Адам Кенеди
Принципът на доминото (55)

55

Минаваше полунощ, уличното движение беше замряло и почти не се срещаха хора по тротоарите. Вървях, залитайки като лунатик. Думите, които бях намислил да кажа, тръгваха и спираха и се объркваха в главата ми:

„Казвам се Рой Тъкър. Избягах от затвора в Индиана миналия месец. Трябва да ми помогнете да намеря жена си.“

Като стигнах до полицейския участък, го подминах и свих към първия бар, който ми се изпречи. Обърнах една чаша и отидох до тоалетната да си измия лицето и ръцете и да пригладя косата си с вода. Сега бях готов.

Но когато излязох от бара, прекосих улицата към една закусвалня и изпих чаша черно кафе. После хапнах поничка и изпих още едно кафе. Седях на тезгяха и гледах келнерката, слушах музиката, попивайки я изцяло, като се опитвах да не мисля за Хобарт.

Мотаех се и пиех кафе и се мъчех да измисля някакъв друг вариант. Но други начини нямаше и аз го знаех. Така че в края на краищата станах, платих сметката, излязох и се упътих към полицията.

Надолу по шосето някаква кола се отдели от бордюра и тръгна към мен. Спрях по средата, да я пусна да мине, но тъкмо преди да ме достигне, тя забави. Докато отминаваше бавно, видях Телма да поглежда към мен от задната седалка.

Затичах се и се опитах да хвана дръжката на вратата, но колата ускори, зави рязко и ме събори на средата на платното. Когато се изправих, колата се движеше бавно напред на стотина метра пред мен.

Затичах след нея, като се промъквах през тъмните места на улицата. И тъкмо я бях достигнал, когато тя отново засили малко на съвсем късо разстояние от мен, но така, че да не мога да я докосна. През задното стъкло можах да видя другите хора в колата, но не разпознах никого.

Те си играеха на гоненица с мен, карайки ме да тичам, забавяйки достатъчно, за да ги достигна, после ускорявайки и така отново и отново. Гърдите ми горяха, устата ми беше пресъхнала и чувствах как потта се стича по гърба ми. Но можах да зърна главата на Телма през задния прозорец и продължих да тичам, треперещ и залитащ, стремейки се да ги уловя, напрягайки ръцете си към вратата на колата, зъбите ми скърцаха, а дъхът ми дереше гърлото.

Накрая вече не можех да тичам. Залитнах и паднах, после се изправих на треперещите си крака и останах там, гледайки как колата отминава напред. След малко те спряха и ме изчакаха да отида при тях. После колата сви в пресечката, по посока на паркинга.

Последвах ги, полуходейки, полутътрейки се. Като стигнах до паркинга, Тейг вече ме чакаше при бордюра. Бях прекалено задъхан, за да говоря. Стояхме там, осветени от уличната лампа, и се гледахме. После той се обърна и тръгна през паркинга към колата, а аз след него. Зад нас се движеше друга кола. Почувствах лъчите на фаровете върху себе си и чух вратата да се отваря и затваря, но не погледнах назад.

Тейг отиде до неговата кола, от противоположната страна на онази, дето беше Телма. Той се обърна към мен и каза:

— Ще видиш звезди посред бял ден. Обещавам ти. — После ми отвори вратата. — Влизай.

Докато се навеждах да вляза, другата черна врата се отвори. Телма изпищя, а някакъв мъж се протегна към нея и я извлече от колата. Усетих да ме блъскат отзад и се проснах на седалката, а двете врати се треснаха.

Беше същата кола като онази, която ме откара от Хобарт до Чикаго. Вратите нямаха дръжки от вътрешната страна, прозорците не се отваряха и имаше дебела преграда от блиндирано стъкло между задните и предните седалки. Колата рязко потегли от паркинга, а аз се обърнах назад и видях как Телма се бореше между Тейг и другия мъж, които я влачеха към съседната кола.

Заудрях по предното стъкло и закрещях на шофьора, докато гърлото ми прегракна. Но той продължаваше да гледа право напред.