Адам Кенеди
Принципът на доминото (18)

18

В неделя, един ден преди датата, когато Тейг трябваше да дойде пак, попитах Оскар:

— Мислиш ли понякога за излизане оттук?

— Всеки ден.

— Като те гледам как го понасяш, си мисля, че може би е започнало да ти харесва.

— Глупости. Просто свикнах. Това е всичко. Аз съм тук до живот или докато стана на деветдесет и девет. И с моя късмет — може би ще доживея до сто. Това означава, че имам да излежавам още четиридесет и пет години.

— Ще те пуснат условно доста преди това.

— Голяма работа. Ще бъда на седемдесет и пет вместо на сто. Ще хленча по улиците с продънени обуща и ще пия мискет от пробита чаша.

— Какво ще кажеш за едно бягство?

— Какво ли? Това се случва само във филмите Виж къде сме. Натъпкани като сардини в консерва. Бетон, яка стомана и пазачи на всеки ъгъл.

— Момчетата бягат по всяко време.

— Сигурно Но само ако някой отвън ги иска. Някой с пари, време и връзки. Бягствата не стават току-така. Пазачите забогатяват, управителите на затвора също И хоп — изведнъж затворникът изчезнал. Но това не е изненада за никого. Освен за хората, които го научават от вестника.

— Но ако някой отвън работи за теб, ако ти го уредят, ти би тръгнал, нали?

— Кълна се в сладкото ти дупе, че бих.