Кип Ланджело
Клиниката (3)

2

Лора и Дан потеглиха от Ню Орлиънс в шест часа сутринта в петък, спряха за лека закуска на Мисисипи в ресторант на междущатската магистрала 10, после хванаха пътя за Алабама на север от Мобайл. След около два часа и половина смениха посоката, излязоха от магистрала 65 и поеха на изток. Шосето бе с две платна, оградено с гъсти гори и от двете страни. Тук-там сред дърветата се виждаше къща, но областта бе предимно незаселена. Някъде около обед Лора забеляза, че Дан изглежда уморен от шофирането.

— Искаш ли аз да покарам малко? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Не, не. Но много се надявам да си струва биенето на целия този път. Доста далеч е от Ню Орлиънс.

— Така е, но ако ни помогнат, няма ли да си струва?

— Е, тук имаме едно голямо „ако“.

След това замълчаха. Дан караше по локални пътища. Следваше упътванията, получени от сестрата в клиниката, с която бяха говорили. Любимата им станция за джазова музика вече не се чуваше — бяха излезли от нейния диапазон. Дан се опита да хване нещо подобно, но навсякъде свиреха кънтри, затова изключи радиото. После погледна към Лора. Тя улови погледа му и реши, че той може би иска да сподели нещо.

— Какво си мислиш? — попита го тя.

— Длъжни сме да вземем предвид и факта, че може да не се получи нищо.

— Не бива да разсъждаваме по този начин. Трябва да мислим положително. Иска ми се да вярвам, че ще успеем.

— Това е хубаво, но е напълно възможно и онзи лекар да не може да помогне. Затова ти казвам, че в такъв случай трябва да сме готови и за тази вероятност.

Лора не каза нищо. Не желаеше да мисли толкова пораженчески.

— Може пък да не ни е съдено да имаме дете — пак захвана той.

Лора погледна встрани, пак премълча.

Дан изчака минутка, после рече:

— Лора, не бива да си затваряме очите за реалностите. Евентуално може да стигнем до положение, когато ще се наложи да се откажем и просто да продължим напред — животът си върви…

— Искам дете — упорито прошепна тя.

— И аз също. Но ако не могат да ни помогнат…

— Ще могат — пак прошепна Лора.

— Лора…

— Могат. Наистина вярвам, че могат. Помогнали са на сестрата на Джени — със същия проблем. Моята лекарка каза, че клиниката има внушителен успех със случаи като нашия. Смятам, че този път ще успеем. Наистина съм убедена в това.

 

 

В центъра на Колиър имаше няколко старомодни магазина, тревясал площад, поща и малък хотел. Най-представителни бяха двете църкви, по една от двете страни на главната улица. Зърнаха указателен пътен знак — „Център «Нов живот» — още две мили“.

Извън центъра се заредиха ферми и горички. Изглежда, мястото не бе гъсто населено.

— Чия ли е идеята да се построи клиника на края на света? — мърмореше Дан. — Къде-къде е по-подходящо да я открие човек в някой голям град.

— Хм, не зная — тук е толкова тихо и спокойно — рече Лора. — Сигурно това е причината. Казват, че стресът е една от основните причини за безплодието.

Съпругът й сви рамене.

— Виж, дори така да е, пак ми се струва, че мястото е неподходящо за клиника с такъв профил. Какъв бизнес може да се прави тук? Кой ще пътува на такива огромни разстояния, за да се прегледа на лекар?

— Ето, ние го направихме.

— Това е, защото сме откачени. И отчаяни.

Лора се засмя, но всъщност в шегата му имаше и много тъга. Тя непрестанно се опитваше да прогони черните мисли на отчаянието, да събуди повече надежда в себе си, та било и нереалистична. Обаче от време на време песимизмът надделяваше в мислите й. Затова й бе нужно да събере всичките си морални и духовни сили, за да се пребори с него.

Дан влезе в идващия завой и в същия миг рязко натисна спирачките. Лора се плъзна напред и се удари в автомобилното табло. Колата поднесе и се завъртя, едната от задните гуми излезе извън шосето.

— Добре ли си, Лора? — разтревожено попита Дан.

Тя се дръпна назад в седалката и пое дъх.

— Какво стана?

— За малко да прегазя проклетото животно.

— Какво животно?

— Ей онази проклета котка.

Лора се наведе и погледна навън. Обърната с гръб към колата, една котка клечеше над мъртва катеричка на няколко метра пред тях. Изобщо не благоволи да ги погледне, а продължи да разкъсва започналото да гние месо.

— И това ако не е привлекателна гледка, здраве му кажи — подхвърли Дан.

— О, бедното коте. Ребрата му се броят. Сигурно умира от глад.

Котешката козина бе бяла, напръскана с оранжеви петна. Доста необикновен цвят, помисли Лора. Всъщност усещаше и нещо друго, необичайно, странно, но не можеше да определи какво точно.

Дан натисна клаксона, за да пропъди котката, но тя дори не се извърна да ги погледне и спокойно продължи да ръфа трупа на катеричката.

— Защо не я заобиколиш? — посъветва го Лора.

— Няма място.

От едната страна на пътя склонът бе иззидан с камъни, вероятно против горско свлачище, а от другата зееше доста дълбока урва. Долу се виждаше блатиста вода.

Дан пак натисна клаксона. Котката не помръдна.

— По-добре да се разкара, че току-виж свършила като катерицата — ядно подметна Дан.

— Моля те, не я гази.

— Добре де, цял ден ли ще стоим тук? Ако не се махне, ще бъде прегазена. Такива са законите на пътищата.

Дан здраво притисна клаксона с длан, задържа по-дълго. Този път котката се извърна бавно. От устата й бе провиснал къс месо. Първо погледна наляво, после надясно, сякаш проверяваше терена — да не би друго животно да понечи да отнеме плячката й. Накрая зърна и колата и се изненада.

Сякаш не знаеше, че автомобилът е там, все едно не го бе усетила, не бе чула виещия клаксон. Очите й се разтвориха широко и Лора ясно различи червеникави оттенъци в тях. Не бе приятна гледка — погледът бе див като на бясно същество. Забеляза за пръв път и какво не бе наред с главата — от двете й страни.

После котката побягна, прекоси пътя като стрела и се скри в гората. Лора се запита дали добре бе видяла странното животно и се извърна към Дан за потвърждение на съмненията си.

— Видя ли? — попита го тя.

— О, тъкмо навреме се махна.

— Забеляза ли онова нещо?

— Какво да забележа?

— Ами нямаше уши.

— За какво говориш, Лора?

— За котката. Нямаше уши. Не реагира, когато ти свиреше с клаксона, защото не е чувала звука. О, боже мой — наведе глава тя. — Не съм виждала подобно нещо досега. Котка без уши…

— Ако продължава да яде по средата на пътя, никога вече няма да я видиш. Нали ме разбираш? Защото няма да оцелее.

Дан потегли, а Лора се взря в околните дървета. Но нито котката, нито сянката й се мярнаха повече наоколо.

— Бедничката… — рече Лора тихо. Без уши. Подивяла от глад. Може би болна. Надали ще оцелее в тази пустош още много време. Натъжи я мисълта за самотна смърт насред гората — та било тя и котешка.

 

 

Клиниката се оказа солидна, едноетажна тухлена постройка без прозорци на фасадата. Изглеждаше като скрита в гората крепост. По околните дървета висяха табели с предупреждения към случайни минувачи и ловци да не се приближават до нея. На входа бе поставен не особено представителен надпис. С бели букви на кафява дървена плоскост бе изписано: „Център «Нов живот». Помощ за репродуктивни проблеми“.

Встрани имаше паркинг с табелка — „За пациенти“. На близо дузината маркирани с боя клетки бяха оставени луксозни лимузини. Лора проследи с поглед регистрационните номера. Бе впечатлена: повечето от колите не бяха от Алабама, а от Мисисипи, Тенеси, Флорида. Няколко бяха и от още по-далечни щати като Южна Каролина и Канзас.

— Я виж колите — посочи тя с ръка на Дан, който търсеше място да паркира. — Според моята лекарка клиниката е почти нова. Трябва да се ползва с доста добра репутация, щом има толкова много хора, при това дошли от сравнително далечни места.

— Да се надяваме, че няма да ни разочароват тук — откликна Дан.

Човекът от охраната във фоайето бе на възраст някъде около петдесетте. Ризата му отпред е доста поиздута, сякаш той е бременният, помисли Лора и мислено се изкикоти. Настроението й видимо се подобри. Клиниката е наистина чудна — в нея и мъжете забременяват, рече си още тя с усмивка.

Същевременно й се стори странно, че тук имат охрана, при това въоръжена. Не подхождаше на институцията. Но реши, че главната работа на пазачите е да упътват пациентите и гостите — къде да отидат, към кого да се обърнат, а не да охраняват сградата. Е, какво пък толкова, от друга страна, въоръжен човек тук значи, че сме в безопасност, каза си тя след кратки размишления.

На специален етикет на ризата пишеше и името на охранителя: Рой Хикс. Той ги отведе до амбулаторията, където чакаха още две-три двойки. Лора предаде на посрещналия ги администратор цялата медицинска документация, която си носеха с Дан: прегледи, лечение, тестове, процедури. Една сестра им даде да попълват дълги и обстоятелствени формуляри. Там трябваше да се отразят данните около историята на заболяването — проблемите по зачеването и доста лични факти. Дан взе да мърмори по този повод — смяташе, че повечето неща са ненужни или пък не засягат чужди хора. Наложи се Лора да попълни и двата документа.

Когато приключи и ги предаде, се появи санитар. Бе висок, рус, широкоплещест. Типична местна футболна звезда, полузащитник от студентския отбор, завършил колежа преди три-четири години. Съобщи им, че доктор Чайлз ще ги приеме, но се налага да почакат малко. Междувременно им предложи да ги разведе из клиниката.

* * *

— Имаме и родилно отделение — разказваше санитарят, повел ги по коридорите.

— Това е малко необичайно, нали? — удиви се Лора. — Много ли пациентки решават да раждат тук?

Младият мъж я изгледа учудено, сякаш въпросът й бе неуместен.

— Всъщност всички раждат тук — отвърна той. — Нашата клиника е най-доброто медицинско заведение в района. Само почакайте да видите.

Отделението бе разположено на голяма площ, пресичаха я два големи коридора, всеки с по осем стаи. По средата, където коридорите се срещаха, се намираше сестринската стая.

— При нас една сестра обслужва най-много две пациентки. Гордеем се с този стандарт — продължи санитарят.

Показа им една от свободните стаи. Лора бе впечатлена. Приличаше повече на луксозен хотелски апартамент, отколкото на болнична стая. Всичко вътре бе в меки, пастелни цветове. По стените висяха приятни картини. Имаше и много растения в саксии. Пред прозореца бе поставено широко канапе, което можеше да се разтваря като легло, за да бъде използвано от съпруга. До него стоеше телевизор с голям екран.

— Опитваме се да дадем най-доброто на нашите пациенти — каза младежът.

— И мисля, че успявате — усмихна му се Лора.

— Виждам, че тук няма телефон — изведнъж рече Дан.

— Да, прав сте. Доктор Чайлз смята, че на пациентките, на които предстои раждане, трябва да бъде осигурен пълен покой. Основно условие за това е околната среда да не съдържа никакви стресови елементи, както телефонният звън например. Повечето родилки остават тук две денонощия и не настояват за телефон. Всъщност по-голямата част от тях дори приветстват това условие. По този начин никой не може да ги смущава с проблеми, свързани с работата им или други досадни неща.

— Като например съпрузите им — подхвърли Лора.

Санитарят се засмя. Дан не намери нищо смешно в нейните думи, просто се усмихна криво. Тя се изкикоти и го хвана за ръката. Последваха санитаря, който ги поведе към реанимацията за новородени.

— Като гледам обзавеждането и всичко останало — обади се Дан, — тук сигурно е ужасно скъпо?

— Не мога да ви кажа. Това не е по моята част. Но със сигурност зная, че сме най-добре обзаведената институция в щата, с най-модерната медицинска апаратура. Тук лекарите могат да се справят с всякакви усложнения, не дай боже те да се случат. Не казвам, че имаме такива, разбира се. Но все пак е приятно човек да знае, че се намира в най-добрите ръце. Знаете ли, че тук работи и съпругата на доктор Чайлз — тя също е лекар — доктор Ейсър, анестезиолог.

— Не, това не знаехме — отвърна Лора.

— О, тя самата е прекрасен лекар. Сигурен съм, че много ще я харесате. Както и доктор Чайлз. Те са най-добрите специалисти в областта. Просто най-добрите. Сами ще се уверите.

Докато вървяха по-нататък след младия санитар, Дан прошепна на Лора:

— Иска да ни каже, че тук струва майка си и баща си.

— Добре де, не си ли заслужава да платим каквото и да е, стига да можем да имаме дете, а?

— Още не са ти казали, че може…

Стигнаха до входа на родилната зала. Пред двойните врати имаше голям надпис: СТЕРИЛНО! САМО МЕДИЦИНСКИ ПЕРСОНАЛ!

— Тук не можем да влезем, но пък е разрешено да надникнем — рече санитарят.

Открехна вратите достатъчно, колкото да хвърлят поглед вътре.

— Имаме две зали — поясни той. — Никой не чака — и сам се засмя на шегата си. — Както ви казах — най-доброто обзавеждане в нашия щат.

Отляво на родилното имаше друга врата с надпис — ПАТОЛОГИЯ: САМО ЛЕКАРИ. Лора попита за предназначението на помещението.

— Тук е лабораторията, където понякога доктор Чайлз прави изследвания — биопсии на плацентите след раждане.

— А защо ги прави?

— Не зная защо точно, но съм убеден, че е най-завършеният специалист. Трудно можете да намерите друг като него. Той не оставя нищо на случая, винаги доизпипва нещата, че да е сигурен, че всичко е наред.

— Е, за нас това е хубава новина.

Преди да се завърнат при амбулаторията, младежът им показа ресторанта и магазина за подаръци. После обаче ги поведе в друга посока, по непознат коридор.

— Има още нещо, което бих искал да видите — обясни той.

Стигнаха до широк прозорец в стената. От другата му страна се виждаше огромна лаборатория с много апаратура и богат инструментариум, очевидно най-съвременни. В нея работеха неколцина лаборанти, които явно не забелязаха присъствието им на прозореца.

— Всички клинични изследвания се правят в тази лаборатория. Така е по-бързо, може да се контролира прецизността на тестовете. Тук се извършва и изкуственото оплождане. Ако всичко при вас е наред, оттук можете да наблюдавате как работи доктор Чайлз.

— Казаха ми, че процентът на успешно лекуваните пациенти е много висок — каза Лора.

— Не съм запознат с точните цифри, но почти всички дошли за помощ при нас двойки накрая си отиват доволни.

Лора погледна Дан с надежда. Той се усмихна окуражително. За пръв път, откакто бяха дошли, показа с поведението си някакъв оптимизъм. А Лора наистина започна да вярва, че чудото ще се случи, въпреки че по природа бе уравновесена и си бе реалист относно нормалните човешки шансове в случаи, подобни на нейния.

После санитарят ги върна при амбулаторията.

— Сигурно скоро ще ви заведат при доктор Чайлз — рече той. — Желая ви успех.

— Благодаря — отвърна Лора. — Благодарим и за това, което ни показахте.

Младият мъж си тръгна, а Лора хвана Дан за ръката.

— Мисля, че попаднахме на добро място. Изглежда, разполагат с всичко необходимо и си разбират от работата. Правилно постъпихме, че дойдохме. Вярвам, че този път ще ни провърви.

— О, мила, не бързай толкова с оценките. Още нищо определено не знаем. Хайде да не прибързваме, за да не се разочароваме повече после. Не е ли така? Нека изчакаме да видим какво ще каже лекарят.

— Само ти казвам, че интуицията ми подсказва хубави неща. Ще стане. Сигурна съм.

Накрая при тях дойде една сестра.

— Вие сте госпожа и господин Филдинг, нали? Заповядайте. Доктор Чайлз ви очаква.