Катрин Каултър
В пропастта (22)

21.

В бравата се превъртя ключ. Вратата бавно се отвори. Никой не каза нищо, никой не влезе. През прага се изтърколи цилиндрична кутия. Скочих, грабнах я и я хвърлих в тоалетната. Пуснах водата. От тоалетната чиния заизлиза дим. Поставих капака отгоре. Бях вдишал съвсем малко от газа. Не усетих нищо.

Чух някакъв мъж да се смее. Обърнах се — двама ме наблюдаваха от прага.

— Asi se hace! — прозвуча плътен, басов глас. Ниският, космат и тъмен мъж носеше военна униформа като партньора си. После заговори на английски със силен акцент: — Si, добре го направи. Знаехме, че ще ни чакате. А сега, щом си свършил, тръгвай! — Размаха автомата към мен. — Жената още спи ли? Изтощи я, а?

Направих крачка напред, без да изпускам от поглед двамата мъже. Мъжът с басовия глас вдигна оръжието си, но не каза нищо повече, защото Лора се надигна, пристъпи иззад вратата и стовари върху главата му тежкия порцеланов капак на казанчето.

Другият се втурна през прага и впи очи в Лора, готов за стрелба с автомата АК–47.

Извиках и скочих към него. Успя да завърти автомата, но после простена силно и се стовари на пода — Лора го беше халосала с капака през лицето.

Първият мъж се опита да се надигне. Лора спокойно се наведе и отново го удари. Срита и двамата силно в ребрата.

— Бързо затвори вратата — наредих й аз.

Хванах по-едрия под мишниците и започнах да го тегля навътре в стаята. Лора се зае с другия тип.

Взех един от автоматите и погледнах през вратата. Пред стаята минаваше дълъг тесен коридор. Не се виждаше друг човек.

— Трябват ни дрехите им — прошепнах аз.

Пет минути по-късно закопчавахме камуфлажните униформи и затягахме връзките на ботушите. Лора бе съдрала ръкавите на бялата ми риза, за да ги напъха в ботушите. Направи няколко крачки и ми се усмихна.

— Сега вече е добре. Късмет е, че единият е по-едър. Дрехите му ти отиват.

Отне ни малко повече време да завържем мъжете. Лора ги съблече напълно и завърза по един крак и на двамата към халките на пода, където преди я бяха разпънали. Надигна се, избърса ръцете си и ме погледна.

— Да се махаме. Савидж и Шерлок трябва да са някъде наблизо.

Заключихме вратата и поехме наляво — просто защото съм левак и именно натам се насочих първо. Всеки от нас разполагаше с пълен пълнител в автомата и с по още един, взет от коланите на мъжете.

Бях въоръжен и опасен и не се чувствах никак благоразумен. Лора бе прибрала косата си под военното кепе. От разстояние три-четири метра в първите секунди можеше да я вземат за мъж.

— Глупаците са се облекли като военна полиция — прошепна тя.

— Не се оплаквай. Не е изключено да ни помогне, ако успеем да се измъкнем оттук.

Ботушите вече ме убиваха.

Чухме тежки стъпки зад нас. Вдясно от нас имаше врата; третата от тази страна на коридора. Отворих я възможно най-тихо и се вмъкнахме вътре. Ослушахме се. В следващия миг някой зад гърба ни си прочисти гърлото.

И двамата се извърнахме — възрастен мъж седеше до малка маса в ъгъла; забулен от сенките до тесен висок прозорец, ядеше супа. Беше плешив и бръчки браздяха лицето му с дълга, мръсна, сив брада. Старото му, тъмнокафяво вълнено расо бе привързано с въже на кръста.

Зяпаше към нас, поднесъл към устата си парче царевична питка. Прошепнах му на испански да не мърда.

— Quedate, отче. Дори брадата ти да не трепне.

Погледнах към Лора. Стоеше, прилепила гръб към вратата; ослушваше се и ми направи знак да мълча.

Тежките стъпки отвън подминаха вратата. Никой не се спря. Отчето не помръдна.

— Кои сте вие? — попита той на испански със старческия си глас.

— Американски федерални агенти. Дрогираха ни и ни докараха като пленници тук. Ще ни убият, ако ни заловят отново. Опитваме се да избягаме. И ти ли си пленник, отче?

Той поклати глава.

— Не. Идвам тук веднъж седмично да проповядвам на хората. Една от жените ми поднася храна.

Думите му се заваляха, преплитаха. Трудно го разбирах, но все пак схванах достатъчно.

— Кой ден е днес?

Наложи се да ми повтори отговора два пъти, та да съм сигурен. Четвъртък. Губеше ни се един ден.

— Къде сме, отче?

Погледна ме, сякаш съм си загубил ума.

— Точно извън пределите на Дос Бразос.

Отново се чуха тежки стъпки. Бяхме разкрити. През тесния прозорец едва ли би се промъкнало дори дете. Възрастният мъж ни погледна и изрече бавно:

— Няма време. Скрийте се под леглото. Аз ще се оправя с тях.

Ако ни издаде, шансовете ни, притиснати под леглото в далечния край, бяха минимални. Обаче нямахме избор. С Лора се напъхахме отдолу. Протритото одеяло поне се спускаше до пода. Едва успяхме. Лежах почти изцяло върху автомата, а Лора се притискаше до мен, опряла своя автомат в гърба ми.

Вратата се отвори, без да се почука. Видях поне три чифта обувки. Чух мъж да пита с писклив глас на испански:

— Отче, отдавна ли си тук?

— Да, още се храня.

— Чу ли някакви хора да тичат отвън?

— Само вас и вашите хора. Какво има? Пожар ли?

— Не, не, нищо подобно. Някакви хора — мъж и жена — държим ги, за да ги предадем на полицията. Избягали са. Не се притеснявай, отче. Ще ги намерим.

Отчето не каза нищо. Дали им правеше някакъв знак? Не. Мъжете се обърнаха и излязоха. Внезапно единият каза:

— Отец Орландо, Хестия спомена, че синът й има силни болки. Иска да го видиш сега. Ще дойдеш ли? Моите хора ще те придружат, за да те пазят от мъжа и жената.

— Ще дойда — отвърна отчето.

Носеше сандали на бос крак. Ходилата му бяха набраздени като кората на дърво.

Най-сетне вратата се затвори. Бавно изпълзяхме изпод леглото.

— Размина ни се на косъм — прошепна Лора, докато се отърсваше от праха.

Погледнах към малката маса. Там все още имаше три меки царевични питки. А аз бях гладен. Грабнах ги, навих ги на руло и дадох на Лора да си отхапе, след което ги натиках в устата си.

— Започвам да се чувствам отново човек.