Катрин Каултър
В пропастта (33)

32.

— Хайде, Мак, изплюй камъчето. Какво става?

— Молинас е мъртъв — съобщих на Лора. — Но не го убихме ние. Хората на Дел Кабризо пристигнали преди нас и го екзекутирали.

— Той се страхуваше от Дел Кабризо.

— И с право. За жалост не открихме дъщерята на Молинас. Докато ние и полицаите на Коста Рика стигнем до лагера, те го бяха изоставили. Полицаите изгориха всичко — така предотвратяват възможността мястото отново да се използва като междинна база. Ще патрулират и във въздушното пространство.

— Някакви новини от Едгертън?

— Претърсили са къщата на Тарчър от тавана до мазето; сега преглеждат документацията му. Засега нищо — никакви финансови книжа не подсказват за връзка с наркотици. Пол е изчезнал, всичко от къщата е изнесено, включително компютърът. Тарчър се кълне, че няма представа за какво става въпрос. Поне засега не са в състояние да го задържат. Продължават да търсят Джили. Допреди два часа не се знаеше нищо за никого.

Помогнах на Лора да се поизправи върху възглавниците.

— Да, така е по-добре. А какво ново около Чарли Дък и следите от дрога, които съдебният лекар откри?

— Тарчър отрече да знае как Чарли Дък се е добрал до лекарството на Пол. Предполага, че Пол го е убил. — Целунах Лора леко по ръката. Кожата й бе гладка и мека. Пръстите й се преплетоха с моите. Сега вече стискаше по-силно. — Както се досещаш, местният шериф Маги Шефилд никак не е щастлива. С Атертън се бият като петли за кокошка. — Лора се засмя. — Или като кучета за кокал. Разбира се, Атертън не се изрази точно така. По-скоро се оплакваше, че това ченге от Едгертън е таралеж в гащите.

— Какво ще правим, Мак?

Целунах я по устата и по върха на носа. При третата целувка се насочих към ухото й.

— Ще останем тук, докато се възстановиш напълно и си в състояние да пътуваш. После… — поех си дълбоко въздух — ще отскоча до Едгертън. Трябва да намеря Джили.

— Дай ми още два дни, Мак. Ще отидем заедно.

След четири дни четиримата кацнахме в Портланд, Орегон. Шерлок и Савидж не исках и да чуят да отидем сами.

На летището Савидж нае тойота, а аз — форд. Помнеха ни от предишния път и ни изгледах с подозрение, но колите, които бяхме наели тогава, им бяха върнати, поправките — платени и всичко беше наред.

Поех по пътя към Едгертън след яркочервената кола на Савидж. Спряхме до алеята пред къщата на Пол на Ливърпул Стрийт след малко повече от час. Беше два часът следобед, четвъртък, в началото на май. По брега се стелеше гъста влажна мъгла. Тъй като къщата на Пол и Джили беше на не повече от двадесет метра от океана, мъглата тук беше гъста; толкова гъста, че едва различавах колата на Савидж отпред. Всичко ме болеше от влагата — спомен от нараняванията ми в Тунис, предположих аз. Запитах се дали и Лора я боли рамото при тази влага.

Наоколо нямаше кой да види как насилих ключалката.

— Не е съвсем незаконно да се вмъкнем — отбеляза Савидж, докато ме прикриваше. — В края на краищата това е домът на сестра ти.

Къщата бе неуютна както винаги.

И празна. Ако Пол бе оставил някакви документи, бележки или оборудване, то полицията ги беше взела. Предполагах, че са изнесли всичко.

— Все пак да поогледаме — предложи застаналата до мен Лора. — Човек никога не знае.

Шерлок си затананика и се отправи към задната част. Стоях по средата на всекидневната и се питах къде Пол би скрил нещо, което не е взел със себе си.

Извърнах се бавно, огледах модернистичните картини, стъклените орнаменти, мебелите — все в бяло и черно, — които изпълваха дългото помещение. Продължавах да ненавиждам тази всекидневна.

Тридесет минути по-късно се присъединих към Савидж горе, в лабораторията на Пол. Той оглеждаше празния дрешник, тананикайки си кънтри песен.

Усмихнах се, докато оглеждах внимателно дългото тясно помещение — сигурно търсех нещо, което не би трябвало да е там, нещо, което би ми се сторило необичайно.

Нищо.

Савидж си пееше. Подаде глава от дрешника.

— Дори чуках по стените да проверя за кухини. Нищо не открих. — Излезе, избърса ръце в панталоните си и продължи: — Предлагам да отидем в къщата на Тарчър да видим колко ще ни се зарадват там.

Аз отвърнах:

— Вероятно не отговаря на истината, но веднъж Маги ми подхвърли, че Джили спи с Роб Морисън. Хайде да отидем да видим дали той знае нещо.

Къщата на Морисън изглеждаше необитаема. Отпред нямаше дори кола. Не се забелязваха и пресни следи от автомобилни гуми.

Савидж пробва входната врата. Оказа се заключена. Погледна ме. Измъкна малка връзка шперцове и се залови за работа. Не успя да отвори вратата.

— Интересно — промърмори той.

— Така е — съгласи се Шерлок, пристъпила зад гърба му. — Защо някой ще сложи такава сложна ключалка на невзрачна къщурка?

— Хубав въпрос.

Заобиколих къщата и отидох до големия прозорец над мивката в кухнята. Подсвирквах си, докато чупех стъклото. Сега вече това си беше нахлуване в чужда собственост.

Промъкнах се над мивката и скочих на линолеума. Бравата на входната врата наистина се оказа сложна. Отне ми време да разбера как точно се отваря, Най-накрая изтеглих три резета и пуснах Савидж и Шерлок да влязат.

— Искате да кажете, че тук живее човек? — Шерлок смаяно се оглеждаше. — Сам? Мястото е чисто и спретнато все едно Джули — нашата чистачка, току-що си е тръгнала.

— И Морисън има човек за чистене. Пенсиониран ловец на сьомга от Аляска; казва се Торн. Никога не съм го срещал, но определено се справя добре с работата.

Захванахме се със задачата си. Двадесет минути по-късно се събрахме във всекидневната, без да сме открили нищо ново. Намерихме чекмедже с папки, където бяха осигурителните му документи, медицинските досиета, разписките за поправка на кола от три различни гаража и няколко писма от роднини. Нищо интересно, нищо, което да дава информация. Тук-там имаше снимки в рамки, но само една привлече вниманието ми: снимката на Джили в позлатена рамка бе захлупена върху нощното шкафче до леглото. Стоеше на скала, широко усмихната, с лятна рокля и големи слънчеви очила.

— Бараката до къщурката — обади се Савидж. — Искам да надникна там.

Бараката изглеждаше стара колкото земята, върху която се издигаше. Прогнилото дърво миришеше на влага. Вратата беше паянтова, но заключена. За Савидж не представляваше никакво препятствие. Тя изхвърча от пантите и падна вътре. Разнесе се невероятна смрад.

— Какво има, Дилън? — попита Шерлок.

— Господи — промълви Савидж, извърна се бавно и я взе в прегръдките си. — Стой настрана.

Не бяхме намерили Джили, а Роб Морисън.