Катрин Каултър
В пропастта (31)

30.

Там, изправен на задните си крака, стоеше златистокафяв броненосец. Не от онези малките, които виждаш убити от автомобилите по магистралите на Тексас, а огромен. Такива екземпляри бях виждал само на картинка.

— Не яде хора — прошепна Лора, — а червеи.

— Това ме успокоява — отбелязах аз, окато смъквах брена.

Кой знае дали наоколо нямаше хора, които да чуят изстрела? Савидж ми подхвърли камък. Аз го запратих на сантиметри от мястото, където стоеше броненосеца. Разхвърчаха се листа и пръст. Той нададе странен съскащ звук и изчезна в гъсталака.

Въздъхнахме с облекчение.

Време беше за храна. Савидж обели мангото с ножицата от аптечката — тази ножица се оказа много полезна, — а на мен възложи да обеля бананите.

Внимателно огледах плода, преди да го изям. Надявах се да не получим хранително отравяне. Изядохме само по две манго, по един банан и по един скъпоценен „Марс“.

— Още е само осем часът — отбеляза Шерлок. — Някой знае ли кой ден сме?

— Ако е петък — намеси се Савидж, — щяхме да сложим Шон да спи, а после щяхме да седнем и да изпием по едно от хубавите кафета, които правя.

Шерлок се усмихна при тази мисъл и припълзя до Лора. Постави нежно длан върху бузата й, а после върху челото й.

— Мак, кога й даде аспирин?

— Преди два часа.

— Отново вдига температура. Трябва да й даваш течности. Така постъпвам с Шон, когато вдига висока температура. Казал ми го е лекар.

Мислех, че и преди съм изживявал дълги нощи, но тази се оказа най-дългата. Навсякъде около нас притичваха същества — чувахме ги. Не по-малко от десетина кръжаха над главата ми. Но нищо не можеше да се сравни с концерта на бръмбарите.

Савидж поддържаше огъня. Никакви гигантски броненосци не ни посетиха повече. И змии не припълзяха да се стоплят. Бяхме само ние четиримата.

Бях се унесъл. Лора беше вдигнала висока температура и усетих да трепери до мен. Накарах я да пие вода и я притиснах силно към себе си. Изглежда помогна, защото престана да стене и спа непробудно няколко часа.

Трябваше да намерим цивилизования свят.

С нашия късмет най-вероятно щяхме да се натъкнем на лагера на поредния наркотрафикант.

 

 

На следващото утро изпихме бутилка от скъпоценната вода, ядохме манго, банани и последното шоколадово блокче.

Приготвихме се за път. Савидж ме погледна и протегна ръце. Поклатих глава и притиснах Лора по-близо до себе си.

— Дай ми я. Няма да издържиш, Мак. Случилото се в Тунис не беше толкова отдавна. Ти разчиствай пътя известно време. Ще я нося до обяд, после ще я поемеш.

Растителността не беше гъста, така че не се налагаше да използвам мачетето.

На зазоряване температурата на Лора спадна — поне така преценихме. Продължаваше обаче да е много слаба. Раната се зачерви, но не се виждаше гной. Втрих последния антибиотичен крем. Кожата й пареше. Не знаех колко сериозно е положението й, но съзнавах, че трябва да се измъкнем от тази пъклена дупка. Не разполагах с почти никакви запаси. Молех се на пътеката пред нас внезапно да се появи лекар, да размаха черната си чанта и да говори английски.

Докато Савидж я държеше, намокрих една риза и избърсах лицето й. Тя инстинктивно отвори уста. Дадох й да пие вода.

— Струва ми се, че преди да спрем вчера, се отклонихме малко на юг — отбелязах аз, когато свърших с Лора. — Хайде сега да се насочим на запад и да се придържаме в тази посока.

— Все трябва да се намираме някъде — промърмори Шерлок. — Планетата не е чак толкова голяма, нали?

— Права си — подкрепи я Савидж. — Хайде, Шерлок — ти води. Мак, ти ще вървиш най-отзад. Отваряйте си широко очите. С удоволствие бих изял още един банан, така че се оглеждайте.

По-късно заваля и Шерлок успя да събере половин бутилка прясна дъждовна вода, като направи фуния от голямо листо. С разпилени около лицето коси, изпохапана от насекоми, тя държеше бутилката, перчеше се като горд паун и се хилеше като малоумна.

Бяхме мокри, но нищо не можехме да предприемем. Все пак Савидж успя да опази раната на Лора суха.

Отново зашляпахме в калта; растителността сякаш изведнъж се сгъсти. Извадих мачетето и започнах да сека. Ръцете ми направо изгаряха. След известно време отново спряхме. Савидж положи Лора върху одеяло, сгъна друго и го пъхна под главата й.

Запалихме огън. Савидж започна да бели манго с ножиците.

— Винаги съм ги харесвал — отбеляза той и подаде резен на Шерлок.

Отряза друго парче и ми го подаде. Доближих го до устните на Лора. Тя ги отвори. Е, поне все още се хранеше. Посъвзе се малко, седна и внезапно заговори:

— Шерлок, забеляза ли някакви признаци на пристрастяване? Например да ти се е искало още от опиата?

— Господи, не. — Шерлок потрепери. — Защо питаш? А, сещам се. Ако човек не се пристрастява към опиата, няма да си струва труда наркотърговците да го продават. Няма да се сдобият с постоянна клиентела.

— Точно така. А ти, Мак?

— И аз не усетих подобно нещо.

— Възможно е да не сте поели достатъчно — предположи Лора. — Ами ако са нужни повече от три дози, за да се пристрасти човек? Мислиш ли, че Джили е била пристрастена, Мак?

Неприятно ми бе да го изрека, но все пак промълвих:

— Да.

— Чудя се кой друг в Едгертън е опитвал от това чудо и какво ли прави сега — промълви Шерлок.

— Чарли Дък го е пробвал, обзалагам се. Съдебният лекар сподели с мен, че е открил странни неща в кръвта му. Смяташе да прави нови изследвания. Нищо чудно да го е пробвал, за да разбере как точно въздейства. Все пак е бил ченге.

— Сигурно затова някой го е убил — предположи Лора.

— Има логика — съгласи се Савидж, окато дъвчеше банан.

— Мак — каза Шерлок, — ти се беше свързал някак си с Джили, когато тя се е хвърлила от скалата. Просто не си го разбрал. Възможно е отново да се е случило: Джили се е появила в съзнанието ти да те предупреди.

— Всъщност няма друго обяснение — съгласи се Савидж. — Освен ако не си я сънувал, защото си бил дрогиран.

— Че бях дрогиран — бях. Но каквото и да означава случилото се, се надявам Джили да е жива. Господи, Лора, много ми е трудно да го понеса — признах аз и се наведох да пипна челото й. — Как се чувстваш?

— Нещо пълзи по крака ми… Поне е от външната страна.

Замахнах и прогоних саламандъра, който изви тънката си опашка и полетя към шубраците.

Савидж подготвяше нови подпалки с ножицата. Проклетият инструмент ми приличаше вече на произведение на изкуството.

Лора простена. Лежеше по гръб със затворени очи. Лицето й бе страшно бледо, а устните — посинели. Дадох й още аспирин.

Почти нищо не бе останало в аптечката. Погледнах към Савидж. То беше свъсил вежди и здраво стискаше Шерлок за ръката.

Газихме поне километър из калта, преди да спрем за нощуване.

На следващото утро нямаше промяна в състоянието на Лора: тя беше крайно изтощена, трепереше и имаше температура. Раната бе още по-зачервена. Трябваше да я закараме в болница. Станахме и тръгнахме още на зазоряване; отново Савидж носеше Лора.

— Ще вървим на запад — реших аз и започнах да си проправям път.

В девет часа намерихме узрели банани. Савидж ги събра под крясъците не маймуните — явно крадяхме закуската им. Изпитах облекчение, че не се нахвърлиха върху нас.

Към обяд спрях, вдигнах глава и поех дълбоко дъх. Миришеше на солена вода.

Понечих да извикам, но мъжки гласове на не повече от десет метра от нас ме възпряха.

— О, не — простена Шерлок и хвърли всичко, освен автомата. — Как успяха да ни открият, по дяволите, не е честно!

Савидж носеше Лора — тя или спеше, или изпадаше в безсъзнание. Не я остави. Само отстъпи назад, за да застане до Шерлок.

— Не им пука дали ще ги чуем — прошепнах аз. — Много ли са? Разгърнали ли са се в редица?

— Надушвам мирис на солена вода, Мак. Вероятно сме близо до океана.

Гласовете се отдалечиха. После неочаквано долових женски гласове. А после смях, подвиквания и отново смях. Чух и писъци, изразяващи удоволствие. Хората говореха на английски.

Нещо много странно ставаше тук.

Гъстата растителност се стопи. Поведох нашата група. Шерлок вървеше отзад, а Савидж, понесъл Лора на ръце, беше помежду ни. Придвижвахме се възможно най-тихо. Ято зелени папагали прелетя от едно бананово дърво на друго; мяркаха се червеникавите и жълтите краски по крилата им. Мирисът на солена вода стана по-натрапчив, а слънцето грееше над нас — навесът от корони над главите ни беше изчезнал.

Усетих ветрец да гали лицето ми. Преминах през последна завеса от зелени листа и стъпих на бял пясък. Савидж излезе след мен; Шерлок сепнато си пое въздух. Стояхме вторачени напред.

Намирахме се в края на екваториалната гора, а пред нас имаше фин бял пясък, който стигаше до океана. Беше най-красивата гледка, която съм виждал.

На петнадесетина метра от нас не по-малко от двадесет мъже и жени по бански играеха волейбол.

По плажа бяха опънати хавлии, виждаха се няколко пясъчни замъка, половин дузина чадъри и шезлонги. Един тип седеше на високо столче с чадър над главата. Беше спасител.

Лора простена тихо. Отвори очи и ме погледна.

— Какво става?

— Бих казал, че извадихме късмет, скъпа. Постискай зъби още малко. Двамата с теб ще се озовем под онзи студен душ, преди да се усетиш.

Смехът постепенно затихна. Мъжете и жените ни гледаха. Двама мъже направиха знак на останалите да се отдръпнат и тръгнаха към нас. Пуснах пистолета. Шерлок направи същото с автомата и се стараеше да не изглежда съвсем ужасена.

Провикнах се:

— Нужна ни е помощ. Имаме ранен.

Жените приближиха тичешком след мъжете. Един от типовете хукна към нас. Нисък, със силен загар, носеше очила и платнена зелена шапка.

— Аз съм лекар — запъхтяно се представи той. — Господи, какво се е случило с вас? Кой е пострадал?

— Ето тук — обади се Савидж и внимателно положи Лора на одеялото, което Шерлок бързо разстла под палмово дърво.

Тя почти не реагираше. Разкопчах двете ризи и оголих превръзката. Докато лекарят коленичеше до нея, обясних:

— Прострелна рана в рамото. Получи я преди два дни. Слава Богу, че разполагах с аптечка. Не правих обаче никакви шевове от страх да не инфектирам раната. Сменях превръзките всеки ден и държах раната колкото беше възможно чиста. Но май все пак се е инфектирала.

В следващата минута поне половин дузина мъже и жени ни заобиколиха. Савидж се изправи и им се усмихна; изглеждаше свиреп, дадох си сметка аз, като видях колко е мръсен — с кал по бедрата и с набола брада. Приличаше на дивак, мръсен и опасен.

После Шерлок се засмя. Хвърли бутилките с вода и нададе радостен възглас:

— Бяхме два дни в екваториална гора. Уау!

Мъжете и жените се спогледаха. Мъж с бански на широки червени и бели райета се обади:

— Тук сме на еднодневна екскурзия. — Гледаше ни изпитателно. — Да не би да сте изгубили гида си?

— Нямаме гид — отвърна Шерлок. — Къде се намираме?

— В националния парк „Корковадо“.

— Близо ли е до Дос Бразос? — попитах аз.

— Да. Намира се в югоизточната част на екваториалната гора.

Лора отвори очи и погледна мъжа, който внимателно отстраняваше превръзката от рамото й.

— Всичко е наред. Потърпи още малко. Нещата не изглеждат зле. Как се казваш?

— Лора. А ти?

— Том. Тук съм на меден месец. Мястото е фантастично. Е, на вас може и да не ви се е сторило толкова фантастично. Какво ви се случи?

— Аз съм федерален агент. Всъщност всичките сме такива. Някакви наркотрафиканти стреляха по мен. Последните два дни бяхме в екваториална гора.

Лекарят се обърна към жена висока поне метър и осемдесет.

— Гленис, кажи на спасителя, че ни е нужен хеликоптер, и то бързо. Спешен медицински случай.

— Да се обади и на полицията — добавих аз.

Том се обърна към нас.

— Лесничейството на Сирена е нагоре по брега. Няма да отнеме много време. Раната е инфектирана, но като цяло не изглежда зле. Вие наистина сте се погрижили за нея.

— Благодаря — смотолевих аз.

— Искам „Маргарита“ — промълви Лора. — С много лимон. Ние дори си носим лимоните.

Огледах струпалите се в кръг хора.

— Чувал съм за „Корковадо“ — произнесох бавно. — Не е ли в Коста Рика?

Жена с яркочервени бикини кимна и попита:

— Вие къде мислехте, че сте?

— Може би в Колумбия — отвърнах аз. — Ей, винаги съм искал да посетя Коста Рика.

— Нищо чудно, че животните ни гледаха с отегчение — подметна Шерлок. — Виждали са доста хора и преди.

Един от мъжете попита:

— А вие никого ли не видяхте?

— Само лоши типове — отвърна Шерлок. — И следи, които водеха навътре в гората. Но не искахме да рискуваме и да се загубим още повече. Затова се движехме на запад.

— И не видяхте въжената линия над главите си? — попита Том. Погледнахме го неразбиращо и той продължи: — Вчера всички минахме над екваториалната гора с лифта. Беше впечатляващо. Е, сигурно сте го пропуснали. — Подаде ми ръка. — Добре дошли в Плая Бланка.