин — отбеляза Савидж. — Нямам търпение да разбера колко по-горещо ще стане следобед. Виж проклетата почва — направо е като глина. Не бих искал да завали дъжд. Възможно ли е да не сме в дъждовния период?

Засмя се и поклати глава.

— Още няма десет — обадих се аз, — но не можем да останем тук. Как мислиш — ако носим Шерлок, Лора и всичките ни запаси, ще извървим ли триста метра, преди да припаднем под някое дърво?

— Най-много толкова — съгласи се Савидж. — Ако се налага да използваме мачетето, за да си пробиваме път, едва ли ще изминем повече от километър за цял ден.

— Все пак е по-добре, че жените са повалени, а не ние. Представям си как Лора би се опитала да ме носи.

Савидж се засмя, но бързо стана сериозен.

— Ако раната на Лора се инфектира, здравата ще го закъса.

— Разполагаме с още няколко ризи. Ще покрием цялото й тяло. Е, не ухаят особено приятно, но са препятствие пред мръсотията и буболечките. — Погледнах към гъстите корони над главите ни: червеникава маймуна ни гледаше вторачено. — Толкова много цветове… навсякъде. Савидж, виж — манго. И е съвсем узряло. Може да изядем по един „Марс“, а после за десерт да хапнем манго.

Набрах половин дузина от най-хубавите. Изненадах се как така някое животно наоколо вече не ги е изяло.

 

Към един часа по обяд попаднахме на малко пространство, където нямаше такава буйна растителност. През не толкова гъстите корони на дърветата над главите ни проникваше повече светлина. Тя ни осигуряваше и повече въздух. Спрях и положих Лора върху одеяло на земята.

— Попий ги всичките — насърчих я аз. — Нека те изсушат до кости.

Издърпах през последните тридесетина метра гъстата мрежа с останалите ни бутилки вода. Две змии прекосиха пътя ми с шеметна бързина. Питах се дали някой е в състояние да ги улови и дали едно тяхно ухапване е достатъчно да те умъртви.

Разстлах одеялото. През последните два часа Лора беше невероятно тиха. Изглежда спеше — беше толкова упоена, че нямаше как да е будна. Пипнах челото й — беше горещо като пещ. Дали пък не е нормално в тази адска дупка? Влажността в екваториалната гора вероятно достига сто процента. Е, поне на пипане кожата й не бе лепкава.

Шерлок най-после се събуди. Седеше по турски върху едно одеяло и гледаше Лора.

— Не й позволявай да умре — каза ми тя и откъсна лента от разкъсаната си риза, за да завърже гъстата си червена коса на тила. Отделни кичури обаче продължаваха да се вият около лицето й. — Не съм си представяла, че съществува подобно място. Току-що видях жаба да прескача от едно дърво на друго, а бяха на разстояние поне три метра. Беше дълга и мършава; май не съм виждала нещо по-грозно. Не съм сигурна дали беше червена или оранжева — толкова бързо прескочи. Това място не е за хора, така да знаеш.

— Знам — отвърна Савидж. — Защо да не си мислим за нашето пътуване тук като за ексцентрична ваканция? Някой ловен клуб сигурно ще се заинтересува. Двамата с Мак видяхме ягуар. Изпий това, скъпа. Не, не на малки глътки. Изгълтай го цялото. Точно така.

Тя пи до насита и Савидж избърса устата й. Шерлок попипа пръстите му, положени върху бузата й.

— Дилън, онова, което виждам, лимон ли е?

— Браво — похвали я той. — Вече си по-добре. Да, с Мак намерихме няколко лимонени дървета. Обрахме плодовете. Ако ни свърши водата или трябва да се измием, ще ги използваме.

— Може и да ги използваме за „Маргаритите“ на Лора. Дилън, сега те виждам съвсем ясно. Не ми харесваше да съм откъсната от теб.

— И на мен — отвърна той.

— Вече не се налага да ме носиш.

Наведе се и я целуна.

— Добре. Значи ще ми помогнеш да носим бутилките с вода.

Тя се засмя; беше истинският смях на Шерлок. Пак ми се прииска да бях убил Молинас заради всичко, което й причини. Причини и на мен.

Лора лежеше със затворени очи. Несъмнено изпитваше болка, но съзнавах, че трябва да внимавам с болкоуспокояващите. Дадох й вода, антибиотици и два аспирина.

— Време е за обяд — обявих аз. — Ще се състои изцяло от захари и мазнини. Двете ми най-любими неща на този свят. Ако продължаваме с такава питателна храна, ще започнем да подскачаме по дърветата заедно с маймуните.

Савидж се намеси:

— Видях половин дузина червеникави маймуни на седемдесет и пет крачки зад нас. Люлееха се високо над главите ни, гледаха ни с интерес, но не останаха във възторг от присъствието ни. Все едно сме съседи, които не одобряват. И ми хрумна нещо: тук, на своя територия, те и преди са виждали хора. Защо не допуснем, че не сме навътре в екваториалната гора на Колумбия, на стотици километри от всякаква цивилизация, а сме близо до селце или град? Макар да не съм наясно защо някой би си избрал да живее на място, което прилича на нажежена пещ.

Свъсих вежди и кимнах.

— Прав си. Онзи ягуар изглеждаше отегчен, все едно не представлявахме кой знае какво. Е, държеше ни под око, но колкото да оправдае присъствието си, и не изглеждаше разтревожен.

— Сигурно така гледат точно преди да скочат. — Савидж се засмя на изражението ми. — Не, не бих се притеснявал за котките. Хей, готови ли сте да обядваме?

— Искам си „Маргаритата“. — Лора леко заваляше думите. — Набрали сте лимони. Чух Шерлок да говори за това.

Разкопчах двете ризи и погледнах превръзката й. Слава Богу, не беше избила кръв. Какво да предприема сега? Бях учил как се оказва първа помощ, но само толкова. Бях пропуснал да почистя петно кръв върху дясната й гърда; сега беше засъхнала. Без да се замисля, леко го избърсах. Очите й се отвориха.

— Кръв — обясних аз. — Непоносимо ми беше да я гледам върху теб, Лора.

— Как изглеждам?

Исках да й кажа, че независимо от всичко все още желая да гледам гърдите й, да прокарам ръце по тях със затворени очи и да й повтарям колко е красива. Някакво насекомо ме ухапа по показалеца.

— Няма ново кървене. Превръзката е стегната и чиста. Потиш се и това е добре. Хубава, гореща пот от слънцето. Според мен е най-добре да оставим нещата както са. Утре сутринта ще сменя превръзката и ще видя как изглежда раната. А сега, понеже си страшно примерна пациентка, получаваш награда. — Извадих блокчето „Марс“ от опаковката и отчупих от него. Тя отвори уста. Усмихна се, докато го дъвчеше. Дадох й да изяде цялото блокче. — Ще ти се дотанцува от толкова много захар — отбелязах аз.

— Може да изкара един танц с Шерлок — обади се Савидж.

Седеше на одеялото до жена си и олизваше шоколада от пръстите си.

— Шерлок, добре ли си вече?

— Много по-добре от теб, Лора. Болката силна ли е?

— Успявам да я контролирам. Принудена съм да лежа тук и да гледам как Мак яде шоколадовото ми блокче. Много е жестоко. Устата ми е пълна със слюнка. Ако имах сили, щях да го измъкна от устата му.

Отчупих парче и й го дадох. Затвори очи и го сдъвка.

Преброих ги. Имахме още пет блокчета. Трябваше да намерим и малко плодове, например манго. Очаквах да има банани, но не бях виждал. Зърнах малък мравояд и си представих какво ли ще е да го опечем. Обърнах се към всички:

— Оглеждайте се за нещо за ядене — плодове например. Ще ги наберем от дърветата, ще ги обелим и ще ги изядем. Става ли?

— Най-добре да започнем с мангото — предложи Савидж и се залови да ги бели. Раздаде на всички ни. — Добре са узрели. Хапвайте.

— Имам кибрит — обади се Шерлок, а по брадичката й се стичаше сок от плода. — Следобед ще накладем огън. Така ще държим страшилищата настрана.

— Знам как да го направя — намеси се Лора. — Прекарах доста време от детството си в излети в компанията на баща ми и на по-големия ми брат. Виждала съм букове, дори и дъбове. Те са твърди дървета и са добри за огън.

Шерлок изпълзя до Лора.

— Остана ми още малко от ризата. Чакай да ти завържа косата, че се е разпиляла навсякъде.

Загледах се как тя се опитва да сплете силно сплъстените коси на Лора на френска плитка. Приглади кичурите и извади поне половин дузина буболечки. Най-доброто, което можех да кажа за резултата, бе, че косата й вече не падаше по лицето й.

— Как изглеждам? — попита Лора.

— Разкошно. Шерлок много я бива да се справя с коси; особено с дълги като твоите.

Прокарах навлажнено парче от ризата по устните на Лора, за да почистя лепкавия сок от мангото. Представях си как иначе ще му се зарадват всички летящи насекоми.

Усмихна ми се и затвори очи.

Изправих се и се протегнах. Събрах багажа и взех Лора на ръце. Вече бях свикнал с тежестта й. Беше ми приятно. Предпазливо се огледах. Не видях нищо, което да представлява заплаха.

Слава Богу, Шерлок вървеше сама. Следваше неотклонно Савидж; носеше аптечката и автомат.

— Спи, Лора — предложих аз.

— Добре.

Облегна глава на рамото ми. Гласът й звучеше съвсем немощно.

Не спирахме да вървим. Сега Лора ми се струваше по-лека. Сякаш се топеше, а нищо не можех да предприема, за да го предотвратя. Освен да намеря покой.

Савидж поддържаше равномерно темпо и сечеше растителността пред нас. Не виждахме почти нищо, но чувахме всевъзможни звуци наоколо.

Изведнъж високо над нас отекнаха крясъци и писъци. Семейство маймуни подскачаха нагоре — надолу и тресяха клоните. Кафяв изсъхнал плод удари Савидж по гърба. Замеряха ни и с други неща, но не ни нараниха сериозно. Аз ускорих ход. От усилието наврях лице в бодливо листо, изпречило се на пътя ми. Те не се страхуваха от нас — само се дразнеха, че навлизаме в територията им. Щом се отдалечихме, престанаха да ни обръщат внимание.

Следобед заваля — топъл, обилен дъжд. Бях готов да заменя две шоколадови блокчета за чадър. После открихме, че на места естественият навес над нас е достатъчно дебел, за да останем относително сухи. Покрих Лора, доколкото успях. Проливният дъжд най-после престана. От земята се заиздига пара. Влажността не намаля. Пара излизаше и от дрехите ни.

Пуснах Лора да стъпи на крака, като я подпрях на себе си.

— Представи си един студен душ, Мак — каза тя.

— В момента — отвърнах аз със затворени очи — той е сред десетте неща, които най-силно желая. Не, сред трите. Искам да си под студения душ с мен, Лора, да се смееш и отново да си добре.

Тя нищо не каза и аз се изплаших. Продължихме да вървим.

Към непроходимата растителност наоколо се прибави и превърналата се в кал земя под краката ни — хлъзгава и на места дебела не по-малко от десет сантиметра. Бяхме кални до колене. Движението ни страшно се затрудни. В един момент едва не паднах. Шерлок ми помогна да се задържа прав.

От нас се стичаше пот. Савидж сумтеше при всяко замахване с мачетето. Маймуни и птици пищяха и крякаха над нас. От време на време шумът ставаше оглушителен.

Исках да спра, да падна на колене и никога повече да не помръдна. Точно тогава видях ято пеперуди в най-изумителни цветове — червени, жълти, зелени. Успях само да посоча към тях. Една ни следва доста дълго — пърхаше с крилата около лицето ми; имаше невероятно сини краски с черно по краищата. Пеперудите изчезнаха и отнесоха красотата със себе си. Дадох си сметка, че сме се придвижили поне още десет километра на запад. Екваториалната гора беше зловеща, ужасяваща, а тези пеперуди бяха най-красивото нещо, което съм виждал.

Шерлок зърна две змии. Закова се на място, взряна в растителността на метър вляво от нея. Нямаше начин змиите да останат незабелязани. Ярките им оранжеви и бели ивици се отдалечиха от нас и потънаха в гъсталаците.

Погледнах да се уверя, че ботушите на всички са стегнато завързани, а крачолите — плътно напъхани вътре. Трудно бе да се провери заради калта, с която бяхме наплескани. Е, поне по лицата нямахме кал. Никакви буболечки или змии не можеха да проникнат до краката ни. Но забелязах ухапвания от насекоми по ръцете. От тях нямаше никакво спасение.

„Да оцелеем — помислих си аз. — Трябва просто да оцелеем.“ Този следобед не чухме повече вертолети или шум от други човешки същества. Бяхме само четиримата, сами в тази пещ.

— Ха — провикна се Савидж, — вижте какво намерих. Узрели банани. Ще ги прибави към мангото. Сега блокчетата „Марс“ ще бъдат за десерт.

Намерихме и няколко пипас — вид зелен кокосов орех. Разцепихме ги и изпихме млякото. По време на пороя Шерлок бе направила фуния от едно огромно листо, така че празните бутилки отново бяха пълни. Набрахме няколко пипас за всеки случай.

Сега аз разчиствах пътя, а Савидж носеше Лора. След като се справих с особено гъсто преплетените листа, казах:

— Чудя се дали са намерили онзи негодник Молинас. Ако не са, дано да го ухапе змия.

— Или Дел Кабризо да се е разгневил, че сме избягали и да го е убил — допълни Савидж.

Не желаех да си представя какво е станало с дъщерята на Молинас.

Стигнахме до друго малко по-разчистено място и спряхме да си направим бивак. Застанали на слънчевата светлина, видяхме в другия край през тревата да притичват ято диви гъски. Скриха се в гората. Беше късно следобед — вече трябваше да спрем.

Лора отпадаше все повече. Нямаше сили дори да говори. Дадох й още антибиотици, още аспирин и две болкоуспокояващи. Оставаха само още четири. Нямаше треска, превръзката изглеждаше чиста, но силите й се изчерпваха.

Шерлок премете малкия бивак със сноп листа. Заради пряката слънчева светлина земята беше почти суха.

Събрах изсъхнали клони и прогнили парчета дърво. Намерих и малко бук — Лора твърдеше, че е добър за огън. Шерлок започна да копае ров около бивака — щял да държи влечугите настрана.

С ножицата от аптечката Савидж приготви подпалки.

— Дядо ми ме научи как се прави — обясни той. — Огънят се разпалва по-бързо.

Намерихме и суха трева. Отдръпнах се настрана и се загледах как Шерлок трупа дърветата на камара. Подадох на Савидж кибрита от аптечката и той запали огъня. Почти не вярвах, че сме успели. Огънят лумна буен и горещ.

— По един хотдог щеше да ни дойде добре — обади се Шерлок. — А също и пържени картофи и кисели краставички.

— За мен пържени царевични питки и люта салца — обади се Савидж, потърка ръце и се ухили.

Зад него се разклати клон, кафяво гущерче надникна иззад дънера, изгледа ни и се прилепи към кората. Напълно се сля с нея.

— И малко горчица върху хотдога — продължи Шерлок.

Докато говореше, хвърли поглед към Лора — тя лежеше необичайно тихо.

Сякаш бяхме попаднали в картина на Йеронимус Бош, но успяхме поне за момент да се върнем към нормалността. С настъпването на нощта бръмбарите се раздвижиха. Чуваше се как щъкат напред-назад. Толкова много и все гладни. Усмихнах се на Лора.

— Гениални сме. Виж колко ярък е огънят.

Но Лора не гледаше нито към мен, нито към огъня. Гледаше надясно, точно отвъд рова, прокопан от Шерлок. Лицето й бе по-бледо от сварен ориз. Чух я да произнася името ми. Гласът й по-скоро приличаше на изхриптяване.

Изтеглих брена от кръста си и бавно се обърнах.