Адам Кенеди
Принципът на доминото (14)

14

Три седмици след като се бях видял с Тейг за последен път и седмица след като лавиците в залата бяха направени, монтирани и боядисани, Баукамп отново дойде за мен. Но този път не беше заради Тейг.

За около петнадесет минути останах сам в залата. После вратата се отвори и влезе едно младо момче. Беше около двадесет и осем годишен, с меко младежко лице, което го правеше да изглежда още по-млад. Слаб и жилав, среден на ръст, със сресана назад коса, с костюм по мярка и закопчана догоре риза. Приличаше на мъжете от рекламите на тези ризи. Спокоен, свеж и с пари в банката.

Не поздрави и не се представи. Седна срещу мен и каза:

— Разговорът ни няма да отнеме много време. Има само две неща, които бих искал да знам.

— Вървете по дяволите, мистър. — Станах и тръгнах към вратата. Хванах дръжката и я дръпнах, но не се получи нищо. Беше заключена. Ударих по нея с юмрук.

— Почакайте, какво става с вас? — Той се изправи от стола си.

— С мен нищо. А с вас?

— Предполагам, че е по-добре да извикаме Дичър тука.

— Заминавайте. Той може да чуе какво ви казвам. Бих се радвал.

Младият мъж стоеше и ме гледаше втренчено.

— Не можете да ме уплашите — казах. — Вече съм в затвора и се предвижда да остана тук още доста дълго време.

— Аз не ви плаша…

— Стига с тези номера, глупак такъв. И аз съм човек, кучи сине. Не само че ме гледате с подозрително изражение, но и ме засипвате с въпроси. Аз дори не знам кой сте, по дяволите. Или откъде идвате. За мен сте едно нищо. Просто нула.

Това, което казах, изглежда, не му хареса. Не беше свикнал да се отнасят грубо с него. Но аз успях. Можах да го видя на лицето му.

— Слушайте… Съжалявам, ако съм прибързал. Казвам се Рос Пайн. Марвин Тейг и аз работим заедно. Той е в Мексико тази седмица и тъй като нямаме много време, ме помоли да дойда да ви видя.

Пайн се върна до стола си и седна. Аз се разположих срещу него.

— Това е друга работа — рекох.

— Както ви казах — продължи той, — има само две неща, които бихме искали да знаем. — Пайн не се консултираше с папката, както правеше Тейг. Всичко беше в главата му. — Първо… за Виетнам. Знам, че сте били ранен. Как се случи това? При каква служба?

— Нощен патрул. Бяхме наклякали по нужда близо до огъня и им лъснахме ненадейно.

— Вие сте били с бойната си част?

— Докато не ме раниха. След това…

— Знам за вашата служба в Япония. — Той извади бележник от джоба на сакото си и си отбеляза нещо.

— В колко бойни ситуации сте участвали?

— Искате да кажете — сражения?

— Именно.

Добре тогава, изведнъж всичко стана ясно, като осветено от прожектор. Разбрах за какво са били разговорите с Тейг, знаех вече за какво съм им нужен, а също и отговорите, които очакваха.

— Понякога се случваше по два пъти седмично. Понякога по три пъти на ден. — Седях и го гледах, очаквайки следващия въпрос и как ще го формулира.

Пайн се справяше добре. Направи го да звучи равнодушно, като предварително написана реч.

— Хора, които никога не са били на война, винаги се чудят какво е да убиеш друг човек.

— И вие ли ме питате какво е?

— Да, ако знаете.

— А, знам добре. То е, като да смачкаш муха.

Пайн изглеждаше така, сякаш искаше да си отбележи нещо в тефтерчето, когато казах това. Но се възпря и като се размърда, намести се в стола си и каза:

— Как може да бъде сигурен човек. Имам предвид в бойна ситуация.

— Не можеш винаги да бъдеш сигурен. Но когато са зъби срещу зъби, кучето изяжда другото куче, знаете. Сигурно съм застрелял към двеста души. Не гарантирам колко съм убил, но само ще ви кажа, че държа пушката в ръцете си от невръстно хлапе. В състояние съм да улуча катерица от сто ярда.

Оставих това да проникне в съзнанието му за минута. Тогава добавих:

— Поне за петима знам със сигурност. Те бяха достатъчно близко, за да ги размажа.

Пайн седеше, обмисляше следващия си въпрос, а аз чаках.

— Престъплението, за което са ви осъдили… Мистър Тейг казва, че сте невинен, че човекът наистина се е самоубил.

— Толкова по-жалко, че Тейг не е участвал в съда.

— Не му ли го казахте?

— Обясних му, че в това се състоеше моята защита. Същото говореше и адвокатът ми в съда. Но не му повярваха. И аз не ги обвинявам. — И тогава аз му казах онова, което беше дошъл да чуе: — Аз убих Ригинс, мистър Пайн. И ще ви призная и още нещо. Ако той се съживи по някакъв начин, бих го убил отново.

Бях белязал картите и бях спечелил играта. Но това беше все още нечия друга игра. Знаех го. И нечии други правила. Разбрах и това. Краят на всичко се губеше в далечината, надолу по някакъв напълно неизвестен път. Но не ми пукаше. Другата възможност беше петнайсет години в затвора, прекаран в мирисане на краката и урината на другите, в слушане на виковете през нощта и в зяпане на стените. Всичко друго беше по-приемливо. Всеки неизвестен ангажимент, дори заплахата и самотният скок в тъмнината, бяха нещо по-добро. Дори и смъртта беше изход, ако можеше да ме извади оттука.