Адам Кенеди
Принципът на доминото (30)

30

Седнах пред телевизора и изгледах края на някакъв филм за лосовите стада в Аляска, като се опитвах да остана буден. Няколко минути преди шест влязох в банята и си плиснах студена вода на лицето, събух си обувките и чорапите и си намокрих краката.

Когато се върнах пак пред телевизора, програмата тъкмо започваше. Вървяха местните новини за Чикаго и околностите. Около пет или десет минути гледах и слушах, но всичко ми се струваше безсмислено. Почти очаквах да видя собственото си лице, придружено с някаква новина относно бягството ми от Хобарт. Когато се появи снимката на Снейбъл, я гледах около секунда, преди да я разпозная. След това чух гласа на водещия:

— …мъртъв в колата си, в сградата на кантората му на Норт Ла Сейл стрийт. Смъртта е причинена от удар по главата. Нищо не е взето от колата или джоба на жертвата. Полицията изключва кражбата като мотив. Мистър Снейбъл е роден в Чикаго и е бил виден криминален адвокат тук през последните десет години. С активно отношение към държавната политика, той…

Изключих телевизора. Ръката ми трепереше. Отидох до телефона и вдигнах слушалката.

— Шефът на сервизните служби, моля.

— Да, сър, сега ще ви свържа.

— Тук е мистър Уолдроун от стая седемнадесет-ну-ла-пет. Климатичната ми инсталация не работи.

— Веднага ще пратя човек, сър.

Изправих се, свалих си вратовръзката и я окачих в гардеробчето, седнах на края на леглото си и си обух чорапите и обувките.

В този момент чух външния звънец. Отидох до вратата и попитах:

— Кой е?

— Струва ми се, че се обадихте за климатичната инсталация.

— Да. Само минутка. — Извадих носната кърпа от джоба си, сгънах я във формата на дълга ивица и увих с нея ставите на дясната си ръка. Тогава отворих вратата.

Мъжът беше русокос, късо подстриган. Носеше скъп костюм и вратовръзка на точки. Изглеждаше тъй, сякаш бе ходил на същото училище и бе завършил един и същи клас с Пайн и Брукшайър.

— Мистър Уолдроун. Казвам се Хенмайер.

Той също беше с половин глава по-висок от мен и с трийсет фунта по-тежък. Когато затваряше вратата след себе си, не го чаках да се обърне, а го ударих с всичка сила зад лявото ухо. Като се извърна, го праснах три пъти в корема така, че наведе глава. После го хванах за врата и притиснах коляното в брадичката му. Отворих вратата и го извлякох по коридора към външната стълба. Отворих вратата на пожарния кран, за-мъкнах го до най-горното стъпало и го засилих с цялата му тежест надолу. Той прелетя през половината от стъпалата и се приземи, проснат на долната площадка.

Върнах се обратно в стаята си, сложих си вратовръзката и сакото и взех асансьора до преддверието на първия етаж. Всички телефонни кабини бяха пълни. Изтичах до главния вход и открих една свободна. Набрах номера на офиса на Апългейт. Звънна пет пъти, накрая женски глас се обади.

— Търся д-р Апългейт…

— Съжалявам, но офисът е затворен. Работи само секретарката му.

— Къде мога да го открия?

— Той ще намине насам. Бихте ли си оставили телефонния номер?

— Не, благодаря. Ще го потърся по-късно.

Излязох от телефонната кабина и прекосих фоайето към външния телефон.

— Шефът на сервизните служби, моля.

Стоях там и го гледах как вдига слушалката на четиридесет крачки от мен.

— Тук е мистър Уолдроун от седемнайсет-нула-пет. Има някаква неизправност в климатичната ми инсталация.

— Да, сър.

— Моля, изпратете Гадис този път.

Вървейки към стаята си, отворих вратичката на пожарния кран и погледнах надолу към площадката. Хенмайер си беше отишъл.