Адам Кенеди
Принципът на доминото (20)

20

— Без мен — запротестира Оскар, — не ме устройва.

— Какво искаш да кажеш с това, че не те устройва? Аз си счупих топките да те напъхам и теб в играта.

— Вони, Рой. Смърди на умрели котки. Ще пресилим нещата.

— Защо? Какъв е проблемът? Защо мислиш, че някаква невестулка ще ме извади оттук само за да ме измъчва после?

— Не знам. Ето това е мястото, от което вони. Тези хора са като призраци. Не знаеш нито кои са, нито за кого работят. И изведнъж — те ще ти направят най-голямата услуга в живота. Виждаш ли някакъв смисъл?

— Ако изляза оттук — има смисъл.

— Но това не е безплатно, приятелче. Те няма да ти купят нов костюм и да ти връчат еднопосочен билет обратно за Западна Вирджиния. Ти го знаеш, нали?

— По дяволите, знам го. Не съм глупав.

— Е, това не те ли притеснява малко?

— Ти си дяволски прав. Но да прекарам в тази дупка остатъка от живота си — ме притеснява къде-къде повече.

— По-добре е, отколкото в ковчега, нали?

— Ти пък отиде много далече. Вече се запитах за това. Около двеста пъти. И отговорът е — не.

— Голяма работа си. Доказваш, че целият си само един търбух и нямаш никакъв мозък. Но без мен. Аз ще си остана тук. И ще си умирам по малко, но по-дълго време.

— Твоя воля. Няма да седна да ти целувам задника.

Оскар седна на ръба на леглото си, като гледаше надолу към пода. После каза:

— Слушай какво мисля. Ние с теб сме основен пункт в пазарлъка. Това заведение е пълно с момчета като нас. И никой отвън не дава и пет пари за тях. Прав ли съм?

— Да допуснем.

— И изведнъж тези хора се преобразяват и стават готови да ти поднесат луната в хартиено пликче. Е, откриваш ли някакъв смисъл в това? Кои са те? Мислиш ли, че двама обикновени снайперисти могат да влязат в затвора, да си побъбрят небрежно с директора му и да отпътуват с един от затворниците му? Никога не съм чувал за подобно нещо. Те трябва да бъдат твърде едри риби, за да го направят, нали?

— Дявол знае едри ли са или дребни.

— Аз знам. Едри са. И са свързани с нещо голямо. Голямо и мръсно. Запитвал ли си се някога какво би могъл да направиш за тях, което да бъде толкова ценно? Кълна се, че си. И не можеш да си отговориш, аз също. Първото нещо, което изскача в ума ти, е, че искат да убиеш някого. Мислил си за това, обзалагам се.

— Да, хрумвало ми е.

— Добре. Има стотици момчета отвън, които са специалисти в тази работа. И за какво да си правят главоболието да измъкват някакъв нещастен педераст от хубавия затвор и да му поверяват тази работа? Къде е смисълът?

— Защо трябва да има смисъл. Всичко, което аз искам.

— Знам, знам. Всичко, което ти искаш, е да бъдеш вън. Веднъж да почувстваш трева под краката си и врабчетата да започнат да цвъкат по шапката ти, всичко ще бъде като парче торта.

— Забрави това, Оскар. Ти направи избора си. Остави.

— Не искам да го оставя. Защото може би знам отговора. Чуй. Дори един наемен убиец може да има съпруга, семейство и приятели. Хора, които започват да задават въпроси, ако той изведнъж изчезне. Но в твоя случай работата е друга. Така ли е? Ако търсиш изгубено куче без снимка и име, без приятели и без бъдеще, къде ще отидеш? В затвора. Ако един човек вече липсва от външния свят, единственото друго място, откъдето може да липсва, е килията. Само пазачът и шефът на затвора ще забележат, че го няма. И ако те не забележат… разбираш ли какво искам да кажа.

— Схващам какво имаш предвид, но това не променя нищо.

— Спомни си за онова нещастно копеле, дето ю пречукаха в Луизивил преди няколко години. Не мога да престана да мисля за него. Говори се, че момчето, което го застреляло, духнало от затвора малко преди това. То живееше в Невада, имаше пари и кола и да не ти разправям как си прекарваше времето няколко седмици преди убийството. А после продължи да си пътува из страната в жълт плимут и никой не го закачал. Младежът се мотал из Флорида, после потеглил към Аржентина, живеейки нашироко и по най-свински начин. И накрая, след като нещата утихнали, го пипнали, върнали го обратно, затворили го в някакъв затвор на юг, после го откарали обратно в неговия. Не е имало нужда от процес, защото той си признал вината. Чудесно, нали? И аз се обзалагам с десет срещу едно, че е пукнал в пандиза.

— Е, и какво?

— Е, и какво? Такова, че някой е използвал бедния кучи син. Те са му дали малко пари, извадили са го от затвора, предоставили са му сметка за какви ли не стоки, вещи и имущества. Дали той е извършил убийството или не, са подробности. Важното е, че те са имали изкупителна жертва. Винаги са я имали и ще я имат. Дори и след неговата смърт, ако някой повдигне въпроса за това, което той е направил, те ще имат готов отговор: „Това беше просто един рецидивист, който мразеше негрите.“

— Кои са тези „те“, за които постоянно споменаваш?

— Ето това е хубав въпрос. Кажи ми ти, кои са тези двамата, с които преговаряш? Откъде идват? За кого работят? Не знаеш, нали?

— Не.

— Ужасно хубаво, че не знаеш. И никога няма да разбереш. Никой никога не научава кои са те. Обикновено не ги и виждаш. А когато ги видиш, те носят хубави дрехи, говорят като професори и изглеждат така, сякаш ходят на бръснар два пъти седмично. Те никога не са черни или пуерториканци, или италианци. Те са нещо, което ти никога не можеш да идентифицираш. Те са просто „те“. Те избягват да се набиват в очи, обядват заедно, предполагам, и говорят много по телефона. Това, което правят, е да управляват нещата. Парите, войните и хората. Те знаят как се върши работата, независимо каква е тя, и знаят как да я покрият, след като веднъж е свършена — главно защото имат на разположение такива тъпи копелета като теб и мен, които да се калят в мръсната работа.

— Ти си луд, Оскар. Никой не ти ходи по петите и не те кара да вършиш нищо. Те дори не те искат. Казаха, че ако тръгнеш, ще те изтърсят някъде между затвора и Гари. Така че зависи от теб.

— Я ги… Те няма да ме тръснат никъде просто защото няма да дойда.

— Твоя работа — отвърнах.