Катрин Каултър
В пропастта (13)

12.

— Мак. Време е да се събудиш. Хайде, ще се справиш.

Не желаех да помръдна. Не исках да отварям очи. Новият глас на мъжа се чу отново — тих и настойчив. Ненавиждах този глас. От него ме болеше главата. Най-сетне успях да изрека:

— Махайте се.

— Няма начин, Мак. Отвори си очите. Покажи ми, че си жив.

— Жив съм, разбира се — отреагирах раздразнено. — По дяволите, оставете ме на мира.

Мъжът попита някого нещо.

— Пляскайте го по лицето — предложи женски глас.

Беше госпожа Химел.

Да ме удрят, значи? Каква жена!

— Не — обадих се аз. — Не ме докосвайте.

— Започва да идва на себе си — обяви мъжът. — Бях готов да се закълна, че с кожата си долавям дъха му.

Кожата ли? Това пък какво означава? Нещо хладно се опираше в голите ми гърди. Нямах риза. Какво се бе случило?

— Жизнените функции са стабилни — чух обясненията на друг мъж. Не разпознах гласа. — Да, вече идва на себе си.

Още повече се раздразних, че някакъв непознат се изказва за мен.

— Не си пъхай носа в чужди работи — заявих аз. — Никой не те е питал.

Мъжът с носовия глас се засмя.

— Ще му е нужно известно време, докато дойде на себе си. Поне още няколко минути. Всичко е наред.

— Да — обадих се аз. — Хайде, тогава, махайте се.

После отворих очи и видях доктор Сам Куотс, лекаря на Джили.

— Да — заговори той усмихнат насреща ми. — Дойде в съзнание. Разбираш ли ме, Мак?

— Да, разбирам те. Какво става? Какво правиш тук? Къде ми е ризата?

— Преди да припаднеш, си се добрал почти до входа на спешното отделение. Главата ти клюмнала и натиснала клаксона. Само след секунди при теб имало сестри, санитари, охрана, пациенти и лекари.

Спомних си кънтящия в главата ми клаксон.

— Прекалено бях напрегнат напоследък. Тялото ми се е ядосало и накрая направо е изключило, нали?

— Пол ни каза, че си станал обект на терористично нападение извън страната и съвсем доскоро си бил в болница. Това обаче няма нищо общо с припадъка ти. Всъщност имаш високо ниво на фенобарбитал в кръвта. От около три часа вече не е в теб. Щом открихме какъв е проблемът, започнахме да прилагаме лечение, но такива неща изискват време. Ще си гроги още дълго.

Представих си вероятното лечение и почти позеленях.

— Нали не сте изпомпвали стомаха ми? Видях да го правят веднъж и за малко да повърна.

— Съжалявам, Мак, но се налагаше. Нямахме избор. Но какво толкова — ти беше в безсъзнание. Вкарахме ти и активен въглен. Още има черни сажди около устата ти, а и малко от тях засъхнаха по гърдите ти. Доста неприятно, но поглъща всички отрови. Не се страхувай от системата до теб и бутилката кислород. Те са тук за всеки случай. Ще поостана тук още малко. Боли ли те гърлото?

Болеше ме. Кимнах.

— Дрогиран съм, казваш? С фенобарбитал?

— Да. Още никой не е предположил, че е опит за самоубийство. Кой ти даде опиата, Мак?

Погледнах към доктор Куотс, после към госпожа Химел, чието лице бе шокирано и застинало, както и към мъж, когото не познавах.

— По дяволите — промърморих аз.

Само след няколко секунди доктор Куотс вече бе напълно уверен, че съм дошъл в съзнание, защото здраво стисках китката му:

— Важно е. Ченгетата трябва да отидат в къщата на Лора Скот в Салем. Бях там тази сутрин. Възможно е да се е опитала да ме убие.

Доктор Куотс не бе млад, но умееше да се придвижва бързо. Изхвърча от стаята. Госпожа Химел ме потупа по ръката.

— Ще се оправиш, Мак. О, това е доктор Грийнфилд. На него каза да не си вре носа в чужди работи.

Погледнах към кльощав мъж на години, с гъста черна брада и с папийонка на зелени и бели квадратчета.

— Жив съм — обявих аз. — Благодаря.

— Тялото ти не се е възстановило напълно — уведоми ме той. — Изглежда, терористичната акция си я е бивало.

— Да, биваше си я.

— Ти си млад и силен, господин Макдугъл. Ще се измъкнеш невредим. Оставям те в добри ръце.

Извърна се, кимна на госпожа Химел и излезе.

— Той е местният ни гуру — поясни тя. — А сега си почини, господин Макдугъл. Защо би искала да те убие онази жена?

— Не знам. Рано тази сутрин отидох до Салем да говоря с нея. Предполагах, че има отношение към изчезването на Джили. Черпи ме с кафе и после се почувствах дяволски уморен.

Идеше ми да заплача или да вия. Не бях сигурен кое от двете. Как можах да сгреша толкова спрямо нея?

— Едва си се довлякъл до тук, Мак — обади се върналият се в болничната стая доктор Куотс. — Защо просто не отби от пътя и не поспа?

— Не се сетих. Нещо ме тласкаше непременно да се прибера.

— Е, все пак стигна до тук. На места пътят, по който си минал, е доста коварен дори когато не си дрогиран до козирката.

— Някакъв камион едва не ме размаза и адреналинът ме ободри няколко минути. Пеех, крещях и какво ли не, за да остана буден. Просто не желаех да изхвърча с колата над скалата като Джили. Трябваше да се върна — Въздъхнах дълбоко. — Добре, какво се оказа при Лора Скот?

— Детектив Минтон Кастанга ще ни се обади веднага щом пристигнат в дома й и разберат какво става. Впечатлих го, когато на един дъх изстрелях: опит за убийство и агент на ФБР.

— Сигурно отдавна е изчезнала. Ако е искала да ме убие, едва ли ще се навърта наоколо.

После си помислих, че ако Лора го е направила, ще попадне в затвора. Зачудих се: „В затвора за какво? За какво става дума? Трябва да е доста лошо, щом я тласка към опит да ме убие.“

Доктор Куотс прекъсна мислите ми:

— Няма начин да разберем дали е възнамерявала да те убие, освен ако не я заловят и не си признае. Беше натъпкан с опиат, но вероятно щеше да оцелееш от дозата и без наша намеса. Важно е да я намерят и да чуят какво ще каже тя по въпроса.

Поклатих глава:

— Според мен просто няма да я намерят. Тя е много умна дама. Няма да е у дома си и никога няма да я заловят.

Доктор Куотс отново преслуша гърдите ми, а госпожа Химел премери кръвното ми. После той каза:

— О, за малко да забравя. Доктор Пол Бартлет беше тук, сновеше силно разстроен напред-назад. Накрая го накарахме да се прибере. Ще му се обадя да доведе шерифката, а и някои от приятелите ти, които искаха да влязат в стаята. Маги спомена, че ще се обади на ФБР и ще им докладва за случая.

— О, не — простенах аз. — Не се ли опита да я разубедиш?

Ако Маги бе позвънила във ФБР, сигурно е попаднала на прекия ми шеф — Големия Карл Бардолино. Погледнах към телефона на шкафчето до леглото. Май нямах голям избор. Набрах проклетия телефонен номер и секретарката му ме помоли да изчакам. Големият Карл бе човек, когото уважавах; ветеран с двадесет и седем години служба зад гърба си, умел ръководител на екип и никога не бе проявявал мекушавост. Наистина нямах желание да говоря с него за току-що случилото се.

— Ало? Мак, ти ли си? По дяволите, какво става? Някаква шерифка от горите Тилилейски ме извести, че си бил отровен.

— Да, сър, затова ви звъня. Искам да знаете, че съм добре. Местните ченгета се заеха със случая. Няма защо да се притеснявате.

— По дяволите, забъркал си се с жена, нали? Колко пъти съм ти казвал на вас младите да внимавате хормоните ви да не ви компрометират? Или да кажа — отровят?

— Да, сър, казвали сте ни го поне десетина пъти. Но не точно това се случи.

— Добре. Долавям искреност в тона ти. А ти си скапан лъжец, Мак. Колко пъти съм ви казвал, че само бдителността възпира похотта?

— Поне десетина пъти.

— Точно така. Но никой не слуша. На петдесет и три години съм и, Слава Богу, вече не се интересувам от тези неща, но това не важи за вас. Предполага се, че си в отпуска. Предполага се, че полагаш грижи за себе си, а не че те тровят. Как се чувстваш? Как е сестра ти?

— Ами тя претърпя злополука, но сега вече е по-добре. Само дето не е в болницата в момента и не съм сигурен къде точно се намира. Съжалявам, че шерифката ви е безпокоила. Не допускам, че опиатът, който поех, е бил предназначен за мен. Не е имало нужда да ви се обажда.

— Мак, сериозно ще те смъмря, ако пострадаш. Разбираш ли ме? ФБР е екип, а не тълпа от хора, които правят каквото си искат.

— Разбирам, сър. Не действам на своя глава. Става въпрос, че сестра ми е изчезнала. Трябва да я открия. Не е официално разследване. Ще съм ви благодарен, ако ме оставите сам да се оправям за момента. Не виждам никакъв смисъл да се изпраща тежка артилерия.

Той изсумтя. Накрая — знаех, че е сдъвкал незапалената си пура до края, ми нареди:

— Поддържай връзка с мен, чуваш ли?

— Да, сър.

Изпитах такава благодарност, че заспах, независимо от пъхнатите в носа ми тръбички от кислородната бутилка и забитата в ръката ми игла на системата.

 

 

Събудих се. Непознат мъж се взираше в мен, гладейки замислено с дългите си пръсти гладко избръснатата си брадичка. Имаше светла коса, фин нос и упорито изражение. Беше спретнат — как иначе да го определя — с бяла риза и лъснати италиански обувки. Дадох му някъде към четиридесет години; беше по-скоро слаб — вероятно тичаше редовно за здраве, — а тъмните му очи бяха видели доста. Въобще не приличаше на лекар.

Щом забеляза, че съм се върнал сред живите, подхвана бавно и провлачено с южняшкия си акцент.

— Аз съм детектив Минтон Кастанга от полицейското управление в Салем. Знам, че се казвате Форд Макдугъл и сте агент на ФБР; тук сте, за да видите сестра си, която в момента е изчезнала.

— Точно така.

— И не само това. Лежите на система, защото някой е сложил фенобарбитал в кафето ви.

— Лора Скот — уточних аз. — Намерихте ли я?

— О, да. Бях в апартамента й десет минути след телефонното обаждане на доктор Куотс. Тя обаче не ни каза нищо.

— Много е умна. Съмнявах се, че въобще ще я намерите.

— Не ме разбрахте, агент Макдугъл. Лора Скот лежеше в безсъзнание на пода във всекидневната си с огромна пъстра котка върху гърба и гракащ папагал на стола при главата.

Не можех да повярвам.

— Не е мъртва, нали? — попитах аз, повдигайки се на лакти. — Не е умряла, нали?

Наклони глава и почти видях как работят колелцата в мозъка му.

— Не, не е мъртва. Намира се в Салемската областна болница. Още се занимават с нея — промиват стомаха й; въобще всички процедури, през които сте минали и вие. Казаха, че ще се оправи. Значи, агент Макдугъл, тя ви е поднесла кафе, вие сте го изпили, а и тя също пред вас?

— Да. — Опитах се да си спомня. — Тя всъщност изпи около половин чаша, поне докато бях там. Аз погълнах повече фенобарбитал от нея: изпих две кафета.

— Имаше ли друг в апартамента, или бяхте само двамата?

— Не, не видях никого. Само аз, папагалът, котката и Лора.

— Тогава има две възможности — уточни той, усмихвайки се насреща ми. Проявяваше разбиране, но не криеше иронията си. — Някой е искал и двамата да сте мъртви. Не ми изглежда правдоподобно, освен ако този човек е знаел, че ще я посетите.

— На никого не съм казвал, че ще ходя при нея.

— Добре. Тогава вие сте се оказали случайно там, а целта е била госпожица Скот.

— Но кой би искал да убие Лора?

Докато изричах думите, се побърках от тревога и вина. Защото бях я обвинявал.

— Никакви улики засега. Налага се да изчакаме, за да поговорим с нея. Нали не допускате да се е опитала да ви убие, а после да е глътнала малко от опиата за заблуда?

— Не — отвърнах аз. — Със сигурност — не. Сега, когато съм в състояние отново да разсъждавам, си давам сметка, че тя няма никаква причина да ме убива. Доколкото ми е известно, не е виновна за нищо. Не ме разбирайте погрешно, детективе. Тук се случват доста неща и засега не ги проумявам. На първо място — сестра ми. Излетяла над скала, а сега е изчезнала. Знам убеждението й, че Лора я е предала. Не искаше да я види. Възможно е дори да се е страхувала от Лора. Или ме е излъгала? Но въпреки това няма причина Лора да прави опит да ме убие.

— А ако се намирате прекалено близо до нещо, агент Макдугъл?

Клетъчният му телефон иззвъня. Извини се и отиде при прозорците. Извади апаратчето от джоба си и заговори тихо.

Не можех да лежа тук, както стана в Бетезда в продължение на повече от две седмици. Бавно свалих крака на пода. Бяха ме съблекли чисто гол. Огледах се за нещо, за да се прикрия.

Зад гърба ми детектив Кастанга съобщи:

— Госпожица Скот е дошла в съзнание. Да, накарах моите момчета от лабораторията по криминалистика да проверят апартамента й. Открили флакон фенобарбитал в аптечката на втората баня. Не били останали много хапчета. Предписан е на Джордж Графтън; годността му е изтекла преди година.

Джордж Графтън очевидно е чичо й — онзи, дето й е завещал апартамента. Но как е попаднал опиатът в кафето?

На глас изкоментирах:

— Лора не е глупава. Колкото повече мисля, толкова по-сигурен съм, че го е направил някой друг. А който и да е той, искал е Лора да умре, както отбелязахте.

Докато говорех, придърпах одеялото, за да го увия около кръста си.

— Госпожица Скот чакала ли е други посетители?

— Не, доколкото ми е известно.

— Ще говоря с Лора Скот, агент Макдугъл, но първо искам да ми разкажете всичко, за да не се налага да започвам отначало.

Съобщих му всичко — какво съм чул, какво съм проверил. Дадох си сметка колко е малко. За да се разследва опит за убийство, фактите бяха направо оскъдни.

— Всъщност мога да посоча едно престъпление: случая с мен.

Детектив Кастанга си взе бележки, зададе няколко въпроса, но предимно слушаше. Усещах цялото му внимание. Беше добър. Тъкмо прибираше бележника в джоба си, когато чух някой сепнато да поема въздух на прага.

На прага стоеше Маги Шефилд в шерифската си униформа. Не гледаше към мен. Беше се вторачила в детектив Кастанга.

— Здравей, Маргарет — поздрави я той и пристъпи към нея, но неодобрителният й поглед го закова на място. — Чудех се дали ще те видя тук.

— Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя. — Все пак съм шериф. Къде другаде да бъда? Въпросът е ти какво правиш тук?

— Открихме Лора Скот на пода във всекидневната й, отровена с фенобарбитал също като агент Макдугъл. Добре изглеждаш, Маргарет.

— Да. Същото важи и за теб, Минт.

Минт? Маргарет? За какво ставаше дума?

— Вие познавате ли се?

Маги Шефилд се извърна към мен — стоях до леглото с одеялото, препасано на кръста ми.

— Здравей, Мак. Белезите от раните ти са впечатляващи. Държиш ли се вече стабилно на краката си?

— Не знам колко са стабилни краката ми, но засега поне се държа.

След като изгледа Маги продължително и хладно, детектив Минтон Кастанга най-сетне отговори на въпроса ми:

— По едно време Маргарет ми беше съпруга, агент Макдугъл.