Катрин Каултър
В пропастта (3)

2.

— Мак, за Бога, защо не си в леглото? Няма начин лекарите да са ти позволили да си тръгнеш. Погледни се само. Не изглеждаш кой знае колко добре. Лицето ти е сиво като мръсни стари завеси.

Лейси Савидж, известна на всички в Бюрото като Шерлок, започна леко да ме бута по гърдите, за да ме върне в постелята. Едва бях нахлузил дънките и се борех с ръкавите на ризата, когато тя влезе.

— Обратно в леглото, Мак. Никъде няма да ходиш. Как успя да се справиш с дънките?

Шерлок ме хвана под мишницата, опита се да ме извърне и насила да ме върне в проклетото легло.

Заковах се на място и тя не можа да ме помръдне.

— Слушай, добре сър Шерлок. Пусни ме. Не искам да стоиш завряна под мишницата ми. Още не съм си взел душ.

— Рано ти е още за душ. Няма да мръдна от тук. Поне седни и ми обясни какво става.

— Добре, ще седна, щом настояваш, Шерлок — съгласих се аз.

Погледнах я и й се усмихнах. Беше дребна жена с руси, къдрави червени коси, тази сутрин хванати на тила със златиста шнола. Имаше най-бялата кожа и най-хубавата усмивка — мила и топла, стига да не е ядосана. Тогава би прегризала и метал. Преди две години постъпихме в Бюрото по едно и също време.

Пое изненадваща част от тежестта ми, макар леко да залиташе, но накрая ме стовари на стола. Вдигнах глава и отново й се усмихнах. Сетих се как двамата се катерехме по въжета на последния изпит по физическа подготовка в Академията. Не бях сигурен, дали ще успее или не, а не можех да я изоставя. Висях до нея и я насърчавах, ругаех я, при последните метри нагоре я обиждах и най-сетне тя се издърпа с тънките си ръце до върха. Шерлок не беше физически много силна, но притежаваше несравнимо по-ценни качества: кураж и сърце. Изпитваше към мен по-голяма привързаност, отколкото вероятно заслужавах.

— Ще говориш с мен. Лекарите само клатят глави. Вече звъняха на шефа ти. Обзалагам се, че ей сега ще връхлетят, готови да те повалят на пода, само да направиш и крачка към вратата. А, ето и подкрепления. Дилън, ела и ми помогни да разбера какво тормози Мак. Виж, дори си е обул панталоните.

При тези думи тъмните вежди на Дилън Савидж се стрелнаха нагоре, а изражението му ясно говореше: „Добре ще е този негодник да е с панталони!“

Настаних се по-удобно на стола. Какво значение имаха още пет минути? И без това съвсем скоро щях да съм навън. А е добре някои приятели да знаят какво точно става.

— Вижте, трябва да си отида вкъщи и да си приготвя багажа. Ще летя до Орегон. Снощи сестра ми е катастрофирала. В кома е. Не мога да остана тук.

Шерлок приклекна до стола и взе дланта ми между своите.

— Джили? В кома? Как е станало?

Затворих очи — дано не ме обземат спомени от кошмарния сън, или каквото там беше.

— Позвъних в Орегон рано сутринта. Съпругът й Пол ми каза.

Шерлок наклони глава и за момент ме изгледа изпитателно.

— Защо й се обади?

Шерлок притежаваше не само кураж и сърце, но и ум, способен да ускори движението на електрони.

Савидж продължаваше да стои на прага — изглеждаше в отлична форма: едър и як. Не откъсваше очи от съпругата си, която продължаваше да се взира в мен. Чакаше да си излея душата и бях на път да го направя. Не можех да й устоя.

— Точно така — облегни се назад и затвори очи, Мак. Няма да допусна някой да те тормози. Ще ми се да разполагах с малко от специалното уиски на Дилън от Кентъки. Щеше да те разтопи по-бързо, отколкото Шон с най-хубавия си крясък кара Дилън да скочи.

— Не разбирам какво точно искаш да ми кажеш, Шерлок, но ще ти съобщя, че снощи Мидж ми донесе бира — заявих й аз. — Не повърнах. Имаше страхотен вкус.

Направо омаловажавах нещата. Не исках да си представям, че сексът доставя по-голямо удоволствие от онази „Бъд Лайт“.

— Толкова се радвам за теб — осведоми ме Шерлок и ме потупа по бузата.

И продължи да чака. Видях я как погледна съпруга си, застанал на прага на болничната стая с ръце, скръстени на гърдите — самото олицетворение на овладяност. Жалко, че в бюрото нямаше повече такива като него, вместо бюрократите, които се страхуваха да предприемат каквото и да било, ако не е постановено с декрет отпреди поне десет години. Ненавиждах да се блъскам с такова отношение; молех се в бъдеще да не стана такъв. Може би пък имах шанс в Отдела за борба с тероризма. Бюрократите се придържат към такова поведение във Вашингтон, но в акция правилата отпадат. Там действаш сам, особено ако си по следите на терористична група в Тунис.

— Сън — обявих аз най-после. — Всичко започна с един сън снощи. Сънувах как се давя. Не, друг се давеше. Беше Джили, струва ми се. — Разказах им всичко, което си спомнях. Свих рамене и завърших: — Именно затова позвъних толкова рано тази сутрин. Установих, че сънят, или каквото там е било, се е сбъднал. Тя е в кома.

Какво ли щеше да означава това, питах се за пореден път. Дали ще остане жива, но ще бъде безпомощна? Ще се наложи ли да вземаме решение дали да изключат животоподдържащите й системи, или не?

— Изплашен съм. — Погледнах Шерлок. — Никога през живота си не съм бил толкова изплашен. Нито когато с „Магнум експрес — 450“ се изправих пред онези терористи, а той изобщо не можеше да се мери с тяхното въоръжение; нито когато полетях във въздуха при експлозията. Повярвай ми.

— Видя сметката на двама, Мак — обади се Савидж. — Единият беше ръководителят им. А при по-малко късмет щеше да си раздробен на хиляди парчета: взривът е бил по-мощен от предвиденото, но се оказа, че наблизо има подходяща дюна.

Направих пауза, после кимнах:

— Това го разбирам, но не разбирам този сън. Направо си е плашещо. Усетих я как падна във водата. Усетих болка, а после — нищо. Все едно умрях. Бях с нея или бях нея, или нещо друго. Налудничаво е, но как да се преструвам, че не се е случило. Трябва да замина за Орегон. Не следващата седмица, дори не след два дни, а още днес.

Понеже Шерлок стоеше до мен, понеже бях толкова изплашен, че иска да крещя и да плача едновременно, аз се наведох и я придърпах към здравото си рамо. Ръката й обгърна врата ми. Гърлото ми се стегна от напиращите сълзи, но не възнамерявах да ги пролея. Не бих го преживял дори те да не го споменат пред никого. Не. Само я притиснах и усещах как меката й коса ме гъделичка по носа. Погледнах Савидж. Бяха женени от година и половина. Бях кум на Шерлок. Савидж бе известен, в Бюрото го харесваха. И Савидж, и Шерлок работеха в ОПУСП — Отдел за предопределяне на умствените способности на престъпниците. Отдела ръководеше Савидж — той го бе създал преди три години. Успях да се посъвзема.

— Добра жена си намерил, Савидж.

— Да. И на всичкото отгоре ме дари с най-прекрасното дете в цял Вашингтон. Отдавна не си виждал Шон, Мак. Време е да го направиш. Вече е почти на половин година.

— Ще намина при първа възможност.

— Непременно! Ей, Шерлок, добре ли си? Не се притеснявай за Мак. Ще отиде да провери какво, по дяволите, става в Орегон. Ние ще бъдем тук, ако му потрябва помощ. Само пет часа път със самолет е.

— Мак, сигурен ли си, че си готов отново да яхнеш коня? Не ми изглеждаш достатъчно здрав. Защо не дойдеш при нас за два-три дни, преди да заминеш? Ще те сложим в стаята до бебето. Жалко, че не можеш да го кърмиш. Така щеше да ни се отблагодариш за грижите по теб.

В края на краищата се наложи да остана в болницата още ден и половина. Повече не можах да издържа. Разговарях с Пол по два пъти на ден. В състоянието на Джили не настъпваше промяна. Лекарите продължаваха да твърдят, че трябва да се изчака, та да видят какво ще стане. Кевин и момчетата му бяха в Германия, а сестра ми Гуен — моден закупчик за „Мейсис“ — във Флорида. Уведомих ги, че при първа възможност ще ги държа в течение.

В петък излетях от Вашингтон. На международното летище в Портланд бързо успях да наема светлосин форд таунус — беше приятна изненада.

Беше хубав ден, духаше лек ветрец при умерена температура. Винаги съм харесвал Западния бряг, особено Орегон: строги планини и дълбоки клисури с бързотечащи потоци; океана с цялата му суровост и великолепие, който мие бреговете по протежение от петстотин километра.

Съзнавайки физическите си възможности, не бързах, защото не желаех да се самоубивам. Спрях да хапна в Тъфтън — малко градче близо до брега. Час и половина по-късно на магистрала 101 видях знак за Едгертън. Представляваше тесен павиран път, който след пет километра стига до океана. За разлика от десетките градчета покрай магистралата, прекарана по-навътре в сушата, Едгертън за щастие е разположен по на запад. Няколко надписа рекламираха три пансиона със закуска. Най-големият — на „Бътъркъп“ — изрисуван в лилаво и жълто под формата на цвете, гласеше, че пансионът се намира на ръба на скала; върху табелата се виждаше постройка в готически стил, която беше малко зловеща. Доколкото си спомням, веднъж Пол ми каза, че тук, в Едгертън, хората го наричали „психарския пансион“. Друга, по-малка табела хвалеше ресторантчето „Едуардиан“ — предлагало най-добрата английска кухня. Звучеше ми твърде пресилено, защото от едногодишния ми престой в Лондонското икономическо училище имах представа от нея.

Спомних си, че някога на тясната пясъчна ивица на Едгертън имаше малък хотел, но зимната буря през 1974 го помете. Опитах се да си представя гледката, но не успях. В съзнанието ми се мярнаха кадри от филм: цунами, поне милион метра високо, връхлита Манхатън. Ухилих се. Сетих се, че тогава се чудех дали индианците биха искали да си откупят острова след това. Подадох глава през прозореца и помирисах океана: тръпчив, чист и солен. Обожавах този аромат; усещах как нещо в мен се разширява всеки път, когато съм близо до море. Вдишах дълбоко чудесния солен въздух. Изпитах лека болка, но нямаше нищо общо с онова, което бих почувствал при подобен опит преди седмица.

Намалих скоростта на форда, за да премина през дълбока дупка. Не познавах твърде добре зет си Пол Бартлет — съпруга на Джили, макар да се ожениха преди осем години. Венчаха се веднага след като тя взе научна степен по фармация. Предишната година той бе завършил аспирантура. Беше израснал в Едгертън, но образованието си бе получил на Изток, в Харвард. Винаги ми се е струвал малко дръпнат и студен, но знае ли човек какъв е всъщност? Помня, че Джили ми казваше колко страхотен е сексът с него. Никой от познатите ми не съчетаваше двете неща.

Преди шест месеца тя ми се обади да ми съобщи за решението им двамата с Пол да се върнат в Едгертън — изоставяха Филаделфия и фармацевтичната фирма „БиоТек“, където бяха прекарали последните шест години от професионалния си живот. Останах изненадан.

— Пол не е щастлив тук — каза ми тя тогава. — Не му позволяват да се занимава с изследователската си работа. А той наистина й е отдаден, Мак.

— А ти? — попитах аз.

След кратка пауза подхвърли:

— Биологичният часовник цъка, Мак. Искаме дете. Известно време ще кротувам и ще се опитаме да забременея. Обсъдихме го подробно. Съвсем сигурни сме. Връщаме се на Ръба.

Названието ме накара да се усмихна. Преди много време, преди да се оженят с Пол, ми беше казала, че в края на осемнадесети век английският морски лейтенант Дейвис Едгертън открил мястото. През годините местните жители така изопачили името, че сега повечето го наричаха просто Ръба.

Почти бях пристигнал. Инженерите бяха изместили магистралата на изток, защото петте километра до океана минаваха през насечена местност: дълбоки урви, хълмове, широка пропаст с мост, единични борови и дъбови дървета и многобройни дупки и ями, за които никой не се бе погрижил поне от Втората световна война насам. Наоколо все още не се беше раззеленило, защото беше ранна пролет. Надпис гласеше: ЕДГЕРТЪН, ДВАДЕСЕТ МЕТРА НАД МОРСКОТО РАВНИЩЕ, 602 ЖИТЕЛИ. Любимият ми жител лежеше в кома в Областната болница на Талшон — петнадесет километра северно от Едгертън.

„Джили — помислих си аз, сграбчил волана, — нарочно ли излетя от онзи проклет път? И ако е така, защо?“