Кип Ланджело
Клиниката (22)

21

Посещението на Шарлот само засили опасенията и подозренията на Лора. Въпросите й пак бяха без отговори, до един. И тази сутрин, все така потисната, седеше в амбулаторията и чакаше да й сложат поредните инжекции. Разсеяно гледаше направената от Чайлз снимка на скалистото крайбрежие и се опитваше да си даде сметка какво всъщност се бе случило вчера. На връщане от гарата бе продължила да си блъска главата над визитата на Джени в Канада. Все едно и също я мъчеше: какво бе научила Джени там? И какво общо имаше то с новородените в клиниката на Чайлз?

Бе твърдо решена да намери нужните отговори. Прибра се у дома на обед и седна на бюрото. Котката лениво лежеше на прозоречния перваз и гледаше към нея без особен интерес. Лора вдигна слушалката и набра Ванкувър — телефонни услуги. Помоли да й дадат номера на Ерин Аршембо.

— Този пост е прекъснат — каза й операторката.

— Имате ли други абонати със същото фамилно име — веднага попита Лора.

— Имаме Дийн и Хелън Аршембо.

Лора реши, че има възможност те да са роднини на съпруга на Ерин. Затова поиска техния номер и веднага го набра. Чу сигнала отсреща и се обърка. Не знаеше какво да каже.

Обади се женски глас:

— Да, моля?

— Прощавайте, с госпожа Аршембо ли говоря?

— Да.

— Вижте, вие не ме познавате. Името ми е Лора Филдинг. Обаждам се от Алабама. Бих искала да ви задам няколко въпроса относно Ерин.

Мълчание.

— Госпожо Аршембо?

— Да, тук съм.

Гласът на непознатата жена натежа, в него звучеше съмнение, предпазливост. Лора вече бе почти сигурна, че тя е роднина на Ерин. Стори й се още, че гласът е на по-възрастен човек, вероятно отсреща бе нейната свекърва. Дали двете са били близки? И дали изминалите четири месеца от смъртния случай са достатъчни да може тя да говори спокойно, без задръжки, тъга или нещо друго?

— Роднини сте с Ерин, нали? — осмели се Лора.

Жената се поколеба, после запита:

— И вие ли сте журналистка?

— Не. Не съм.

От репликата можеше да се направи поне предположение, че Джени е разговаряла с тази жена. Лора се обнадежди. Все пак вървеше в правилната посока — да научи онова, което бе разбрала Джени. И още — защо бе така уплашена.

— Не съм журналистка, госпожо Аршембо. Познавах Ерин.

Какво пък, не е лъжа, рече си Лора.

— Познавали сте я, така ли? — Гласът на жената бе все така предпазлив.

— Да. Запознахме се тук, в Алабама. Вие сте роднини, нали?

— Тя ми бе снаха — рече гласът. — Какво име ми казахте?

— Лора Филдинг.

— Госпожице Филдинг, съжалявам, но трябва да ви съобщя тъжна вест — Ерин загина преди няколко месеца.

— Научих за това и искам да ви поднеса моите съболезнования.

Жената пак се поколеба.

— Благодаря ви. Хм, след като знаете за катастрофата, с каква цел се обаждате?

— Надявам се да ми отговорите на няколко въпроса.

— Какви по-точно?

— Ще ви отнема съвсем малко време: отговорите са извънредно важни за мен самата — бързо рече Лора. — Преди известно време Ерин се е обръщала към специалист по безплодието. Интересувам се какво знаете в тази връзка? Името на лекаря е Чайлз, Норман Чайлз.

— Това е онзи човек — от клиниката, нали?

— Клиника ли казахте? Вероятно имате предвид център „Нов живот“? Да, същия лекар имам предвид.

— Не, не се казваше така. Името бе нещо като репродуктивен център „Нероус Пойнт“ или нещо подобно. За онзи в Барнаби ли говорите?

— О, не. Говоря за една клиника тук, в Алабама. — Изведнъж й хрумна, че Ерин може да е била пациентка на Чайлз преди време — в друга клиника, на друго място, преди той да дойде в Колиър. — А възможно да е било и в Маями, Флорида.

— Ерин и Елиът никога не са били в САЩ, за да правят консултация с експерт по безплодието. Защо да ходят чак до Алабама или Флорида? Не, в никакъв случай.

— Да не би да бъркате?

— О, не. Сигурна съм в този факт. Били са във Вашингтон и Айдахо, но не за лекарски прегледи. Зная, че не са ходили на лекар в толкова отдалечени места като Алабама и Флорида. Не, Ерин отиде за един-единствен път в Алабама и тогава катастрофира. При това дори не зная защо е ходила там. Не ми каза. Всъщност не съобщи на никой. Тя не бе на себе си, откакто…

Жената не завърши изречението. Лора почака малко с надеждата тя да продължи, но отсреща се възцари мълчание.

— Госпожо Аршембо? — не издържа след минута Лора.

— Трябва да затварям — каза гласът отсреща. Сега леко трепереше. — Имам работа, налага се да тръгвам.

— Моля ви, ще попитам само още едно нещо — споменахте журналистка. Говорихте ли преди няколко седмици с жена на име Джени Хопкинс?

Гласът не отговори.

— За мен това е извънредно важно — рече Лора отчаяно. — Моля ви, кажете ми за какво говорихте с нея?

— Ето! Знаех си аз, че и вие сте журналистка! — Тонът бе гневен и на път да се разгневи още повече.

— Не съм, честно не съм!

— Сега ме слушайте внимателно — изведнъж заговори жената отсреща. Вече шепнеше дрезгаво, а в гласа определено се бяха появили и оправдателни нотки. — Моят син не е убивал Тайлър, разбирате ли? Чувате ли ме? Не го е убил той! Не ме интересува какво говорят разни типове. Той го обичаше това момче, чувате ли ме! Няма начин той да го е убил!

Жената се задави от силните емоции и гласът й захърка. И когато заговори отново, тонът бе абсолютно примирителен:

— Елиът не е убил момчето. Това е истината, няма нищо друго. Напишете го във вашия материал!

И връзката прекъсна.

Лора остана на бюрото, дълбоко замислена. Забравената в ръката й слушалка записука с обичайния тон на отворена линия. Втренчи очи в прозореца — навън, нейде в далечината. Категоричните твърдения за убийството на някакво момче я бяха потресли. За какво убийство пък сега става дума? Не можеше да престане да мисли за смъртта на Джени. И пак си заблъска главата: възможно ли е нейната смърт да не е случайна?

Преповтори наум подробностите от разговора със свекървата на Ерин Аршембо. Нищо не разбираше, нищо не ставаше по-ясно. Напротив. Но пък бе попаднала по следите на Джени. Вече имаше някаква надежда да се добере до причините за голямата й уплаха.

Да не е била свързана с убийството на въпросното момче? Да, но това не обяснява интереса на Джени към зиготите или Монтгомъри, или някой на име Нифейр. Е, все пак има нещо, за което тепърва да се хване.

Реши да се обади в своята кантора в Ню Орлиънс. Попита секретарката дали се поддържат контакти със сходни фирми в района на Ванкувър.

— Не във Ванкувър, но доста често използваме за посредник фирма в Сиатъл. Тя отговаря за делата ни в Канада.

— О, чудесно. Дай ми нейния телефон, за да се обадя там.

Попадна на юристка на име Катърин Маккей. Обмениха обичайните любезности, после Лора премина към въпроса:

— Обаждам се с молба да проверите нещо, ако, разбира се, можете. А сметката за извършената услуга ще изпратите лично на мен, не на моята фирма.

— За какво става дума?

— Искам да направите справка за няколко души. Те са семейство, предполагам. Фамилията е Аршембо. Малките имена са съответно: Ерин, Елиът и Тайлър. От Ванкувър са.

— Имате ли някакъв адрес, откъдето да започнем?

— Не, за съжаление. Но това пък едва ли би помогнало, защото те всичките са покойници. Ерин почина в края на лятото. Елиът и Тайлър — изглежда, няколко месеца преди нея. Необходими са ми обстоятелствата, при които са починали Елиът и Тайлър.

— Ние използваме услугите на частен детектив от този район вече няколко пъти — обясни Катърин. — Доволни сме от работата му. Предполагам, че и с вашата поръчка ще се справи добре. За кога ви е нужна справката?

— О, за вчера.

Катърин се засмя на старата шега.

— Естествено, как не се сетих. Защо ли питам и аз.

— Наистина ми е много спешно — рече Лора искрено.

— Може ли да попитам за какво става дума?

— И аз още не съм съвсем сигурна. Надявам се, че ще разбера от справката.

— Добре. Ще видя какво мога да направя.

Затвори и огледа документите по бюрото. Къде ли бе телефонният номер на „Удридж“? Искаше пак да търси причините за посещението на Джени в Монтгомъри. Смяташе, че е добре да започне от онзи дом. Намери листа, на който бе записала номера навремето и го набра. Отговори мъжки глас.

— „Удридж“ тук.

— Бихте ли ме упътили как да стигна до вас, моля? — рече Лора.