Адам Кенеди
Принципът на доминото (21)

21

Когато се чу звънецът в шест сутринта, Оскар беше вече облечен. Аз се свлякох от леглото си на пода и той каза:

— Ах ти, кучи сине. Заради тебе не съм мигнал цяла нощ.

— Премисли ли?

— Не съвсем. А ти?

— Не. Аз тръгвам. И най-доброто за теб е да забравиш какво съм ти говорил някога.

— Не се притеснявай. Вече забравих.

На път за закуска той мълчеше. Докато се хранехме, също не промълви нито дума. По-късно на двора игра на гоненица с две други момчета и не ме погледна изобщо.

Накрая, малко преди осем и тридесет, когато се доближих до северозападната порта, Оскар се дотътри и тръгна край мен.

— Ще дойда — рече.

— Няма да дойдеш. Късно е вече.

— Я се разкарай. Идвам.

Минахме покрай охраната и аз казах „Тъкър“. Продължихме петнадесет стъпки, обърнахме се и се върнахме до портата. Пазачът пред нея, бял като корема на риба, стоеше като закован и ни гледаше вторачено и тъпо.

Преди да успея да кажа нещо, Оскар се наклони към него и изръмжа в лицето му:

— Разкарай се, копеле! Разкарай се! Ако не сме вън след десет секунди, още преди обяда ще си мъртъв.

Устата на пазача остана отворена, но думи не излязоха. Тогава той се обърна внезапно, извади ключовете и отключи вратата. Ние се изнизахме и портата се щракна след нас.