Кип Ланджело
Клиниката (31)

30

Лора бягаше по коридора, стомахът я превиваше. Светлината бе оскъдна, но тя бе вече привикнала с мрака и виждаше достатъчно. Насреща й имаше стълбище. Опита се да тича още по-бързо, препъна се на два пъти, ожули длани и колене. Стигна до горната площадка и зърна тънката ивичка светлина под затворената врата отпред. С последни сили се хвърли към нея, спъна се и залитна, съвсем задъхана. Цялата трепереше от страх. Замря за миг, заслушана за стъпките на евентуални преследвачи отзад. Да! По плочките трополяха стъпките на някой, който я гонеше.

Сграби топката на бравата. Боже, молеше се вътрешно тя, нека да не е заключено! Топката се завъртя и вратата се отвори. Тя залитна навън, силна светлина я удари в очите. Тук миришеше само на дезинфекционни средства — рай в сравнение с долната воня. Отлично разбираше, че съвсем не се е спасила. Не и докато не напусне тази сграда и се озове нейде доста по-далеч от нея.

Огледа се — бе в коридора пред родилните отделения на клиниката. Специфичен шум зад нея я стресна. Обърна се — вратата се затваряше автоматично. Надписът на нея гласеше: „ПАТОЛОГИЯ: САМО ЛЕКАРИ“.

Изведнъж си спомни! Бе видяла доктор Ейсър да влиза тук след раждането на Шарлот. Тогава лекарката носеше поднос с нещо завито. Сигурно на подноса е имало бебе — завитото нещо, което бе видяла, отговаряше по големина и форма.

Дали е бил Майкъл? Възможно ли е тогава да са му направили нещо? Дали затова сега той е такъв… анормален? Но тя бе виждала бебето скоро след това и не помнеше по черепа или другаде да е имало белези. Не може да не са останали следи, ако с него е било извършено нещо подобно на онова, което бе зърнала в мазето.

Но колкото повече се напрягаше да разреши загадката, толкова по-малко стигаше до логично обяснение. Всъщност тя час по-скоро трябва да изчезва оттук. По-късно ще разсъждава. Сега трябва да бяга, преди да са я… Какво да са я…? — попита се тя. Какво могат да й направят тук? Но отлично съзнаваше, че те са много опасни.

Забърза към двойната врата на коридора пред родилните отделения. Отвъд имаше друг коридор, който водеше към фоайето. От съседна врата излязоха две сестри. Изгледаха я с любопитство, а едната й каза:

— Извинете ме, но тук е забранено за пациенти.

— Съжалявам, обърках се — едвам рече Лора и бързо ги задмина.

— Госпожо… госпожо! — викна сестрата зад нея. — Добре ли се чувствате?

Лора сякаш бе загубила дар слово. Продължи напред, без да се обръща, вдигна ръка и само им махна леко. За щастие стигна до двойните врати и ги отвори. В дъното на започващия тук коридор зърна фигурата на Рой, човека от охраната. Говореше по закачен на стената сив телефон за вътрешна връзка. Рой закачи слушалката и се огледа внимателно. После тръгна по коридора към нея с целенасочени стъпки, сякаш търсеше някого. Ами да — търси нея! Но да бяга вече бе късно. Той я бе видял, освен това бе съвсем наблизо.

— Госпожо Филдинг! — повика я по име той.

Лора замръзна на място. Какво да прави? Нямаше как да се върне назад. Чайлз вече сигурно бе излязъл от мазето. Спасението бе само напред — към фоайето. Трябваше да излезе от сградата и да се качи на колата. Да бяга!

— Радвам се, че ви намерих — каза Рой. — Току-що говорих с доктор Ейсър по телефона. Търсят ви с доктор Чайлз за нещо спешно.

Рой съвсем не бе враждебно настроен, нито се държеше застрашително. Естествено, той не знае за какво става дума. Просто му бяха наредили да я задържи. Дали други хора от персонала знаят с какво се занимават Ейсър и Чайлз? Но Рой изглеждаше напълно добронамерен. Лора пое дъх и се опита да се съсредоточи. Може би все пак ще успее да се измъкне? Нямаше начин да му разказва какво е видяла долу. Щеше да я вземе за луда. Сега трябваше да го заблуди по някакъв начин и да се измъкне. После ще решава какво да прави, на кого да разкаже видяното.

— Искат да говорят с вас за нещо — повтори Рой, вече стигнал до нея.

— Да, да — отвърна Лора, — току-що го уредихме със сестрата. — Мина покрай него и тръгна към фоайето, като подхвърли през рамо. — Всичко е направено, сестрата знае.

Чувстваше погледа му в гърба си, но продължаваше да върви напред, като с мъка се удържаше да не побегне.

— Госпожо Филдинг! — извика Рой внезапно.

Лора продължи да върви.

— Госпожо Филдинг, почакайте за миг!

Сега Лора вече чу тежките му стъпки. Бе тръгнал след нея. Погледна през рамо — бе готова да хукне, ако той се затича.

— Значи говорихте със сестрата за онова, за което ви търсят доктор Ейсър и доктор Чайлз? Така ли? Не ви разбрах? — попита той.

— Да, да — преди секунда.

Гласът й потрепери от страх, но охраната явно не усети.

— Значи е уредено? Каквото искат, нали?

— Естествено. — Този път Лора успя да се усмихне. — Благодаря ви.

— Няма защо. Приятен ден, госпожо Филдинг — рече Рой и видимо се успокои.

Лора с мъка успя да продължи с нормални крачки. Стигна до завоя, където коридорът се пресичаше с фоайето. И вече извън полезрението на охраната, хукна към изхода. Излезе от сградата и продължи да тича към паркинга.

Стигна до колата, пъхна се в нея, затръшна вратата. Опита се да я заключи отвътре няколко пъти — все неуспешно. Накрая треперещите й пръсти уцелиха ключалката. Дишаше тежко, давеше се, поемаше въздух на къси, бързи глътки. Главата я заболя, като че ще се пръсне. Пот я обля цялата.

Извади ключовете от чантата и се опита да запали двигателя. Но ги изпусна и те тупнаха на пода. Ръцете й бяха потни и трепереха. Извърна глава и погледна към входа на клиниката. През стъклените врати зърна фигурата на Чайлз. Той пресичаше фоайето тичешком, а Рой бързаше зад него.

Наведе се и започна да опипва пода с пръсти. Търсеше ключовете пипнешком, защото коремът й вече бе много голям и не позволяваше нормално навеждане. Накрая ги намери. И докато с мъка се опитваше да уцели ключалката на запалването, пак хвърли бърз и уплашен поглед към сградата. Чайлз бе вече навън и трескаво оглеждаше паркинга. Явно не познаваше колата й. В същия миг застаналият на крачка зад него Рой посочи автомобила й с ръка. Чайлз се затича към нея.

Чак сега Лора разбра, че е обърнала ключа наопаки. Постави го както трябва и завъртя. Двигателят запали от първия път. Слава богу! Натисна газта още преди да е включила на скорост. Но след още секунда-две мъки колата потегли и гумите изскърцаха по чакъла. Лора едвам избягна сблъсъка с двете най-близки лимузини, но излезе на широката алея и незабавно ускори.

Когато за последен път погледна в огледалото за задно виждане, Чайлз стоеше на паркинга и гледаше след нея. Въпреки значителното разстояние Лора отлично разпозна отчаяното изражение на лицето му.