Катрин Каултър
В пропастта (11)

10.

Някъде след полунощ всички отново се озовахме в стаята на Джили. Взирах се в леглото й. Изглеждаше така, сякаш Джили просто е станала, леко е прокарал ръце по завивките и е напуснала болничната стая.

— Нямаше дрехи — обадих се аз и докоснах възглавницата й. — Не е възможно да е излязла оттук само по нощница.

Пол ни информира:

— Днес следобед помоли да й донеса дрехи. Донесох. Не исках да се чувства като затворник. Не каза, че ще ходи някъде — повярвайте ми.

— Странно — намеси се Роб Морисън, влизайки в стаята. — Беше ли достатъчно силна, за да излезе сама?

— Да — отвърна Маги. — С всяка измината минута възвръщаше енергията си. Мускулите й не се бяха отпуснали. Прекара тук само четири дни, Роб. Някой знае ли нещо?

— Никой нищо не е видял — съобщи той и разтърка тила си. Вратните му прешлени изпукаха. — Господи, всичко е толкова нелогично. Защо е излязла? Защо не се е обадила на сестрите? Трябва да е тръгнала нанякъде. Накарах всички, които намерих, да претърсят болницата от тавана до мазето. Двама от охраната оглеждат паркинга. Няма да им убегне дори да се крие под автомобил.

— Ще поговоря с персонала — реши Маги. — Все някой трябва да я е видял. В края на краищата тя не е призрак.

Пол неочаквано изтърси:

— Не е изключено някой да я е отвлякъл.

Откакто преди три часа хукнахме от къщата на семейство Тарчър, за пръв път споменахме нещо подобно. Обърнах се към него.

— Защо някой трябва да отвлича Джили?

— Не знам — отвърна той. — Но е възможно някой да се е изплашил, че ще се сети за всичко случило се през онази нощ. Няма я повече от три часа, за Бога. Къде е? Какво прави? — Добави шепнешком: — Ами ако е Лора? Вече не разбирах какво става между двете. Кой друг би го направил?

Представих си Лора, но не можех да допусна възможността да постъпи така. Все пак Джили я обвиняваше в предателство; твърдеше, че тя е опасна.

— Добре. — Хванах Пол за ръката и го изведох от стаята, като подхвърлих към Маги и Роб: — Извинявайте, но се налага незабавно да уточня нещо с Пол.

— Възможно е Лора да я е отвлякла — повтори той, когато застанахме в празния коридор.

— Да приемем, че Лора я е отвлякла. Пистолет ли е опряла в главата й? Или я е изнесла на рамо? Все някой щеше да ги види. Това са глупости, Пол. Сега — доведох те тук, за да ми кажеш цялата истина, и то веднага. Спал ли си с Лора?

— Е, добре, не съм спал с нея — отвърна глупавият ми зет и целият се изчерви.

— Тогава защо издрънка такава лъжа за невинна жена?

— Исках да спя с нея, но тя ми отказа. Нещо ме дърпаше да си отмъстя.

— Няма логика, Пол. Ти дори не знаеше, че ще се срещна с Лора Скот. Какво отмъщение е това?

— Не е. Виж, Мак, исках да спя с нея. Фантазия, нищо повече. Не се гордея, но го направих. Сега се опитвам да поправя нещата.

Подхванах много бавно:

— Джили ми каза, че Лора я е предала. Ако не си спал с Лора, ако си го измислил, какво тогава е имала предвид Джили?

Пол сви рамене.

— Джили сигурно си е мислила, че Лора ми е любовница.

— Да разбирам ли, че си говорил неща, които Джили е изтълкувала погрешно?

Идеше ми да го ударя. Едва се въздържах.

— Мак, с Джили сме женени от осем години. Изключено е да си женен толкова дълго и да не възникнат проблеми. И ние си имахме.

— Според Джили, двамата сте се въргаляли в леглото през цялото време и страшно сте се забавлявали.

— Да, така е, но сексът не е всичко.

— Пол, Лора беше ли у вас миналия вторник вечерта?

— Не, разбира се. Защо да бъде? Вече ти казах, Мак: бяхме само Джили, аз и рибата, която задушихме. Но какво значение има, по дяволите? Връщам се в стаята на Джили.

Наблюдавах го, докато сви зад ъгъла в дъното на коридора. Чух Маги да говори на Роб, докато излизаха от стаята — опитваше се да надвика хората от охраната: всички приказваха едновременно и нищо не се разбираше.

Госпожа Химел ме зърна и ми направи знак да се приближа. Поне шест души от персонала се въртяха около нея. Тя кършеше ръце. Досега не я бях виждал притеснена. Имаше вид на човек, който всеки момент ще заплаче. Бледостта й ме тревожеше.

— Госпожо Химел…

Нежно я докоснах по рамото.

— О, господин Макдугъл, вината е изцяло моя. Господи, госпожа Бартлет я няма и причината е в мене.

Прибягнах до твърдия си делови тон, който понякога помагаше нещата да се успокоят.

— Хайде да отидем някъде, госпожо Химел. Нужна ми е помощта ти.

Последвах я до стаята на медицинските сестри. Там две нейни колежки пиеха кафе. Чух едната да казва:

— Разправят, че се опитала да се самоубие. Вероятно този път е избягала, за да го направи както трябва.

Втората сестра скочи, щом ме зърна.

— О, господин Макдугъл…

— Извинете ни, ако обичате. Искаме да останем за малко насаме с госпожа Хиел.

Сестрите веднага излязоха от стаята. Отведох госпожа Химел до тапициран в кафяво стар диван, бил свидетел и на по-добри времена преди няколко десетилетия.

— Кажи ми какво стана — подканих аз, настанявайки се до нея.

Тя пое дълбоко въздух и сви юмруци. Видях, че е силна жена. Слава Богу, цветът на лицето й се възвръщаше.

— Госпожа Бартлет беше необичайно тиха — обяви тя накрая. — Реших, че си мисли за разни неща. Не беше изненадващо, като се има предвид какво е преживяла. Чух доста от случилото се, въпросите, очакванията на толкова хора лично да им разкаже какво е станало. Днес я чух да се оплаква, че не си спомня добре събитията от онази нощ. Е, възможно е, но не съм сигурна. О, по дяволите! Трябва да се отърва от това бреме. За всичко съм виновна аз. Ако не бях яла скариди за вечеря, щях да съм си на мястото близо до стаята на госпожа Бартлет или дори в стаята й, за да се грижа за нея, и нищо нямаше да се случи.

— Скариди ли?

Вероятно съм примигнал, защото тя се наведе и ме потупа по ръката. Беше си възвърнала самообладанието.

— От къде ще знаеш? Реагирала съм лошо на скариди и друг път, но изглеждаха толкова вкусни, че не се въздържах да хапна няколко. Е, лакомията ми беше наказана — прилоша ми. Прекарах доста време в тоалетната; повръщах повече от господин Пет от стаята в дъното на коридора, на когото току-що бяха правили хемодиализа. И понеже не си бях на мястото, госпожа Бартлет е имала възможност да излезе, без никой да й задава въпроси. Много е вероятно дори да не са я видели. И, разбира се, разполагаше с дрехи. Днес следобед доктор Бартлет й донесе малко куфарче. Тя настояваше и той изпълни желанието й да донесе разни неща за обличане.

Значи Пол можеше да опише как е облечена Джили.

— Когато влязохме тук преди няколко минути, Бренда Флак, една от сестрите, коментираше, че госпожа Бартлет е отишла да се самоубие. Страшно ми е неприятно да го призная, господин Макдугъл, но е възможно.

— Не — прекъснах я аз. — Джили съвсем ясно ми каза, че е загубила контрол над колата. Не се е опитвала да се самоубие. Вярвам й. Защо си е тръгнала оттук, без да се обади на никого, не зная. Но ще разгадая всичко. Сещаш ли се днес или тази вечер да е станало нещо нередно?

— Ами, по телефона се обади младата жена, която идва вчера.

— Лора Скот?

— Да. Поиска да говори с госпожа Бартлет, но връзката прекъсна; така и не се свързаха. Но едва ли е важно. Те са приятелки, нали?

В три сутринта все още бяхме на нулата. Никой не беше виждал Джили. Никой не бе видял да я извеждат. Маги Шефилд поиска от щатската полиция да организират отряд за издирване. Нямахме улики за кола; дадохме им само описание на Джили и с какви дрехи е облечена: сив анцуг с черни кантове и черно-бели маратонки.

Проявих настойчивост пред телефонната компания. Установи се, че в осем и четиридесет и осем вечерта някой е позвънил на Джили от единствената телефонна будка в Едгертън на Пето Авеню. Лора беше позвънила към осем, но не беше разговаряла с Джили.

Заварих Пол да седи в стаята.

— Някой се е обаждал снощи на Джили от телефонната будка в Едгертън — съобщих му аз.

— Само една е — отвърна той. — На Пето Авеню, точно до кулинарния магазин на Грейс.

— Всеки е могъл да се измъкне от тържеството, за да се обади — отбелязах аз. — Включително и ти, Пол.

— Да — отвърна той, без да ме поглежда. — Котър не е съгласен с мен. Според него Джили е ядосана, защото всички смятат, че е направила опит да се самоубие. Искала била да ни разтревожи, че пак ще пробва; искала да ни накара да страдаме. Съвсем скоро щяла да се появи и да ни се присмее. О, да, Котър беше тук преди малко и помагаше да я търсим.

— Хайде да поспим — предложих аз. — Късно е. Всичко в главата ми е объркано. До сутринта няма какво да предприемем. Хайде да се прибираме, Пол.

Исках да поспя поне три часа, преди да отида да видя Лора в Салем.