Кип Ланджело
Клиниката (33)

32

Лора хукна към телефона в мига, в който Чайлз напусна къщата. Първо се обади в справочната служба на обществената библиотека в Колиър и попита дали имат телефонен указател на Монтгомъри. Имаме, каза жената и се съгласи да изпълни молбата й. Лора търсеше акушери. Жената й продиктува цял списък от четиринадесет имена заедно с телефоните им. Лора започна да ги набира поред, докато един от тях се съгласи да я приеме още същия следобед. Лекарят се казваше Морис Екълс.

После позвъни и на своята лекарка в Ню Орлиънс. Даде номера на Екълс и я помоли да му изпрати по факса цялото й медицинско досие.

— Вие нали сте при доктор Чайлз в център „Нов живот“? — учуди се гинеколожката.

— Ще ходя на преглед при Екълс за друго нещо — уклончиво рече Лора. — Той има нужда да види всички подробности, изследвания и прочее. И то днес. Много е важно. Можете ли да му ги изпратите веднага? Благодаря ви.

— Разбира се, госпожо Филдинг. Но не смятате ли, че…

Лора побърза да затвори, преди лекарката отсреща да е довършила. Имаше си достатъчно свои въпроси, и то все без отговори.

Дойде време да тръгва за Монтгомъри. Дан все още не се бе обаждал. Дали още се сърди за аборта? Може би пък не иска да разговаря с нея, тревожно помисли Лора. Но нямаше как. Толкова ли е ядосан, че чак да не иска да я вижда? При положение, че бе изразила тревогата си съвсем ясно?

Наложи се да чака в приемната цял час и половина. Влезе за преглед чак в пет часа. Екълс внимателно разгледа цялото медицинско досие, а Лора мълчеше. Отговаряше кратко с „да“ или „не“, когато той я питаше нещо. Бе дошла тук да слуша, а не да говори.

Прегледа я, после направи ехография. И потвърди, че тя носи две бебета. Лора си спомни ясно първия си преглед на ехографа при Чайлз. Тогава й се бе сторило, че вижда второ бебе, но Чайлз бе казал, че тя бърка плацентата с второ дете. Защо ли е била толкова наивна?

Сега гледаше в ясния образ на монитора и трепереше. Даваше си сметка, че бебето е в утробата й заедно с едно… какво едно? — попита се сама. Какво бе това — другото? Не знаеше. Същевременно смяташе, че не е дете, както другото. Но и двете са там — в утробата й. А кое е истинското? За секунда си представи, че двете се борят на живот и смърт. И й стана ужасно лошо, догади й се силно.

Доктор Екълс привърши прегледа. Лора се облече и той я отведе в съседния кабинет.

— Е, госпожо, всичко ми изглежда напълно нормално — рече той, като продължаваше да чете медицинската документация.

— Сигурен ли сте? — попита го тя.

— Разбира се. Не намирам нищо съмнително. Вие самата сте в отлично състояние. Както и бебетата.

— Ще си доизнося ли бебето нормално до края на термина, докторе?

— Бебетата искате да кажете, нали? Вижте, това е доста сложен въпрос, който трудно може да получи категоричен отговор и при най-доброто състояние на бъдещата родилка. Но като отчетем, че досега сте се чувствали напълно добре, не виждам основания за песимизъм. Бих ви отговорил с „да“, като изключим евентуални непредвидими усложнения. Вярвам, че ще си доизносите бебетата безпроблемно.

Думите му прозвучаха повече от успокоително. Сякаш тежък товар падна от плещите й.

— Значи няма нужда от нещо специално, някакви процедури, за всеки случай? — попита тя с все още известно съмнение.

— Не, не мисля.

— Това е за мен чудесна новина — издума Лора и се опита да се усмихне.

И тогава той добави:

— Но каквото сте правили досега, каквото сте вземали — този курс изцяло трябва да продължи, разбира се.

Лора потрепери.

— Защо, к-к-какво имате п-п-предвид? — заекна тя.

— Казвам, че трябва да продължите да спазвате медикаментозния курс, които сте следвали през последните пет месеца. Бил е подходящ досега и аз не се наемам да го променям. Нямам тук документацията на сегашния ви лекар, така че не зная той какво лечение е прилагал, но по всичко личи, че е било напълно сполучливо.

— Но ако преустановя, какво може да се случи?

— Какво да преустановите?

— Сегашният ми лекар ми прави инжекции с хормони. Ако ги спра, може ли да загубя бебето? Прощавайте… бебетата исках да кажа.

— Но защо да ги спирате? Да не би да не ви понасят?

— Хм… н-н-не, не зная. Просто ми се иска да ги спра. Струва ми се, че трябва да ги прекъсна. Какво може да се случи, ако го направя?

— Не мога да прогнозирам такова нещо. Просто не зная. Първо, не зная какви хормони приемате, но пак ми се струва, че се налага да потвърдя предишните си думи: щом нещата досега са вървели гладко, нищо в курса на лечение не бива да се променя. Желаете ли да поговоря с вашия лекар? Може би ще успеем да…

— Не, не, не — бързо заговори Лора. — Не! — Чайлз никога не би разкрил на този лекар какво точно е правил. Освен това се страхуваше, че той може да направи нещо, с което да навреди на бебетата, ако разбере, че тя е била на преглед при Екълс. Наложи си да изглежда спокойна и добави: — Няма смисъл да говорите с него. Всъщност с тези инжекции няма никакъв проблем.

— Е, всичко, което мога да кажа, е, че досегашното лечение, изглежда, ви действа чудесно. Много сериозно препоръчвам то да не се променя, освен ако имате някакви проблеми или оплаквания, а при този случай незабавно…

— Не, не, нямам — успя да каже тихо Лора.

Сега вече разбираше, че няма начин да провери дали Чайлз е лъгал, когато я бе предупредил да не напуска клиниката и да не спира инжекциите, защото ще загуби плода — или плодовете.

Но май пък има още една възможност, помисли си изведнъж тя.

— Нека ви питам още нещо, докторе — помоли Лора. Пое си дъх дълбоко, за да събере смелост, и изтърси: — А може ли да родя веднага?

Екълс май бе доста слисан от въпроса.

— Какво… какво казахте?

— Да родя сега. Може ли да ги родя и двете сега? Бебетата, искам да кажа? Днес например?

Екълс я изгледа и се усмихна.

— Шегувате се навярно, нали, госпожо Филдинг?

— Питам само дали е възможно? Само това искам да зная?

Екълс стана, заобиколи бюрото и седна на съседния стол.

— Госпожо Филдинг — рече той почти с покровителствен тон, — едва ли сте първата бъдеща майка, която губи търпение и пожелава да роди преди края на термина си. Но аз, със силата на дългогодишен опит, ви уверявам, че времето ще мине много по-бързо, отколкото очаквате, а после дори е възможно да пожелаете да преживеете тези чудесни мигове отново и отново. Моят съвет към вас е да се опитате да не мислите за известното неудобство в сегашния момент, за вашето нетърпение спрямо раждането, и напълно да изживеете удоволствието на това уникално преживяване — на бременността, искам да кажа.

— Но аз просто питам дали е възможно да родя сега — „да“ или „не“? Ще оцелеят ли бебетата? Само това ми кажете, моля ви!

— Отговорът е „не“.

— Но какво точно се крие зад вашето „не“? Не — не може, или не — не бива?

— Не — не можете, и не — не бива да го правите. Опитвам се да ви обясня, че сега изпитвате нещо, което е напълно нормално и обичайно за всяка родилка.

— Не, не е така!

— Но, госпожо Филдинг…

— Вие не знаете какво изживявам аз сега, не можете дори да си представите, затова не ми говорете какво изпитвам!

Екълс се отдръпна леко, изненадан от избухването й. Лора напрегна воля да укроти изблика си и каза:

— Моля да ме извините. Само исках да зная дали бебетата ще оцелеят. Извън утробата. Ако ги родя днес — ще оцелеят ли?

— Не можете да раждате сега, госпожо Филдинг.

— Просто ми отговорете с „да“ или „не“! — Тя пое дъх, пак се опита да се успокои. — Моля ви! Кажете ми. Ако родя сега, те ще останат ли живи? Нека говорим хипотетично.

— Ако разсъждаваме хипотетично — започна той и явно говореше насила и с неудобство, — ако родите сега и имайте предвид, че това е едно огромно „ако“, за което трябва да направим много уговорки… но да речем, че родите… добре, нека да помисля.

Той стана, взе изследванията и цялата документация и се замисли дълбоко.

— Сега сте в двадесет и третата си седмица, почти на средата на бременността и малко повече от нея. На сегашния етап бебетата тежат по-малко от половин килограм всяко. Ако се намирате в болница със специализирано интензивно отделение за родилна помощ с модерна техника за недоносени новородени, тогава има вероятност вашите бебета да оцелеят. Но дори и в такъв случай шансовете са малки._Много_ малки. Рискът ще бъде огромен. В най-добрите подобни случаи оцеляват едва двадесет на сто от родените.

Думите стигнаха до съзнанието й със силата на удар — тя се хвана за стола, за да не падне.

— Сигурен ли сте? — с мъка попита тя.

— Да, сигурен съм. Но на вас не ви се налага да раждате днес, госпожо Филдинг. Пък няма да се наложи и през следващите седмици, затова и не бива да мислите на тази тема и ненужно да се безпокоите.

Лора загуби дар слово. Не можеше дори да го погледне в очите.

— Вие се опасявате, че можете да загубите бебетата. Така ли е, госпожо Филдинг? — любезно и внимателно попита Екълс.

Съзнанието й просто бе задръстено от толкова много мисли и емоции, че й бе невъзможно да реагира адекватно. Чувстваше се като попаднала в лабиринт.

— Струва ми се, че ако проблемът е този, нямате никакво основание да се тревожите. Нека ви уверя, че децата ще се родят нормално, поне като разсъждавам от позицията на онова, което зная. Вие ще си ги доносите до края на термина напълно безпроблемно.

— Не е така — прошепна Лора.

— Госпожо Филдинг, не ме разбирайте погрешно, но може би ще ви е още по-полезно да разговаряте със специалист по психологическите аспекти на бременността.

Чайлз ме е притиснал до стената и напълно ме контролира — изведнъж с ужас си каза Лора. Нямаше друг изход, освен да се върне при него. И да продължи лечението в клиниката му. Ако не го направи, почти сигурно е, че ще загуби детето си, а тя не можеше и нямаше сила да се откаже от него. Беше изпадала в подобна ситуация преди 13 години — тогава се бе отказала от детето, което носеше. Не биваше да го прави отново. Ако сега спре инжекциите, все едно сама да пожелае да пометне — нещата стояха така. Дан се бе разстроил неимоверно, когато бе научил за тогавашния аборт. Какво ли би направил сега — ако по нейна вина се получи същият ефект? Не, не бива да рискува. Трябва да пожертва каквото се изисква от нея сега. Каквото и да й струва то.

— Госпожо Филдинг, чувате ли ме? — Това бе гласът на Екълс.

Лора излезе от омагьосания кръг на мислите си. Той й говореше, но тя не бе чула нищо. Бе нейде далеч от тук. И в същия миг реши, че има само едно друго решение.

Погледна го и попита:

— Колко… — и спря, защото сърцето й биеше лудо. Преглътна с мъка и продължи: — На колко месеца трябва да бъдат бебетата, за да могат да оцелеят? Има ли критична граница?

Екълс въздъхна и поклати глава. Тази жена бе безнадеждна. Не му се искаше да продължава този безсмислен разговор.

— Госпожо Филдинг…

— Моля ви! Кажете ми!

— Убеден съм, че този разговор е нездравословен за вас.

— Само това ми кажете! Моля ви! — Лора се опита да се стегне. — Преди малко рекохте, че при деца на двадесет и три седмици процентът на оцеляване е около двадесет на сто. Той увеличава ли се с възрастта?

— Да.

— Кажете ми ги… кажете ми процентите. — Лора работеше с твърди цифри в своята професия. И разбираше от тях. Би могла да прецени, ако нещата се сведат до цифрови величини.

— Но не е толкова лесно, нито пък те са точно фиксирани. Зависи от…

— Но вие имате представа кое къде е. Защо цитирахте тези 20 на сто. Значи знаете и другите, поне приблизително — с напредване на бременността.

— Само приблизително — неохотно рече Екълс.

— Добре, добре. Просто трябва да ги зная.

Лекарят въздъхна с примирение и тихо започна:

— Нека да си припомня… на двадесет и пет седмици едно бебе тежи около половин килограм. На този етап биха оцелели около 50 на сто може би.

— Значи половината? — Това, преведено на нейния език, значеше, че поне едното би оцеляло. Тази появила се внезапно надежда я ободри. Значи нейното бебе би оцеляло. А клонираното от Чайлз ще загине. Така би трябвало да стане. Така е редно — и справедливо.

Но след малко се сепна. Какви глупости говори? Ами ако оцелее клонираното от Чайлз? Ако ми се падне безжизненото, като онова на Шарлот? — мислеше и главата й сякаш се пръскаше. Самата мисъл бе непоносима.

— Не, не! — извика високо на глас и се стресна. Поклати глава. Погледна към Екълс. — Ами по-нататък?

— На двадесет и осем, двадесет и девет седмици бебетата вече са значително по-едри. И тогава процентът се качва до 75, дори до 90 на сто. Но шансовете определено се подобряват след тридесет и втората седмица… 

— Двадесет и осем ли казахте? — прекъсна го Лора. Бе чула онова, което й бе нужно, и искаше да бъде сигурна. — На двадесет и осем седмици шансовете са много добри, нали? — повтори тя.

— Всъщност да. На 28 седмици вече повечето новородени остават живи. Обаче…

Но Лора въобще не слушаше. Още пет седмици, повтаряше си тя. Ще продължи да посещава клиниката още само пет седмици. Те ще са достатъчни, за да може детето да оцелее, нейното дете, истинското. Обаче ще трябва да намери друг лекар, който да се съгласи да направи израждането. Но за това пък имаше на разположение цели пет седмици. В началото на януари всичко ще бъде вече зад гърба й, тя ще си бъде у дома — в Ню Орлиънс, с Дан ще си имат бебе.

Бебета, поправи се тя мислено.

Нейното. И другото. Все още бе объркана в това отношение. В известен смисъл и то е нейно бебе. Защо да не е? Пък защо да е? То не е истинско, поне не напълно. Помисли за сина на Шарлот, за племенницата на Джени, за третото бебе. О, не, ако ще е като тях, не бе сигурна дали го иска. Не бе сигурна, че ще може да го обича. На момченцето на Шарлот почти не му личи, че е живо. Лора не преставаше да си задава въпроса за тези деца — дали те са пълноценни човешки същества в обикновения смисъл на думата? А в тази категория попада и онова, което е в утробата й сега…

Никой не може да клонира човешката душа, рече си тя. Никой не може да пресъздаде в лаборатория същността на онова, което ни издига много над обикновените биологични видове, неимоверно много над растителния живот или бактериите…

И все пак в утробата й сега расте същество, което Чайлз нарича вторичен продукт. Заедно с онова, което бяха създали заедно с Дан. Не може да каже, че то не е част от нея. Не може просто да го убие. Дори съжали, че мислено е пожелала то да се роди мъртво, за да може да си реши проблема по този прост начин. Или да го прехвърли в Божиите ръце, за да се освободи от всякаква отговорност.

Да, то също бе нейно. Оттук и произлиза трудността на решението: какво да прави с него? Все пак на сегашния етап знае как да постъпи.

— Благодаря ви, докторе — обърна се тя към Екълс и се изправи. — Благодаря ви за огромната помощ.

— Вижте, госпожо Филдинг, наистина смятам, че трябва да поговорите и с психолог.

— Разбира се. Непременно ще го направя. Дори се досещам при кого трябва да отида.