Кип Ланджело
Клиниката (29)

28

Допряла ухо на вратата, Лора слушаше отвътре, без да смее да помръдне. Чу, че Чайлз се приближава до бюрото. Стори й се, че е спокоен и методичен, ако се съди по стъпките му, а не ядосан и забързан. Изглежда, не я бе нито видял, нито чул. По шумовете заключи, че сяда на кожения стол.

Боже, ами ако той е запазил топлината на тялото й? Или ако е отместен повече от позицията, в която обичайно го оставя лекарят? След малко се чу изщракване: бе включил компютъра. Тихо забръмча и охладителното вентилаторче в централния процесор.

Значи ще остане в кабинета за известно време, реши Лора. Пък и нали преди да влезе, бе казал никой да не го безпокои поне половин час. Ами ако се наложи да използва тоалетната през това време? Трябва да се маха оттук час по-скоро!

Крадешком запристъпва, крачка по крачка, към другата врата. Тихо, тихичко… внимателно хвана топката на бравата и я завъртя.

Очакваше да излезе в коридора, който водеше към лекарските кабинети, но попадна в пълен мрак. Отначало реши, че е в друг стенен шкаф и се разтрепери. Бе попаднала в капан! После забеляза, че тъмнината е съвсем непроницаема. Нямаше я обичайната цепка светлина, която би се процеждала под вратата на обикновения шкаф. Очите й постепенно привикнаха с мрака и тя се ориентира. Бе в нещо като коридор, но малко по-различен от другите в клиниката. Всъщност имаше някаква светлина. Е, не точно светлина, а мъгливо сияние, което идваше отдясно, близо до пода. Напрегна очи и забеляза водещи надолу стълби. Сиянието идеше оттам. И единственият път водеше натам.

Заслиза бавно, като спираше на всяко стъпало и се ослушваше за евентуални шумове отдолу. Дали там има някой? Нищо не чуваше, но долавяше особена миризма. Във въздуха се носеше лек мирис на химикали. И на още нещо. Стори й се, че е на нещо органично, но не бе сигурна на какво точно. Зави й се свят. Спря и се опита да се съвземе. Какво ли я чака долу? Каквото и да бе то, Лора изпитваше силно безпокойство.

Но трябваше да избяга, преди Чайлз да я намери. И оттук, изглежда, бе единственият начин да го направи. Слезе до дъното. Тук започваше нов, доста по-тесен коридор. Можеше да върви само направо. Оттам идваше и слабото сияние. Пак се ослуша. Нищо. Тогава закрачи напред.

Подът бе застлан с бели плочки, стените бяха от масивни бетонни блокове, прясно боядисани в бяло и много чисти. Помисли, че е редно тук да има водопроводна и електроинсталация, монтирани по стените, но обстановката бе като в хола и коридорите на клиниката. Не приличаше на мазе, нито пък на локална електроцентрала, каквато имат повечето болници. Тук би трябвало да има и персонал, рече си тя, но не се замисли повече над това. Главната й цел бе да намери изход. Изход. Веднъж като излезе от клиниката, ще седне и ще помисли, ще реши какво да прави в бъдеще в светлината на намерената в компютъра информация.

Коридорът свиваше рязко надясно и изведнъж, силно изненадана, Лора застана на прага на добре осветено помещение. То бе лаборатория, по-малка от горната, където бе извършена процедурата на оплождането, но изглеждаше също много добре обзаведена. На тавана висяха флуоресцентни лампи. Силната им светлина падаше върху блестящи стоманени маси с множество инструменти върху тях. Изглежда, всичко бе стерилно.

По стените имаше широки лавици, а по тях бяха наредени множество термофорни съдове — стъкленици. Някои съдържаха тъмночервена течност, прилична на разредена кръв. В други пък течността бе жълта на цвят. Почти навсякъде в нея плаваше нещо, но разстоянието бе сравнително голямо и Лора не виждаше достатъчно добре.

Пристъпи напред. Видя, че има още две врати, отворени към коридори зад тях. Логично бе поне едната от тях да бъде изход. Сега обаче бе решила, че не бърза толкова много. Любопитството се оказваше по-силно. Трябваше да разбере що за място е това. Защо лабораторията е в мазето?

Приближи се до съдовете и отблизо надникна в тях. Секунди й бяха необходими да разпознае плаващите вътре неща. И тогава я обзе нечовешки страх, краката й омекнаха, стана й лошо.

С мъка си пое дъх. За минута не можа дори да помръдне, мислите й сякаш се парализираха. След малко се посъвзе и се опита отново да погледне в съдовете. Знаеше вече какво е съдържанието им, каква е носещата се във въздуха миризма. Сега й се стори, че тя затруднява дишането. Повече от смелост й бе нужна отново да отправи поглед към висящите в течността мънички телесни органи. Детски органи.

Почувства помръдване в утробата си. Леден ужас я обхвана. Откъде са се взели тези органи тук? Никаква логика не можеше да даде отговор на този въпрос. Дали пък не можеше? Но, не, не това означават онези цифри в компютъра на Чайлз, нали, мили боже! Мисълта бе направо убийствена. Не, не можеше да е това! В никакъв случай! Или пък бе именно то…

Мъртвешката тишина я ужасяваше още повече. Откъде пък й хрумна тази дума — мъртвешка?! Бе съвсем сама в това помещение с толкова много части от човешки тела. Бебешки тела… Не можеше да остане повече тук. Трябваше да се маха! Тук бе ужасно студено.

Избра да тръгне по по-добре осветения коридор. В отсрещния му край имаше силна светлина. Може би е слънцето, зарадва се Лора. Докато крачеше напред, мина покрай няколко врати. Някои бяха отворени, но пространството отвъд бе тъмно.

Зад една от затворените тихо бръмчеше някаква инсталация, може би хладилна. Поколеба се дали да отвори, но почти бе сигурна, че тук изход няма. Отмина и продължи. Тук вече миризмата бе много по-силна от тази в лабораторията, но естеството й бе друго. Вонеше на животни и животински изпражнения. Огледа се. Да, миризмата идваше от следващото помещение.

Надникна предпазливо. Имаше усещането, че в него има нещо или някой. Долови леко движение, но бе невъзможно да се различи източникът му. Сега отново силно желаеше да излезе от тази проклета сграда, преди някой да я залови. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Закрачи към светлината на края на коридора. Оказа се, че е флуоресцентна лампа, а не слънчевите лъчи. Приближи вратата, забави ход и внимателно надникна.

И тук имаше множество маси от неръждаема стомана и инструменти, инструменти. Но това не бе лаборатория. Помещението приличаше на операционна. Миришеше на химикали, както в лабораторията. И все пак тук имаше някаква особеност. Първо миризмата не бе така силна, а по-скоро специфична. Не бе консервант, а нещо по така… каква е думата, блъскаше си главата Лора. Да, миришеше й на нещо живо.

От мястото, където стоеше, се виждаше само част от помещението. Понечи да пристъпи малко настрани и тогава чу звук на метал, удрящ се в друг метал. Обърна глава в посока на звука и с изненада забеляза застанал до една от масите човек.

Той гледаше надолу и въобще не я забеляза. Бе облечен в хирургически дрехи, с маска и ръкавици и бе прекалено зает с нещо, което правеше на масата. Лора забеляза, че остави скалпел върху близкия поднос. Светлината попадна върху плоската му част и тя с ужас констатира, че по острието има кръв.

Човекът се помести, макар и да продължи работата си. И тогава Лора го разпозна. Не бе мъж, а жена — доктор Ейсър, съпругата на Чайлз.

Когато тя се отмести, Лора успя да види предмета, върху който лекарката работеше. И с мъка успя да потисне ужасената си реакция.

Инстинктивно запуши уста с длан, после бързо отстъпи назад и намери опора в хладната бетонна стена. Затвори очи и заклати глава в надежда да разсее образа в съзнанието си. Не вярваше на очите си. В действителния свят ли се намира, или в някакъв кошмар? Това просто не бе възможно.

Усети смущения в стомаха и разбра, че ще повърне. Трябваше незабавно да излезе оттук. Преди да са я видели, преди да са разбрали, че тя е научила ужасната им тайна.

Тръгна обратно по коридора, като залиташе. Някъде недалеч напред чу шума на отваряща и после затваряща се врата. Там, където бе кабинетът на доктор Чайлз. Някой идваше към нея и стъпките му звучаха все по-наблизо.