Катрин Каултър
В пропастта (29)

28.

Трябваше да я стопля някак. Навлякох й отново ризата и я покрих с одеялата.

— Лежи спокойно.

Понеже е била ранявана и преди, тя знаеше каква е болката. Не се съмнявах, че ще се справи с нея. Важното беше да я опазим жива в тази проклета екваториална гора.

Савидж се обърна към съпругата си:

— Какво каза, Шерлок? Според теб добре ли си свършихме работата?

— Не знам, Дилън. Трудно ми е да се съсредоточа, съжалявам. Аз…

Отново се откъсна от действителността.

— Сега ще сънува онзи лунатик — въздъхна Савидж. — Господи, Мак, не е честно.

— Този път остана при нас по-дълго — обърнах му внимание аз.

Лора се намеси:

— Дано този път убие Марлин Джоунс. Така ще е най-добре за нея.

— Не ми се вярва подобно нещо да е възможно, но има малка вероятност… — Савидж се замисли. После се наведе към съпругата си. — Чу ли, Шерлок? Убий негодника, само да дръзне пак да се появи. Простреляй го между очите. Постарай се с всички сили да го направиш, става ли?

Замълча и вдигна поглед. В далечината чухме шум от вертолет. Не се снишаваше и не стреляше — сигурно обикаляше наоколо. Нямаше начин да ни видят през гъстата растителност — защо да стрелят?

Споделих предположенията си какво е накарало Джили да се хвърли от скалата.

— Вече изобщо не се съмнявам, че Джили е взимала от опиата. Най-вероятно през онази злокобна нощ се е опитвала да избяга от Лора. Тя е била постоянно в съзнанието й, както Марлин Джоунс е в мислите на Шерлок или както аз не спирах да изживявам случилото се в Тунис. Но има съществена разлика. Шерлок ще се отърси от това, както стана и с мен. Възможно е Джили да е взела прекалено голяма доза от опиата и да се е пристрастила към него, защото когато излезе от комата, мисълта за Лора постоянно я занимаваше. Причината за бягството й от болницата е неясна — дали не иска да ме види отново, не знам. Нищо чудно. Когато я открием, ще получим отговора.

— Истината е — намеси се Савидж, — че нямаме представа какви са дълготрайните последствия от опиата.

— Опасявам се, че дори Пол не е наясно — отвърнах аз.

Видях бръмбар — черен, с оранжеви и зелени краски. Спря за миг, размърда антените си към мен и се шмугна под листата. „Навсякъде щъкат всевъзможни същества — помислих си аз — и всички са гладни.“ Всичко наоколо бе живо, гладно и преследвано от друго същество; умре ли, загнива моментално или го изяждат.

Обърнах се към Лора и нежно прокарах пръсти по устните й.

— Понеже засега си страшно сговорчива, ще ти дам още малко вода.

Тя изпи доста. Погледнах към оставащите бутилки. Дали трябваше да сме пестеливи? Питах се колко ли дълго ще се наложи да преживеем на това място. Лора трепереше. Понечих да сваля ризата си, но тя ме спря.

— Недей, Мак. Трябва да си покрит възможно повече. Наоколо е пълно с гадни твари, готови да те ухапят, има и пиявици.

Пиявици ли? Господи, имаше право. Прегънах едно от одеялата, пропито с миризмата от секс, и го пъхнах под врата и главата й.

— Трябва да сме много предпазливи — продължи тя.

Замълча и свъси вежди. Явно се опитваше да събере мислите си.

— Всичко е наред, Лора. Не се притеснявай. За никъде не бързаме.

— Мислех си за шефа си — Ричард Атертън; питах се дали всички от ОБН са дошли в Едгертън.

Пак млъкна. Знаех, че изпитва болка. Не издържах да я гледам как страда. Дадох й още едно болкоуспокояващо.

След няколко минути тя отвори очи и ми се усмихна, но лицето й беше поруменяло. Не знаех дали е от треската, от горещината или от голямата влага.

— Дишай дълбоко, Лора — посъветвах я аз. — Мисли си каква „Маргарита“ ще ти направя. Представи си как втривам крем в гърба ти и масажирам раменете ти, докато изчезнат всичките възли. Няма ли да ти е приятно?

Прокарах леко пръсти по бузата й.

Отметнах косата от челото й. След няколко минути тя изглеждаше поунесена. Не исках да я убия, като й давам прекалено много болкоуспокояващи. Погледнах часовника си — беше почти осем сутринта. До обяд не биваше да й давам никакви хапчета повече.

— Достатъчно топло ли ти е? — попитах аз.

Замисли се, но не ми отвърна.

Шерлок бе в дълбок унес, без съмнение изпълнен с видения за Марлин Джоунс.

— Колко време мина от последното дрогиране, Савидж?

Той се замисли.

— Доведоха я при мен тридесетина минути, преди ти и Лора да пристигнете с Молинас.

— Значи от около шест часа.

Савидж гледаше към зелените клони над главите ни. Чух маймуни да пищят, птица да маха бясно с крила и други, непознати за мен звуци.

— Какво има? — попитах го аз.

— Чувам нещо — прошепна Савидж. — Някой идва насам. Знаехме, че рано или късно ще ни проследят. Питам се дали са открили Молинас.

Стиснах ръката на Лора, за да й дам знак да мълчи, и се заслушах.

Да, някой идваше. Всъщност — няколко души. Търсеха напосоки, но вече не бяха много далеч. Савидж бе вдигнал един от автоматите АК–47. Аз измъкнах брена от кръста.

— Не мърдай — прошепнах в ухото на Лора.

На лицето й се изписа внезапна тревога, но бързо премина и тя отново беше спокойна.

— Може и да съм легнала, Мак, но не съм безпомощна. Дай ми пистолет.

— За нищо на света. В момента си пациент. Не бива да ставаш. Представи си какво ще стане, ако раната на рамото ти се отвори. Трябва да оцелеем. Лежи кротко и…

— Не желая двете с Шерлок да умрем, защото съм безпомощна, Мак. За момента тя е извън играта. Може да се уповава единствено на мен. Дай ми брена.

Подадох й го.

— Близо са, Мак — обади се тихо Савидж. — Хайде да вървим.

Преметнах другия автомат през рамо, пъхнах мачетето в колана, проверих дали имам още пълнители и тръгнах след Савидж. Ако нещо се случи с нас, Лора разполага с брена. Макар че реших да не мисля за това, все пак хвърлих още един поглед назад. Лора стискаше пистолета.

След петдесетина крачки почти налетяхме на тях. Въобще не си даваха труд да пазят тишина. Говореха високо на испански, доколкото разбрах, ругаеха.

Изчаквахме, приклекнали зад широки зелени листа. Горещината беше нетърпима. Въздухът ставаше толкова тежък, толкова влажен, че едва се движехме. Дишаше се адски трудно. Слава Богу за водата, която намерих във вертолета. Когато минаха на четири-пет метра от укритието ни, мъжете непрекъснато се оплакваха.

— Хайде да тръгнем след тях — предложи Савидж.

Вървяха само на десетина метра пред нас. Тежките им стъпки заглушаваха шума, който вдигахме. Зърнах профила на Савидж. Приличаше на издялан от камък. Свиреп, опасен камък.

Повали последния толкова бързо, че чух само дрезгаво изхриптяване. Мъжете отпред не чуха нищо. Савидж преряза гърлото му с малък скалпел, който взе от аптечката, после бързо го издърпа настрана, за да не се вижда. Имаше още двама — съществуваше опасност да се обърнат всеки момент. Не искахме да стоим вторачени насреща им. Погледна ме и обърна трупа по гръб.

— Хайде да се справим и с другите двама.

Чувахме ги да си говорят бързо на испански точно пред нас. Спрях за миг и се заслушах внимателно. Обърнах се и прошепнах на Савидж:

— Мислят, че Леон е спрял да се изпикае.

— Да атакуваме едновременно — предложи Савидж.

Всичко стана доста бързо.

Той се нахвърли върху единия със скалпела — точно както постъпи с Леон. Аз ги подминах бързо, защото другият се извърна и на лицето му се изписа тревога. Извика и посегна да ме удари с автомата си. Вдигнах юмрук и го забих в брадичката му. Главата му се отметна назад. Падна на колене — кашляше и се давеше. Довърших го с удар на приклада.

Вдигнах глава: огромен звяр ме гледаше втренчено, изтегнат на нисък клон. Наблюдаваше и двама ни. Наблюдаваше ни с нещо, което в най-добрия случай можеше да се определи като бегъл интерес. Дали чакаше да изяде победените?

Савидж се обади:

— Това е само ягуар, Мак. Няма да рискува да се захваща с теб. Не се притеснявай от него. Хайде да видим с какво ще се снабдим.

— Виж — възкликнах аз — няколко блокчета „Марс“. Боже, колко ни трябват. Не е зле да проверим и другия тип. Знаеш ли, Савидж, етикетите на сладките не са на испански. Точно както и на всичко в аптечката на вертолета. А и самият вертолет беше американски. Всичко е американско с изключение на хората на Молинас. По дяволите, кои са те? Какво правят тук?

Савидж само сви рамене. Беше прав. В момента нямаше значение кои са тези бандити.

Изпитвах странна незаинтересованост към тримата мъртъвци — нещастните негодници.

— Свършихме. Да се връщаме при Лора и Шерлок.

Измъкнахме се през дърветата и тръгнахме към мястото, където оставихме Лора и Шерлок. Едва не припаднах. Мъж стоеше над жените, насочил автомат към гърдите на Лора. Очите й бяха затворени. Не виждах пистолета й.

Той сякаш не знаеше какво да предприеме. Видя ни и обяви:

— Не мърдайте или ще застрелям жените. Точно така — оставете оръжието и отстъпете.

Това бяха последните думи, които произнесе.

Лора светкавично измъкна пистолета си и го простреля в челото.